Jump
8 отговора
425 прегледа
Jump
Лудите! Лудите! Те да са живи!
e20
текст: Ина Григорова
След като скочиш, единствената ти мисъл е - Господи, как ми се чука. Мокра съм. Няма ли някой да ме занесе - защото не можеш да ходиш - до храстите, да ме освободи от прангите на дрехите и да ми го вкара? Това обаче е десертът. Пътят дотам е стръмен. Може да се каже дори - отвесен.
Както повечето страшни неща в живота ми, и това започна от желанието да покажа на света каква страшна пичка съм, как от нищо не ме е страх, колко съм куул. Алкохолът и приятният събеседник подвеждат. От дума на дума обещаваш пред огромно количество скептично настроени хора, че ще скочиш с ластично въже, кво му плащаш. След две седмици събеседникът от клуб Адреналин се обажда и казва готово, вдругиден организираме скокове от Аспаруховия мост. И тук се включва химическата месомелачка на страха.
Ентусиазмът от времето на обещаването се е изродил в нещо като достойнство с треперещи колене - може би защото, съвсем по Мърфи и останалите, през това време иначе скучният ти живот се е постарал да ти даде няколко нишана, че може и да се спазарите някакси. Че не е нужно да го изгубиш, за да го оцениш, и други такива крайности.
Трудно е обаче да бъдеш себе си, когато искаш да си Себе си. Уговаряме се; на мен, разбира се, ми идва точно същата вечер, но път назад няма, има тампони. Тръгваме за Варна в два през нощта. Необичайният за тръгване накъдето и да било час, престъпно пълната луна и идеята колко сме велики свършват своето - навиваме се страхотно. Аз говоря неща като - нали, кво толкова, скокче като слънце, избиваш комплекси, развиваш характер, разтоварваш си психиката, ала-бала. По пътя спираме на Витиня, за да ни покаже единият - ще му викам Културиста - къде още може да се скача. Паркираме на моста, което е забранено, обаче недоказуемо. Витиня. В момент на халюцинация виждам как орли разнасят костите ми. За да си строят гнезда от ново поколение - такива със скелети на бънджи-джъмпъри за гредоред. Облян от лунна светлина каньон, където нищо не привлича, но за сметка на това всичко отблъсква... Рязко осъзнаваш, че пътят към ада е постлан с желанието да направиш впечатление. И като си помисля, че всичко тръгна от едно момче в тъмното ми минало, което се влюби в дебело мургаво момиче с големи цици вместо в мен, и оттам се комплексирах, и сега пред кого се доказвам, да се еба в тъпата глава.
Продължаваме. Все по-мълчаливо. С всеки кимлометър към Варна стомахът ми става все по-малък и по-твърд, а някъде към Търново вече имам над диафрагмата орех с тежестта на малка необитаема планета. Когато почва да се съмва, слизаме от колата да се поразтъпчем. Имам острото чувство, че за последен път гледам изгрева. Господи, това земното въртене е много красиво нещо. Доплаква ми се. Искам цял живот да седя тихичко на някоя пейка и да се науча да оценявам малките неща - пикаещи кученца, вятърът в полата ми. Но първо трябва да почна да нося пола. Айде, че ми се скача, казвам на глас.
Прекрасното на този спорт му е че нищо не правиш. Не се искат дълги тренировки и мускулно напрежение. Обясняват ти - което прави Културиста, докато пътуваме - че риск няма, че летенето с парапланер (което вече съм правила) е много по-опасно, защото можело някакво завихряне във въздушните слоеве да ти затвори парашута. Направо съм си навита. Един вид. Настаняваме се в хотела, пием кафе, от което абсолютно нямам нужда, и без това сънят няма намерение да оборва нищо и никого. Кафето ме превръща в леко некоординирана хилеща се тиква, знаете синдрома на сутрешната истерия, когато цяла нощ не си спал. Когато стигаме Аспаруховия мост, вече е ранен следобед. Въжетата са приготвени и някой небрежно пита, айде, кой е пръв. Аз отдавна съм заявила, че съм първа, обаче приличното на заспала змия въже не е пробвано този ден. Обясняват ми, че можело да поеме статична тежест, равна на десет пъти човешката динамична, която е три пъти статичната такава, което ще рече, че за да го скъсат, трябва са му се увисят трийсетина човека, или шейсет Ини. Ми аз откъде да знам добре ли са вързали това най-здраво въже на света за самия мост и дали няма да се откърти парапета, и да ми се падне глуха акула... Нямате представа какви доводи може да намери разумът в теб, колкото и да се мъчиш да бъдеш герой.
Сянката на моста пада точно там, където трябва да скачаме. От малка най-мразя черна вода. Знам, че не трябва да се стига до водата, иначе все едно си удряш главата в цимент, но все пак друго е да е приветливо, спретнати вълнички със слънце в бретончетата да ти викат ела да си играйкаме. На ти сега, Григорова, черна вода за вдъхновение. Всичко това обаче се развива вътре в мен. Иначе съм стомана и тук-там бетон - външно даже дъвка дъвча, за да не се вижда, че ми тракат зъбите. Репликите ми са от рода на ебаси колко е красиво, айде да скочим и без въже и такива разни шегички.
