Пише ми се.

Пише ми се днес, но не знам какво. И с кого.
То, не, че има някой наоколо...
Ама на мен ми се пише.

Пред дилемата обаче кому са нужни още изписани думи в света съм на път да се откажа. Мислех си колко думи минават покрай нас всеки ден, колко ние сами създаваме, как бълваме думи, зад които в един момент се оказва, че не е останало нищо. Мислех си как най-доброто прикритие за страха са думите, многото думи, които изграждат цяла стена срещу околния свят и ни дават възможност да се защитим от собственото ни невежество.

Може би истинското остаряване е факт, когато вече сме овладели думите. Когато можем да говорим и пишем с часове, без да казваме нищо - точно каквото правя аз сега в момента.
А истинските неща са прости.
Например:

Обичам те.

Липсваш ми.

Искам да те видя сега.

А дори и простите думи наричаме цинично клишета, поставяйки под съмнение смисъла им.
Защото няма никакво значение какво точно означава любов, или какво точно означава липса, или среща. Важното е точно тези изтъркани думи в точно този конкретен момент изразяват желанията на сърцето. А сърцето не ми дава да ги нарека клиширани фрази, когато за мен са истина.

Та. Пише ми се. На кого? Не знам. Има ли някой всъщност?

If you're leaving, close the door. I'm not expecting people anymore.

истинското остаряване е факт
когато
спрем
да слушаме
музика



а ти пиши, по този начин пееш :)

...I follow you...

Започвам, без да знам къде ще ме изведе.
Гледах днес децата - как се радват на снега... И на предстоящите празници.
А на мен ми е мокро, кално и студено.
И нямам шапка да ми пази косата от измръзване на клечки :))) Изобщо - гадост.
Разбира се, не си купих шапка, за да има за какво да съжалявам, че съм пропуснала, после.

Изобщо възрастни сме, защото се опитваме да си правим живота по-интересен, за да има за какво да живеем, разбира се. Но забравяме, че в плановете, редуването на празници и делници, в мислите какво ще готвим за вечеря и как ще платим наема, той Минава. Не ни пита, не иска съгласието ни, не ни чака. Снегът ще се сменя от слънце, радостта от болка, любовта от безлюбовие, а ние ще се движим между тях напред или назад, но нанякъде. Защото останем ли на едно място, загиваме.

Я да те питам - how you suffer the sweetest condition?

If you're leaving, close the door. I'm not expecting people anymore.

и аз днес отказах на покана за въргаляне в снега

нямам настроение за нищо, а навън така хубаво снежи на едри снегулки

...I follow you...

Ами освен да ти изпратя една такава:
Вали на парцали, от ония, дето като паднат и веднага стават на вода.
Утре, като скове, ще имаме перфектната ледена пързалка под купища смачкани снежни човеци - а ти знаеш какъв ужас изпитвам от хлъзгане. Абе купон!

Я се нахилвай бързо!

If you're leaving, close the door. I'm not expecting people anymore.

И така, приятели и съседи! (Сашо ще ме извини, че му крада обръщението)
Какво е Любов?
Усещам как се подсмихвате под мустак в момента и честно казано, напълно ви разбирам. Такова клише е тази дума вече, в интерес на истината, чак аз започвам да се дразня. Но все пак какво е? Все нещо трябва да значи.

Спомням си първата ми любов така наречена. Да, голяма любов беше, не предполагах, че някога ще свърши. Дали е свършило ли? Да. Приемаме, че "любов" е нещо, което се трансформира. В какво - не знам. В нещо. Спомен, мисъл, усмивка по лицето, когато се сетиш за...
Приемаме, че е свършила, когато истинският спомен ти оставя усмивка, а не усещане за тъга или загуба. Когато отново можеш да мислиш, без да изпитваш болка, без да искаш да изчезнеш от лицето на Земята.

Един единствен човек ми е задавал въпроса "Дали и с теб ще се нараним?" И аз имах глупостта да съм безкрайно честна. Все още се питам - винаги ли трябва да се нараняваме, винаги ли трябва да е болка?

