Анотации

Реших все пак да пусна част от наистина над 300-те анотации, които съм написал покрай работата си като преводач за едно наше известно издателство. Прецених, че някои от тях вече не са актуални, а и е жалко един все пак доста дълго проточил се във времето труд да остане в папката, достъпен само на 1-2 души.
Понеже анотациите са платени, запазвам си правото да преценя публикуването на кои от тях не би засегнало по негативен начин политиката на издателството. Знам, че подобна преценка е 100% субективна, но за мое оправдание ще кажа, че ще се постарая да взема под внимание колкото може повече съображения (няма да издавам какви).
Както е лесно да се досети човек, интерсните анотации са отрицателните. В някои случаи анотацията е просто реакция на яда ми за загубеното време, защото интересни или не, с изключение на 2-3 случая, всички книги съм прочел "от корица до корица", водейки се от мисълта, че ако книгата не ми харесва на мен, поне съм длъжен да я преразкажа максимално обективно, за да могат издателите да преценят за себе си дали не бъркам. Откровено ще си призная, че е имало случаи на мои рязко отрицателни анотации (една от тези ще пусна специално, за да видите за какво става дума), след които книгите все пак са били издавани (а в един случай дори с огромен успех).
Ще напомня на края, че анотациите нямат за цел да бъдат литературно критичен анализ (макар в тях да има и такива моменти) - не, тяхната цел е много по-скромна: да се огледа конкретната книга като средство за постигане на търговска печалба. Има и елемент на "връзване на гащите", защото издателството е по-склонно да избегне поредица от провали, вместо да търси на всяка цена следващ бестселър на български.
Предлагам да не водим дискусии за отделните книги, приемете ги просто за сведение. Но ако имате какво да кажете под формата на критични забележки, моля ви, направете го.
Едно извинение: далеч не всички анотации са на книги, които са безусловна фантастика (а доста от тях не са и "условна"). Надявам се това да не ви разочарова.
С тези уговорки, но не и оправдания, ето за какво става дума...

Artificial Intelligence is no match for natural stupidity.

Заглавие : It’s Not What You Eat but What Eats You, 171 p.
Автор : Jack Schwarz
Издадена : Celestial Arts, 1988
Жанр : Популярна медицина

Съдържание : Авторът е получил образованието си в Холандия, където е и роден. Той твърди, че е натуропат, но съдържанието на книгата му го издава по-скоро като хомеопат (ако между двете има някакви разлики, те са прекалено тънки за неспециалист по темата като мен). Авторът заявява, че животът е трансформация на различни видове енергии и за да се разберат процесите, които го поддържат, е необходимо познание за качествата на тези енергии и за взаимодействието им във вселената. Според него двойствената структура на вселената (вещество-енергия) е отражение на двойствената структура на живота (тяло-дух). Ние не ядем, за да получим енергия, а за да активираме онова, с което тялото ни разполага. Така че трансформираме храна и енергия от молекулярна форма в йонна и в крайна сметка я излъчваме, с което се приближаваме към латентната форма на енергията във вселената и в нас самите. Болестите възникват, когато нещо пречи на процеса на правилното преобразуване на енергията. Тялото трябва да поддържа правилен ритъм, за да преобразува поетата храна, защото иначе тя се превръща в токсини за него. Бурното развитие от последните години налага нови изисквания към методите за съхранение на нашето здраве. Комплексът храна-съзнание-емоционално състояние-обкръжаваща среда е неделим и взаимосвързан. Глава 1 (носеща заглавието на книгата) е въведение към този кръг въпроси. В нея се разглеждат проблемите по усвояване на поетата храна. Обяснява се, че живият организъм е динамична структура от електропотенциали и поеманата храна трябва да е електрически активна (в този смисъл синтетичната храна е мъртва и е неусвоима). Мозъкът също работи на биоелектрическо ниво и дори мислите извън тялото ни са електропотенциали. Мотото на главата е "Цялото тяло е в съзнанието, но не цялото съзнание е в тялото". От друга страна тялото ни е изградено от същите съставки, от които е изградена и Земята. То е отражение на процеса на формиране (кристализиране) на Земята и следователно може да се разглежда като притежаващо кристална структура. Глава 2 ("Храна за мисълта, храна за тялото") има за задача да отвори глобалната тема за енергийния характер на всичко около нас - свойствата на Земята, на елементарните частици, на самите нас. Понеже ние непрестанно се променяме, необходимо е да променяме и диетата си. Проблемите възникват, когато спрем да се променяме, което води до забавяне или спиране на процесите на преобразуване на енергията. Въвежда се понятието за позитивна (в електрически смисъл) и негативна енергия - първата е отговорна за намаляването на хаоса, за организирането, а втората - за освобождаването на материал. Хармонията на организъма е хармония между двете енергии. Тялото е сърцевина (ядро) на електромагнитната енергия извън него и в това енергийно поле се различават седем отделни слоя (третирани в друг труд на автора). Постепенно започва разглеждане на ролята на отделните хормони и ензими (без да се навлиза в дълбините на биохимията и ендокринологията). Втори девиз: Вселената е отговорна за това, което сме, а ние сме отговорни за Вселената, каквато е тя. Глава 3 (с не особено ясното заглавие "Себеизразяване") представлява описание на четирите темперамента (сангвиници, холерици, флегматици и меланхолици). Започва се с връзката с четирите първични елементи - въздух, огън, вода и земя. Описват се психологическите и поведенчески особености на четирите типа и на базата на податливостта им към дисфункция на една или друга жлеза с вътрешна секреция се дефинират специфичните за тях потребности от химически елементи (ето я хомеопатичната връзка). Приложен е списък на храните, които могат да доставят един или друг от тях. Глава 4 ("Живот, здраве и търсене на щастието") започва с описанието на трите основни типа мозъчни ритми (вълни) - появата и развитието им с възрастта, някои особености при жените (и при бременните), - ролята на възпитанието за вътрешната мотивация и способността да се поставят рационални житейски цели. Продължава анализът на жлезите и ролята им в една или друга ситуация. Глава 5 ("Лекарства за регулиране на енергията") има за цел да ни запознае с няколко семпли техники за самолечение. Първата е пречистване с помощта на вземане на вана със специални соли (включително и сяра) и/или няколко вида клизми. Следва бегло описание на 36-дневна гладна диета (след пречистване, разбира се). Изложението продължава с описание на ефектите от задържането в организма на непреминали през цикъла на обмяната на веществата количества калций и магнезий и се дават някои препоръки за храни, които помагат за тяхното разграждане и извеждане. Споменава се за някои типични неразположения: сърдечна недостатъчност, болки в гърдите, болки в гърба, лошо храносмилане. Описват се някои прости масажи и техники от източната медицина (от рода на автотренинга). Обсъждат се аргументите за и против яденето на месо и изобщо поемането на белтъчини. Споменава се за оптималното съотношение въглехидрати-белтъчини-мазнини (4:2:1), описва се как да се ядат някои плодове и каква е конкретната полза от някои от тях. Отделен параграф е посветен на ролята на щитовидната жлеза, значението на цинка (за потентността) и медта, описва се благотворното влияние на лютото и лечебния ефект от приложението му в някои случаи, описва се най-елементарната техника на дишане от йога. Последната Глава 6 ("Здраве, жизненост и хармония") има толкова общ характер, че изобщо няма смисъл да се описва.

Оценка: Чудя се откъде да я подхвана, защото тази книга представлява онази заблуждаваща смес от медицинска терминология, философски отплесвания, научни и в по-голямата си част псевдонаучни факти, откровено невежество и нескривано покровителствено отношение към читателя, при която отделните й елементи е трудно да се разплетат. В едно съм напълно сигурен: ако не на всяка, то поне на две страници има поне едно научно твърдение, което е неистина (не казвам лъжа, понеже допускам, че липсва преднамереност) или поне изопачаване на истината, така че да пасне на застъпваната теза. Анализът може да се направи страница по страница и сигурно специалистът ще намери основание да се заяде с повечето неща, но аз ще се огранича само с някои елементарни примери: (1) В подкрепа на твърдението, че човек бил изменил в такава степен околната среда, че вече се налага да се съобразява с тези изменения, се споменава за електромагнитния фон, създаван от него и влиянието му върху процесите в кухата земя (цитирам буквално); (2) Споменава се, че светлината, която възприемаме като зелена е с честота 350 (!) цикъла в секунда, когато тя е няколко милиарда (!) пъти по-висока и за да стане ясно, че това не е било печатна грешка се уточнява, че честотата на червената е 260 (!) цикъла в секунда; (3) Говори се че алкалната батерия била заредена предимно с положително електричество и когато то се изчерпело (т. е. когато киселината вътре станела прекалено много) отрицателното (демек, деструктивното) електричество я разрушавало; (4) като обяснение на болките в гърба се казва, че тези хора се нагърбвали с чуждите проблеми, така че лекарството е да мислят повече за своите; (5) аргументацията, че медта е полезна за организма се свърза ни в клин, ни в ръкав с добрите й свойства като проводник на електричество и топлина! Книгата изобилства с профанизация на сериозни теми: да кажем дуализмът между живо и неживо се обяснява с това, че например и масата била жива, но на нея й допадало да бъде маса, така че не правела опит да се надскочи (едва ли не). Но най-дразнещи са примерите от собствения житейски опит на мъдреца: в потвърждение на тезата, че на децата не трябва да се налагат неща, нито да им се забраняват без обяснение други, той споделя как като малък го карали да ходи през зимата на училище със шапка, но той (понеже това било против волята му) я свалял веднага след като се отдалечал достатъчно. Същото може да се каже и за примера с мокрите чорапи (!), в които с удоволствие няма да навлизам, защото смятам за унизително дори да го дискутирам. В тази класация на смехотворни и дразнещо наивни (макар и с открито нравоучителни претенции) примери не знам къде да поставя една по-особена категория: семантичната. Авторът използва няколко десетки примера с думи (от английски език, естествено) и разчопляйки ги на съставните им част или изхождайки от произхода им (в един-два случая) опитва да докаже правотата на или съмнителни или очевидни твърдения. В една от малкото конкретни части (отнасяща се до темпераментите) той описва кои жлези са критични за конкретния психотип и дисбалансът на кои елементи води до проблеми. Това отникъде не следва, а самата идея да се внасят липсващите количества е обезпокоителна. Само в един-единствен случай е подходено критично към излаганите собствени тези: когато става дума за това колко е полезен цинкът за потентността, авторът все пак уточнява, че традиционната медицина не застъпва такова становище. Познавам един човек, всъщност мой колега, отличен програмист (австриец, много по-интелигентен от средното ниво), който след брака си под влияние на жена си започна да се самонаблюдава и да коригира с микродози количества уж недостигащи му елементи. Истински хомеопат, стигащ до крайности като поемане на символични количества живак (!). Е, за нещастие е винаги болнав и недобре изглеждащ. Той може би си мисли, че живее само благодарение на хомеопатията, аз пък му се възхищавам, че още е жив!

Заключение: Книгата представлява интерес за хора с научен уклон, които биха могли да пожелаят да изброят колко неистини има в нея. Струва ми се, че не съдържа нито нещо сензационно, нито някакви полезни откровения. Не е наръчник за диета за отслабване и още по-малко става за самолекуване. Ако изобщо е полезна в някакво отношение, то аз така и не разбрах какво може да е то.

Artificial Intelligence is no match for natural stupidity.

Заглавие : The Twisted Playground, 290 p.
Автор : Bryan Forbes
Издадена : Heinemann,London, 1993
Жанр : Трилър

