За положителните примери

Такааааааа, здравейте хора
Опитвам се от доста време да формулирам една темичка, да видим какво ще излезе сега.
Става дума за "положителните случки" в живота. За това, че "и на нашата улица изгрява слънце". И за това, че тогава по-рядко излизаме в публичното пространство "да се похвалим". Не винаги разбира се, не всички, но е факт, че често пъти след като си ревал на непознатите никове в нета, намерил си утеха и подкрепа, след това някак не ти идва така отвътре да кажеш "Ей, хора, абе знаете ли, че всъщност срещнах страхотен човек и съм супер, много щастлив/а".
Та защо става така? Няколкото обяснения, които съм чувала включват
"В къщата на обесения за въже не се говори." Един вид, притесняваме се, че е неуместно сред толкова страдащи, да се изцепиш колко всъщност си щастлив. Мислиш си, че хората ще се чувстват кофти в компанията ти, че е едва ли не демонстрация на нещо си. Нещо, което не е редно да се демонстрира пред тези хора.
Та изобщо, защо ми се струва, че за добрите си чувства повече се притесняваме да говорим? Дали защото те са ни по-скъпи и съответно не искаме да ги "излагаме на показ", а по-скоро ги споделяме само със спеиални за нас хора, или пък изобщо си ги пазим за себе си? Дали е от желание да предпазим себе си и "репутацията си" в случай, че нещо започне, на потръгне, та съответно, ако никой нищо не знае, няма да ни задават излишни въпроси, няма да трябва да обясняваме, да се чувстваме неудобно пред другите?

Изобщо какво мислите по въпроса? Дали пък не трябва да си казваме и тези неща, ако ще и като доказателство, че живота наистина продължава и след раздялата пак има щастие и надежда? Дори повече от 48.5% както стана ясно и снощи

Ами това е засега. Ако ви стана интересно, вие сте.

Поздрави от мен

Festina lente - Бързай бавно!

Никога не се хвалим, за да "не чуе дявола".

Стига простотии бе, тате!

Ами може би защото когато сме самотни и отчаяни, търсим утеха в нета, а когато сме щастливи..... има с кого да споделяме щастието. Именно защото не сме сами.
А и Полуидиотчето е право, не смеем да се хвалим, че току виж "господ ни чул" и хайди пак в дупката...

Хм, точно такава формулировка не ми беше хрумвала. Ама може и да сте прави.

Festina lente - Бързай бавно!

КАК творчески добре се отразяват на твоето перо тези клубчета а аз бързам да не изспусна михаля.Не ще плачем вече ще пеем

Помогнах на човек, попаднал в беда,

но той заплю ме – черна благодарност!

С въздишка дадох гръб на глупостта

и ръка подавам, пак със всеотдайност… 100%

по това ще го познаеш... даже и много да ти се иска да се похвалиш, даже и да не си от най-тактичните, даже и да плюеш на страха от "урочасване" на ситуацията... просто няма какво да разкажеш .

Ок, срещнала си страхотен човек, щастлива си... казваш го веднъж на познатите си... и толкова :). Питат те - какво ново около теб, как върви... и се усещаш, че просто няма какво да кажеш.

Да си чела някой поет да описва щастливата си любов? Докато трае?
Абсурд :))


Ти имаш ли?

или по-скоро някакъв страх от реакцията на другите пишещи, защото според мойте наблюдения по въпроса ти, само 0,485 %, наистина ще ти пратят едно смайлче в отговор, и ще ти кажат - " е браво!! най-сетне и при тебе нещо добро"
Останалите 99.515% невиждащи по-далеч от собствения си пъп, потънали в собствените си черни мисли и най-вече не желаещи да видят някаква възможност да излезнат от там, почват да те убеждаваш, как това което ти се случва, не е истина, че бъркаш желаното с действителното, че непременно ще се разочероваш и т.н. в същия дух.
Е кажи ми при това положение, как да пишеш????Ти дето се вика, още не можеш да повярваш, че ти се е случило, и в един момент, като те залеят с един тон негативизъм....дали ще ти остане 48.5% НАДЕЖДА, че наистина излизаш от дупката???

НА ТОЗИ СВЯТ НАЙ – ВИСОКА ЛИХВА НОСЯТ СПЕСТЕНИТЕ НЕРВИ

Нали знаеш колко рядко съм съгласна с теб...

