Къде сгреших.............?

дъщеря ми е почти на17,мислех,че се разбираме........оказа се,че за някои неща не познавам детето си. Не споделя много неща смен,понякога имам чувство,че между нас има стена.Аз искам поне да има добри оценки,но тя се задоволява с троики.Нервна е и много често е влюбена,но все още няма приятел.Може да стои с часове в чата ,ходи на кафе . ......Разговарях с психолог,посъветва ме да бъда много добра и търпелива......А вашия опит и съвет?Искам да бъдем приятелки,но тя смята,че всичко трябва да и бъде разрешено,например да закъснява вечер,а аз не разрешавам това.Как да я накарам да ми се довери повече,мисля ,че прекалявам със съветите,нотя често ме лъже.......Къде греша???????????

Че всичко това си е напълно нормално и основания за притеснения би трябвало да има само ако не беше така.

You must defeat Sheng Long to stand a chance.

Първо помислих, че аз съм те изумила..........Погледнах профила ти и видях, премисляш...И аз премислям,а това ,което според теб е нормално колко ще продължи?????????????Може би и ти си на 17!!!!!!!! жсе пак ти благодаря,аз съм в стрес,а твоето мнение е първото и ме накара да се усмихна:)))

Уви, прав е психологът, но е трудно изпълнимо. Но пък друг избор нямаш.
Приятелка няма да и станеш докато се пъхаш със съвети и то непоискани - казвам го от опит. Съветите дразнят - по себе си го знаеш. Създават чувството на контрол и зависимост, а тийнейджърите най-много се опасяват от това и най-яростно се борят с него.
Ако искаш да те чуе от малко малко, то казвай нещата между другото - на шега, подхвърлени по повод някакъв - тоя тип напоителни разговори с разбор и анализ кой какво не прави като хората, спомни си колко не си ги обичала и ти... Само дето едно време никой не се церемонеше с нас, не ходеше по психолози и изобщо нямаше предвид, че сме в пубертет...
Нищо друго не мога да те посъветвам освен това - спомняй си по-често за себе си на тази възраст, не и прави това, което си мразела да ти правят твоите родители, имай предвид, че времето и нравите са вече съвсем различни и понасяй всичко това с много любов и търпение. Поне моята тактика е такава /син на 18/. Не се и надявай на светкавични резултати, движението е стъпка напред - три назад и така, докато се очовечат... Ама става бавно, почти незабележимо...
Кураж!

Който не разбира мълчанието ви, няма да разбере и думите ви.

Имам брат на 17, така че знам как е - всички са така. Почти не се рибира вкъщи, а като се прибере влиза в чата и не излиза оттам. Изобщо не обича да стои вкъщи, ужасно е нервен, сменил е поне 10 приятелки, и т.н. А чатът е хубаво нещо - иначе щеше да навърта такива сметки за телефон... И това си е напълно нормално. Аз например не мога да си представя живота без интернет - това е основното ми средство за комуникация. А всичко това рано или късно ще премине.

You must defeat Sheng Long to stand a chance.

Аз не се притеснявам, за мен нетът е само едно улеснение в контактите ми със сина ми. Много по-безпроблемно е като му пиша в icq да речем и той, без много да му мисли, отговаря нормално... В смисъл, че не се дразни, както би се подразнил ако сложим темата на масата на преговорите... Освен това имаме възможност да си пращаме разни многозначителни линкове един на друг и по този начин всеки разбира намека и се избягва размяната на нервни реплики. Не, че не си говорим - напротив, но е по-добре разговорите да предизвикват приятни изживявания за да не секват, отколкото да бързаме да изясняваме проблеми и накрая някой да повиши тон, или да каже нещо засягащо другия, което е неминуемо. Старая се да спестявам такива моменти, е не е винаги възможно, но са силно ограничени и сведени до минимум. Не разбирам всички негови интереси, но не се меся, тъй като не виждам причина за това. По принцип не задавам преки въпроси, или много рядко, информацията си я получавам от него, когато той реши обаче и доколкото сметне за нужно. Той е убеден, че по някакви тайнствени пътища аз научавам разни неща - не го разубеждавам, просто няколко пъти съвсем случайно му казах подробности и го оставих да си мисли откъде знам - то беше по стечение на обстоятелствата и изобщо не във връзка с него... Уча се на толерантност, хич не е лесно, защото за мен той е дете, а всъщност е вече един голям човек с право на самостоятелна преценка. Мъча се да не забравям това, понякога обаче първичното майчинско взема връх над осмислената и премислена тактика на поведение. И става разправията... Ами нормално, боли ме, но зная, че сама съм си виновна. Има сто начина поне да се каже нещо без да се засегне нечие самочувствие... Въпросът е да не се реагира първосигнално. И да знае, че винаги може да се опре на мен.