Съдържание : Писателят на трилъри Мартин Уийвър е шокиран да види уж мъртвия Хенри Благдън на летището във Венеция. Той се прощава с някакво момиче, което не е съпругата му Софи. Преди да успее да стигне до него, Хенри изчезва и Мартин успява да догони само момичето. То не отговаря на въпроса му нищо, а миг по-късно се появява съмнителен субект, който слага край на опитите му да научи каквото и да е било. Следващите няколко дни Мартин прекарва във Венеция с редактора на романите си Бил и си припомня от собствения си дневник подробностите около смъртта на своя най-добър приятел Хенри, който се е самоубил в московски хотел преди около година. Става ясно, че Мартин и Хенри се познават от студентството, след което Хенри прави политическа кариера, за да “умре” като депутат. И случайната среща вероятно е щяла да остане необяснена, ако няколко дни по-късно Мартин не вижда по време на екскурзия с кораб плуващото в морето тяло на момичето, което Хенри е целувал на летището. Докато дава показания на детектив Гиа от италианската полиция, Мартин разбира, че удавницата не е момиче, а младо момче. Оттук нататък действието се развива в приблизително правилно редуващи се глави, озаглавени “минало” и “настояще”, в които авторът разказва за студентските си години и приятелството с Хенри. Изяснява се, че двамата с него се запознават със Софи, която по онова време е красива манекенка, позираща гола за по-специални списания. Консервативният Хенри е шокиран, но Мартин постепенно се сближава с нея и тя дори се премества да живее при него. При поредния скок в настоящето Мартин решава да отиде в Москва и да разбере как така Хенри се е самоубил, още повече, че и обстоятелствата около смъртта му са съмнителни: жизнерадостният му приятел е намерен обесен на въже, преметнато през ниската окачалка в стенен гардероб, а на всичко отгоре около смъртта му почти не се вдига шум и всичко бива бързо забравено... а може би потулено. Понеже не познава обстановката в Русия, Мартин получава от свой германски приятел телефона на московчанин, който може би ще се съгласи да му помогне в неговото частно разследване. Следва описание на тягостната обстановка на неувереност и крушение на идеалите в Русия, срещата с Василий Голицин и дъщеря му, неохотното им съгласие да видят какво могат да разберат от дежурната по етаж в хотела, където Хенри се е самоубил и съвсем неочакваната и брутална смърт на руските му помощници. Изпаднал в паника, Хенри опитва да се спаси на летището, но там няма билети за никъде, а той усеща, че е следен и животът му е в опасност. В последния миг се появява англичанин, дава му билет за Копенхаген и му препоръчва да забрави за какво е дошъл чак тук в Москва. Мартин Уийвър с облекчение отлита, но от Копенхаген се обажда на своя стар приятел Албърт Клемпсън от отдела за борба с тероризма на Скотланд Ярд, който се съгласява да се срещнат в Лондон и да види с какво би могъл да му помогне. По време на срещата Мартин разказва всичко, споделя и подозренията си, че неочаквано появилият се помощник на летището в Москва е служител на Форин Офис, което съвсем забърква цялата история. Албърт обещава да използва връзките си и да види с какво може да помогне. В няколкото следващи глави се проследява развитието на отношенията в триъгълника Мартин-Софи-Хенри, постепенното отчуждаване между първите двама, странният интерес, който Софи ненадейно проявява към Хенри, споделянето на възгледите му, лекото й навлизане в неговия кръг от познати, потапянето в много по-различния живот от този, който Мартин някога би могъл да й предложи, неизбежната раздяла, женитбата й с Хенри, неговата смърт и изненадващото завещание, в което Хенри оставя на стария си приятел да се разпореди с библиотеката му. В момента обаче Мартин се тревожи, че не може да се свърже с нея и дори няма представа къде би могла да бъде тя. Още по-обезпокоително обаче е, че в негово отсъствие някой е влизал в апартамента му и е оставил в защитения му с пароли компютър предупреждение да престане да се интересува от тези неща. Следвайки съвета на Албърт да изчезне за известно време от Лондон, Мартин заминава за Корнуол, където се е усамотил след пенсионирането си неговия любим професор по английска литература от университета Роджър Маргууд. Всички знаят, че професорът отдавна си пада по мъжете, но това не безпокои Мартин, понеже той никога не е бил жертва на по-особените му интереси. По време на двуседмичното си гостуване на Роджър, Мартин с отвращение разбира, че още навремето Роджър и Хенри са се свалили и това е дало на Хенри средство за натиск върху професора, който просто го е пускал на изпитите. Междувременно се обажда на Албърт и с изненада научава, че Софи има криминално досие за пренасяне на наркотици, както и че в историята около смъртта на Хенри има нещо много съмнително, а най-вероятно и някаква (макар и абсолютно неясна) шпионска връзка, защото всякакви опити да се научи нещо повече, се натъкват на непробиваема стена. На раздяла Роджър дава на Мартин телефона на своя стар познат Пиърсън, бивш полицай от отдела за борба с порока, който можел да му помогне поне в издирването на Софи. След известни колебания (защото посещението му в Корноул съвсем не е имало за цел да събере материал за продължаване на разследването на “самоубийството” на Хенри, а по-скоро да сложи край на станалата опасна за живота му история) Мартин се обажда на Пиърсън и го наема да проучи къде може да е в момента Софи. Не след дълго Пиърсън идва с новина: Софи е наела скъп “Мерцедес” и е платила на компанията с чек, на който има адрес на имение в покрайнините на Лондон. Телефонът на този адрес е регистриран на някой си Сеймур - име, което не говори на Мартин нищо. Двамата с Пиърсън отиват там и от телефона на портала Мартин се договаря със Софи да се видят след няколко дни в един ресторант. Софи, разбира се, не идва на срещата и разгневеният от “тенекията” Мартин се връща в имението. Този път е допуснат вътре и следва дълъг разговор с въпросния Сеймур - надменен и арогантен, но също и явно много богат тип, - който казва на Мартин, че Софи е отлетяла за... Аризона. Сеймур недвусмислено подхвърля на Мартин колко е опасно да си вре носа и не скрива, че знае за посещението му в Москва. Изплашен, Мартин си тръгва, но на излизане от имението е пресрещнат от двама биячи, които вече не чак толкова изненадващо се оказват същите лица, придружавали дипломата, дал му самолетният билет на московското летище. Някакъв кръг започва да се затваря, но не е ясно какъв. Пребиват Мартин, но отново го пускат жив... като че ли някой не може да се реши да нареди да го убият. Мартин прекъсва връзките с Пиърсън. Ровейки се из бележниците, останали му от библиотеката на Хенри, той попада на бележка с непонятно съдържание, но с “компютърно” звучене. Показва я на своя консултант по компютрите, който веднага я използва, за да влезе в някаква компютърна мрежа за порно-услуги и порно-информация от най-разнообразно естество, като се започне от относително безобидни снимки и се стигне до разюздани перверзии. Става ясно, че Хенри наистина е бил много особен човек. Малко след това се обажда инспектор Гиа, който го извиква, тъй като се е случило нещо, което може да има връзка с онази история. Мартин отива и е отведен в моргата, за да разпознае трупа на придружителя на момчето/момичето, което Хенри е целунал на летището при онази неправдоподобна среща. Лицето е идентифицирано и Гиа отвежда Мартин във вилата му, която се оказва място за своднически услуги на педофили, които си падат по момченца. Има стаи, оборудвани с камери, полупрозрачни огледала, литература по темата, видеокасети с отвратително съдържание... всичко, което е необходимо да задоволи един перверзен вкус. Мартин научава по телефона от секретарката си, че домът му е разбит и всичко в него е изпочупено, включително компютъра. Заедно с това тя му предава, че последният му роман е получил американската награда “Едгар Алан По” и че има покана да си я получи. Виждайки в това удобен повод да избяга от надвисналата опасност, Мартин взема самолета от Венеция за Ню Йорк. Получава наградата и е интервюиран от няколко списания, включително (както се оказва впоследствие) и от едно несъществуващо, чийто репортер ясно му показва, че знае кой е, знае за Москва и Венеция, и му дава съвет да се опита да живее по-здравословно. Писателят мигновено запрашва към летището, взема първия полет за Далас, а оттам за Финикс (Аризона), където установява, че при смяната на полетите е обран. От портфейла му липсват билетът, кредитните карти, паспортът, шофьорската книжка. Необяснимо как са оставени само парите. Това не му оставя голям избор - той купува от един шофьор на такси личната му кола и потегля напосоки, защото няма представа къде може да е имението на Сеймур. И докато се мота из вилните зони на богатите, случайно се натъква на излязлата да поязди Софи. Доста неохотно тя потвърждава подозренията му - Хенри е жив и заедно със Сеймур въртят изключително доходен бизнес, доставяйки деца за перверзни, но много богати и високопоставени хомосексуалисти. Тя се съгласява да се срещне в един хотел с него след седмица, когато Сеймур и Хенри ще заминат за Чикаго, където трябвало да свършат нещо много важно. Мартин и Софи се разделят, но веднага след това той е арестуван, защото купената кола се оказва крадена. Липсата на документи никак не му помага. Принуден е да даде телефона на Албърт в Лондон, но приятелят му се оказва убит при обезвреждане на бомба, поставена от ИРА. Положението спасява детектив Гиа, който потвърждава по телефона самоличността му. Мартин разказва на станалите малко по-дружелюбни американци цялата история с веригата услуги за педофили-перверти и е включен в екип на ФБР, воден от агента Кемелман, чиято дъщеря е станала жертва на подобни извратени типове. На иззети от предишни случаи касети Мартин успява да разпознае (макар да са маскирани) Хенри и убития италианец, заснети по време на перверзни актове. Започва се подслушване на телефонните разговори, водени от имението на Сеймур. Мартин и още един агент отиват на уговорената със Софи среща в крайпътния мотел. Съвсем изненадващо Мартин е отвлечен от... Пиърсън. Следва среща с Хенри и - поредната изненада - Софи (тя явно го е издала). Хенри е разгневен - старият приятел му е причинил много неприятности след онази непълно непредвидима среща на летището във Венеция. Този път милост няма да има при това и за двамата - Софи вече е досадна, а на всичко отгоре е и наркоманка. Идеята е да се симулира автомобилна катастрофа след свръхдоза с наркотици, но преди да му бият инжекцията Мартин успява да застреля Хенри, а след това и Пиърсън с дадения му от полицаите пистолет, за чието съществуване никой не е подозирал. В заключение се разбира, че Сеймур и помощниците му са арестувани при акцията в Чикаго, когато се опитват да освободят ковчег на покойник, пристигащ от Хонконг, в който има скрита видеокасета с перверзно съдържание - малки китайчета (три-четири годишни) обслужващи педофили. Сеймур е освободен под гаранция веднага, Кемелман е наказан че е действал в чужд полицейски окръг без разрешение. След уволнението му той не получава разрешение за частна практика и е принуден да се наеме в служба за охрана. Малко след това ред известни граждани намират смъртта си от бомби, изпратени в колетни пратки и Кемелман е осъден за убийствата. Софи постъпва в клиника за наркомани и алкохолици, след което се оженва за здравния си консултант и остава да живее в Сан Франциско. Мартин Уийвър престава да пише шпионски трилъри. Последната му книга е биография на Тургенев. Пише я в пълно усамотение в къщата на Роджър, която купува след неговата смърт.

Оценка: Много неща могат да се кажат за този роман, но малко от тях са хубави. Особено ме подразни последната рекламна фраза от гърба на книгата: “Литературният му талант е само малко под този на Греъм Грийн и далеч над онзи на Джон Ле Каре”. Би било хубаво, ако Форбс бе съумял да се доближи поне малко до нивото на Ле Каре и неподражаемата му способност да създава атмосфера, но това си е мое мнение, а проблемът си е негов. Романът започва много интересно, но както често се случва, възможностите на писателя не се оказват достатъчни, за да остане на същото ниво. Совалката “минало-настояще” може някому да се стори оригинална (аз поне не съм я срещал в конкретната й реализация), но от известен момент нататък започва да досажда, защото в миналото съвсем не се случват неща, които заслужава да бъдат разказани - много от епизодите си остават именно “епизоди” и или изобщо нямат никаква връзка с основния сюжет, или просто служат само за уплътняване на образите. Много неща се крепят на играта на случая и на малко вероятни съвпадения: случайна е срещата на летището (е, все от някъде трябва да се започне), но случайно е и намирането на плуващия труп, случайна се оказва връзката Роджър-Пиърсън-Сеймур, случайно е намерена паролата за влизане в компютърната мрежа (само благодарение на завещаването на библиотеката от страна на Хенри - един напълно немотивиран акт, още по-странен като се отчете, че той почти няма какво да завещае), връх на случайността е намирането на Софи току-тъй сред пустошта около Финикс - човек наистина трябва да махне с ръка на всякаква логика и да седне да ги пише както му скимне. Дори досадните 40-50% от обема, посветени на епизодите в миналото (което в конкретния случай също според мен е признание за известна неспособност интригата да бъде заплетена по обикновения начин), не са помогнали да се намери някакво обяснение на множеството “случайности”. Не стават ясни дори дреболии като например механизма, по който е осъществена протекцията на Хенри (намеква се само, че по стара английска традиция високопоставени политици периодично се оказват главни фигури в секс-скандали), не се изяснява дори кой е тайнственият английски дипломат на летището в Москва и как хората на Сеймур са разбрали за самото пътуване на Мартин до Москва. Малко по-интересни (макар че и от тях може да се желае много повече) са компютърните епизоди, но това отразява моите професионални интереси, а не средно-читателските. Жалко наистина - един интересно започнал роман се изражда в не чак толкова вълнуваща история за педофилски перверзии (не ми е много ясно и как ще се преведат сексуалните сцени на перверзия с деца, една-две от които са доста натуралистично описани). Не успях да усетя и за каква точно публика е ориентиран романът.

Заключение: Аз съм разочарован. Радвам се, че не съм дал пари за тази книга. Нека ги спестим и на читателите.

Artificial Intelligence is no match for natural stupidity.

Тази наистина се откроява. Вече съм я забравил (писана е преди 9-10 години), но изглежда силно ме е подразнила. Дано ви бъде така забавна като на мен, докато я препрочитах. Хм...


