Студено

мрачен съм,
потънал съм
във зимата
на спомените
(замразените),
и мият от снега
сълзите ми,
мият от смъртта
душите ни
във тръните,
във храстите заплетени.
и чист ми е дома,
изринат
от преспите
във бурите натрупани.
пътеките към мене
са задигнати
от мислите
във тъмното безлуние
а подстъпите към стените
сринати...
и гости са ми само
тез летящите,
през зимите ми
безрезервно минали

Преди няколко месеца имах такова усещане - съвсем като в стиха ти. И странното е , че това усещане при мен е доста често повтаряемо... Спомените са една голяма част от живота ни .. стагнирани са като в зимата - назад, без право да се връщат, студени, безкръвни, колкото и да са хубави..пак са безкръвни.
Хареса ми начинът на внушението. Усещам даже, че намираш стила си вече .. Точно такава разчупена форма харесвам, макар че самата аз пиша по-често в рими.
Добър е стихът ти по мое много скромно мнение

и на мене ми хареса , въпреки че е малко тягостно като настроение.

И мен ме спохождат такива състояния понякога, през ума ми пробягват спомени, случки, събития, които би трябвало да пораждат във мен някакви емоции, но това не става - просто наблюдавам всичко безстрастно, с безразличие, усещам се лек и чист, нищо не ме вълнува, тъй като всичко е замръзнало далеч във миналото и това по някакъв начин се отразява на сегашния момент, чувствам се на огромно разтояние от всички около мен и наблюдавам от изчистеното си от емоции съзнание, как се катерят по стените да ме достигнат, подхлъзват се и падат по някое време а аз не им помагам с нищо, просто наблюдавам. Все едно съм част от спомен, който някой отчаяно се мъчи да промени, да промени вече случилото се, но не може, защото пътищата назад вече ги няма.
Благодаря за мнението ти!

Ами, не се чувствах особено щастлив докато го писах.