Който не разбира мълчанието ви, няма да разбере и думите ви.

Благодаря!Много ме боли,но разбрах ,че аз съм виновна.Задавах много преки въпроси,настоявах за отговор, исках да я предпазя от грешки, атя започна да ме лъже още повече. Когато навърши 16 започна промяната,трябваше и аз да се променя...закъснях.След броени дни ще стане на 17,май е време да яоствя да се учи дори от грешките си. Разбрах,че наистина трябва много любов и търпение.Любовта я имам ,а на търпение ще се уча.......сега.......Никога не късно,нали???????

разбира се, но е трудно да стиснеш зъби и да наблюдаваш отстрани и да чакаш да се обърнат към теб, чак когато сами разберат, че силите им не стигат. Всъщност те не се оставят да стигнат до самото дъно, имат инстинкт за самосъхранение и като видят, че се оплитат, намират начин да ни уведомят. А и не бива да се пренебрегва и това, което сме успели да им втълпим, докато все още са се водили - невероятно е, но в един момент изплува, не е завинаги загубено.
Когато има доверие между вас, пак няма да има 100% споделяне и не би било нормално да има, но се събира пъзелът от неща, казани уж случайно и по-сигурно е, че няма да се изтърве основното. При сериозни проблеми аз никога не съм се държала като майка, а като приятел - в смисъл, никога не съм правила скандали и не съм упреквала, винаги съм търсела начин да помогна и така, между другото, съм казвала каквото имам да кажа. Считам, че при положение, че детето много добре е разбрало какъв проблем е създало, то неговите собствени мисли и изживявания са му достатъчно наказание. Нали не оставаш с впечатление, че всичко върви по мед и масло у нас? Няма такова нещо. В ежедневието има безброй неща, които ме вбесяват и още не съм открила как да се справя с тях. Но принципът ми е да държа на наистина същественото и да преглъщам по-несъщественото, колкото и да ме дразни то.
Кураж!

Който не разбира мълчанието ви, няма да разбере и думите ви.

много кураж ми трябва ....как не усетих,че покраи дребните неща изпуснах по-съществените. тя допусана сериозни грешки и аз ги научих..............последна от тогава минаха 2 месеца .Права си ,анбра, тя изстрада грешките си.Аз не и ги напомням,но продължих да я притеснявам,стрхувах се,че отново ще сгреши......а тя се озлоби и дори ми каза,че ме мрази...........а на другия ден миказа ,че ме обича.От броени дни и мама се променя, не питам ,не се нтрапвам и тя ми разказа за момчето, в което мисли,че е влюбена.Не мисля,че у вас всичко е по мед и масло ,но мисля ,че ти си чудесна маика и приятел и ти благодаря за подкрепата!!!!!!!!!! Бих дала всичко ,за да променя нещата, а се оказа наи-простото и наи-сложното трябва да променя себе си.Ще стискам зъби,заради себе си и моето хубаво дете. За бога ,трябва да се справя,нали ми казваш,че не е късно!?