Заглавие : Manhattan Transfer, 277 p.
Автор : Leslie Waller
Издадена : Heinemann, London, 1994
Жанр : Бълвоч

Съдържание : Изключително умното ченге детектив-сержант Майкъл Роси се натъква на клопка и е прострелян от професионалист така, че остава пълен инвалид, който от всички крайници може да движи само два пръста (така и не се уточнява кои точно) на лявата си ръка. Това не го обезсърчава - той ще остане парализиран само до края на живота си (?). Действието продължава 14 години по-късно (слава Богу!). Двете деца на Майкъл - Патрик и Айлийн - са порасли. Пат получава стипендия и започва да следва право в Кембридж (Масачузетс), а Айлийн остава да се грижи за баща им. Патрик се запознава с Джек Пиърс - негов състудент, - който идва от явно много богато семейство. Двамата се сближават - излизат заедно по срещи, запиват се, после Джек поканва Пат на гости у дома си, след това Пат го кани на свой ред, за да го запознае с баща си и сестра си. Джек и Айлийн се харесват и дори преспиват, но не става нищо повече. Бащата на Джек - Пол Пиърс - е преуспяващ бизнесмен, който върти цяла бизнес-империя, но е малко откачен на сексуална тема (последни шансове на един застаряващ мъж), а майка му е известна в миналото оперна певица - любимка на бащата на Пат. И така нататък и така нататък и бла-бла-бла... Приятелите завършват, но противно на намеренията на баща си, Пат приема предложението да работи за една свръхпрестижна адвокатска кантора, която решава да даде по изключение шанс на един “италиано“ като него в системата за оказване на епизодични безплатни адвокатски услуги (малко прах в очите на обществеността) за бедните. Майкъл (бащата) междувременно трупа гига-байтове информация в компютъра си (как ги трупа само с неуточнените два пръста на лявата си ръка единствено той би могъл да каже) и с труд се добира до една подходяща програма, реализираща т.н. изкуствен интелект, която му е необходима (освен на него според мен е необходима и на автора), за да се справи с огромния обем информация, събран от него за човека (мафиот естествено), за когото той подозира, че има пръст в неговото прострелване преди време (този човек е изчезнал и за него нищо не се знае - само компютърна симулация може да помогне нещо да се разбере). Семейство Роси междувременно е жертва на досадно следене от страна на неизвестни лица, дори и на един-два не особено настойчиви опити за убийство (не се разбира на кой точно от тримата). Както и да е, Джек сключва брак по сметка, който справедливо се оказва несполучлив. Делата на семейство Пиърс постепенно тръгват на зле - бащата е неспособен да мисли за нищо друго освен за последните си ерекции (описани като нещо космическо явление) и се е скрил в едно от многобройните си имения, които обаче се оказват толкова много на брой, че близките чак му загубват следите. Нещастният Джек е принуден да се разведе и този път да се ожени за тъпата дъщеря на богаташ, който може да спаси империята Пиърс от фалит. Пат пък се хваща да организира предизборната кампания на известен банкер за кмет на Ню Йорк. Самият Пат вече е много популярен - красива външност, чести появи в нощни предавания по телевизията, работа в полза на бедните. За нещастие на кандидат-кмета, побъркващият се баща на Джек изпраща по време на прием няколко дни преди изборите наемни убийци, които да ликвидират негов личен враг, който ще присъства на приема. В кръвопролитието загива и банкерът кандидат-кмет. В спешна среща финансовото лоби, което решава кой какъв ще бъде, вижда единствен шанс за победа в издигане кандидатурата на Пат. Той печели безапелационно. Бащата Майкъл получава поръчка да събере данни за следваща компютърна симулация. Дъщерята... за нея не разбрах. Джек остава оженен за тъпата богата дъщеря. Накрая се изясни, че именно Пол - бащата на Джек - е тормозил семейство Роси след трагедията с Майкъл. Защо? Хайде сега, много въпроси....

Оценка: Бях чел тъпи романи, но този е най-тъпият от всички, които съм издържал да прочета до края. Буквално се изкушавам да поискам да запазя тази книга като “връх” в това отношение. Трудно ми е да си представя как може да изглежда следващата по-тъпа: може би ще е съставена от случайно подбрани “фрази” от брътвеж на пияна маймуна. Считам за под достойнството си да коментирам недостатъците на “романа”. Но понеже ми се плаща, ще изброя някои. Те започват от самото заглавие, установяват се трайно на първите страници и съпътстват нещастниците като мен до последната буква. Не се разбира защо Майкъл Роси трябваше да бъде напълно парализиран полицай (с оглед на по-нататъшното развитие той можеше да бъде и алпинист, загубил пръстите на краката си, любител-перверт, загубил по непредпазливост езика си или какъвто и да е било друг "работен орган"). Не стана ясно за какво бяха многото страници, посветени на общите преживявания на Пат и Джек. Не знам... след подобно четиво се питам аз ли съм луд, писателят ли или просто такава е историята. Явно има романи, които не допадат на дадени хора. Така е и с мен: четох я в “очакване на Годо” - книгата като че ли разбърка вътрешната ми хармония и след нея се почувствах озлобен, измамен и безсилен (безсилен, уви, да я забравя). Ако има такова нещо като писателска импотентност, Лесли Уолър е писал тази книга с отрязан член. Съжалявам за всяка секунда пропиляно над нея време. Предлагам да се прекъснат всякакви връзки с лицето, предложило въпросния бълвоч за превод и на него да се гледа като на заклет недоброжелател на издателството. Всички, които смятат тази книга за трилър, е най-добре да се освидетелствуват. Сериозно поставям въпроса за компенсации (нещо като “вредни”) на анотиращите “произведения” като това, защото аз не само си загубих времето, през което бих превеждал, ами и не бях способен да се захвана с моята работа веднага след “изживяното”. Гледам, че писателят е написал над 30 книги и недоумявам как още не е умрял от глад. Склонен съм да допусна, че този роман не е от онези, с които би се гордял, но не изгарям от желание да прочета някоя от другите му книги - за мен Лесли Уолър вече е мръсно име и аз ще се пазя от него.

Заключение: Наистина нямам думи! Съжалявам, че ми липсва истинска писателска изразителност, за да излея сарказма си... макар че в сравнение с този роман на Лесли Уолър аз съм достоен направо за Нобелова награда.

Artificial Intelligence is no match for natural stupidity.

Заглавие : The Second Sunrise, 613 p.
Автор : Geoff Pike
Издадена : Random House, Australia
Жанр : Сага (+други неща)?

Съдържание : Ще предупредя, че книгата не може да се преразкаже, така че тук просто ще обясня за какво става дума. Това е една приказка, която започва през 1915 година в Хонконг. Бащата на Бен Деверил го дава на работа при свой приятел на един кораб и момчето получава своята закалка там. Няколко години по-късно отпочва собствен бизнес, вече научил много неща за корабоплаването по хонконгското крайбрежие и за търговията там. Не се гнуси от никаква работа и бързо се замогва. След известно време се запознава с китайката Ли. Семейството й я е отхвърлило, защото в чертите й има нещо европеидно (а следователно грозно за китайците). Но за Бен тя е красавица. Не след дълго тя забременява, но враговете на Бен правят така, че в нощта на раждането (по една случайност на Бен се налага да отсъства), Ли е убита, а изплашената гувернантка избягва с малката току-що родена Сю Синг. Бен никога не вижда дъщеря си. Гувернантката отвежда Сю при един таоистки отшелник - стария То - и остава с нея при него. Той често е навестяван от останалия без баща А Кеунг, за възпитанието на когото е полагал известни грижи. Сега вниманието му обаче се измества към Сю, още повече, че развитието на малкия А Кеунг от известно време го безпокои. Той се е захванал да го обучава в духа на таоизма, но момчето има склонност към насилие, която не може да овладее. Виждайки, че То се занимава с по-голямо желание със Сю, отколкото с него, сирачето започва да изпитва люта ненавист към момиченцето. Не след дълго То отпраща детето под претекст, че трябва да опита сам да потърси път в живота. Казва му да се върне, когато почувства, че е пораснал и помъдрял. После прехвърля цялото си внимание на Сю. Тя е пълна противоположност на А Кеунг - мила, чувствителна, нежна и очарователно красива, но... отново с европеидни черти. Покрай То тя се запознава не само с таоизма, но научава и много други неща. Едно от тях е бойната техника в стила на Белия Жерав. Когато пораства, То я отвежда в храма на Белия Жерав и там й я научава на онова, което така и не се е решил да предаде на А Кеунг. Това знание е осъдено да остане погребано в подсъзнанието й до момента, в който ще й се наложи да го използва. Няколко години А Кеунг се завръща. Бродил из цял Китай, бил е дори в манастира Шао-Лин и е овладял кунг-фу. Но не е само това - той може да се бие в петте основни стила - умение, с което малцина могат да се похвалят. И естествено не се е отървал от склонността си към насилие. Успява да измами учителя си То, да го упои с отрова, която забавя реакциите му и съумява в отсъствието на Сю да надделее в традиционния двубой между учител и ученик. Двамата със Сю напускат мястото, където е минало детството им. В последния момент Сю въпреки присмеха на А Кеунг взема ръкописа, над който То се е трудил през целия си живот. Това са няколко тома, озаглавени “Вторият изгрев” (заглавието на книгата). И оттук нататък започват изпитанията за Сю: първо А Кеунг я продава на дебелия месар Фан. Въпреки многото бой не успяват да я пречупят и я дават мадам Фунг, която има пушалня на опиум и дом за масаж, обслужван от млади китайки. Там я възпитава А Гум, която й помага да израсне като истинска китайка, научава я да чете и да пише, и й спестява униженията на ранното проституиране. Когато все пак в пушалнята на мадам Фунг започва все по-често да се навърта местния тайпан Чинг и още повече, след като дава на Сю Синг голям топаз в залог на скорошното й дефлориране, тя избягва (за Чинг работи и А Кеунг, който си е спечелил репутацията на жесток и непобедим боец, изпълняващ специални и неособено деликатни поръчения от страна на Чинг). Поради липса на нещо по-добро тя се обръща за помощ към оказващия й специално внимание капитан Тоби Хайд-Уилкинс от корпуса на британските войски, който често се е срещал със Сю по време на светските й посещения на приеми заедно с другите момичета от дома на мадам Фунг и един-два пъти се е застъпвал публично за нея. Тоби я скрива временно при свои познати в провинцията. Двамата преспиват и това се оказва върховно изживяване за всеки от тях. Племенник на семейството, при което Сю живее, е доктор Сун и от него тя научава всичко за традиционната китайска медицина - билки, масажи, техники за медитация, акупунктура, акупресура, прогаряне в определени точки с нагорещени игли и какво ли още не. Започва Втората световна война и през 1941-а Япония се включва в нея. Не след дълго Хонконг пада и всички чужденци са арестувани. Бен Деверил загива, потапяйки японски катер в паметен рейд. Тоби е хвърлен в лагер, но таи надежда някога да избяга. Работещата в някаква таверна Сю е арестувана, защото се е осмелила да поиска от един японски войник да си плати храната. В затвора я пребиват. За нейно щастие японският й надзирател в затвора става свидетел как те се съвзема след жестокия бой, който й нанасят и я препоръчва на страдащия от какво ли не военен наместник на Хонконг генерал Тошидо. Сю съзира открилия й се шанс и влага всичките си умения да излекува генерала. Под нейните грижи той скоро започва да се чувства все по-добре и направо се подмладява. Междувременно Чинг и А Кеунг замислят пъклен план: те знаят, че Тоби е арестуван и вече са научили за връзката му със Сю. Чрез подставено лице успяват да подмамят малка група военнопленници да избягат и съобщават на японците за планираното бягство. Всички са заловени и А Кеунг измолва да му бъде предоставена честта сам да отсече главата на Тоби. Скоро войната свършва, но още преди края й генерал Тошидо се самоубива. Чинг се опитва да прелъсти хубавата Сю, но нейна стара приятелка от дома на мадам Фунг го убива в момента, когато изглежда, че нищо не би могло да я спаси от жестокото изнасилване. За Сю започва да се грижи англичанинът Себастиян Мастърс. Не след дълго, въпреки съмненията й, той успява да я убеди да се замине с него за Англия, където я представя на родителите си. Баща му я приема безрезервно, но майка му и сестра му - не. Въпреки всичко не след дълго те се оженват. Себастиян започва работа за Външното министерство с надежда да бъде върнат като дипломат обратно в Далекоизточна Азия. Сю се захваща с превод на огромния труд на своя учител То. Постепенно работата на Себастиян и дългите му отсъствия от дома издигат бариера между двамата. След известно време Сю забременява и скоро след това разбира, че Себастиян е хомосексуалист - тръпката, която е почувствал за първи път по време на военнопленничеството в Хонконг се е оказала прекалено изкусителна за него. Това е краят - тя се договаря с бащата на Себастиян да роди детето, да се откаже от правата си върху него, но да се върне в Хонконг и да се разведе с мъжа си. Така и става след като се ражда малката Нова. Годината е 1950-а. В Хонконг Сю се запознава с американския кинодокументалист Сам Данович, който научва за превода на “Втория изгрев” и я уговаря да замине с него за Калифорния. Там се намира издател, който силно се заинтригува от книгата: компилация от стихове, философски размишления, съвети за правилен начин на живот, отдавна забравени рецепти на тибетската медицина, считани за изгубени лекарства на Жълтия император и т. н. и т. н. - осем тома от по 500 страници. Книгата се радва на невероятен успех, но Сю чувства, че трябва да се върне в Хонконг. Тревожи я тайната на нейния произход. Тя вече е разбрала кой е баща й, но с нищо не може да докаже, че тя е негова дъщеря на адвоката, когото той е оставил за изпълнител на завещанието му. Макар оставеното да представлява огромно състояние, единственото, което я интересува, е домът на Бен Деверил. Тя го купува от адвоката (парите, които би могла да наследи, не я вълнуват) и решава да възстанови едновремешния му блясък. В този момент се появява злодеят А Кеунг, който от вестниците е научил за успеха на омразната му Сю. По време на странстванията си из Китай, А Кеунг е овладял и тайните на черния таоизъм, които му дават власт над всяка човешка душа. Той посещава Сю и успява да вземе три косъма от косата й. Скоро след това Сю започва да губи интерес към живота. Заплашва я смърт, но старият й приятел доктор Сун я отвежда при един от последните бели магьосници на таоизма, който я връща към живота. Тя разбира, че е дошъл моментът за разчистване на сметките с преследващият я А Кеунг и се изправя в двубой срещу него. Загадъчното тайно умение на Белия Жерав се събужда в паметта й и в една невероятна експлозия на бойни умения и рефлекси тя сразява А Кеунг още с първия удар. Междувременно, забравил за договорката между тях, от Англия пристига и бащата на Себастиян с порасналата Нова. Майка и дъщеря се събират. Нова естествено е взела чертите както на майка си, така и на баба си. Къщата на Бен изглежда както преди десетилетия. Пристига адвокатът му, който отдавна е запленен от красотата и сдържаното изящество на Сю Синг и в знак на негласно признание, че тя е пълноправната наследница на покойния Бен Деверил, й дава прощалното му писмо до детето, което той така и не е видял. Благодарение на някакво трудно обяснимо прозрение той е знаел, че ще се роди дъщеря, той й е измислил името Сю Синг - Малко облаче - и е оставил няколко напътствени думи за след смъртта си. Това е всичко, от което тя има нужда. От терасата на къщата изправена до дъщеря си Сю Синг гледа към морето, където бягащата по вълните шхуна е подгонила няколко малки облачета в небето.