Приближаваме към групичката с яркожълти гащиризони - нещо като униформа на клуба - и изведнъж виждам човек с гипсиран крак, който явно е по-горе в йерархията, защото обяснява на другите какво да правят с въжетата. Подпира си крака на четирикрака табуретка с тапицерия от винено-черен пепит. Никога няма да забравя тази табуретка. Нали не БЕШЕ опасно бе, питам. Ама той от друго, обяснява ми Културиста - делтапланерът му загубил хоризонтална скорост. Къде съм тръгнала, тия са луди, викам си. Шефът на Адреналин гипсиран до оная си работа и аз му се оставям да ми дава тон в живота. Тогава ми подават Декларацията. Трябва да я подпиша преди скока. Там пише, че съзнавам опасността от получаване на травми, в това число и тежки, че не съм регистрирана в психодиспансера и нямам проблеми със сърцето. Чакайте, викам. Аз НЕ СЪЗНАВАМ опасността да получа травми, помогнете ми да я съзная. Не бе, казват ми, това е формалност, нищо не може да ти стане. Добре, кажете ми поне една травмичка, която може да сполети съзнаващото ми тяло. Ми, докато падаш, въжето да те настигне и да те удари. Аха. Вдигнах леко края на въжето - тоест, опитах се. Не искам да ме удря въжето. Няма, ако скочиш, както ти кажем. От кво е направено, че тежи толкова, питам. От хиляди ластичета като това на бикините ти - отговарят ми. Хубаво сравнение. Не бих скочила на ластиче от бикините си. Но от друга страна, Кубрат е казал нещо по този повод. Дебел колкото прасеца ми наръч ластичета за бикини. Едва ли се късат лесно. Вярвам си. После търся химикалка, за да подпиша Декларацията, после търся твърдо място, където да подпра листа, после търся в паметта си как ми беше подписът. Актът на подписване на Такава Декларация е най-зловещото нещо, което може да те сполети. Подписваш се, че си съгласен да те няма вече. Все едно казваш на Господ, сори, ти беше дотук, оттук нататък мога и сама да се оправям. Ад. Подписвам се с повече чупки от обикновено. За пореден път няма път назад.
Културиста и едно друго русичко момче, което при определена светлина и музика би могло да мине за Кърт Кобейн, започват да ми връзват краката. Стягат ти през прасците нещо, което наричат гети, а през тялото - сбруя. "Стягат" е силна дума, защото непрекъснато имаш чувството, че всичко ти е голямо и при един ЕВЕНТУАЛЕН скок ще се изуеш от всякакви предохранителни мерки. И без това от нервите по пътя сигурно съм свалила три килограма, и имам чувството, че съм ги свалила точно от местата, където е хубаво да опирам в екипировката, все пак.
Изведнъж изпитвам един такъв свръхчовешки прилив на любов към ближния. Питам Кобейна в краката си може ли да го галя по косата, докато ме връзва. Пулсът ми сигурно е 180, а не правя нищо - просто стоя и се оставям разни хора да ме оплитат като в доста странен садо-мазо филм, където кой знае защо всички са облечени. Галя момчето, което връзва краката ми и си мисля, боже, дали ще е много неприлично да го целуна, ама с език и дълбоко. През мозъка ми бавно си проправя път едно болезнено съжаление за всички казани и показани не-та, с които съм отказала на части от света ласките си.
Стоя си права, шегувам се, галя хора по главите и съм в безсъзнание. Много хора идват и пипат по мен да проверят дали съм вързана добре, но по едно време шефът се развиква да престанат, а на мен ми е толкова хубаво, това са едни предсмъртни докосвания. Шефът ще провери сам. Проверява. Готова си. Гледам тъпо. Нищо не виждам.
Десетина души ми помагат да се кача на парапета. Никога не съм знаела, че имам толкова ръце. И не ги пускам. Ние сега няма да скачаме, казват. Пускам ги. Изправям се.
Парапетът е широк две мои педи. Светът, макар и далече долу, изглежда прекрасен, искам да не умирам още. Сега разбирам защо в някаква статия четох, че бънджито е по-скоро психически, отколкото физически спорт. Трябва да РЕШИШ. Решението да скочиш може да се вземе по няколко начина. Единият вариант е да навиеш окуражителите да ти броят - от 10 до нула. Обаче нулата идва и не скачаш. Другият вариант е да помолиш някой да те бутне. И като го видиш да се приближава, лукаво протегнал ръце за тласък, нещо в теб се обръща и му изкрещяваш: Убиец! Ще ти се присънвам цял живот! - и той се спича.
Няма да те бутаме, казва ми Културиста, нали знаеш, че самоубийците умират от инфаркт, преди да са се размазали на паважа.
Не го знаех. Можеха да ми го кажат, преди да тръгна за Варна.