защото има любов у тебе, а тя прави чудеса. И щом дъщеря ти разбира и същевременно усеща това, няма начин да не я "опитомиш". Те са невероятно чувствителни, тези хлапета /хм, хлапета.../, те може и да не умеят да формулират точно поради липсата на житейски опит, но съвършено откликват на подадените им сигнали - сама виждаш, че вече има малък напредък. Колкото по-малко говориш, толкова по-добре. Посланията си ги пращай по друг начин и между другото. Явно е от възрастта, но щом разберат, че на нещо държиш много, веднага се изхитряват да ти правят напук. И излиза едно естествено някак... В обратния случай смятат, че решението е тяхно, току-що са открили топлата вода и колелото, гордеят се с постижението и си го прилагат в живота. А на мен ми е все едно по какъв начин достигат до истината, важното е да я достигнат и въдворят. Но не става бързо. Имай предвид, че отново ще настъпи влошаване, неминуемо е. Защото ти ще се поуспокоиш, че са потръгнали нещата и ще забравиш, че всичко е игра и твоя е главната роля, ще се отпуснеш в своята майчина загриженост и пак, без да се усетиш, ще изречеш някоя фраза с удивителна накрая... Няма начин, нормално е, защото понякога се питаш как едно голямо вече същество не може да забележи елементарни и очевидни неща и защо вместо да кажеш "бяло", трябва да кажеш "обратното на черното", например и да се правиш на неизвестно какво. Уморително е, признавам, но залогът си струва. Наистина ти трябва страхотно търпение, владеене на нервите, потискане на емоцията и кураж. Аз продължавам да възпитавам у себе си умението да не реагирам отрицателно, премълчавам и в много повече от половината случаи той се отказва сам, докато ако кажа "не", веднага ще задействам у него желанието да ми се противопостави и ще е въпрос на чест да направи обратното... Все се надявам един ден този цирк да приключи и всеки свободно да бъде себе си, ама явно още не е дошло времето...

Който не разбира мълчанието ви, няма да разбере и думите ви.

Изчетох диалога ви с огромен интерес - и аз съм майка /дъщеря на 13 г. и син на 20/. Вярно, имам известен опит с пубери / сина преплува вече!/, но имам чувството, че още нищо не съм видяла! Той беше / и още е / кротко дете, някакви особени проблеми не сме имали в къщи с него. Но сестра му е много по-различна - упорита, своенравна, инат... Навие ли си нещо на рогата -задна скорост няма / зодия "Овен" е! /. Сега ни тресе пубертета, та знае ли се! Не съм виждала друг човек да плаче и да се смее едновременно! За минута си сменя настроенията - като Баба Марта е. Понякога ми отговаря, държи тон... Аз съм търпелив човек по принцип - много мога да " събирам ", но кипна ли... да не си ми насреща! Понякога се "скюскваме" / както казва мъжа ми - "Нали и двете сте едни рогати..." - аз съм "Телец", но това няма нищо общо, разбира се!/. Опитвам се да проявявам разбиране за много неща, но не винаги успявам! Старая се да съм приятелка с нея така както с брат й - с него винаги сме разговаряли за нещата от живота такива, каквито са! Но той винаги е бил и по-разумен, и по-отговорен... А като го гледам малкото - втриса ме! Импулсивна, емоционална - от крайност в крайност, хвърля се, лута се... Anbra е права - трябва много търпение и любов!

Аз любовта съм я имала винаги,но търпение не ми е достигало и маи сега си бера плодовете.Не в сички деца са кротки и добри.И моята още на 13 беше емоционална,импулсивна и първосигнална...А аз говорех напоително ,както казва амбра ,давах примери и съвети..........Е ,да не всичко е изгубено много неща се трупат........и все пак преди 2 месеца света ми се преобърна-стресна ме едно телефонно обаждане-имаше бягство от часове(не много),няколко слаби оценки и ........Ще кажете нищо страшно.ДА,но имаше и още нещо,за което аз нямах сили да напиша,когато за първи път попитах-къде сгреших? Тя беше взела пари от къщи,а аз дори не бях забелязала.Не се оправдавам,само уточнявам,че работих 6 месеца без почивка,няколко от които по 15-16 часа.Нищо не е по-важно от децата ни.Но ето,че аз изпуснах,нещо и сега се боря първо да променя себе си.Огромна е болката ми,бях наранена,сегс се страхувам да не се повтори.Сега потискам емоциите си , да и ще се уча на толернтност сдетето си.Не само е уморително,болезнено е,страхът да не сгреша ме .......Говоря с психолог,дъщеря ми също,споделям .някои неща с приятели.ПРизнах пред себе си,че имам проблем........След това влязох в този клуб.Благодаря на анбра за думите,а аз ще се боря,защото залогът наистина си струва!!!!!!!!!!!!