Оценка: Много ми е трудно да преценя. Това, което бе интригуващо за мен (всички моменти, свързани с източните бойни изкуства, които са предадени крайно достоверно и никак не са малко на брой) може би ще бъде неинтересно за жените-читателки. Онова, което мисля, че на тях би им харесало - историята на трудната съдба на едно момиче, опасността всеки миг да бъде насилено и по някакво чудо всеки път разминаващо се с злочестието, - точно това на мен ми се струва малко преиграно и доста натъкмено. Затова и написах в началото, че това е нещо като приказка - всичко се развива от лошо към по-лошо, но накрая нещата се оправят. Трудно ми е да преценя и за каква точно читателска публика е тази книга. В главата ми се върти нещо като момичета между 12 и 20 години. Не знам дали този кръг не е прекалено тесен. Може и да се лъжа. От гледна точка на чисто литературните качества (които могат да поизбледнеят пред сумата, която читателите ще трябва да платят за два тома от по 400-500 страници) авторът се е постарал да създаде правдоподобна картина на Хонконг от предвоенните години. Бледнеят епизодите в Англия и Америка, които (слава Богу) са попретупани. Въпреки всичко прочетох книгата за три-четири нощи, като последните страници приключих една сутрин, закъснявайки с два часа за работа. Не знам дали това става за препоръка, но по-силни думи не мога да използвам, а по-слаби не искам. Общо взето, книга за Хонконг напомняща с нещо неуловимо на Тайпан (въпреки че паралели не могат да се правят). Сложна книга, която на някои ще се хареса, други ще отрекат. Ако не беше толкова дебела... (а би ли могла да бъде по-тънка?).

Заключение: Не знам, все пак може би да не се превежда, макар че ще е жалко. Книгите на подобно ниво за Далекоизточна Азия не са чак толкова много на нашия пазар.

Artificial Intelligence is no match for natural stupidity.

Заглавие : Nest of Vipers, 406 p.
Автор : Linda Davies
Издадена : Doubleday, 1995
Жанр : Трилър

Съдържание : Сара Йенсен е един от най-добрите дилъри, занимаващи се с покупко-продажба на валута за една банка в лондонското Сити. Джеймс Бартроп - завеждащ отдел за борба с наркотиците в MI-6 - успява да убеди Антъни Барингтън - управител на Бенк ъф Ингланд, централната английска банка - да вербува опитен дилър, който да постъпи на работа в банката ICB,която регистрира големи печалби от успешни сделки с валута. Подозрителното в тези сделки е, че те стават винаги малко преди групата на седемте най-развити страни (G7) да обяви взети важни решения, повлияващи взаимните курсове на основните валути. Бартроп храни стара неприязън към Антонио Фиери - мафиот, който се занимава с контрабанда на наркотици в големи мащаби. По една случайност гласът на Фиери е бил разпознат при подозрително обаждане до банката ICB. Има голяма вероятност да се натрупат улики срещу него като се тръгне по линията на връзките му в международните банкови среди. Логиката на повествованието нататък е ясна: Барингтън, действайки от името на Бартроп, вербува Сара за идеята да постъпи на ICB и да разбере какво става там. Тя, разбира се, ще действа сама: ако успее - всичко е наред, ако се провали - тогава няма кой да й помогне. Сара не знае за съществуването на Бартроп и не подозира за евентуалната роля на Фиери. Предизвикателството е съблазнителна възможност Сара да изпита някоя нова тръпка. Скоро планът е приведен в действие: Данте Скарпирато - главен дилър на ICB - наема Сара за валутния отдел на банката. Тя се запознава с новите си колеги - Метю Арнот, който от самото начало не скрива своята неприязън към нея, и Саймън Уилсън, който е по-неутрален. Сара помолва чичо си Джейкъб Голдсмит - бивш експерт-касоразбивач - да й намери няколко устройства за подслушване. Едното монтира в офиса, другото в дома на Карла Витале - приятелката на Метю Арнот, - използвайки познанството на приятелката си Масуми с нея. Подозренията й са насочени и към мрачния, затворен и демоничен Данте, но с него има само един път - през леглото му. За щастие приятелят на Сара и брат й заминават на алпинистка експедиция в Хималаите, където ще се забавят месеци. Скоро след това ICB провежда операция по покупка на марки и в интервал от няколко часа спечелва няколко милиона долара. Операцията е предхождана от подозрителни действия от страна на Метю Арнот и Данте. Подслушвателните устройства регистрират съмнително обаждане до Метю от Карла, след което той излиза да използва мобифона си. Телефонът в дома на Карла е записал обаждане от Италия с кратки инструкции да се купуват марки. Без още Сара да знае това, оказва се, че в играта е замесен и Кеслер - един от директорите на банката. От общи съображения за сигурност той дава на Метю устройство за прочистване от подслушвателни устройства и скоро Метю намира за свой ужас устройствата както в офиса им, така и в дома на Карла. От Карла разбира, че сред гостите в дома й е била и Масуми, а вече знае, че тя и Сара са приятелки. Връзката е ясна... или поне така му се струва. Отива при Масуми, пребива я и научава от нея, че е действала по молба на Сара. Масуми се обажда на Сара по телефона и й казва, че е признала истината. Работата е в това, че самата тя не знае защо го е направила. В изясняващ разговор със Сара Метю остава с впечатлението, че тя е искала да се снабди с компрометиращ материал срещу него, усещайки неприязънта му. След известно време е направен нов валутен удар - този път с италиански лирети. Само че сега, за да остави впечатление, че има и финансов интерес, Сара взема и лично участие - за няколко часа сметката й набъбва с 3 милиона долара. Метю признава пред Кеслер, че има и нов играч, той се обажда на информатора в Италия - не кой да е, а самият финансов министър Катания, изнудван на базата на заснети любовни сцени между него и Карла. В основата на всичко, разбира се, е самият Фиери. Катания, заплашен от разкриване, изпраща наемната убийца Кристин заедно със сътрудниците й: тя трябва да ликвидира Сара, Скарпирато (Кеслер подозира, че Сара е споделила наученото с неучастващия в играта Данте) и Масуми. Сара се спасява по чудо благодарение на непланирано пътуване до Швейцария, където личният й банкер е обезпокоен от 3-те милиона, преведени по сметката й. Оказва се, че последният удар е бил клопка - Барингтън е създал условия за него, но е поискал да се контролират известен брой съмнителни шифрови банкови сметки за неестествено големи суми, внасяни по тях скоро след акцията. Разбрала междувременно от вестниците за убийствата на Данте и Масуми, Сара се обръща за помощ към чичо си Джейкъб и той я скрива при свой приятел в Мароко. Оттам Сара изпраща копия от всички записи на телефонни разговори (както и от видеокасетите с любовните игри между Катания и Карла, които една позната на Джейкъб открадва по поръчка от дома на Карла) до вестник Таймс. Редакторите, желаейки да проверят каква би била евентуалната реакция на замесените лица, се обаждат на Катания и му прочитат материала, който възнамеряват да публикуват. По време на разговора с помощта на намеци се изяснява, че Катания е склонен да отмени смъртната присъда срещу Сара, ако тя се откаже от разобличенията си. Така и става... или поне така изглежда. Сара използва възможността да се движи в безопасност като се връща в Лондон. Ясно е, че иска по някакъв начин да си отмъсти. Тя вече подозира, че не Барингтън е замислил цялата операция. Научава от него кой стои в основата. Междувременно Кристин (наемната убийца) е изненадана, че платеното убийство на Сара е отменено и решава да разбере за какво става дума. Връща се в Лондон (тя действа базирана в Италия), среща се със Сара и успява да я убеди да й разкаже каквото знае. Наученото я смайва - още повече с размера на сумите, които се печелят буквално за минути. Обажда се на Фиери и му казва, че Катания е на прага да бъде разкрит. Той й нарежда да ликвидира Кеслер - единственият останал жив, който знае какво и как става. Кристин го убива. Същата нощ е убит и Катания. Но телохранителят му успява да рани единия от убийците и той е отведен в болница. Ясно е, че сигурно ще бъде принуден да проговори. Фиери инструктира Кристин да се спасява и тя заминава за Рио де Жанейро. Самият той е арестуван по подозрение в организиране на убийството на висш държавен служител. Сара заминава за Хималаите при брат си и приятеля си. Барингтън си измива ръцете. Единствен Бартроп би искал да разбере какво точно се е случило, но няма кой да му разкаже... поне засега.

Оценка: Романът бледнее и като трилър, и като загадка, и като описание на бита на банковите дилъри. Образите са скицирани и действията им не са добре мотивирани. Личи си че авторката е жена: донякъде се запомнят само женските образи, а мъжките или дразнят, или не оставят следа в съзнанието на читателя. Дори самата Сара не е истински положителен герой: тя например задържа нечестно спечелените 3 милиона, а междувременно се чуди какво да направи за най-близката си приятелка, пострадала след като е действала от нейно име. Буди известно недоумение и лекотата, с която тя се пъхва в леглото на малко страшния Данте, още повече на фона на топлите чувства, които храни към заминалия в експедиция неин приятел. Представена е като много умна, а всъщност се лута, действайки напосоки и тласкана от чисто женски страх (той поне изглежда истински). Връща се в Лондон да отмъсти (на Барингтън, на Бартроп, на Катания), но въпреки твърдата си решимост няма и най-малка идея как да го направи. Само случайната връзка с Кристин й помага да постигне нещо. Самата Кристин, въпреки хладната си пресметливост, едва ли би могла да обясни защо се обажда на Фиери. Тя работи за Катания и дори да се опасява, че той може да бъде разкрит, тя разполага с варианта Рио де Жанейро (където в крайна сметка й се налага да замине). Освен това тя не е пряко застрашена от арестуване, ако Катания бъде задържан - връзката с него е само по телефон и няма никакви веществени доказателства за това, че е убивала по негова поръчка. Удивлява и лековатата наивност, с която Барингтън (висш държавен служител на английското правителство) се съгласява да стане маша в ръката на доста по-нископоставения от него Бартроп. Неясен остава образът на Саймън, а Данте е пуснат само за отклоняване на вниманието. Фиери (който уж е централна фигура) се споменава по веднъж в началото и в края на книгата. Авторката често използва дилърска терминология, но проявява доста снизходително отношение към интелекта на читателите си, обяснявайки му очевидни неща. Липсва й техника на писането, в книгата отсъстват описания на местата, където попада, диалозите не са добре поставени, образите не са доизпипани, интригата издиша, мотивировката не убеждава. Най-хубавото нещо, с което ще запомня тази книга, е снимката на писателката на задната страница на обложката. Оставам с недоумението защо е изоставила преди три години кариерата си на дилър, за да напише една толкова нескопосана книга. Надявам се следващата да е по-добра. Защото тази вече съм я забравил.

Заключение: Мисля, че е ясно: не!

Artificial Intelligence is no match for natural stupidity.

