Метаморфози

1.

Студено е.
Вятърът се пързаля
по кожата,
качен на новите си кънки.
Оставя бразди
по цялото тяло -
безмилостно,
жестоко,
методично.
Белезите се сгъстяват,
сливат се,
преливат
във едно
неразделимо цяло.
Превръщам се в белег,
във знак
без лице,
без име,
без идентичност.
Просто същност.
Като езеро.

2.

Тихо е.
Моето езеро спи.
Спокойно -
без бури,
без стълкновения.
Повърхността му
отразява Слънцето,
дълбините му
привличат Луната -
силно,
страстно,
неудържимо!
Вятърът се пързаля
качен на новите си кънки.
Без да докосва.
Като сянка.

хммм......много е чуствено....
да не би да си Скорпион...

според мен няма нищо общо с чувственост. много по-далечно е, и както пределно ясно се вижда, за теб е недостижимо.

Интересна находка!!

Всъщност, по скоро е едно разтваряне, докосване до тишината на съзнанието пречистено от емоции и чувства, сливане със всемирния разум. Жалко, че са толкова кратки тези мигове....

П.П. Везни съм

Радвам се, че хареса!:)

Да, определено съм съгласна с "хм" по въпроса с чувствеността ..
Може би тия думички "силно, страстно, неудържимо" провокират други асоциации в съзнанието , но стихът ти така, както си го композирал в мен извиква едно усещане за "порастване" и поглед към себе си - веднъж отвън, веднъж отвътре.. Преоткриване също.. Много интелигентно написано, плавно съвсем в синхрон с ритъма на протичане на една метаморфоза..

Това с "вятърът и новите му кънки" си е направо за патентоване

дааа....не съм се изразила пълно и точно.....
"нирвана" се постига след този катарзис, след болката....

Оставя бразди
по цялото тяло -
безмилостно,
жестоко,
методично.
Белезите се сгъстяват,
сливат се,
преливат
във едно
неразделимо цяло.
Превръщам се в белег,

Може би след време ще се научиш да задържаш мига- за опашката...
Медитирай повече.

Да наистина, тези думички могат и да бъдат някакво описание за чувственост, но в случая исках да създам едно усещане за копнеж. Луната според доста култури олицетворява женското начало у човека, а според психологията личността е цялостна единствено като се слеят тези две половини. Всеки неосъзнато се стреми към тази половина, която му е нужна и понякога този копнеж не може да се идентифицира, просто се усеща без някаква видима причина. За порастването си напълно права - след бурните сблъсъци със вятъра представите ни, изградени от "ежедневния" ум започват да се обезличават за да отстъпят място на едно истинското ВИЖДАНЕ, което не може да бъде описано с думи - "просто същност"
Благодаря ти за хубавия коментар!

Точно така, болката е неизменен наш спътник и много добър наш приятел по-пътя ни към свободата. Тя е тази, която ни подтиква да вървим все по-напред и напред, да размишляваме, да анализираме грешките си, да търсим причините и в крайна сметка да стигнем до отговорите, които търсим.

Така е, освен всичко друго, е нужно голямо търпение и упорство. Със малко повече постоянство след време тези случайни докосвания могат да станат напълно контролирани. Медитацията е наистина най-прекия път към това. Май ще трябва да засиля малко самоконтролът си