Разбрах, че не е нужно да я описваш и обясняваш, любовта. Не е необходимо да я изказваш дори, ако не искаш, както и да я задържаш в себе си, ако желаеш да я кажеш, само защото "обичам те" било клише. Ама имало ли я, ама нямало ли я, ама истинска ли била или просто сме си я измислили. Да, нищо такова няма значение, защото ТИ вече знаеш отговора, защото ти вече знаеш всичко. Или поне всичко, което ти е нужно, за да я разбереш. Всичко, което ти е нужно, за да я приемеш такава, каквато е - несъвършена като нас, болезнена или порочно щастлива. Твоята любов и ничия друга.

If you're leaving, close the door. I'm not expecting people anymore.

Всъщност, философски погледнато, онова, което е, трябва да е достатъчно. Просто защото повече няма да стане.
Та и с любовта е нещо такова. Нито ще стане повече, нито по-хубава или по-добра. Или я има, или не, а това лесно се разбира, усеща се без кой знае колко мислене.

Въпросът е как да запазим добро съотношение между любов и секс.

Само камъкът може друг камък да трогне.

и на мен ми се пише, но определено няма на кого. а аз открай време обичам думите и значението, което носят. макар че според отсрещната страна кому били нужни думи. аз в стремежа си да говоря и пиша не съм била стигала по-далеч. В тези случаи, разбира се, се сещам за онази хубава песен на Extreme.
но ако нямаше нужда от думи, щеше ли да ги измисли човечеството...
що се отнася до остаряването - не бих нарекла така този момент на осъзнаване на значението на всяка думичка, по-скоро бих го нарекла помъдряване. възрастта е нещо извън нас, доколкото духът е млад, пък макар и ставите да са сковани от артрит.
нещата са прости, но ние имаме непоправим навик да ги усложняваме.

може би там и тогава друга съм била...

Мда, и аз все още не мога да реша прости ли са нещата или са сложни - все пак ако ние си ги усложняваме, значи са сложни, нали така?
А след като снощи чаках рейс ни повече, ни по-малко от 1 час на около минус 10 градуса, леко ми се беше поизчерпал философския капацитет. Е, мина ми вече, разбира се Често се случва да се чудя да псувам ли или да се хиля напоследък, но гледам да избирам второто.

Extreme са били прави за поне едно нещо хората - че ако има нещо по-важно от думите, това са действията. И хиляда думи не могат да изтрият едно грешно действие. И все пак когато кажеш нещо на глас, все едно му правиш магия за случване. Та - трябва да се внимава с говоренето ( и писането в случая)

If you're leaving, close the door. I'm not expecting people anymore.

hei,zdraveite az samo minavam ei taka
...ve4e ne mi se pishe

Добрият баланс е трудно достижим. Колко ли хора могат да се похвалят, че са постигнали и едно съвършенство в живота си?

Колко хора в живота ти са те разбирали напълно, изцяло и завинаги?
Колко хора са те обичали така, както са обичали себе си, че и повече дори?
Колко са били онези, които са те опознали по-добре, отколкото сам си се опознал?

Тежки въпроси, които обаче гледам да си задавам от време на време и все около края на годината - странното е, че все нещо като равносметки се получават, а толкова мразя да изчислявам живота си, рамкирайки го в някакви невероятни недоизпълнени планове, сгрешени посоки и непресметнати движения.

Днес осъзнах, че стоя пред полуоткрехната врата, под която светлината едва се подава, но все още не знам какво има зад нея. Предусещам го, предвкусвам онова, което е отзад и ме очаква, но всъщност вероятно и идея си нямам за какво иде реч. Искам да надникна, а дали ще успея? Не знам все още...

If you're leaving, close the door. I'm not expecting people anymore.