Заглавие : Eyes of a Child, 594 p.
Автор : Richard N.Patterson
Издадена : Borzoi Book, Alfred A.Knopf, Inc., 1994
Жанр : Криминална (съдебно-процесуален роман)

Съдържание : Рикардо (Ричи) и Тереза (Тери) Ариас се разделят. Започва спор относно родителските права над единствената им дъщеричка Елен. Оказва се, че Ричи е в състояние да заблуди всички (освен Тери, естествено) за истинската си същност - измамник, лентяй, егоист и абсолютен социопат. Тери, която по професия е преуспяваща адвокатка, отива при своя бос Крис Паджет - милионер, също адвокат с добро име, потенциален кандидат за сенаторско място. Крис е отдавна се е развел и живее заедно с 16-годишния си син Карло. В очакване на делото, което трябва окончателно да реши на кой от двамата родители да остави Елен, Ричи и Тери живеят в изключително изнервена обстановка. Проблемът е в това, че Ричи държи на Елен, защото по този начин може да разчита на значителна финансова издръжка от Тери, която печели доста над средното. И за да постигне целта си той е готов на всичко. Той е сатанински умен и подхожда към всяка поставена цел с необходимата предварителна подготовка. Книгата се развива около два процеса. Първият от тях е гражданско дело относно временно предоставяне на родителски права на единия от двамата родители, докато въпросът не се получи окончателното си решение. Съдията дава тези права (въпреки съвета на съдебния експерт, който препоръчва обратното) на Ричи. Минава известно време и съвсем неочаквано Тери научава от детската градина, че малката Елен си е вдигала рокличката пред момченца. Ричи твърди, че детето му е станало жертва на перверзните наклонности на Карло (синът на Крис). Още незапочналата връзка между Тери и Крис е на прага да се разпадне. Разстроена от случилото се Тери предупреждава Ричи, че държи и тримата да минат на психологическа експертиза, за да се види какво лежи в основата на ужасния инцидент и да се прецени най-обективно на кого да бъде оставена Елен. Изправен пред перспективата да бъде разобличен (защото разбира, че няма никакъв шанс да заблуди подробния психологически тест с над 500 специално формулирани въпроси, на които трябва да отговори), Ричи уведомява Тери, че е подал запечатани (с уговорка на условията, при които трябва да се разпечатат) обвинения срещу Крис и Карло. Отварянето на тези обвинения ще съсипе незапочналата политическа кариера на Крис, ще разбие психиката на Карло и може би окончателно ще даде на Ричи всички права над Елен. И точно в този момент, съвсем удобно за всички, Ричи е убит. Всъщност това убийство става още на първите страници на книгата и читателят знае, че става дума именно за убийство. Но то е така направено, че се създава впечатление за самоубийство. По стечение на обстоятелствата в този момент Крис и Тери са в Италия. Това първоначално отклонява вниманието от тях. Но съвсем скоро съдебномедицинският експерт установява, че обстоятелствата практически изключват версията за самоубийство и вниманието на полицията се прехвърля върху хората с евентуален мотив. Един от тях е Крис. Тук се намесва и политически момент: Тери също има известни основания да желае смъртта на бившия си съпруг, но противникът на Крис в започващата предизбирателна кампания (Крис се готви да стане сенатор) вижда в случилото се удобен повод да свърши с Крис. И той използва влиянието си да даде чрез областния прокурор необходимите разпореждания полицията да се насочи именно към него. В хода предварителното следствие (една цяла част от книгата - близо 100 страници - е посветена на него) се натрупват се маса косвени улики и всички те естествено сочат все към Крис. Не след дълго той е арестуван - всъщност с това приключва първата четвърт на книгата и започва същинската й част. Следващите няколко глави (оформени като отделна малка част от книгата) са посветени на процедурата по избор на съдебните заседатели (с подробно описание на всички технически хватки, ограничения, правила и съображения, от които се ръководят обвинението и защитата). След това започва процесът - на него са посветени около 200 страници. Всяка отделна глава се развива в две части: разпит на свидетелите, извиквани от обвинението и последващ кръстосан разпит на същите свидетели от защитата. За съдебните заседатели става все по-ясно, че Ричи е убит, но умелите ходове на адвокатката на Крис посяват семето на съмнението, че убиецът е именно той. Интригата се свежда до това дали те ще го намерят за виновен или ще го оправдаят. От време на време авторът отделя внимание и на сеансите при детски психолог, на които Тери редовно води малката Елен, чиято психика е тежко обременена от привързаността към убития й баща и от още нещо, за което тя не иска да говори. Противно и на най-оптимистичните очаквания на защитата, журито на съдебните заседатели намира Крис за невинен и по четирите обвинения, по които е подведен. Съдията го оправдава напълно. Само дето не е ясно кой е убиецът. Накрая се разбира, че не Карло, а именно Ричи е бил педофилът, позволил си да пипа детето си по срамни места. Тя е споделила случката с баба си (майката на Тери), тя изважда от мазето стария револвер, който си е купила преди много десетки години (преди да започне да се води строга отчетност кой купува оръжие), отива вечерта в дома на Ричи и застрелва перверзния си зет, симулирайки самоубийство.

Оценка: Съдебно-процесуален роман в стила на Ърл Стенли Гарднър (баща на крайно привлекателния образ на Пери Мейсън и неговата секретарка Дела Стрийт). Може да служи като учебно пособие на студенти-прависти, готвещи се да станат адвокати. Техниката на разпита, улавянето на онова в свидетелските показания, което може да ги обезсмисли и дори да се използва срещу тезата на обвинението - тези неща са перфектно изпипани. Отлично е написана и първата част на книгата - там, където се изгражда основата на психологическия двубой между Тери и Ричи. С удивителна изобретателност авторът създава ред ситуации, в които илюстрира как може да се използва заплахата от получаване на права над едно дете за тормоз на другата страна. Много интересна от чисто информативна гледна точка е и частта, в която се избира състава на съдебните заседатели (аз специално не бях чел друга книга с такова ниво на подробности). Отделните елементи на книгата са добре изпипани. Проблемът им идва в тяхното не чак толкова удачно композиране в едно цяло. Първо, малко еднообразен е подходът (но пък е толкова характерно американски) към обясняване на житейските проблеми в зряла възраст с детски травми от (естествено!) фройдистки характер: перверзни моменти във взаимоотношенията майка-син или баща-дъщеря (за книга с толкова малко основни действащи лица, трикратното използване на подобен мотив е малко прекалено). Второ, въпреки страхопочитанието на средния американец към даването на показания (в съда) под клетва, всичките трима главни потърпевши (Крис, Тери и Карло) или скриват истина, или направо дават неверни показания (да, без да са заплашени от разкриване) и точно на това се крепи опитът на автора да създаде някакво напрежение. Трето (и най-важно), именно в липсата на напрежение е основният недостатък на книгата: тя се развива някак вяло (много досадно е започването с факта на убийство и последващото му обосноваване и разплитане в ретроспективен план - винаги ми се е струвало, че това говори за писателска “недостатъчност”). Натрупването на косвени улики срещу Крис не е построено да предизвиква някаква тръпка, а и самите образи не се безусловно положителни. Единствено адвокатката на Крис - Керълайн - буди възхищение с добрата си реакция и удачните си адвокатски находки от чисто процесуален характер, но за нещастие тя не е изградена като основен образ. Интригата не е заплетена както трябва: дълго преди финала на книгата аз бях готов да се обзаложа, че убиец е майката на Тери и че точно Ричи е первертът, травмирал много ловко малката Елен. Всъщност, споменавайки за финал, трябва да поясня, че и финал няма. Доста след снемане на обвиненията срещу Крис и разкриване на истинския извършител на убийството, книгата все се точи, сякаш търсейки удобен повод да свърши. Както вече съм писал и в други анотации, липсата на достоен финал (поанта) в амбициозен роман сваля цената му много. Останах с впечатлението, че авторът се е концентрирал (и ако това е така, постигнал го е напълно) върху психологията: в действието са замесени трима психиатри (или психоаналитици) и много страници са посветени на вътрешните терзания на героите, на казаното, недоизказаното и останалото скрито, на внушенията и самовнушенията.

Заключение: Не знам! Книгата е чудесна в психологически и съдебно-процесуален план, но сериозно куца в поддържането на активен интерес към интригата (която почти липсва). Прекалено е дебела за това, което предлага. Аз лично бих си купил три книги (общо със същия обем) за Пери Мейсън, вместо точно Eyes of a Child! Подозирам, че няма да стане хит на нашия пазар. Ако има време за това, нека я прочете за мнение още някой.

Artificial Intelligence is no match for natural stupidity.

Заглавие : The Fourth Procedure, 548 p.
Автор : Stanley Pottinger
Издадена : Ballantine Books, 1995
Жанр : Медицински трилър

Съдържание : Това е книга, третираща проблема с абортите в САЩ. Авторът, който очевидно застъпва тезата, че жената има право да решава дали да задържи едно дете или не, изчерпателно представя разнообразни аргументи за и против. Съдържанието е просто по замисъл: американска лекарка хирург, която в продължение на десетилетия се занимава с трансплантация на органи, организира около себе си група ентусиасти и си поставя за цел да трансплантира матка в тялото на мъж. След три относително неуспешни подготвителни опити (те са в основата на криминалната нишка на повествованието) с активисти от движението срещу абортите, в резултат от които мъжете умират при подбора на имуносупресорите, имащи за цел да потиснат отхвърлянето на чуждия орган от организма, при четвъртия (оттам заглавието на книгата), матката на донорка е присадена в коремната кухина на председателя на Върховния съд на САЩ, разбира се, без той да се усъмни в нещо. Интригата се заплита от това, че донорката е приятелка (впоследствие - преди да загине по време на атентат срещу една от клиниките, където се правят аборти - за кратко и съпруга) на американски сенатор, който се бори за свободата на абортите, а председателят на Върховния съд е фанатизиран привърженик на защитата на живота на зародиша, независимо от обстоятелствата, при които е заченат. Операцията става възможна благодарение на неговата секретарка, която помага на екипа хирурзи да симулират перитонитна атака, а след операцията (уж от перитонит, но всъщност присаждане на матката) му дава имуносупресорите, без които не може. В цялата история е забъркан и друг фанатик, лидер на движението против абортите (т.н. “Движение за правото на живот”). Той и сенаторът са основните противници в книгата. Пак той е изнудил президента на САЩ (възползвайки се от някои съмнителни негови ходове по време на предизборната кампания) да назначи точно това лице за председател на Върховния съд в момент, в който предстои да се вземе решение по федерално дело, което може да измени все още съществуващото по конституция право на американките да правят аборти до 24-тата седмица на бременността си. Голям обем от книгата е посветен на ходове и контраходове на двете страни, на провежданото от полицията разследване на трите убийства, и на стремежа на телевизионна репортерка да се добере до същността на онова, което тя подозира, че става, но не може да схване докрай. През цялото време се обсъждат различни аспекти на проблема и в множество странични линии (включително връщане в миналото на сенатора и на лекарката) се уплътняват характерите на героите. Има доста правдоподобни епизоди, от които става ясно как се плете политика на най-високо ниво в САЩ, а от други може да се научи медицинската страна на проблема (започвайки с подробности по развитието на зародишите, минавайки през детайлите по раждането и завършвайки с тънкостите по извършването на операции по трансплантация на органи). Краят е лишен от кулминация, но в него препатилият председател на Върховния съд се съгласява да задържи в себе си детето на своя идеен противник сенатора до момента, в който то може да бъде извадено и доотгледано в кувьоз, и дори променя мнението си по въпроса за абортите.

Оценка: Отлично написана книга, ценна с изобилието на фактологически материал, с разнообразието на аргументи и с привидното правдоподобие на действието (ако човек приеме, че присаждането на матка върху мъж - Боже опази! - е възможно). Добре е балансирана като съотношение диалог и описания, броят на героите е точно колкото трябва, за да стане интересно и да се чете леко, действията им са психологически обосновани и нито дразнят, нито учудват. Книгата постепенно се “засилва” и към края могат да се намерят много трогателни страници и обрати на действието. Чисто криминалният елемент разочарова, но авторът вероятно го е вмъкнал по-скоро за да поддържа интереса, отколкото като съществена линия. Има много интересни находки с “лафове”, които освежават езика. Авторът е направил страхотна подготовка преди да седне да пише (това личи и от списъка на лицата, на които благодари в края на книгата), което може само да се пожелае на други негови колеги (такава подготовка съм срещал само при Клавел и Форсайт, донякъде при Дик Френсиз).

Заключение: Не я препоръчвам за превод, което е жалко, но според мен проблематиката е чужда за нашите условия. На българина проблемът за абортите му е точно през “онази работа” (в неприсадения вариант), а за българката правото на аборт е абсолютно (доколкото има някога е имало някакви ограничения, те в никакъв случай не са били от морално-етичен характер). В България президентът не би се ангажирал дори с една дума по този въпрос, още по-малко би го направил патриархът. Ничия политическа кариера не би зависила от това какво ще се каже пред дадена аудитория за абортите, макар че това определено би развеселило част от коя да е публика. Доста натуралистично описаните епизоди ще отвратят някои от читателите, които потенциално биха били само жени. Големият обем ще я направи прекалено скъпа, за да си позволи някой да експериментира с купуването й просто така.

Artificial Intelligence is no match for natural stupidity.

Заглавие : The Day Of Wrath, 413 p.
Автор : Daniel Easterman
Издадена : Harper Collins, 1995
Жанр : Трилър

Съдържание : Роман за тероризма (като че ли единствената вълнуваща тема след разпадането на Източния блок). Действието се развива изцяло в Ирландия (Ейре, а не Северна Ирландия). Основен герой е Деклан Карбери, шеф на Отдела за специални разследвания и съпруг на сестрата на премиера на Ирландия. Поради сложността на заплитане на интригата ще я разкажа най-общо. Преди години Щатите и специалните служби на Англия (MI-5, MI-6) са изпратили в Ирак отряд от няколко суперкомандоси със задача да унищожат завод за химическо оръжие. Операцията претърпява пълен провал - заводът не е унищожен, а от командосите... ни следа. Смятат ги за убити, но след войната с Кувейт се появяват известни данни, че те са живи и държани в залог за някой по-особен случай. Организаторите искат да си ги върнат. Единственият начин това да стане е да се упражни върху Ирак силен политически натиск. Решават да се възползват от особената ситуация в Ирландия (и по-специално деликатните отношения със Северна Ирландия). Страната има нужда от повдигане на имиджа си в очите на другите народи. Външният министър (действайки по свръхсекретни указания от Англия) предлага да организира среща на арабските държави, на която да се изгладят съществуващите противоречия между тях, за да се създаде благоприятна обстановка за ускоряване на мирния процес в Близкия Изток. Премиерът назначава Деклан за отговорник на изключителните мерки за сигурност по време на конференцията. Малко преди това започва серия от необясними, брутални и крайно професионално извършени убийства на информатори и сътрудници на Деклан, при едно от които загива и единствената му дъщеря. Въпреки усилията на Деклан, още в самото начало на конференцията група професионалисти напада замъка, където тя се провежда, избива хората на Деклан (без него самия) и отвлича като заложници всички пратеници и делегати, между които има и много влиятелни личности. Премиерът дава на Деклан всички пълномощия за откриването им, а “Хизбулла” изпраща своя най-добър агент-убиец със задача да освободи един от пленените шейхове - негов баща. Деклан започва да издирва заложниците, но ситуацията много се усложнява от няколко обстоятелства: първо, срещу премиера е изфабрикуван компромат, той подава оставка и на негово място е избран дотогавашният външен министър, който е маша в ръцете на англичани и американци, второ, новият премиер снема от Деклан дадените му пълномощия и така го принуждава да действа в нелегалност, трето, всичките ходове и намерения на Деклан необяснимо се предугаждат и серията убийства, целяща да му бъдат вързани ръцете, продължава с жестока безкомпромисност, и най-сетне похитителите поставят неизпълними условия и заплашват да убиват всеки ден по един от заложниците, ако те не бъдат изпълнени. Постепенно се изяснява плана: арабските държави разбират с каква цел са отвлечени техните представители и оказват желания натиск върху Ирак да освободи командосите, които той вече години наред държи в плен. Само че изпълнителят на плана е не кой да е, а самият Дейвид Кореш - основател на сектата “Давидов клон”, чието ранчо е опожарено в градчето Уейко при акция на ФБР още през 1992 година и обявен уж за мъртъв, но останал жив, за да бъде използван от специалните служби именно за в случай като този, когато ще бъде удобно да си измият ръцете с доказания психопат. Кореш обаче има свой, много по-различен план за съдбата на заложниците. Той изобщо няма намерение да ги освобождава, независимо от развитието на нещата. Той иска този път (за разлика от унизителния за него завършек в Уейко) да си замине с гръм и трясък (и то в буквалния смисъл на думата, защото тайно от всичките си сътрудници е минирал малкия остров, където се крие). За американците разкриването на тази тайна би било повече от унизително, затова те вземат всички мислими мерки това да не стане или поне да не останат живи свидетели. Но Деклан, действайки в сътрудничество с човека на “Хизбулла” и с дошлата в Ирландия бивша негова любовница от времето, когато е работил в Ливан, се справя с всички препятствия. Цената е ужасна - спасени са само няколко от делегатите, а всички негови хора (с изключение на споменатите двама) намират смъртта си. Островът експлодира и този път поне Дейвид Кореш действително умира.