Трети вариант - вариантът, който аз избрах. Стоиш си прав на ръба на моста и чакаш да ти се завие свят... Първа изненада. Човек очаква, че като стъпи на нещо толкова високо и толкова на края на малкия му свят, ще трябва да се държи за ръцете на помагачите, за да не падне. Нищо такова. Тялото е непоклатима каменна статуя на желанието за живот. Поглеждаш надолу и в теб забичват канадска две чувства - едното е непреодолимото желание да скочиш, бездната те хипнотизира и увлича. Другото е страхът. Не че няма да скочиш, а че ще вземеш да скочиш, защото толкова ти харесва. Пълен блокаж. Айде, няма ли поне вятърът в някакъв свой благороден порив да ме блъсне в гърба. Изневиделица, разбира се. Квото ще да стане, само да не се налага аз да скачам. Обаче няма благороден вятър. Стоиш и си сам, най-самият на света. Трябва да го направиш ти. Трябва да се самоубиеш вътре в себе си. Това, че има въже, изобщо не ти помага като аргумент. Ти не го усещаш това въже - то се опъва на петата секунда. Четири много дълги секунди умираш.
Стоя горе и чакам да падна, и разбирам, че трябва да скоча. Навеждам се напред, но нищо не става - тялото се натиска назад. Инстиктът за самосъхранение е по-силен от някакви рационални решения. Вестибуларният ти апарат води собствен живот. Някаква сила прекъсва мозъчния импулс по пътя му към мускула и няма кой да даде командата на краката ти да се отлепят. Не можеш да скочиш със съзнанието, че скачаш. Трябва да се излъжеш, съзнателно да се заблудиш, че припваш от тротоара на улицата или нещо такова. Долу е черната вода, от която те побиват тръпки. Пред теб обаче е хоризонтът с корабите и товарните кранове, Варна и нейните трудови хора. Съсредоточавам се върху хоризонта. Представям си, че ще разперя ръце и ще полетя ако не нагоре, то поне много далеч напред. Представям си падането като дълга леко наклонена линия, изтеглена между мен и хоризонта. Перспективата за вертикален скок изобщо не съществува като опция - помислиш ли за нея, няма да тръгнеш. А хората чакат - и други са си платили 30-те долара. И искат да им покажеш, че е хубаво.
Някой връща ли се оттук, питам, някой отказва ли се, вече вързан?
Искам да ми кажат не, обаче ми казват да, много хора се отказват оттук. И така, както съм си полуизвърната назад, и си говоря с момчетата, се хвърлям, без още да съм погледнала колко страшно е надолу. Викам си, абе, що не подскокна мъничко. И пропадам. В този момент ти иде да изкрещиш: Еби си майката, живот! И с жеста си точно това правиш. Демонстрираш, че можеш и без живота, че ще се оправиш някакси. Но ужасът от падането изпарява цинизма. В следващия миг ужасно те е яд на себе си. Имаш чувството, че си си имал доверие, а си се предал. Измамил си се. Всяка клетка крещи, мамка му, какво направих! Гледам напред и усещам абсолютно физически как въздухът с небивала досега плътност минава покрай мен със свистене и се качва бързо нагоре, и ме е страх, че там, където отивам, няма да е останал никакъв. Виждам го как се цепи на струйки през пръстите ми - не знам възможна ли е кондензация при скорост 30 метра в секунда, но светът между пръстите ми се размазва като при мараня. И няма край. После изведнъж ръцете ти се опъват адски силно нагоре, и се мъчиш да си ги дръпнеш, да си ги събереш, но някой иска да ги откъсне от теб. Ръцете последни спират да падат. Разбираш, че падането е престанало едва когато видиш моста да се приближава към тебе със страшна скорост и си казваш, ебати, преживях падането, обаче сега ще се хласна в моста и ще се размажа. Преживяваш и моста, защото аха да се удариш и той пак започва да се отдалечава и вече само си пружинираш - и тогава идва еуфорията. Направил си го. Колко е готиноооо - крещя - и чувам как хората на моста и те горките си поемат дъх и почват да ми ръкопляскат и да свиркат като на концерт. Естествено, това събужда актрисата в мен и почвам да издавам всякакви звуци на възхищение и еуфория, което вече си ми е истинското състояние, но нещо трябва да те отключи - нали знаете, някои жени цял живот свършват беззвучно, например. Когато въжето се успокои, започват да те спускат с друго, статично, привързано към еластичното и така изминаваш пътя до лутащата се точица във водата, която се явява лодка с готов да те поеме човек. Викам на момчето долу - ще ме гушкаш ли, като сляза? Защото толкова искаш някой да те прегърне. Толкова ти се чука, че всички мъже са красиви, силни, и миришат на нещо, на което си забравил името, но много искаш да го помиришеш пак. Не помня какво отговаря момчето, ще ме гушка ли, няма ли, но то на висящ на косъм човек можеш ли му каза "не"? Когато ме спускат на неговото ниво, ми виква да го прегърна през врата и ме обръща така, че да легна в него в лодката. Най-стабилната гумена лодка на света. Най-силният мъж в живота ми. Мечтата на всяка жена - да е слаба и вързана и някой да я вземе на ръце и да я развърже. Бавно и знаейки какво прави, успокояващо. Навежда се напред, където принципно съм аз, и започва да разхлабва гетите ми. Диша в пазвата ми. Смъртоносно. Целувам го по врата - дълго и беззвучно - просто допирам устни и стоя така, докато не осъзнавам какво правя. Че най-вероятно одървям човека, от който зависи да разкопчае хилядите карабинери по тялото ми и да не ме цопне в морето със стоте кила снаряжение, които въпреки великолепната ми амалгама от бруст, кроул и обикновена кучешка ще ме удавят както съм си в еуфория.
