think about it - 2005

Значи... мисля си, че когато обичаш един човек, но той нeсъзнателно те измъчва физически или психически, нормалното е някой ден да решиш да сложиш край на връзката. Боли те, защото го обичаш, но те боли и защото се примиряваш с неприятно за теб отношение. Чувстваш се адски виновен, че първи си тръгваш, искаш да се върнеш назад. Знаеш, че е безмислено и въпреки това искаш, защото ... просто не смееш да живеш без него, без това да даваш и да приемаш обич от Любим човек. А всички те обвиняват и малцина приятели могат да те разберат истински..... и само ти си знаеш, какво ти струва, колко живо ... месо късаш от проскубаната си душичка. Но някъде, дълбоко като на дъно на пещера, някъде много много дълбоко в себе си интуитивно се досещаш, че това е правилното решение - за да оцелееш. Или поне да оцелее част от теб.
Понякога става безсмислено дори да се говори. Особено ако дълго време преди това сте говорили, викали сте си един срещу друг или си крещял само ти и се опитвал да промениш нещо, споделял си какви са проблемите и си имал желание заедно с отсрещната страна да ги решите, а си срещал неразбиране или отказ от действия и диалог. Репликите си ги знаете като templates. Мисля си, че връзката между двама души прилича рафтинг, на лодка с двама гребци в реката на живота. И двамата трябва да полагате усилия, за да се движи лодката. Ако спреш да гребеш и виждаш, че лодката спира - значи само ти правиш нещо. Ако гребете с различни движения или в различни посоки, трябва да се координирате. Но ако човека до теб просто не те чува, когато му говориш за общите проблеми идва момента, когато просто се измаряш, спираш да гребеш, поседяваш депресиран и си тръгваш. И този момент е много тежък. Сам си и ужасно самотен. С рухнало самочувствие, наранено честолюбие и горчивина в душата. И те боли, и те е страх, и се разкъсваш защото имаш чувства, а сам ги прекършваш и обичаш както малко пъти в живота си, и не искаш да нараняваш... но иначе наблюдаваш как малко по малко се превръщаш в чудовище. Единственото, което ти дава сили да го направиш е отговoрът на въпросa: Заслужава ли си цената...?
Затова, ако искаш да останете по-дълго заедно - давай му това от което има нужда, научи го да осъзнава от какво има нужда, научи го да ти иска от каквото има нужда и да настоява да го чуваш, искай му това от което ти имаш нужда и настоявай да го получиш, защото последното е важно не само за теб. Защото естествено е, че ако ти се чувстваш добре с него ще се стараеш и той ще бъде щастлив с теб. И защото, естествено, че ако той повече страда отколкото му е приятно с теб - ще си отиде. Никой не си тръгва без причина от мястото на което се чувства комфортно. А ако си тръгва, помисли си защо не му е комфортно с теб и ако наистина силно го обичаш се опитай да го върнеш. Ако те обича, ще се върне. А ако не те обича – най-вероятно, няма да сте щастливи заедно...
Лично мнение.
PS Горното “уравнение” е за връзка без деца. Тогава нещата се променят. Формулата като цяло остава същата, но децата са много важно “допълнително условие”.

Горният текст е забранен за разпространение като злепоставящ Делото на Светлината.
PS И Тъмнината.

Обаче като си се опитвал дълго време да бъдеш чут и не си...после загубваш желанието да го правиш . А не искаш да се превръщаш и в чудовище..
Децата...те само удължават времето, през което ще достигнем до горните изводи. Всичко останало е същото- с тях или без тях.
После идва денят на равносметката.
Обикновено достатъчно късно.

Много съм съгласен с написаното.
Само дребна забележка. За лодката, гребането, посоката и спирането. Не винаги другият вижда нещата по същия начин. Но, това май беше излишно, описано е, време ми е за цайси.

А разковничето виждам тук:
"Затова, ако искаш да останете по-дълго заедно - давай му това от което има нужда, научи го да осъзнава от какво има нужда, научи го да ти иска от каквото има нужда и да настоява да го чуваш, искай му това от което ти имаш нужда и настоявай да го получиш, защото последното е важно не само за теб"
Само че, не с всеки се случва и улучва. Има хора, които не обичат да чуват. За които всяко излизане извън решената от тях рамка е абсурд. Които, всъщност, не правят компромиси. И естествено е тогава, напасването на някой към тях, както и тяхното към някого да е много по-трудно, а най-често и невъзможно. Но има и още по-лоша категория - търпящи, насилващи се безмълвно, убеждаващи себе си, че постъпват правилно, до момента в който кресват СТИГА! Признавам, по природа съм от тях, уж сума години се уча да не правя така и на моменти изглежда, че успявам...да видим докъде ще я докарам
И, ако се върнем към лодката, гребането и посоката, няма начин (мисля аз) и двамата еднакво да си харесват точно тази лодка + да целят точно тази същата посока + да са убедени, че е най-добре и за двамата точно тези движения да извършват...поне накуп това всичко май рядко е на лице.
Но, за да има поне база и смисъл за чуване/казване, трябва поне в едно от тези неща да има някакво съглашателство. И тук спирам, защото останалото вече е въпрос на субективно усещане за нивото на съвместимост и на необходимият компромис.