Стига простотии бе, тате!

Мърморано, що ли ми се стори, че те разбрах. Я газ до тенекето и всичко тегаво зад борда. Винаги има време за тъга, ама таман дошло хубавото и да го хвърлим. НЕЕЕ

Дай боже всекиму - от доброто и хубавото...

"Решавай сложните проблеми докато са още прости!"

Няма да изпадам в подробности. Само ще кажа, че съм ужасно щастлива и благодаря на Бог и на себе си, че намерих сили и смелост да се разведа. Пожелавам на всички тук да им се случи това, което се случва с мен!

Когато Господ затваря врати, отваря порти.

Скъпа Мърморанке,
здравей
Не съм писала от сто години...но нещо не мога без вас и току от време навреме поглеждам и понякога дори - пиша

Темата ти е много интересна. Наистина, когато се занимаваш с чуждо нещастие и чужди проблеми, твоите някак си избледняват. На фона на многото чуждо нещастие понякога изглежда като че ли ти в същност си направо късметлия и това действа доста успокоително.

Докато, както и по нагоре някои са го казали, чуждото щастие те прави още по-нещастен. Това зависи от конкретния човек, разбира се, но се иска широчина в мисленето и доста голяма доза интелект за да приемеш чуждото щастие като нещо позитивно в личен план. Аз лично обичам положителните примери (тънък намек, колко широко скроена съм и колко умна съм ), те ме зареждат с оптимизъм. След като се е случило на толкова много хора, значи има шанс и за мен. За съжаление това не е често срещано разбиране.

Страха от "уручасване" споменат вече, ни спира да споделим хубавите си преживелици. Аз не мисля, че хората се спират заради страх от Бога или Дявола. А по-скоро точно поради очакваната реакция от околните..

На скоро четох една книжка, в която бе застъпена една интересна теза, която аз самата обмислям все още. А именно, че приятелите на човек се познават не в трудните, а в щастливите му мигове. Било по-трудно да бъдеш до щастлив човек и да се радваш за него, от колкото обратното. Масата от хората се хранели от чуждото нещастие, като по този начин извисяват собственото си съществуване над средното и се чувстват по-щастливи от колкото са.
Ако това е вярно, очевидно истинкта ни за съхранение ни предпазва от тези емоционални вампири, като ни възпира да разказваме и споделяме щастието си. В това се ограничаваме до наистина близките ни и истински приятели.

Ако се замислиш ще видиш че има логика в това. Когато си нещастна и искаш да споделиш мъката си, винеги се намират ужасно много хора, които са готови да те изслушат и дори да ти дадат някакъв съвет. Но когато искаш да споделиш нещо хубаво, щастието си или късмета който си имала, изведнъж никой не иска да слуша. Малцина са тези, които с желание изслушват щастливите ти мигове.

А може би наистина тук ни трябва малко повече щастие и оптимизъм. Подкрепям с две ръце идеята за започнем да споделяме и щастието си!

трябва да се говори, защо да допуснем завистта на другите да победи и ние страхливо да кътаме някъде нашето щастие да не бъде видяно от лоши очи , докоснато от нечисти помисли, пу,пу да не ни урочасат. Тези разочарования, могат да ни навредят, само тогава , когато ние им дадем от тази положителна енергия, която лъха от нас. А , ако смело се изправим и без да се страхуваме говорим открито за положителните неща в живота ни, то тогава нашето щастие е пълно и добива смисъл, защо да го крием, и рушим сами. Не страдахме ли достатъчно,кой по-малко, кой повече, но сме изстрадали това наше щастие и си заслужава да го извадим от “стъкления похлупак” да тупти и да огрява нас и нашите истински приятели.

И много добри мнения по нея...
Причините да стаяваме щастието си са много и различни...
Оказва се че са поне толкова, колкото основанията да крием мъката си.

И към всичко гореизброено - страхът от " урочасване", тактичността да не засегнем или натъжим останалите недотам щастливи, страхът от провал в новата връзка или начинание, относителната скука и безсъбитийност в описанието на самото щастие и прочие... аз ще добавя още една причина да не излизаме толкова често под лъчите на прожектора, когато сме се оказали в ролята на щастливци:
Защото щастието и най-вече любовта, не могат да бъдат крити задълго от околните! Те се усещат, дори и да не го споделяме на глас

Нали ме видяхте мен в събота?
Трябваше ли изобщо да казвам нещо, за да се досетите, че съм се сдобила и с летящото килимче и с лампата на Аладин заедно?