Завежда ме до брега, слизам и танцувам някакъв танц на радостта, наричам нещата с малките им имена, благославям естествената химия на телата, такива неща.
Обаче не съм същата. Когато се отделиш от парапета, нещо в теб се къса. Направил си САМ най-страшното нещо в живота си, без да те бият по главата, без дори да е решаващо за човечеството или тебе самия, ей така - от гъзария. Прескочил си Бариерата. Преодолял си най-тежкото нещо на този свят - свободния избор. Втурнал си се срещу инстинкта си и си го скъсал като тигър хартиен обръч. От този момент нататък си друг. Самоубиваш се, и като оживееш, нямаш нищо общо с човека в паспорта си. Прещракал си. Прекрачил си прага на разумното. Започваш да изпитваш странно и непреодолимо влечение към всичко, което носи жълта табелка с черепче и кости и което кара сърцето ти да прескочи няколко такта. Червеното на светофара е знак да вървиш. Табелата "Опасност от лавини" те кара да почнеш да ръкопляскаш.
Усетиш ли веднъж кик-а от това да преодолееш страховете си, няма лесно да спреш да го търсиш. Адреналинът също е наркотик, защого когато тръгне да си отива от тялото ти, опиянението направо ти маха главата. Когато се качих обратно на моста, ми връчиха грамота, която гласи: гражданинът на република България в пълно съзнание презря обществените норми на поведение и извърши...
Непоправимото. Говорих с хора, които скачат за N-ти път. И тях ги е страх. Претръпване не може да има. Винаги го има атавистичният страх за живота ти и неговото преодоляване носи удоволствие.
Айде, честито, казаха ми. Добре дошла сред лудите.
Това добре, но няма ли някой да ме занесе в храстите, все пак?
e20
текст: Ина Григорова
След като скочиш, единствената ти мисъл е - Господи, как ми се чука. Мокра съм. Няма ли някой да ме занесе - защото не можеш да ходиш - до храстите, да ме освободи от прангите на дрехите и да ми го вкара? Това обаче е десертът. Пътят дотам е стръмен. Може да се каже дори - отвесен.
Както повечето страшни неща в живота ми, и това започна от желанието да покажа на света каква страшна пичка съм, как от нищо не ме е страх, колко съм куул. Алкохолът и приятният събеседник подвеждат. От дума на дума обещаваш пред огромно количество скептично настроени хора, че ще скочиш с ластично въже, кво му плащаш. След две седмици събеседникът от клуб Адреналин се обажда и казва готово, вдругиден организираме скокове от Аспаруховия мост. И тук се включва химическата месомелачка на страха.
Ентусиазмът от времето на обещаването се е изродил в нещо като достойнство с треперещи колене - може би защото, съвсем по Мърфи и останалите, през това време иначе скучният ти живот се е постарал да ти даде няколко нишана, че може и да се спазарите някакси. Че не е нужно да го изгубиш, за да го оцениш, и други такива крайности.
Трудно е обаче да бъдеш себе си, когато искаш да си Себе си. Уговаряме се; на мен, разбира се, ми идва точно същата вечер, но път назад няма, има тампони. Тръгваме за Варна в два през нощта. Необичайният за тръгване накъдето и да било час, престъпно пълната луна и идеята колко сме велики свършват своето - навиваме се страхотно. Аз говоря неща като - нали, кво толкова, скокче като слънце, избиваш комплекси, развиваш характер, разтоварваш си психиката, ала-бала. По пътя спираме на Витиня, за да ни покаже единият - ще му викам Културиста - къде още може да се скача. Паркираме на моста, което е забранено, обаче недоказуемо. Витиня. В момент на халюцинация виждам как орли разнасят костите ми. За да си строят гнезда от ново поколение - такива със скелети на бънджи-джъмпъри за гредоред. Облян от лунна светлина каньон, където нищо не привлича, но за сметка на това всичко отблъсква... Рязко осъзнаваш, че пътят към ада е постлан с желанието да направиш впечатление. И като си помисля, че всичко тръгна от едно момче в тъмното ми минало, което се влюби в дебело мургаво момиче с големи цици вместо в мен, и оттам се комплексирах, и сега пред кого се доказвам, да се еба в тъпата глава.