аз не съм родител, а съм потърпевша от тиранията на родителите ми.непрекъснато следене, подтискане, не разрешаваше да излизам, и винаги със своите съвети съвети, съвети, съвети,съвети.и непрекъснато искаше да споделям споделям споделям
айде кажи ми какво да споделям, а?че какво ми се е случило че да споделям............

вече съм на 25,5 години. последици има и то лоши.

Виж... Може би с право се тревожиш, но според мен проблема е в това, че ти я притискаш. Ти може да искаш да си приятелка с нея, но тя да не го желае. И колкото повече се натискаш толкова повече ще те мрази и ще се втурва през глава да допуска грешки със собствения си живот, твърдо убедена, че единствено на теб вреди и, че си е заслужила да поживее докато ти я мъчиш.
Опира и до възпитание и до компания! Два феноменално значими фактора предоределящи бъдещето на 90% от децата!
Може да възпиташ детето си перфектно, но ако е заобиколено от идиоти ще се превърне отчасти в такъв. Може компанията му да е блестяща, но ако ти го репресираш ще се превърне в хейтър(който мрази всичко) и ще намрази компанията си, защото най-вероятно ще чува постоянно "Виж еди кой си колко е добър, защо и ти не си???"
Остави я да живее, може и да е грешка, но може и да не е! Просто е прекалено късно с пряк родителски контрол да я връщаш в "правия път". Без вечерен час, но и ще излиза примерно само 1-2 пъти в седмицата и ще ти се обажда за да знаеш къде е. без сравнения с по-добри според теб познати. Без разпити - ако има да ти каже нещо ще ти го каже, ти само показвай, чеси готова за разговор! Без наливане на акъл!
От време на време вметвай само, че трябва да си подреди стаята и, че трябва да поучи малко, но не прекалявай - 1-2 пъти на ден само като минаваш през стаята й са достатъчни, и без това няма да те чуе

П.П. Забравих да спомена, че най-важния фактор е късмета... Моли се на светия рандом(случайност) да те закриля и да е с теб!

Мила sisi' , с болка прочетох това ,което си ми писала .Та рова съм аз питам ,питам ,питам.............Искам да споделя ,.............и така я отблъснах,но аз се променям,макар,че ми е трудно и мисля,че от няколко дни общуваме по друг начин.Всички,които ми писахте ми помогате много ,за да разбера детето си.Искрено се надявам и при теб нещата да се променят .Желая ти късмет!

Ако знаеш колко си права за всичко и аз как можах да се държа така и да мисля,че ще постигна нещо.Разпитвах я,наливах ъкъл,притисках я и нищо..........Сега стискам зъби и променям себе си изнаеш ли -тя го усеща и също се старае.А след като почти не разпитвам тя доиде да ми разкаже за новото си гадже.Мисля,че съм на прав път ,макар че и сега сърцето ми се свива,че е на кафе от 5 часа.Нo поне знам къде е и се надявам като се върне да се държи добре,а не с рогата напредкато преди.Беше се озлобила доста и аз не намирах верния път към нея.Дано сега успея,макар,че не ми е леко.Но хора като теб,като анбра и всички ,които ми писаха ми дават сили и аз ще се боря.Моля се за повече късмет,ще ми е нужен! Благодаря-Всеки,които ми пише ми помага и аз все повече вярвям, че ще се справя!

