Момичета,
6 отговора
773 прегледа
Момичета,
Не мога да се стърпя и да не ви кажа мнението си.
Като чета за всичките мъки, за радостите от свалените няколко килограма, за блясъка в очите, за оглеждането в очите на другите и после за първия шоколад, и за следващия, и за този, който ще е последен - край вече. А, ама те станали 6 дни със сладко - нищо, утре и край! А, понеделник! Ама много е шаблонно от понеделник. Аз още не съм затънала толкова много...
И така до първия панталон от последните 4...
Това беше моят живот, това е животът и на близки, край мен хора...
Истината е, че някой и нещо около вас, с вас, във вас не е наред. Това - с храненето е симптом не е причина!!!
Знам илюзията: само да ги сваля тия 5 кила и всичко ще се оправи - и отношенията ми с близките, и работата или каквото и да е там.
Промяната е отвътре навън. Не обратно!!!
Вместо да хвърляте луди пари за лекарства, специални диетични продукти, чудодейни мазила, фитнес уреди, на които ще се качите мах 10 пъти, или поне точно, тогава когато имате най - много нужда (след първия шоколад), ще ги подминете иронично... Просто ги дайте за психолог! Опознайте се! Себе си, проблемите си, разрешете конфликтите си, дистанцирайте се от хора, които не задоволяват нуждата ви от любов, а вие го правите след тях в хладилника, вижте се от друг ъгъл... И тогава този проблем - с теглото ще се окаже най - малкият и най - лесният за разрешаване. За да си причинявате това, вие не се обичате, не се уважавате, не държите на себе си. Това си има своите корени. Докато не ги откриете, ще режете клони и ще събирате сухи листа.
След свалени 35 килограма имам още около 5-6, но вече не виждам ядрото на промяната в тях. Когато майка ми ме обиди, не се затварям с найлонова торба лакомства пред телевизора, а се мятам на колелото, или се усмихвам...
Няма я отровата в душата ми, която ме караше да се доутравям, тъпчейки се и мачкайки се... Мисля, че от ден на ден започвам да се усмихвам по - широко на себе си и да си мисля, че и аз заслужавам...
Процесът не е приключил, но продължава вече втора година. И чак сега се оформят плодовете му. Затова не си мислете, че знаете как да се справите със себе си. Това е най - тежката, дълга и неравна борба на един човек. Но не е невъзможна. Стига да намерите подходящият специалист, или начин - бил той наука, религия и всичко, което ви помага да вниквате в себе си и да разбирате, да разбирате, да разбирате...
Иначе, нямате шанс!!!
Дерзайте, момичета, докато разберете, че го заслужавате!
Като чета за всичките мъки, за радостите от свалените няколко килограма, за блясъка в очите, за оглеждането в очите на другите и после за първия шоколад, и за следващия, и за този, който ще е последен - край вече. А, ама те станали 6 дни със сладко - нищо, утре и край! А, понеделник! Ама много е шаблонно от понеделник. Аз още не съм затънала толкова много...
И така до първия панталон от последните 4...
Това беше моят живот, това е животът и на близки, край мен хора...
Истината е, че някой и нещо около вас, с вас, във вас не е наред. Това - с храненето е симптом не е причина!!!
Знам илюзията: само да ги сваля тия 5 кила и всичко ще се оправи - и отношенията ми с близките, и работата или каквото и да е там.
Промяната е отвътре навън. Не обратно!!!
Вместо да хвърляте луди пари за лекарства, специални диетични продукти, чудодейни мазила, фитнес уреди, на които ще се качите мах 10 пъти, или поне точно, тогава когато имате най - много нужда (след първия шоколад), ще ги подминете иронично... Просто ги дайте за психолог! Опознайте се! Себе си, проблемите си, разрешете конфликтите си, дистанцирайте се от хора, които не задоволяват нуждата ви от любов, а вие го правите след тях в хладилника, вижте се от друг ъгъл... И тогава този проблем - с теглото ще се окаже най - малкият и най - лесният за разрешаване. За да си причинявате това, вие не се обичате, не се уважавате, не държите на себе си. Това си има своите корени. Докато не ги откриете, ще режете клони и ще събирате сухи листа.