Продължаваме. Все по-мълчаливо. С всеки кимлометър към Варна стомахът ми става все по-малък и по-твърд, а някъде към Търново вече имам над диафрагмата орех с тежестта на малка необитаема планета. Когато почва да се съмва, слизаме от колата да се поразтъпчем. Имам острото чувство, че за последен път гледам изгрева. Господи, това земното въртене е много красиво нещо. Доплаква ми се. Искам цял живот да седя тихичко на някоя пейка и да се науча да оценявам малките неща - пикаещи кученца, вятърът в полата ми. Но първо трябва да почна да нося пола. Айде, че ми се скача, казвам на глас.
Прекрасното на този спорт му е че нищо не правиш. Не се искат дълги тренировки и мускулно напрежение. Обясняват ти - което прави Културиста, докато пътуваме - че риск няма, че летенето с парапланер (което вече съм правила) е много по-опасно, защото можело някакво завихряне във въздушните слоеве да ти затвори парашута. Направо съм си навита. Един вид. Настаняваме се в хотела, пием кафе, от което абсолютно нямам нужда, и без това сънят няма намерение да оборва нищо и никого. Кафето ме превръща в леко некоординирана хилеща се тиква, знаете синдрома на сутрешната истерия, когато цяла нощ не си спал. Когато стигаме Аспаруховия мост, вече е ранен следобед. Въжетата са приготвени и някой небрежно пита, айде, кой е пръв. Аз отдавна съм заявила, че съм първа, обаче приличното на заспала змия въже не е пробвано този ден. Обясняват ми, че можело да поеме статична тежест, равна на десет пъти човешката динамична, която е три пъти статичната такава, което ще рече, че за да го скъсат, трябва са му се увисят трийсетина човека, или шейсет Ини. Ми аз откъде да знам добре ли са вързали това най-здраво въже на света за самия мост и дали няма да се откърти парапета, и да ми се падне глуха акула... Нямате представа какви доводи може да намери разумът в теб, колкото и да се мъчиш да бъдеш герой.
Сянката на моста пада точно там, където трябва да скачаме. От малка най-мразя черна вода. Знам, че не трябва да се стига до водата, иначе все едно си удряш главата в цимент, но все пак друго е да е приветливо, спретнати вълнички със слънце в бретончетата да ти викат ела да си играйкаме. На ти сега, Григорова, черна вода за вдъхновение. Всичко това обаче се развива вътре в мен. Иначе съм стомана и тук-там бетон - външно даже дъвка дъвча, за да не се вижда, че ми тракат зъбите. Репликите ми са от рода на ебаси колко е красиво, айде да скочим и без въже и такива разни шегички.
Приближаваме към групичката с яркожълти гащиризони - нещо като униформа на клуба - и изведнъж виждам човек с гипсиран крак, който явно е по-горе в йерархията, защото обяснява на другите какво да правят с въжетата. Подпира си крака на четирикрака табуретка с тапицерия от винено-черен пепит. Никога няма да забравя тази табуретка. Нали не БЕШЕ опасно бе, питам. Ама той от друго, обяснява ми Културиста - делтапланерът му загубил хоризонтална скорост. Къде съм тръгнала, тия са луди, викам си. Шефът на Адреналин гипсиран до оная си работа и аз му се оставям да ми дава тон в живота. Тогава ми подават Декларацията. Трябва да я подпиша преди скока. Там пише, че съзнавам опасността от получаване на травми, в това число и тежки, че не съм регистрирана в психодиспансера и нямам проблеми със сърцето. Чакайте, викам. Аз НЕ СЪЗНАВАМ опасността да получа травми, помогнете ми да я съзная. Не бе, казват ми, това е формалност, нищо не може да ти стане. Добре, кажете ми поне една травмичка, която може да сполети съзнаващото ми тяло. Ми, докато падаш, въжето да те настигне и да те удари. Аха. Вдигнах леко края на въжето - тоест, опитах се. Не искам да ме удря въжето. Няма, ако скочиш, както ти кажем. От кво е направено, че тежи толкова, питам. От хиляди ластичета като това на бикините ти - отговарят ми. Хубаво сравнение. Не бих скочила на ластиче от бикините си. Но от друга страна, Кубрат е казал нещо по този повод. Дебел колкото прасеца ми наръч ластичета за бикини. Едва ли се късат лесно. Вярвам си. После търся химикалка, за да подпиша Декларацията, после търся твърдо място, където да подпра листа, после търся в паметта си как ми беше подписът. Актът на подписване на Такава Декларация е най-зловещото нещо, което може да те сполети. Подписваш се, че си съгласен да те няма вече. Все едно казваш на Господ, сори, ти беше дотук, оттук нататък мога и сама да се оправям. Ад. Подписвам се с повече чупки от обикновено. За пореден път няма път назад.
Културиста и едно друго русичко момче, което при определена светлина и музика би могло да мине за Кърт Кобейн, започват да ми връзват краката. Стягат ти през прасците нещо, което наричат гети, а през тялото - сбруя. "Стягат" е силна дума, защото непрекъснато имаш чувството, че всичко ти е голямо и при един ЕВЕНТУАЛЕН скок ще се изуеш от всякакви предохранителни мерки. И без това от нервите по пътя сигурно съм свалила три килограма, и имам чувството, че съм ги свалила точно от местата, където е хубаво да опирам в екипировката, все пак.
