Много странно...

Много странно. Човек понякога не си дава сметка, че без да иска наранява хората, които ги е грижа за него. Ето ти седиш в тъмното и нещо ти липсва. По дяволите, дори не си сигурна какво точно е то. Но него го няма до тебе. Колко е объркано всичко. Спомняш си преди време как говорехте с приятелки за дългите телефонни разговори с любимите хора. Ти толкова убедено го нарече глупост и каза, че разговор по-дълъг от 5 минути е лишен от смисъл. А ти самата не се усещаш, че има случаи, в които говориш с него по половин час, а той не ти стига. Говориш с него, този, който и ти не разбра защо отхвърли.
Кой знае за кой път вече се чудиш, какво ли иска той от теб. Защо толкова много те желае? Ти бягаш, а той не иска да повярва. Ти му казваш, че не го желаеш, а той седи там зад теб и те чака. Сигурна ли си, че това е което искаш или и ти вече не знаеш.
Да, той още не е мъж, не е такъв какъвто ти се иска да бъде – силен, монолитен, закрилник. Но когато се обажда и чуеш гласът му ти става едно такова хубаво и спокойно, макар за миг. Гласът му значи много повече от глас в слушалката, той е потвърждение, че той все още е там, че го има. А ти каза, че не го искаш.
Всичко е толкова объркано.
И ние хората сме едни...
Обиждаме тези дето милеят за нас, нараняваме тези, които ни обичат, а после казваме, че сме нещастни. Е как да сме щастливи при това положение.
Много ти е странно, че макар и да го разкара, все още ти се иска да го чуваш и от време на време да го виждаш. От друга страна понякога ей така нарочно не вдигаш телефона или просто се правиш, че не го чуваш. Виждаш пропуснатите повиквания и просто пропускаш да се обадиш. Това е защото знаеш, че чака да се обадиш, вярва че ще се обадиш.
А ти просто си решила да не го правиш. Минава време, а той като че ли ти липсва. Не, не – това е невъзможно, сигурно нещо си се объркала. Нима има какво да ти липсва в него? Или може би има, а ти се насилваш да вярваш, че няма – ей така, колкото да се пробваш, колко си желязна?

Само ако знаеше, че той не спира да мисли за теб. Само ако знаеше как това, че не вдигаш телефона го караше да въздиша тежко и да затваря телефона огорчен. Само ако знаеше, че ти за него си нещо, за което би дал и последната си глътка въздух. Но ти не знаеш и няма от къде да го знаеш, защото с него може да си приказвате безброй часове, но такива неща не си казвате. Защото той ти вярва, когато казваш, че в такива неща не вярваш. А той вярва в тях, защото само това му остава. Надява се, че все още има хора, които имат нужда от неговата любов, че все още има хора като теб, които да я заслужават.

Аз съм от обратната страна.И тогава какво правим?

Пропуснах да кажа - за първи път през живота си.А мисля,че съм човек,който си знае цената,възможностите и не се подлъгва току така / в смисъл не виждам това което ми се иска да виждам/!Виждаш и усещаш любовта в очите на другия,желанието и страха с който внезапно те прегръща / сякаш ще се изпариш всеки момент от ръцете му/.И после.... С теб - сбъдната мечта.Без теб - гадно и познато.Стой далеч!И какво трябва да разбирам?

И защо все така става, че почваш да цениш някого откакто го загубиш? Защо забравяш, че така, както него го боли, когато се дуеш и му правиш фасони и ти е кеф, че тичка подир теб, а ти му бягаш по тъча, така може един ден ти да изпаднеш в неговото положение и някой да те подритва. Защо забравяш, че така, както ти сега го остави сам и тъжен - един ден той ще намери момичето, което ще го радва до края на дните му, а ти ще останеш сама и тъжна и ще си го искаш обратно, но ще бъде твърде късно?
Не твърдя, че знам отговорите на всичките тия защотковци. Но отговорът се крие някъде в тази посока - нека всички бъдем честни и добри към другите. Нека не се подиграваме с чувствата им. В крайна сметка - каквото посееш - това ще пожънеш. Нека сеем добро. И със сигурност ще дойде ден да пожънем добро - ако не днес - то утре.

нямам какво да кажа освен че красиво си го написъла.