Ама как само се правя, че му разбирам

и Арага и ти, Гед, много хубаво и точно сте го казали...

Но от тома болката не става по-слаба, уви...

и аз мисля като вас

Имам една моя книга(май така и не изпратих екземпляри за продажба в София),но отлично си спомням,че някъде в последните страници бях написала: "няма елегантни варианти при разделите,но дори и да ги има то пак си боли.Въпросът е да проумеем,че другия няма да бъде разрушен ако си тръгнем,но ще разрушим себе си ако останем." Освен това бях изнамерила едно такова степенуване:
Предвидими загуби.
Прежалими загуби.
Преодолими загуби.
Приемливи загуби.

Нищо не се споменава за печалби... Душевн фалит! Дай да смятаме по еврейски /елегантно е/. Сичките загуби са за партньора /вече бивш/ ,а за нас са далаверите! Бахмааму! Ей на тва се казва богата душевност!
И как само звучи а!? "Прежалими печалби!" , "Преодолими печалби". А?!?! ААаа?!?!?! На мен ли ми говориш!?!? А? Ти ми пишеш на мен?!?! А? На мен!?
Бахмааму на мен! Аа!?Играй за да пичелиш...

...така...

Добре де развесели ме,кво пък толкова.Все пак въпросната книга е от 2002г.,пък сега сме в края на 2005-та, освен това тогава загубих брат си и болеше толкова,че развода ми мина като насън,нямах сетива за повече болка.Е,всички знаем,че времето лекува.Сега нямам съпруг,но бих могла да имам - нали, но никога няма да имам брат отново.

Мисля си, че при целият опит, който имаме натрупан през годините не сме си взели ама хич хептен никаква поука...? Тъй де..
Ако сега ни предстои раздяла с някого - какво , да не би да ни е първата или последната.Когато сме загубили първата си любов - какво, тогава да не би да ни е било по-леко... - да се чуди човек как ли пък сме оцеляли след тази катастрофа,а!- Просто сме забравили как се преодоляват тия неща и толкоз.Сега , като се замисля с колко гаджета съм се разделял и как в момента ама хич и не ми пука за тях, защо пък трябва да ми / да ни / пука за сегашната ми /ни / раздяла - нали опитът ми показва, че след време и тя ще е история...
Уж човек се учел от грешките си - чудна работа, защо когато пак изпадаме в ситуация на раздяла, преживяваме всичко отначало по един и същ начин - до следващото влюбване, раздяла, влюбване и т.н."Мани, мани, бегай..."
Тъпа работа.Нямам думи.Вие имате ли?

"Решавай сложните проблеми докато са още прости!"

Май един шоп правилно беше отбелязал: " Оти, че се кося, като че ми мине"

"Решавай сложните проблеми докато са още прости!"

Е, не са ли загубите такива само когато ние си позволим да ги виждаме като загуби? Обаче в емоционално натоварен момент кой мисли, че загубата може да е печалба-хубаво е когато има кой да ти помогне да дръпнеш завесата и след това да осъзнаеш какво всъщност си спечелил.

Към всяко нещо има много различни погледи!

пуснах ти бележка,в раздел "бележки". Мейлът ми е: eli357@mail.bg

Съвсем правилна позиция. Ама какво да правя, като шопската ми кръв е поразредена и пак си се ядосвам. Но посоката на мислите ти е правилна. Вече съм решила, че като се ядосам за нещо, ще си задам въпроса ще си спомня ли това след 10 години и ще ми изглежда ли толкова страшно и тогава. Ако не - не си струва изобщо да се обръща внимание.
Нямаш представа колко нерви могат да се спестят така .

Много пъти съм се замисляла върху този въпрос. И отговорът ми е, че просто ни е страх. Ако имахме 100% сигурност, че след време ще срещнем нова любов, че ще имаме нова и интересна връзка, сигурно бихме страдали по-малко от раздялата.

Когато Господ затваря врати, отваря порти.

...Трудно биха се спестили нервите, защото живеем тук и сега, а не там и после...просто всяко нещо си иска времето, каквито и тактики да си прилага човек!)))