Изведнъж изпитвам един такъв свръхчовешки прилив на любов към ближния. Питам Кобейна в краката си може ли да го галя по косата, докато ме връзва. Пулсът ми сигурно е 180, а не правя нищо - просто стоя и се оставям разни хора да ме оплитат като в доста странен садо-мазо филм, където кой знае защо всички са облечени. Галя момчето, което връзва краката ми и си мисля, боже, дали ще е много неприлично да го целуна, ама с език и дълбоко. През мозъка ми бавно си проправя път едно болезнено съжаление за всички казани и показани не-та, с които съм отказала на части от света ласките си.
Стоя си права, шегувам се, галя хора по главите и съм в безсъзнание. Много хора идват и пипат по мен да проверят дали съм вързана добре, но по едно време шефът се развиква да престанат, а на мен ми е толкова хубаво, това са едни предсмъртни докосвания. Шефът ще провери сам. Проверява. Готова си. Гледам тъпо. Нищо не виждам.
Десетина души ми помагат да се кача на парапета. Никога не съм знаела, че имам толкова ръце. И не ги пускам. Ние сега няма да скачаме, казват. Пускам ги. Изправям се.
Парапетът е широк две мои педи. Светът, макар и далече долу, изглежда прекрасен, искам да не умирам още. Сега разбирам защо в някаква статия четох, че бънджито е по-скоро психически, отколкото физически спорт. Трябва да РЕШИШ. Решението да скочиш може да се вземе по няколко начина. Единият вариант е да навиеш окуражителите да ти броят - от 10 до нула. Обаче нулата идва и не скачаш. Другият вариант е да помолиш някой да те бутне. И като го видиш да се приближава, лукаво протегнал ръце за тласък, нещо в теб се обръща и му изкрещяваш: Убиец! Ще ти се присънвам цял живот! - и той се спича.
Няма да те бутаме, казва ми Културиста, нали знаеш, че самоубийците умират от инфаркт, преди да са се размазали на паважа.
Не го знаех. Можеха да ми го кажат, преди да тръгна за Варна.
Трети вариант - вариантът, който аз избрах. Стоиш си прав на ръба на моста и чакаш да ти се завие свят... Първа изненада. Човек очаква, че като стъпи на нещо толкова високо и толкова на края на малкия му свят, ще трябва да се държи за ръцете на помагачите, за да не падне. Нищо такова. Тялото е непоклатима каменна статуя на желанието за живот. Поглеждаш надолу и в теб забичват канадска две чувства - едното е непреодолимото желание да скочиш, бездната те хипнотизира и увлича. Другото е страхът. Не че няма да скочиш, а че ще вземеш да скочиш, защото толкова ти харесва. Пълен блокаж. Айде, няма ли поне вятърът в някакъв свой благороден порив да ме блъсне в гърба. Изневиделица, разбира се. Квото ще да стане, само да не се налага аз да скачам. Обаче няма благороден вятър. Стоиш и си сам, най-самият на света. Трябва да го направиш ти. Трябва да се самоубиеш вътре в себе си. Това, че има въже, изобщо не ти помага като аргумент. Ти не го усещаш това въже - то се опъва на петата секунда. Четири много дълги секунди умираш.
Стоя горе и чакам да падна, и разбирам, че трябва да скоча. Навеждам се напред, но нищо не става - тялото се натиска назад. Инстиктът за самосъхранение е по-силен от някакви рационални решения. Вестибуларният ти апарат води собствен живот. Някаква сила прекъсва мозъчния импулс по пътя му към мускула и няма кой да даде командата на краката ти да се отлепят. Не можеш да скочиш със съзнанието, че скачаш. Трябва да се излъжеш, съзнателно да се заблудиш, че припваш от тротоара на улицата или нещо такова. Долу е черната вода, от която те побиват тръпки. Пред теб обаче е хоризонтът с корабите и товарните кранове, Варна и нейните трудови хора. Съсредоточавам се върху хоризонта. Представям си, че ще разперя ръце и ще полетя ако не нагоре, то поне много далеч напред. Представям си падането като дълга леко наклонена линия, изтеглена между мен и хоризонта. Перспективата за вертикален скок изобщо не съществува като опция - помислиш ли за нея, няма да тръгнеш. А хората чакат - и други са си платили 30-те долара. И искат да им покажеш, че е хубаво.
Някой връща ли се оттук, питам, някой отказва ли се, вече вързан?