“Ние се въоръжаваме с думи и тръгваме на поход да намерим истината. Мислим си, че сме постигнали целта си, но когато се връщаме от похода, виждаме, че плячката ни е само думи, които с нищо не се различават от тези, с които сме тръгнали на път. Дори непоколебимата опора на мислите ми – Книгата за Потока и Силата - нали и нейната природа е същата! В нейна защита може да се каже, че самият Лаодзъ не е искал да записва нищо и че трудът му е най-древният от известните ни подкупи, тъй като е написан с едиствената цел да накара началника на заставата да отвори пътя на Запад. Но след като е от думи и отразява умозаключения, тази книга не е ли – в съответствие със собствената й мъдрост – последователност на врати на раждането, през които минава четящият я, като изживява, според броя на главите, осемдесет и един кратки живота? А щом е така, може ли да се каже, че последната страница обръща онзи, който е отгърнал първата? Не знам."

В.Пелевин/ДПП

If you're leaving, close the door. I'm not expecting people anymore.

Нещо подобно казват и писателите които могат да пишат, но не искат, защото са любители еколози - защо да се отсичат още хиляди дървета, че да станат преносител поща на сътворените илюзии...

Иначе да, нещата са прости... дори още по-прости, толкова са обикновени като дишането че дори думите са излишни, може да се изразят с поглед, но може и без него - направо с мисъл и добро отношение...

Понякога и мен ме обхваща съмнението че появата на думите и речта не е нещо положително, а е средство за постигане на разбирателство по време на война, размирици и въобще - в случай на крайности когато няма друг начин освен да се използва най-силното оръжие - думите...

А понякога просто и на мен ми се пише...

думите не могат да се използват за да се преплува реката,

но пък може да ти бъдат просто казани - "че ти си на другия бряг, вече... "


Но само от някой който е също на другия бряг, разбира се...

П.С. - ще взема да променя и една друга известна фраза "познай кога лъже - мърда си устните", на познай кога човек е самотен - когато говори... Ако не беше самотен, просто нямаше да трябва да говори с думи, а да "комуникира"...

дано не се засегнеш, просто ей така си мисля... и се надявам всички присъстващи да бъдат изключение, разбира се... от само себе си.

думите са красиви. усмивката също. защо да не използваме и двете. освен това според мен думите мотивират по-успешно.
за самотата може би си прав...

може би там и тогава друга съм била...

един поет беше казал някъде: "когато ми се прииска да прочета нещо хубаво, сядам и си го написвам"....

исках да кажа - няма ли да напишеш нещо и днес, знам, че обичаш да четеш....

...I follow you...

Този поет е бил много самонадеян - качество, абсолютно необходимо, за да се нарече човек поет.

Аз всъщност никак не мога да пиша. Или поне не така, както ми се иска - защото думите все сковават смисъла в леда на безсилието. Мисля си, че за да пишеш, не трябва да си прекалено глупав - все пак се налага да умееш да се изразяваш, но и не трябва да си някой умник, защото тогава няма да ти е до писане. Златната среда...

Дълго време се запознавах с хора точно на тази база - умението им да боравят с думите. И до момента деля хората на две категории - поети и писатели.

Писателите владеят словото. Умеят да ти разкажат Живота по толкова земен и истински начин, че да те "влюбят" в себе си. Собственото им "аз" неизменно присъства в текстовете им, изпълва ги и егоцентрично изолира целия свят навън.

Поетите мразят думите. Стремежът към краткост и любовта към емоциите ги отличават. Те предпочитат тишината пред шума, недовършеното пред цялото, началото и края пред случващото се.

Кое си избираме?

If you're leaving, close the door. I'm not expecting people anymore.

изключително много уважавам хората, които могат да напишат нещо смислено и красиво със съвсем малко думи....обичам загатването, символите, нарочно недовършеното провокиращо послание....

влюбена съм в думите и обичам да си играя с тях, да ги гъделичкам, да ги разтеглям и накъсвам, да ги разрошвам и украсявам.....да ги карам да ми пеят...

поетите не мразят думите - те просто ги подбират ужасно педантично

пример:
"Поетикален дневник на Петух Дубарова" - там всичко си е точно на мястото ;))))))))

...I follow you...

АЗ ..........

разбира се че могат