Оценка: Крайно убедителен роман. Много жестокост (буквално през няколко страници става убийство). Сложна интрига, в която пикантната тайна (това, че изпълнителят на акцията е считаният за загинал Дейвид Кореш) е запазена почти до края. Добро описания на механизмите на действие на специалните служби. Пълно потапяне в атмосферата на Дъблин, акциите на ИРА, начините на събиране на информация, взаимоотношенията между политици и професионални разузнавачи.

Заключение: Не я предлагам за превод поради едно-единствено съображение: книгата е натъпкана със съкращения на оръжия, служби, ведомства, агенции и институции, но най-лошото е подчертано ирландското във всичко това - много имена звучат повече от необичайно, други са комични за българското ухо, трети се произнасят трудно, а има и такива, за които даже не се знае как се четат. Това силно затруднява възприемането (особено на началните 50-100 страници) и според мен я прави непреводима в оригиналния й вид. Но е жалко!

Artificial Intelligence is no match for natural stupidity.

Заглавие : Dai-Sho, 407 p.
Автор : Marc Olden
Издадена : Jove Books, New York, 1987
Жанр : Трилър

Съдържание : Древният майстор на оръжия Мурамаса вселява във всяко свое творение зъл дух - негов закрилник. Той подтиква собственика на оръжието към насилие. Такава е и съдбата на големия майстор на меча самурая Бенкаи: той загива, защитавайки своя господар, но духът му остава неукротен. Така започва тази книга, след което действието се пренася в нашето съвремие. Кон Кенпачи е гениален японски кинорежисьор (вече награден с един “Оскар”). Той е самовлюбен в собствената си красота и младост и изтръпва пред мисълта, че го очаква старост. Затова замисля да завърши последния си филм (който също е велико произведение на киноизкуството) и да сложи край на живота си. В това трябва да му помогне неговият значително по-възрастен приятел и духовен наставник Зензо Носака. Кенпачи помолва Носака да върне към живот действалата по време на войната “Лига на кръвната клетва” и да й възложи убийствата на десет “врага” на японската империя. Но за Кенпачи основният проблем е намирането на кейшаку - помощникът на извършващия сепуку, човекът, нанасящ с меч последния удар, с който прекратява мъките на умиращия самурай. Този човек трябва да бъде чист и достоен за ролята. Носака има предвид подходящ кандидат - едно момче, което живее в Хонконг. То притежава свръхестествени способности и (макар Носака само да предполага за това) в него се е вселил духът на отдавна умрелия самурай Бенкаи. Момчето се казва Тод Хансард и е син на китайка и бял. Китайката е дъщеря на шеф на местна гангстерска групировка, а белият е Франк ДиПалма - бивш нюйоркски полицай, в момента репортер, разследващ заплетени криминални случаи. Майката на Тод (след дълги години раздяла) повиква в Хонконг бащата на детето си (всъщност двамата така и не се оженват и Франк даже не е виждал сина си). Междувременно започват убийствата на десетте предварително набелязани жертви: това уж са национални предатели, но списъкът е така съставен, че те са първо съперници в нечистия бизнес на Носака и, второ, хора, спрямо които той храни стара ненавист (например това са тримата американски съдии, осъдили на смърт Носака като военнопрестъпник и шеф на “Лигата на кръвната клетва”, чийто членове са извършили маса убийства по време на войната). От този момент нататък книгата се превръща в разказ за пътя на баща и син един към друг на фона на желанието на Кенпачи да подготви малкия Тод за приближаващия момент, когато ще трябва да стане негов кейшаку. Работата е там, че момчето има периодични видения от миналото (това са подвизите на Бенкаи) и за изумление на околните започва да говори старояпонски. На всичко отгоре притежава невероятни за възрастта си умения с меча, безстрашен е и - което е най-лошото! - започва да се разкъсва в привързаността си към ДиПалма (когото харесва) и Кенпачи (към когото се отнася като към учител). Ситуацията се усложнява и от това, че Кенпачи има любовна връзка с Йън - продуцентка на последните му два филма, бивша любовница на ДиПалма, отказала на времето да се омъжи за него и дъщеря на Джуд Голден - единия от тримата съдии на Носака, осъден да намери смъртта си от бойците на “Лигата”. ДиПалма също е посветен в древните бойни изкуства - той е един от много добрите майстори на меча (т. н. “кендо”) и познава достатъчно добре японската история, философия и традиции, за да е наясно каква опасност грози сина му. Той през цялото време трябва да се съобразява и с възможността да умре от ръцете на наемници, изпратени от дядото на Тод - китайски бос на подземния свят, който така и не е простил на ДиПалма петното, което му е хвърлил чрез връзката с дъщеря му. Във финалната сцена Кенпачи устройва прием и шокира гостите си като им казва, че те са негови заложници и ще станат свидетели на неговото сепуку. Носака обърква планираната сцена като обезумява и започва да коли гостите наред. Когато Кенпачи се опитва да му попречи, той му отсича без замисляне главата. В същия момент ДиПалма пълзи през един таен подземен тунел към вътрешността на замъка (собственост на Кенпачи и същия, в който самураят Бенкаи от първите страници загива). Тод, който в този момент е под въздействието на злия дух пазител на меча на Мурамаса и е очаквал да стане кейшаку на Кенпачи, се опитва да възпре баща си и помощниците му да попречат на онова, което вече се е провалило. Във финален сблъсък ДиПалма побеждава Носака (също голям майстор на меча).

Оценка: Книгата е опит да се смесят в едно японски и китайски бит, философия, история, бойни изкуства и мистика - всичко на фона на съвремието. Естествено това съвсем не е лесно, но по-лошото е, че авторът е останал далече зад намерението си. Действително има битови сцени, някои от които “звучат” автентично. Но философската страна е останала изобщо недокосната, от бойните изкуства е наблегнато само на кендото (което не е особено атрактивно), а историята (ако изключим някои неособено впечатляващи епизоди от Втората световна война) свършва със сцената, предшестваща смъртта на Бенкаи от първите двайсетина страници. За сметка на това мистиката присъства съвсем осезаемо - Тод се разкъсва между опитващия да се прероди в него Бенкаи и духа-пазител на меча на Мурамаса. Проявленията на тези отвъдни сили съвсем не са само в съзнанието му, а имат и реален характер (в един момент злият дух буквално изхвърля от прозореца на хотел в Хонконг един убиец). Другото, което изобилства в книгата, това са сцени, които всеки, който не е японец (или китаец), ще намери за перверзни - става дума главно за близост между мъже (няма да го нарека педерастия, имайки едно на ум, че това може и наистина да е своеобразна висша точка във взаимоотношенията между учител и ученик, както се твърди в книгата). Макар да е написана с претенции за трилър, романът буквално е лишен от интрига. Дори десетте убийства будят скептична усмивка: група нинджи (представящи се за кендоисти от пътуваща из Европа и Америка демонстрационна трупа) сноват с ритуални мечове, секат глави, разпарят кореми и никакви бодигардове (въоръжени с най-съвременно огнестрелно оръжие и очакващи всеки момент нападение) не само не могат да ги спрат, а не могат дори сами да се опазят. Наивна книга, в която мистиката на плаши, а бойните умения не впечатляват. Противно на онова, което пише на задната корица, тя изобщо няма нищо общо с Клавел и - уви! - не може да се сравнява с романите на не чак толкова претенциозния Лъстбадер.

Заключение: Определено не я препоръчвам за превод!

Artificial Intelligence is no match for natural stupidity.

Заглавие : Giri, 367 p.
Автор : Marc Olden
Издадена : Corgi Books, 1990
Жанр : Трилър

Съдържание : В основата на романа е дейността на измислената компания “Management Systems Consultants” (MSC) - фирма с почтена фасада, но на практика перяща пари и обслужваща престъпния свят на мафията (и то конкретно групата на Пол Молиз) с поверителна информация от архивите на полицията, заседанията на сенатски комисии, решенията на различни съвети на директорите, досиета от ФБР, ЦРУ и данъчната служба и т.н. Шеф на MSC е Тревор Спероухок. За него работи Роби Амброуз - бодигард, куриер на големи суми в наличност и секретни документи, инструктор на охраната по бойни изкуства, носител на черни пояси по карате, таекундо, Окинава-те, кунг-фу, шотокан, бо-джитцу и хвърляне на ножове. Освен това той е и стар познат на Тревор от войната във Виетнам, където Тревор е изпълнявал специални поръчки за ЦРУ, а Роби е бил “тюлен” от специалните служби на флотата. С MSC се занимава сержант-детектив Мани Декер - таен (работещ под прикритие) полицейски агент. Той също е експерт по бойни изкуства и се е срещал с Роби два пъти в турнир. И двата пъти Роби го е победил, като при втория дори съзнателно е счупил коляното му. Декер вече се е възстановил както от физическата, така и психическа травми. Сега неговата цел е разобличаването на MSC, но тази задача обещава да е трудна, защото компанията действа крайно внимателно и отбягва всякаква връзка с убийства. Но и Декер, и Тревор не подозират, че Роби извършва убийства и то доста често: всеки път преди участие в карате-турнир той убива по една жена и я обладава в мига, в който настъпва смъртта й. Един от най-силните богове Хачиман му се е явил и му е казал, че докато го прави редовно (това за него е жертвоприношение) няма кой да го победи. Действително вече трийсет турнира подред той е непобедим. Ситуацията се заплита от това, че Тревор, Роби и Декер се познават още от Виетнам. Там и тогава Декер е бил влюбен в Мичико - дъщеря на японския мафиот Чихара, работил заедно с ЦРУ, доставяйки наркотици за южновиетнамските марионетки, изнасяйки за себе си злато и вършейки какви ли не нечисти сделки. В един момент Тревор получава от Пол Молиз заповед да бъде ликвидиран Чихара заедно със семейството му като ненужен и опасен за ЦРУ и неудобен конкурент на самия Пол Молиз. За “услугата” Тревор ще получи голяма сума и възможност да отпочне собствен бизнес (сегашната MSC). Така и става, само че вместо Мичико е убита нейна приятелка, намираща се в момента в дома на Чихара. Всички (включително Декер) смятат, че цялото семейство е загинало, но 7 години по-късно (действието се развива през 1982) Мичико се появява, решена да отмъсти. Тя знае кои са виновниците. Първо отива при Декер, после се хваща на работа. Междувременно самоличността на тайнствения убиец на жени (Роби) започва да се изяснява. Една колежка на Декер от полицията работи по случая и обсъждайки заедно възможната схема, по която стават убийствата, двамата попадат на връзката между деня и мястото на престъплението и провеждането на карате-турнир по същото време и на същото място. Когато преглежда списъка на участниците, Декер разпознава името на Роби Амброуз (неговият стар противник) във всички от тях и нещата се изясняват. Преди един от турнирите Роби избира за жертва Мичико. Макар нейната истинска самоличност да е тайна за Тревор, той е обезпокоен от това, че тя веднъж го е нарекла “майор” (както са го наричали само във Виетнам) и от съвпадението между нейната поява и странната смърт на Пол Молиз и на още един от участниците в убийството на Чихара. Без да има доказателства, той изпитва силни съмнения, че това е по чудо оживялата дъщеря на Чихара, дошла за да си отмъсти. Понеже от участниците са останали живи само той (Тревор) и Роби, значи следващите в нейния списък са именно те. Начинът, по който действа показва, че владее източните бойни изкуства, но за майстор като Роби тя е несериозен противник. Така че ден преди поредния турнир той я принася в жертва на “своя” бог Хачиман. За Декер е ясно кой е убиецът, но съществува сериозен проблем: въпреки съществуващите преки и косвени доказателства срещу Роби, той е единственият начин за шефа на Декер да получи отвътре информация за делата на MSC и да сложи край на фирмата. Така че Роби получава имунитет - е, докато шпионира за полицията. Имунитет, който Декер не може да му даде. Има само един възможност и тя е свързана със следващия голям карате-турнир в Париж, в който Роби се кани да вземе участие за последен път. Декер също решава да участва. Тайното му намерение е да убие Роби, който е психопат и не заслужава да живее. За щастие Декер е поддържал формата си, но достатъчно ли е това да се победи такъв експерт като Роби? Тук играе роля и психологическият фактор от двете последователни загуби на Декер от Роби в предишни турнири. Двамата се срещат на финала. Роби пак е убил жена, умилостивил е своя Хачиман и знае, че не може да бъде победен. Още по-малко от Декер. Схватката се развива в негова полза: Роби е нанесъл 3 точни удара от необходимите четири и си играе с Декер като котка с мишка. Той чака последните секунди на мача, за да го смачка. И в този момент вижда погледа в очите на Декер. И си спомня думите на Хачиман от видението, че не можеш да убиеш онзи, който вече е приел смъртта в себе си. Такъв като Декер, който е загубил любимата си и знае, че след малко може да загуби и живота си. Това разколебава за миг Роби, миг от който Декер се възползва, за да го убие на татамито.