Искам да ми кажат не, обаче ми казват да, много хора се отказват оттук. И така, както съм си полуизвърната назад, и си говоря с момчетата, се хвърлям, без още да съм погледнала колко страшно е надолу. Викам си, абе, що не подскокна мъничко. И пропадам. В този момент ти иде да изкрещиш: Еби си майката, живот! И с жеста си точно това правиш. Демонстрираш, че можеш и без живота, че ще се оправиш някакси. Но ужасът от падането изпарява цинизма. В следващия миг ужасно те е яд на себе си. Имаш чувството, че си си имал доверие, а си се предал. Измамил си се. Всяка клетка крещи, мамка му, какво направих! Гледам напред и усещам абсолютно физически как въздухът с небивала досега плътност минава покрай мен със свистене и се качва бързо нагоре, и ме е страх, че там, където отивам, няма да е останал никакъв. Виждам го как се цепи на струйки през пръстите ми - не знам възможна ли е кондензация при скорост 30 метра в секунда, но светът между пръстите ми се размазва като при мараня. И няма край. После изведнъж ръцете ти се опъват адски силно нагоре, и се мъчиш да си ги дръпнеш, да си ги събереш, но някой иска да ги откъсне от теб. Ръцете последни спират да падат. Разбираш, че падането е престанало едва когато видиш моста да се приближава към тебе със страшна скорост и си казваш, ебати, преживях падането, обаче сега ще се хласна в моста и ще се размажа. Преживяваш и моста, защото аха да се удариш и той пак започва да се отдалечава и вече само си пружинираш - и тогава идва еуфорията. Направил си го. Колко е готиноооо - крещя - и чувам как хората на моста и те горките си поемат дъх и почват да ми ръкопляскат и да свиркат като на концерт. Естествено, това събужда актрисата в мен и почвам да издавам всякакви звуци на възхищение и еуфория, което вече си ми е истинското състояние, но нещо трябва да те отключи - нали знаете, някои жени цял живот свършват беззвучно, например. Когато въжето се успокои, започват да те спускат с друго, статично, привързано към еластичното и така изминаваш пътя до лутащата се точица във водата, която се явява лодка с готов да те поеме човек. Викам на момчето долу - ще ме гушкаш ли, като сляза? Защото толкова искаш някой да те прегърне. Толкова ти се чука, че всички мъже са красиви, силни, и миришат на нещо, на което си забравил името, но много искаш да го помиришеш пак. Не помня какво отговаря момчето, ще ме гушка ли, няма ли, но то на висящ на косъм човек можеш ли му каза "не"? Когато ме спускат на неговото ниво, ми виква да го прегърна през врата и ме обръща така, че да легна в него в лодката. Най-стабилната гумена лодка на света. Най-силният мъж в живота ми. Мечтата на всяка жена - да е слаба и вързана и някой да я вземе на ръце и да я развърже. Бавно и знаейки какво прави, успокояващо. Навежда се напред, където принципно съм аз, и започва да разхлабва гетите ми. Диша в пазвата ми. Смъртоносно. Целувам го по врата - дълго и беззвучно - просто допирам устни и стоя така, докато не осъзнавам какво правя. Че най-вероятно одървям човека, от който зависи да разкопчае хилядите карабинери по тялото ми и да не ме цопне в морето със стоте кила снаряжение, които въпреки великолепната ми амалгама от бруст, кроул и обикновена кучешка ще ме удавят както съм си в еуфория.
Завежда ме до брега, слизам и танцувам някакъв танц на радостта, наричам нещата с малките им имена, благославям естествената химия на телата, такива неща.
Обаче не съм същата. Когато се отделиш от парапета, нещо в теб се къса. Направил си САМ най-страшното нещо в живота си, без да те бият по главата, без дори да е решаващо за човечеството или тебе самия, ей така - от гъзария. Прескочил си Бариерата. Преодолял си най-тежкото нещо на този свят - свободния избор. Втурнал си се срещу инстинкта си и си го скъсал като тигър хартиен обръч. От този момент нататък си друг. Самоубиваш се, и като оживееш, нямаш нищо общо с човека в паспорта си. Прещракал си. Прекрачил си прага на разумното. Започваш да изпитваш странно и непреодолимо влечение към всичко, което носи жълта табелка с черепче и кости и което кара сърцето ти да прескочи няколко такта. Червеното на светофара е знак да вървиш. Табелата "Опасност от лавини" те кара да почнеш да ръкопляскаш.
Усетиш ли веднъж кик-а от това да преодолееш страховете си, няма лесно да спреш да го търсиш. Адреналинът също е наркотик, защого когато тръгне да си отива от тялото ти, опиянението направо ти маха главата. Когато се качих обратно на моста, ми връчиха грамота, която гласи: гражданинът на република България в пълно съзнание презря обществените норми на поведение и извърши...
Непоправимото. Говорих с хора, които скачат за N-ти път. И тях ги е страх. Претръпване не може да има. Винаги го има атавистичният страх за живота ти и неговото преодоляване носи удоволствие.
Айде, честито, казаха ми. Добре дошла сред лудите.
Това добре, но няма ли някой да ме занесе в храстите, все пак?
в отговор на Boachanoff
#4
Re: Jump
Tolkova emocii samo za edin skok s bungi???
Abe......vsyakakvi hora ima!K'vo li se 4udya?!