Мъдростта е баланс между знанията, интелекта и човечността.

Хубаво е, че поне някой го осъзнава това. Евала! Свалям ти шапка .

"It's called 'reading'. It's how people install new software into their brains."

напротив! винаи си даваме сметка, когато нараняваме някого, но го правим, защото или не ни пука особено за този човек или сме свикнали той да ни прощава.Често сме склонни да забрвяме, че хората ще ни прощават глупостите, които вършим само, докато все още държат на нас....и когато настъпи момента, в който на тях им писва от нашите простотии, ние доста бързичко падаме на земята и започваме да хленчим.Точно тогава имаме такова прояснение на мисълта, каквото теб те е сполетяло, и това трае дотогава, докато намерим следващата "жертва", пред която да се правим на велики:-)

...and our time will come...not today, but soon enough...

Може и да има някаква истина в това което казваш.

каквото и да си мислиш, може и да не вярно ;-)

Аз мисля, че хората, които уважават себе си, уважават и партньорите си - бивши и настоящи. Щадят своите и техните чувства, не въртят дребни номера, не ги вкарват в заблуждение, за да трупат самодоволство и да гъделичкат самолюбието си. Не трупат бройки в резерв - за всеки случай. Не се изживяват като вечни жертви, на които все я млякото им е горещо или друго нещо...

Имам чувството, че в случая става въпрос за собственото ти чувство за вина, наранила си някой, сега съвестта те гризе, будиш се нощем с въпроса - какво направих с живота си, постъпих безотговорно и сега си плащам за постъпките?
Човек не може да избяга от себе си и тавана на възможностите си. Ако си егоист и използвач, не можеш да очакваш другите да се раздават за теб.

az sym mnogo po-tragichen sluchaj-kolkoto i da naranq nqkogo, nikoga tova ne se otrazqva na zdraviq mi i pylnocenen syn.Sigurno tova e prichinata nikoga dosega da ne sym izpadala v depresiq A shto se kasae do syvestta mi-po-dobre e tq da me grize, otkolkoto hich da nqmam takava

...and our time will come...not today, but soon enough...

Странно. Пишеш така, като че знаеш мислите и на двете страни. А това не е възможно.

Когато се вземаш прекалено на сериозно, а нямаш покритие за такова поведение, изпадаш в комични ситуации. Живота е интересен и хубав пълен с нови преживявания, не са нужни излишни драматизации по вариации, колко съм драматичен и важен само аз единствен, а света не ще да ме забележи.

това, което си написал/а е много хубаво, но би ли ми обяснил/а как го 'практикуваш' в живота, че аз нещо не ти вярвам да си успял/а да се справиш

...and our time will come...not today, but soon enough...

аз мисля че това не е тя а е той и тези неща просто не ги и е казал .. а би трябвало

Stranded .. lost inside myself
my own worst friend and my own closest enemy...

"Би трябвало". Но не е могъл/могла, или не е искал/а, или и двете.

И сега вече "би трябвало" да е щастлив/а, направил/а е каквото е искал/а.

тъжно но и красиво , не мислиш ли

За да е еднозначно всичко трябва и ти да си еднозначен.. А така не е интересно нали - но все пак... ако искаш една едничка простичка цел - има един едничък простичък начин. Посеем ли объркано семе - жънем объркана връзка
И голямата любов се е стаила наблизо а между мен и нея са огромни бариери от ей такива сложнотии - и непреодолими пречки в миналата ни връзка. Аз съм се окопал в достойнство и избирателност а тя в амбиции и перфекционизъм... Аз не се движа наникъде а тя си блъска главата в стени. И всички които се мотаят около нея ги гони нещастие - е те са си loser-и де... Аз отправям предизвикателства на всичко и все още ми е интересно какво би станало между нас. И в тия парадокси и противоположности се крие интереса - останалите жени почти не са интересни. и как така да стана нормален и да си намеря някоя свястна? И да се влюбя в нея и да тръгна по каналния ред, както всички точни хора? Май доста дълго чакам за нещо такова...

понякога има цели, за които дори и голямата любов е само средство.
да пропуснеш това не е като да се блъска човек в дребни неща, пък били те и големи любови.

А сложното всъщност е само във въображението ни