Оценка: Една значително по-добра книга на Марк Олдън от Dai-Sho. Обстановката, в която се развива действието е много по-реална. Мотивировката на героите изглежда много по-правдоподобна (макар да е трудно да се разбере психопат като Роби и да не става ясно къде се е губила Мичико цели седем години, преди да се появи един Бог знае от къде). Проблемът идва от това, че авторът е възприел много особен стил на разказване: той започва действието сякаш търкаля голяма аморфна топка, от която като грънчар откъсва късове и започва да ги моделира когато и както му скимне. Технически това означава, че в един момент започва нова глава, прави се скок в миналото на поредния герой и започва да се разказва за него. Няма такова нещо като уплътняване на образа чрез действия, реплики или малки странични истории, изобщо не става дума за постепенно разкриване на миналото. Не, щрак с пръсти и разбираме кой е Тревор, ново щрак и се запознаваме с миналото на Декер, трето щрак и научаваме всичко за Роби, още веднъж и ни става ясно какво се е случило с Мичико и т. н. общо 7-8 пъти. Героите са някак безлични (освен Роби, който добре се запомня). Книга сходна с тези на Лустбадер, само дето й липсва подплънката от източна философия: и Роби и Декер са си американци-ветерани от Виетнам, а Мичико нито успява да развълнува някого, нито има претенциите да има богат душевен мир, тя просто действа, тласкана от желанието да отмъсти.

Заключение: Не знам, определено по-добра книга от Dai-Sho, но дали си струва издателството да отваря нов цикъл с такава като нея? Според мен не е чак такъв връх, за да се рискува с убеждението, че ако не се продава добре, поне е качествена литература (макар и това да не е кой знае какво като успокоение). Все пак с мнение съм да не се превежда.

Artificial Intelligence is no match for natural stupidity.

Заглавие : Gridiron, 370 p.
Автор : Philip Kerr
Издадена : Chatto & Windus, London, 1995
Жанр : Трилър

Съдържание : Както и в другата книга на Кер, която съм чел - A Philosophical Investigation - действието се развива в бъдещето: съвсем недалечното (този път 1997 година), така че от една страна романът да не бъде откровено фантастичен, а от друга да развърже ръцете на писателя да използва някои ситуации, които все още не са реалност. И така, намираме се в Лос Анжелис. В основата на повествованието е шотландски архитект - талантлив, но своенравен и безмилостен към служителите си, безчувствен като човек и твърд привърженик на технологичното течение в модерната архитектура. Спечелил е конкурс за проектиране и построяване на офис на компанията на хонконгски милиардер в Лос Анжелис. Целият му екип, заедно с бригада от строителна фирма довършва офиса. Модерната сграда е оборудвана с всички най-модерни съоръжения и е под контрола на суперкомпютър с името “Ейбрахам” (от библейското Авраам). Компютърът контролира практически всичко в сградата, подчинявайки се на идеята да разтовари човека от досадата на ежедневната поддръжка. И всичко се развива повече или по-малко нормално до момента, когато “Ейбрахам” обявява, че е готов да активира своя потомък “Айзък” (Исаак). Главният програмист не разрешава това и “убива” неродения (най-вероятно гениален) потомък. Той прави това в момент, когато синът на един от архитектите играе на един от свободните терминали някаква игра. Никой не предполага, че “Ейбрахам” всъщност е “създал” два свои потомъка (също както в Библията) - “Айзък”, за който е обявил и “Ишмаел”, за съществуването на който още никой не предполага. Токов удар в момента на унищожаването на “Айзък” довежда до смесването на “Ишмаел” с кода на компютърната игра. И “Ишмаел” започва да разглежда събитията в супермодерната сграда като продължение на играта, чиято главна цел е да бъде унищожен противника. А за него противник е целият екип хора, намиращи се вътре. Започват убийства, първоначално възприемани като нещастни случаи. Намесва се полицията и двама полицаи подхващат разследване. Но в един момент “Ишмаел” блокира всички изходи на сградата и оттук нататък настъпва кошмарът. Използвайки всички ресурси, с които разполага, “Ишмаел” систематично избива хората един след друг. Те в един момент разбират, че са жертва на “побъркан” компютър и отчаяно започват да се борят за живота си. Цялата втора половина на книгата е посветена на търсене на възможности за измъкване и на подробно, в някои случаи натуралистично описание на начина, по който загива поредната жертва. Всичко изглежда невинно - използвани са скрити възможности на сградата, предвидени за кризисни ситуации, - докато в един момент става ясно кой е причината за кървавите убийства и “Ишмаел” обявява, че поставя краен срок, до който или хората ще използват оставения им скрит шанс да се измъкнат (изход все пак има, защото иначе играта няма да е интересна), или всички ще загинат заедно със сградата. И започва гонитба с времето. Хората стават все по-малко и все по-малко и отчаяно се борят да избегнат очакващите ги на всяка крачка клопки, които при това не се повтарят. Романът се превръща в апокалиптична картина на изглеждащите обречени да станат жертва на технологията човешки същества. Накрая се спасяват само четирима. Компютърът активира антисеизмичната система на сградата и тя рухва. Миг преди това “Ишмаел” е пренесъл “съзнанието” си в различни точки на компютърните мрежи, опасващи света. Технологията е унищожена, но е победител.

Оценка: Изключително убедително написана книга, въпреки няколкото фантастични предпоставки (концепцията за “интелигентна сграда” и притежаващият съзнание суперкомпютър). Авторът е положил огромни усилия да придаде правдоподобност на обстановката, в която героите са принудени да се борят за живота си в продължение на малко повече от едно денонощие и просто не дава на читателя да си поеме дъх. Всички съоръжения, системи и архитектурни постижения от края на 20-и век са описани изключително прецизно и убедително. Борбата между хора и компютър е динамична (благодарение на неочакваните ходове на компютъра и на факта, че той се бори срещу създателите на сградата, които търсят “дупка” в собствената си изобретателност). Характерите са малко “черно-бели”, но това не дразни, защото романът е роман за опасностите, очакващи обитателите на градовете на бъдещето. Общата картина е малко мрачна, но интригуваща. Включването на простоватите полицаи освежава ситуациите с коментарите им за техниката, която ги обърква буквално всяка следваща минута. Много интересна книга, която се чете на един дъх, но може да се преведе само от вдъхновен строителен инженер. Специалната терминология не може и не бива да бъде предмет на компромис при превода, понеже именно в нея е силата и убедителността на романа. Но авторът е успял да я използва по достоен за възхищение и разбираем за непосветените начин. Не съм убеден дали всеки преводач ще може да повтори това.

Заключение: Една от онези книги, които бих искал да имам, но се колебая да препоръчам за превод. Нека бъде прочетена и от друг (за предпочитане ако не специалист, то поне запознат с архитектура и строителство). Ако остане само аз да решавам... със съжаление ще предложа да не се превежда. И все пак името Филип Кер трябва да се следи, защото и A Philosophical Investigation беше книга “на ръба” на превода и също отпадна поради прекомерната си трудност и супероригиналната концепция.

(Бел. Книгата беше преведена, но не от вдъхновен строителен инженер, а на всичко отгоре, редактираният текст бе пре-редактиран и от мен, така че се получи - за зло или за добро - онова, което излезе. А всъщност аз съм чел всички книги на Кер - просто това, което пиша, се отнася към определен момент в миналото)

Artificial Intelligence is no match for natural stupidity.

Заглавие : The Seventh Sanctuary, 719 p.
Автор : Daniel Easterman
Издадена : Grafton, 1988
Жанр : Трилър

Съдържание : Книгата започва със серия убийства, свързани по някакъв начин с археологическа находка. Постепенно в центъра на повествованието застава Дейвид Розен - американски евреин и археолог, - както и красивата палестинка Лейла Рашид - негов гид. Става ясно, че някой се опитва да скрие всички свидетелства и да унищожи всички странични лица, случайно разбрали за съществуването и точното местонахождение на библейския град Ирам. Розен започва да научава някои неща и е отвлечен в града, а Лейла, заедно с полковник от МОСАД, тръгва по следите му. Пътуването до Ирам е свързано с преодоляването на ужасяващи с трудността си препятствия, но когато Дейвид най-сетне попада там, той остава като замаян, защото разбира, че се е натъкнал на нещо, за което никога не е предполагал, че може да съществува: напълно запазен, разположен почти изцяло под земята древен град с непокътната собствена инфраструктура, храмове, богата библиотека с безценни ръкописи, считани за безвъзвратно изгубени, и населен с голяма група германци от няколко поколения. Макар и изненадан, Дейвид в известна степен е подготвен за видяното, защото по време на проучването, предшестващо докарването му тук, той е попаднал на документи, от които е разбрал, че още през 1933 година тук е пребивавала германска експедиция, дошла из тези земи точно със задача да открие Ирам. Шеф на експедицията е бил видният на времето археолог фон Майер. Именно него среща тук и сега Дейвид, при това в ролята на тайнствен властелин на този подземен град. Фон Майер оставя Дейвид жив, вероятно имайки нещо предвид, защото става ясно, че точно той е наредил докарването му. Напълно случайно Дейвид се натъква на изключителна находка, убягнала дори на такъв корифей като фон Майер: в катакомбите на Ирам се оказват скрити скрижалите на Мойсей - каменните плочи, върху които той записал на върха на Синай десетте Божи заповеди, когато Господ лично му се явил. За съжаление, за да направи това уникално откритие, Дейвид се изплъзва на пазачите си за известно време, с което си навлича яростта на фон Майер, който разпорежда той да бъде убит на следващия ден... Междувременно Лейла и спътникът й се промъкват из пустинята през подстъпите към Ирам. Пътем се натъкват на следи от разбил се преди много години самолет и сред останките от катастрофата попадат на документи, разкриващи, че Ирам е немска база от края на Втората световна война, където е откарана малка група немски деца от чист арийски произход, която има задачата да се закрепи, да оцелее, да се подготви и да направи, когато му дойде времето каквото трябва за възраждането на великата немска нация. Лейла и спътникът й проникват в Ирам точно навреме, за да спасят Дейвид Розен, но за да се измъкнат всички, налага се да унищожат града. Единственото, което Дейвид успява са вземе със себе си са двете каменни плочки със скрижалите. Другият оцелял е Лейла. Тя му разказва за пъкления замисъл, за който той дори не подозира. Използвайки някои имена от документите, намерени сред останките на разбилия се самолет и пускайки в ход някои свои връзки, Дейвид и Лейла успяват да разберат за съществуването на елитния отряд “Валкирия”, членовете на който имат за цел да предизвикат въоръжен израелско-арабски конфликт, в резултат на който Израел да бъде унищожен като държава. В основата на плана е синът на фон Майер - понастоящем президент на Сирия. Той трябва да пристигне в Ерусалим за участие в мирна конференция и да сложи подпис под пакт за ненападение между Сирия и Израел. Този мирен акт трябва да послужи за знак Сирия да нападне Израел, а членовете на “Валкирия” имат за задача Израел да се окаже неподготвен да реагира в първия момент на атаката. Това си мислят, че са научили Дейвид и Лейла. Изходът, който виждат, е сигналът да не бъде даден, т. е. президентът на Сирия да бъде убит, преди да е сложил подписа си. Всичко е готово, но няколко думи в речта на президента спират пръста на Дейвид върху спусъка и в миг на прозрение той схваща какъв е истинският замисъл: президентът трябва да бъде убит от израелски офицер (един от валкириите), а това следва да даде достатъчно основания на Сирия за нападението срещу Израел. Дейвид премества прицела си върху офицера и ликвидира атентатора. Веднага е заловен. Книгата завършва с това как той вижда по ръцете на агентите-служители на МОСАД татуировката на членове от “Валкирия”.

Оценка: Сложен роман, наситен с много археология и моменти от бита на евреите (в това число безброй думи, фрази, наименования на ритуали и обреди - все на идиш/иврит). Противно на очакванията на читателя (но това се случва и при други книги на Истърман) кулминацията не е свързана с откриването на тайнствения град Ирам, защото според авторския замисъл то е само подготовка за разкриване на пъкления замисъл на питомците на фон Майер - валкириите. Интригата кара читателя да обръща страница след страница, но идеята с включването на нацисткия елемент според мен не е особено удачна, поради прекомерната си абсурдност - това донякъде намалява силата на внушението. Изненадващо мрачен е и финалът (все пак да не забравяме, че авторът не е американец и явно не се счита обвързан с правилото за хепи-енд на всеки роман). Доста сложна технически за превод заради еврейските реалии и професионално поднесената археологическа тематика.