Blue skies & safe Swoops
Abe......vsyakakvi hora ima!K'vo li se 4udya?!
Blue skies & safe Swoops
Re: Jump
Az sum na 41 godini, poluopleshivyal chichko, ot kogoto - koi bi ochakval takiva neshta ?!:) I vse pak, napravo me razbi s neveroyatniya si razkaz, zashtoto... go razbrah syakash go razkazvam az :)) Skochih s tezi sympatyagi noemvri ot mosta na Vitinya (za sujalenie, ne poluchih sartsebiene v momenta na padaneto, no kato stupih gore byah kato drusan s cocaine... Na vitinya tryabva da se vdignesh nagore - puskat ti vaje prez lebedka). Znaesh li, skachal sum i ot 10-metrova kula v basein s glavata nadolu; preskachal sum parapeti na 14-iya etaj, visyal sum na morski vuzel ot 45 metra, no... svobodniyat polet (osobeno kogato e 103 metra:) e nesravnim. Beshe neveroyatno crasivo i hubavo. Znaesh li, poneje sum si lud, na Budni vecher, se udarih po glavata (togava byah dejuren lekar v otdelenieto) i se zapitah: "Abe, zashto nyakoi ne vzeme da organizira Bunji vecher i da ni hvurlyat v tumnoto kato ... e, ne kato budnik, a kato "bunji"k. Estestveno, pod svetlinata na farove. Shte se radvam da si pishem i da obmenim snimki. A zashto ne i da se vidim ? Stiga da ne sum mnogo dosaden a teb. Ima edna misul: "Ako ne jiveesh na ruba, zaemash prekaleno mnogo myasto." E.mail - velkobg@yahoo.com
Re: Jump
Tykmo 6tqh da kazvam az kak se 4uvstvah pri pyrviq si skok s para6ut :) Kak bqh so dobre i vsi4ko po4ti na maitap, ama kato doide da podpisvam vyprosnata deklaraciq, mi se poraztreperi rykata, kak edin den predi skoka mi mina celiq jivot kato na filmova lenta, kak kato vidqh leti6teto, instinkta mi za samosyhranenie, mi zahvana rycete na ryba na vratata, s cel da blokira vsqkakvo dvijenie prez neq, i razbirase... No evala, ne znam kakvo mi stana, prosto se stegnah i si kazah, da stava kakvoto 6te, ve4e ne mi puka i ... dokato se usetq edno qko fiuuuuu i malko opyvane prez krysta xixix Makar 4e pod u6ite si use6tah pulsa kato na lokomotiv po nadolni6te, bqh mnogo dovolen
Tova e moje bi nai-strahotniq mig v jivota mi, ot tozi moment natatyk vyzduha si e zapazil edna solidna 4ast ot men samo za nego...
Dolu si spomnqm 4e se hilq, ama takak kakto nikoga do sega. Moje bi o6te tri 4asa se hilih taka silno. Usmivkata mi do zad u6ite. Ve4erta ne mojah da spa
. Po-kysno razbrah pri4inata. Tui adrenalina e mnogo lo6o ne6to, vkusi6 li go, lo6o ti se pi6e.
Syjalqvam samo 4e vtoriq i tretiq skok nqmaha ni6to ob6to s prejivqnoto ot pyrviq. Zavijdah na novobrancite za adrenalina koito sa izpitali, no kakvo da se pravi... Ni6to ne prodyljava ve4no
Izjivqvai vsi4ko pylnocenno, za6toto ne znae6 koga 6te ti se izplyzne...
Tova e moje bi nai-strahotniq mig v jivota mi, ot tozi moment natatyk vyzduha si e zapazil edna solidna 4ast ot men samo za nego...
Dolu si spomnqm 4e se hilq, ama takak kakto nikoga do sega. Moje bi o6te tri 4asa se hilih taka silno. Usmivkata mi do zad u6ite. Ve4erta ne mojah da spa
. Po-kysno razbrah pri4inata. Tui adrenalina e mnogo lo6o ne6to, vkusi6 li go, lo6o ti se pi6e.
Syjalqvam samo 4e vtoriq i tretiq skok nqmaha ni6to ob6to s prejivqnoto ot pyrviq. Zavijdah na novobrancite za adrenalina koito sa izpitali, no kakvo da se pravi... Ni6to ne prodyljava ve4no
Izjivqvai vsi4ko pylnocenno, za6toto ne znae6 koga 6te ti se izplyzne...Re: Jump
Silnite emocii gi ima, no ne vseki ima talanta da gi izrazi po tozi na4in s dumi. Az sko4ih za purvi put minaloto lqto sled kato si bqh me4tala za tova ot nqkolko godini i makar i da sym probvala i drugi neshta, ot nishto drugo dosega ne sum izpadala v takuv ekstaz. Nadqvam se tazi subota da ima skokove ot Asparuhoviq i sum tam. Za vsi4ki bungy maniaci eto grafika na klub Adrenalin za predstoqshtite skokove ot Asparuhov most, Klisura i Vitinq - [линк]