Здравей ! И аз имам същите проблеми с дащеря ми . И тя е на 17 . От далго време си задавам сащите вапроси и сам достигнала до сащите отговори като теб . Безкрайно трудно и болезнено е всичко . Ако имаш ICQ можем да си пишем . Бади силна и я обичай ! И не се отказвай да се бориш за нея !

Скъпи майки, мислите ли, че тази затвореност е в резултат на пубертета. Аз имам малка дъщеря и ме чакат вашите преживявания. Колко дълго продължава този пубертет? Наистина се чудя как бих се справила с подобно поведение. Сега като се замислям над поставената от вас тема, се сещам че всъщност моя пубертет мина много безболезнено. А може би само аз си мисля, че е така. Радвам се че отворихте тази тема. Не мога да дам съвети защото не съм го изпитала все още. Но ще се вслушвам във вашите. Едно е сигурно и ви подкрепям напълно - нека децата ни знаят че ги обичаме безрезервно и сме готови да им си притечем на помощ винаги и за всичко.

Донякъде е въпрос на характер, но повече затвореността се дължи на пубертета. При това тя е избирателна - проявява се единствено спрямо родителите, същото това темерутче не спира да приказва и споделя с приятелите си. Мисля и, че е защитна реакция - особено майките имаме подчертана тенденция да обсебваме децата си, ако може нищо да не бъде скрито от нашите очи и повече - да се намесим брутално там, където мислим, че спасяваме. Обикновено няма никаква нужда от спасение, обикновено ние агравираме ситуацията, паникьосваме се от едното нищо и досаждаме до смърт с повтарянето и опяването. Реакцията е именно в затварянето и това е по-добрият вариант, защото има и къде-къде по-страшни, ама наистина страшни неща. Факт е обаче, че ако не атакуваме непрекъснато и не нарушаваме неприкосновеността на личната им територия агресивно, тийнейджърите постепенно ни приобщават към мислите и делата си. Но това хич не изглежда като изповедта, която би направила най-добрата ни приятелка - подробна и детайлна. Оттук-оттам се изпуска по някоя насочваща реплика, на цяло изречение почти не може да се надяваме. И коментарите и анализите изобщо липсват. Нашето поведение следва да е огледално на тяхното - така хем си казваме каквото имаме да кажем в телеграфен стил, хем сме донякъде информирани. Никой не обича да му ровят в душата и вещите - защо децата ни да правят изключение? Когато ги приемаме такива каквито са, разбираме реакциите им в определени ситуации /имам предвид тези, които не ни допадат като поведение/, много по-лесно можем да коригираме недоброто. Че кой иска да има за приятел човек, който непрекъснато го критикува, преследва с изисквания, досажда със съвети? Нужна е много голяма деликатност. На тези, които ще скочат и ще кажат, че приятелят си е приятел, а родителят - родител, ще отговоря, че влиянието, което приятелят оказва е много по-силно от това на родителя /не на тиранина-родител/ и затова считам, че когато родителят е приятел, самите деца признават и авторитета му на родител. Доброволно и ненасилствено. Такъв е моят опит дотук.

Който не разбира мълчанието ви, няма да разбере и думите ви.

Бог да те благослови,анбар! Сигурно и не допускаш колко ми помагаш, всеки ден проверявам дали си писала ,а и всички други ми помагате повече от психолога,от птиятелите ми,коити са до мен.Може би ,защото сядам и не говоря,а попивам вашите думи........Моля ви ,не повтаряите моите грешки,не натякваите,не повтаряите едно и също дес етки пъти-тя спря да ме чува и каза ,че съм досадна,Права си,че никога няма да е смен ,такава ,каквато искам и все повече разбирам,че не е нужно.Аз я бях обсебила и то в малкото ми свободно и наливах , по-късно разбрах,че е направила своето и имаше и грешки,не фатални слава богу,но сега се питам ,ако аз бях друга може би нямаше да се стигне до .Мисля,че много родители имат такива проблеми,но но не ги признават.А за мен беше важно,че осъзнах и изрекох на глас-аз имам проблем с детето си - и сега търся път и помощ да го преодолея! Нужна ми е вашата подкрепа и ви благодаря!