След свалени 35 килограма имам още около 5-6, но вече не виждам ядрото на промяната в тях. Когато майка ми ме обиди, не се затварям с найлонова торба лакомства пред телевизора, а се мятам на колелото, или се усмихвам...
Няма я отровата в душата ми, която ме караше да се доутравям, тъпчейки се и мачкайки се... Мисля, че от ден на ден започвам да се усмихвам по - широко на себе си и да си мисля, че и аз заслужавам...
Процесът не е приключил, но продължава вече втора година. И чак сега се оформят плодовете му. Затова не си мислете, че знаете как да се справите със себе си. Това е най - тежката, дълга и неравна борба на един човек. Но не е невъзможна. Стига да намерите подходящият специалист, или начин - бил той наука, религия и всичко, което ви помага да вниквате в себе си и да разбирате, да разбирате, да разбирате...
Иначе, нямате шанс!!!
Дерзайте, момичета, докато разберете, че го заслужавате!
Re: Момичета,
Здравей:)
Съгласна съм с мнението ти. Жалко, че не се обръща достатъчно внимание на тези неща от повечето диетуващи.
Иначе като човек, който буквално винаги е бил дебел, напълно се откривам в думите ти за похапването като "спасение" и резултат от "не-само-обичането". Честно казано тъжно ми стана, докато те четях, и ме изби на самосъжаление. Наистина си постигнала ужасно много в работата по себе си. Аз винаги ще "решавам" проблемите си с плюскане - някак си като дъвча ме обзема едно наистина кравешко примирение с живота, който не харесвам. Затова и ще си остана дебела, вечно ще слушам как безкрайно "тактичната" ми майка ме сравнява с хора, които са с двойно на моето тегло и успокоително добавя, че "не съм ЧАК толкова зле". Според баба ми трябва да имам двойна брадичка, за да "изглеждам здрава". Разбира се, те не са ми виновни, че съм в интимна връзка със свръхкалоричните храни и обездвижването.:) Така омагьосаният кръг се завърта:) Примирила съм се с идеята, че никога няма да изглеждам добре.
Все пак ти благодаря много за написаното.
Съгласна съм с мнението ти. Жалко, че не се обръща достатъчно внимание на тези неща от повечето диетуващи.
Иначе като човек, който буквално винаги е бил дебел, напълно се откривам в думите ти за похапването като "спасение" и резултат от "не-само-обичането". Честно казано тъжно ми стана, докато те четях, и ме изби на самосъжаление. Наистина си постигнала ужасно много в работата по себе си. Аз винаги ще "решавам" проблемите си с плюскане - някак си като дъвча ме обзема едно наистина кравешко примирение с живота, който не харесвам. Затова и ще си остана дебела, вечно ще слушам как безкрайно "тактичната" ми майка ме сравнява с хора, които са с двойно на моето тегло и успокоително добавя, че "не съм ЧАК толкова зле". Според баба ми трябва да имам двойна брадичка, за да "изглеждам здрава". Разбира се, те не са ми виновни, че съм в интимна връзка със свръхкалоричните храни и обездвижването.:) Така омагьосаният кръг се завърта:) Примирила съм се с идеята, че никога няма да изглеждам добре.
Все пак ти благодаря много за написаното.
Re: Момичета,
Радвам се, че разбирате, каквото и да съм искала да кажа:))).
Конкретни съвети не мога да давам, тъй като още не съм спечелила войната.
Но съм категорична за себе си, че повече не ми се губи качествено време от живота ми във въртене на едно място, самосъжаления, и каквото и да било робство - на храна, на хора, на обстоятелства, ако щете и на ген. Няма такъв филм. Всичко е въпрос на избор. И тук започва трудното...:))
Искам да допълня само две неща:
1. Това, че разбирате нещо, не означава, че знаете как да се справите с него. Знанието е първата крачка. Като знаете, че имате кариес, това не означава, че имате нужното образование, инструменти и мазохизъм, за да го излекувате сами... Така, че относно специалистите си има други клубове, в които има достатъчно информация каква е разликата между психолози, терапевти, лекари и пр.