Non nova, sed nove.

Ох, чета си развитието на темичката, ама твоя отговор направо ми изясни всички гледни точки
Благодаря ти за дългия и изчерпателен отговор. Напълно съм съгласна с повечето неща, които казваш. Надявам се да те срещаме по-честичко, пък и да те видим скоро пак.

Значи, причините се оказаха няколко:
- Да не чуе дявола
- Щастието е скучно /вярно е май, то нали затова е оная китайска клетва за времето на промените/
- За да не вампирстват околните от нашата щастлива енергия /добре де, ама не се ли предполага тогава да може човек да е по-полезен да другите?/
- .... забравих ги останалите

Така, а по повод изказването на Клер по-рано, аз пък в събота си седях в таксито на път към Ботуша и изведнъж осъзнах, че се чувствам много добре в точно този момент. Спокойна, щастлива, в очакване на нещо хубаво, което предстои. Отивах да се видя с приятели, знаех, че ще си изкарам весело, ще има смях и майтапи, някак много леко ми беше. Нали го знаете онова усещане в гърдите или в стомаха, точно като камък който те е притиснал и не ти дава да си поемеш въздух. Ами нямаше го. От много време вече усещам, че го няма. И си мисля, че за пръв път изчезна преди почти година когато реших, че това е края, че почвам да живея за себе си и своето щастие. Май вярно било, че човек може да реши да е щастлив. И тогава се оказа, че много бързо това е станало видно. Сигурно затова никой не ми повярва, че сърчицето на клечка което си подарих за Св. Валентин си е от мен за мен. Все тая Важното е да вървим напред. Важното е, че всички онези, които ни държат за ръчичка виртуално и ни бършат сълзите и сополите и ни утешават с думите си, накрая се оказват прави. Има светлина в края на тунела и дори се случва да не е от идващ насреща влак. Макар понякога толкова да си се оплел в самосъжаление и да си свикнал да се чувстваш зле, че липсата на страдание в първия момент те премазва като бързия влак за Варна Обаче след това идва хубавото

Хайде стига съм писателствала, че ще ми стане много, а съм позабравила как се прави това
Поздрави на всички, благодаря ви за мненията и бъдете щастливи. Независимо дали ще си казваме или не, важното е отвътре какво ни е.
Пожелавам ви да ви е слънчево



Festina lente - Бързай бавно!

миличка, ТИ откри ключа " за бараката!!!"


Май вярно било, че човек може да реши да е щастлив

Това е то, това е истината!Много оптимизъм и позитивизъм към всичко, не само за да оцелем, а да бъдем ЖИВИ!

И когато ни се струва, че някой стои много по-високо от нас, просто да СЕ ИЗПРАВИМ!

Браво на теб!Прегръщам те и те целувам!!!

колко дълго трябва да разказваш на околните, че си щастлив?
Месец? Година? Петилетка?

Е добре... преди 2 дена с любимия мъж направихме 3 щастливи години заедно. Като помислиш - изобщо не е някакъв дълъг срок. Ама само си представи да ви разправям тук 3 години нонстоп колко съм щастлива... ей така, заради светлия пример . Става ми досадно само като си го помисля :))))

Благодаря... предпочитам да изживявам щастливите мигове, не да говоря за тях. Щото от много приказки може и да ги пропусна


Ти имаш ли?

Takmo se chudeh samo az li sam prosperirala sled razvoda (vav vseki edin smisal) i samo mojat brak li beshe tolkova neshtasten!

А ето, че и ти добавяш още една причина към останалите вече - 7-8 май...

...предпочитам да изживявам щастливите мигове, не да говоря за тях. Щото от много приказки може и да ги пропусна

Пу, да не ти е уроки, щастливке!

Non nova, sed nove.

Не, не, неееееееее. Не това имах предвид. Ох, съвсем се омотах май . Имах предвид това "да си кажеш". Не да опяваш нонстоп как така пък иначе. Аз питах защо се притесняваме да си кажем, да си признаем ако щеш.

А с това съм напълно съгласна ;-) "предпочитам да изживявам щастливите мигове, не да говоря за тях. Щото от много приказки може и да ги пропусна"

Festina lente - Бързай бавно!