2. Няма такова нещо като примирение! Няма!!! Ако имаше, щяхме да сме бездушни. Човешката душа е във вечен стремеж и когато се сблъска с проблем, който й пречи да стигне поредния връх, тогава започва да я боли. С болката се борави по няколко начина - оставяме се да ни убие; слагаме сол в раната; самолекуваме се с подръчни средства и нещата се влошават, почти до ампутация; отиваме на лекар и разбираме диагнозната; консултираме се с още негови колеги; избираме най - доброто лечение и продължаваме да се лекуваме с всички възможни и непротиворечащи си средства, не само до спиране на тази болка, но до излекуване на болестта. Вие ми кажете в кой случай как ще се чувства душата ви.
Съжалявам, ако звуча абсолютизиращо, но веднъж за винаги трябва да проумеем, че вътрешните ни раните са най - страшното нещо, което ни мъчи и колкото повече не ги поглеждаме, толкова по - зле за цялото ни тяло, за целия ни живот...
Никой няма право да си съсипва душевността и тялото, по абсолютно същата причина, поради която няма право да отнема нечий живот.
Най - страшното беше, когато осъзнах колко голям проблем имам, всъщност и той не си е само мой, а касае всичко и всички около мен. Много тежко и продължително ми заседна в гърлото... Покрай това, че не можех да преглътна него, не можех да преглъщам и шоколад, някак като преди... И така до ден - днешен - гърлото ми все още ме дразни...
Ще се справите!!! Нужен ви е само сноп светлина!!!
Конкретни съвети не мога да давам, тъй като още не съм спечелила войната.
Но съм категорична за себе си, че повече не ми се губи качествено време от живота ми във въртене на едно място, самосъжаления, и каквото и да било робство - на храна, на хора, на обстоятелства, ако щете и на ген. Няма такъв филм. Всичко е въпрос на избор. И тук започва трудното...:))
Искам да допълня само две неща:
1. Това, че разбирате нещо, не означава, че знаете как да се справите с него. Знанието е първата крачка. Като знаете, че имате кариес, това не означава, че имате нужното образование, инструменти и мазохизъм, за да го излекувате сами... Така, че относно специалистите си има други клубове, в които има достатъчно информация каква е разликата между психолози, терапевти, лекари и пр.
2. Няма такова нещо като примирение! Няма!!! Ако имаше, щяхме да сме бездушни. Човешката душа е във вечен стремеж и когато се сблъска с проблем, който й пречи да стигне поредния връх, тогава започва да я боли. С болката се борави по няколко начина - оставяме се да ни убие; слагаме сол в раната; самолекуваме се с подръчни средства и нещата се влошават, почти до ампутация; отиваме на лекар и разбираме диагнозната; консултираме се с още негови колеги; избираме най - доброто лечение и продължаваме да се лекуваме с всички възможни и непротиворечащи си средства, не само до спиране на тази болка, но до излекуване на болестта. Вие ми кажете в кой случай как ще се чувства душата ви.
Съжалявам, ако звуча абсолютизиращо, но веднъж за винаги трябва да проумеем, че вътрешните ни раните са най - страшното нещо, което ни мъчи и колкото повече не ги поглеждаме, толкова по - зле за цялото ни тяло, за целия ни живот...
Никой няма право да си съсипва душевността и тялото, по абсолютно същата причина, поради която няма право да отнема нечий живот.
Най - страшното беше, когато осъзнах колко голям проблем имам, всъщност и той не си е само мой, а касае всичко и всички около мен. Много тежко и продължително ми заседна в гърлото... Покрай това, че не можех да преглътна него, не можех да преглъщам и шоколад, някак като преди... И така до ден - днешен - гърлото ми все още ме дразни...
Ще се справите!!! Нужен ви е само сноп светлина!!!