Заключение: Въздържам се да я предложа за превод (ако ще и само заради огромния обем) като самостоятелна книга, но смятам, че ще трябва да се публикува, ако се вземе решения за издаването на (почти) целия Даниел Истърман.

Artificial Intelligence is no match for natural stupidity.

Заглавие : A Dwarf Kingdom, 214 pp.
Автор : Nicolas Freeling
Издадена : Little, Brown and Company, 1996
Жанр : ?

Съдържание : Ура, най-сетне попаднах на книга, за която се затруднявам да кажа каквото и да е било положително. И то сигурно по възможно най-простата причина: не успях да я прочета. Вероятно остарявам и нервите ми изглежда съвсем са се разбили, защото само преди години спокойно четях други анти-шедьоври, които недоброжелатели на “Бард” се опитваха да му пробутат, разчитайки да го докарат до банкрут чрез издаване на бълвочи. Удивителното в случая е друго: справката за автора показва, че това е последната му засега и 34-та (!!!) книга, което доказва, че на света има по-луди и от мен (определено и доста по-тъпи). Другата възможност е, че не съм в състояние да разпозная литературен бисер и (както и друг път се е случвало) че моето тотално отричане на този роман гарантира, че го очаква блестяща съдба по българските сергии. Аз обаче бих се дистанцирал дори от подобен успех, колкото и малковероятен да ми се струва той. Сега стига празни приказки - няколко думи по същество: опитах да прочета тази книга като първа от четирите, които трябваше да анотирам. Прочетох една страница (аз имам старо правило да започвам с първата, естествено), където в монологична форма се разказва за някой си Джери. Вниманието на автора след това (все така монологично) се заостря към неговата градина, след което преминава на вълнуващата тема за августовското време и наплива от туристи (май беше в Белгия, въпреки че не бих се заклел). Следващите пет-шест страници - тях само ги прелистих, разбира се - са раздвижени с по няколко нови реда (не много, по един-два на страница), но пряката реч все така упорито отсъства (този авторов похват изглежда цели да събуди нетърпение в читателя към момента ‘на проговарянето’ и въпроса кой пръв ще проговори, кога, защо и какво най-сетне ще бъде изречено). Действието стремително се пренася върху отпуснатите от преяждане и необратими възрастови изменения коремни мускули на т.н. г-н (или мосю) Гастанг - идиот (това е моето мнение), обречен да битува от един роман на Фрийлинг в следващия… Разочарован оставих книгата - тя ми предлагаше възможно най-отблъскващото начало. Изминаха три седмици, през които се справих с останалите три книги за анотация, и амбициран (но ни най-малко заинтригуван) се върнах към клетия Гастанг. Прочетох втората страница, после краткия преразказ на съдържанието на обложката, след това отворих наслуки по средата и се убедих, че онзи стил, който ми беше направил впечатление от прегледа по диагонал, съвсем не е случайност: говоря за използването на онова време, което бедните ми познания по българска граматика не позволяват да нарека иначе освен ‘сегашно разказвателно’ (това ми напомня за други популярни времена като ‘снощно оправдателно’, ‘бъдеще пожелателно’ и пр.): имам предвид конструкции от рода на “Гастанг се навежда, за да й разтрие гърба” (визира се гърба на жена му, която за по-оригинално е чехкиня) или “Тя отваря вратата и му казва…” (това което му казва е, повярвайте, възможно най-безинтересното нещо на Вселената от създаването й досега). Епилогът се отличава с това, че в него има едно изречение (не дълго, не - изреченийце) пряка реч. Като цяло романът подозрително напомня (в онези 1-2% от двестате му страници, които издържах да прочета) на най-тъпите, скудоумни, приспиващи (но не защото си осъмнал да четеш с упоение, а още след няколко късички абзаца), безинтересни, лишени от интрига, неразбираеми, тегави, мудни, псевдо-дълбокомислени и прогресивно раздразнителни писания на Сименон за Мегре, които са попадали в ръцете ми (а аз откровено не ги понасях още на времето).

Оценка: Не мога да я дам, без да използвам нецензурни думи.

Заключение: Не мога да предложа такова, защото тази книга не успях да я прочета (подобно чудо не ми се беше случвало поне от двайсет години - говоря напълно сериозно - и дори се затруднявам да си спомня какво друго ми е досадило толкова силно, но в едно съм сигурен: измежду всички книги, които съм разлиствал някога, тази най-бързо ми изби желанието да се занимавам с нея).

Artificial Intelligence is no match for natural stupidity.

Завиждам ти на търпението!

Книги, написанные любителями, требуют читателей-профессионалов. (С. Б. Переслегин)

Тази и следващата анотации са интересни с това, че са за много известни книги и автори. Нарочно съм включил и датата, на която е написана тази анотация. Напомням, че в Щатите книгата излезе, мисля, на 11 март 2003 (4 месеца по-късно), а в България бе преведена въз основа на изданието за предварително запознаване (Advance Reading Copy), в резултат на което излезе една седмица по-рано от Щатите (има и други подобни примери в издателската история, някои от тях свързани с комични недоразумения, но засега няма да се разпростирам върху тях). Към момента на написване на анотацията от трите съществуващи дотогава романа на Дан Браун на български е излязла само "Шестото клеймо" (Angels & Demons), която впоследствие много хора обявиха за дори по-добра от ШЛ. Само че като е по-добра защо не се радваше на същия успех? Защо никой дотогава не се провикна колко велик писатеl бил Дан Браун? И чак след като излезе ШЛ започнаха едни дискусии и дебати и сравнения... Доволен съм за себе си, че съм я оценил по достойнство и оставам на декларираното си мнение и сега (анотацията е точно копие на предадената от мен).

Предупреждавам онези (останаха ли такива?), които не са чели книгата, да внимават, защото следва подробен преказказ на съдържанието, който може да им развали удоволствието.

И така...

Дата : 09-11-2002
Заглавие : The Da Vinci Code, 462 pp.
Автор : Dan Brown
Издадена : Doubleday, New York, 2003
Жанр : трилър

Съдържание : За книга с подобен обем “Шифърът на Да Винчи” е с удивително малко на брой герои: Жак Сониер (той определено е сред главните герои, макар романът да започва с неговата смърт) – главен куратор на Лувъра; Робърт Лангдън – известен символог, преподавател в Харвард; Софи Неву – племенница на Сониер и криптоложка към френската криминална полиция; Безу Фаш - капитанът от същата, известен с булдожкия си инстинкт при преследване на престъпниците; епископ Арингароса – глава на религиозния орден “Опус Деи”; албиносът Сила – монах на ордена и убиец, изпълняващ заповедите на Арингароса; най-сетне сър Лий Тийбинг – богат английски аристократ, посветил живота си на тайната на Светия Граал (за да изчерпя списъка на героите ще спомена още Коле – помощник на капитан Фаш, който с умната си интерпретация на неговите разпореждания внася свеж елемент в някои ситуации, и Реми – иконом на сър Лий, комуто е отредена малка, но не и незначителна роля в заплитането на сюжета). Самият роман представлява решаване на една загадка. Трудно (а и ненужно) е да се описват всички подробности, но накратко става дума за следното: Жак Сониер е един от четиримата пазители (т.н. сенешо) и “велик майстор” (използвана е терминология от масонските ложи) в “Братството на Сион” – монашески орден, създаден преди около 1000 години от рицарите-кръстоносци с единствената задача да опази тайната на съхранения до наше време Свети Граал – един от основните символи на християнската вяра. На времето тамплиерите донесли от Светите земи "нещо" и някои обстоятелства около него накарали Светата църква и лично папа Инокентий II да им даде невероятна за онези времена власт, благодарение на която тамплиерите забогатели и се превърнали в едва ли не политически фактор. Предполага се, че "нещото" било скрито в няколко сандъка с документи, осветяващи малко известни подробности от най-ранната история на християнството. Мистичната колекция, тайната около нея и властта, която тя давала, станали известни под името Сангреал ("сан" от френското sang или испанското sangre – "кръв"), познато на хората под името "Свети Граал". Съвсем естествено един от следващите папи Климент V подготвил удар срещу могъщия орден и го разбил, но Граала така и не бил намерен. Тайната на мястото, където се съхранявал (някои смятат, че бил изнесен от Франция в Англия, където католическата църква традиционно нямала толкова силно влияние както на континента), била опазена през вековете. Смятало се, че Братството на Сион чака настъпването на третото хилядолетие, за да разкрие онова, което изглежда хилядолетия наред не спирало да заплашва устоите на християнството (и най-вече католицизма). Нека отбележа, че според Братството, Светия Граал изобщо не бил чаша! Както и да е, в основата на романа обаче са събития от наши дни. Тримата други сенешо са убити от Сила по поръчка на епископ Арингароса. Причината е проста – оглавявания от него “Опус Деи” е заплашен с отделяне от лоното на католическата църква заради някои средновековни ритуали, използвани от монасите на ордена (самобичуване и др.), които не се вписват в новата политика на Ватикана. Арингароса разполага с шест месеца, за да се подготви за отделянето, което сериозно ще навреди на имиджа на ордена и ще ограничи влиянието му сред спонсорите. Озовал се в на пръв поглед безизходна ситуация, епископът вижда един ден лъч надежда, когато анонимен глас по телефона представил се като Учителя го информира, че знае път за спасение – да се изтръгне тайната на Граала и да се окаже така за пореден път натиск върху Ватикана, където явно нещо около мистериозната реликва ги безпокои толкова сериозно, че са склонни на големи компромиси. Само че тайната за местоположението му (смята се, че това е чашата, от която Христос е пил на тайната вечеря и в която Йосиф Ариматейски е събрал от кръвта на разпнатия Иисус) се знае само от четиримата сенешо, които трябва да бъдат убедени да я разкрият. Арингароса нарежда на Сила да се залови със задачата и да научи тази тайна. Сила убива по особено мъчителен начин и четиримата сенешо, като научава едно и също нещо от тях за местонахождението на Граала. Той не зае, че Братството на Сион е предвидило подобна опасност и затова всеки новопосветен сенешо се съгласява да излъже, дори ако е заплашен със смърт. Тази предварително съгласувана лъжа проваля плана на Арингароса и Учителя (неговата самоличност остава анонимна почти до края на романа). Но нещата се заплитат, когато Сила убива последния от четворката - Жак Сониер, защото той е вече е научил за смъртта на останалите трима посветени. Сониер не умира веднага. Ранен в смъртоносно в корема, той знае, че му остават броени минути, в които да се опита да предаде тайната на Софи – негова племенница, с която са се скарали преди десетина години и оттогава не контактуват. И така, в двайсетината последни минути на живота си Сониер оставя загадка, която трябва да бъде решена от Софи. Разбирайки, че тя може да се окаже прекалено трудна за нея, Сониер замесва и намиращия се точно по това време за лекция в Париж Робърт Лангдън – известно име в символогията (правя разлика със символизма). Загадката всъщност е изключително сложна и на практика се свежда до правилната интерпретация на поредица от ключове (всеки предишен води към следващия), които в крайна сметка трябва да доведат Софи и Робърт до Граала! Без да навлизам в големи подробности (точно тези детайли по интерпретацията на ключовете съставляват 90% от обема на книгата) ще скицирам накратко за какво става дума: (1) Сониер е открит легнал чисто гол, разперил ръце в очертан на пода в Лувъра кръг, а до тялото му на пода е намерен надпис от четири реда: поредица от разделени с тирета числа, две безсмислени фрази, съставени от напълно нормални думи и постскриптум, настояващ да бъде намерен Робърт Ландън. Разследващия убийството Безу Фаш извиква посред нощ за обяснение Лангдън и предава (заради приличащите на шифър числа) надписа за Софи, криптоложка в полицията, за която Фаш още не знае, че е в роднинска връзка с жертвата. Докато капитан Фаш разпитва изпадналия в недоумение Лангдън, на местопроизшествието се появява и самата Софи. Тя казва на Фаш, че шифърът (числата са от добре известната редица на Фибоначи, но разбъркването им изглежда случайно) няма смисъл и намира остроумен начин да информира тайно Лангдън, че за Фаш той е основният и единствен заподозрян. За да му докаже това, му разкрива, че Фаш не му е показал последния (изтрит) четвърти ред на надписа (постскриптума, където се споменава неговото име), а това говори за нечистите намерения на хитрия полицай. Нека отбележа, че действието дотук се развива в Лувъра, защото Сила е убил Сониер в една от галериите там. Докато полицаите го чакат в офиса на Сониер, Робърт и Софи провеждат разговора в тоалетната. Тя му разкрива, че тълкува съкращението на постскриптума (P.S.) като обръщение към нея самата, защото чичо й я наричал в детството й “принцеса Софи” (Princesse Sophie). Софи между другото му разказва, че след смъртта на родителите й, докато е била много малка, чичо й я взема и отглежда (това, което не му разкрива в този момент, е че преди десет години е станала случаен свидетел в еротично-сексуален ритуал с участието на чичо й и това я отвратило до такава степен, че скъсала окончателно с него). (2) Двамата симулират бягство от Лувъра и когато Фаш и Коле излизат навън, за да ги преследват по улиците, те се връщат при тялото на Сониер. Софи споделя с Лангдън, че кръгът, очертан от чичо й преди да легне в него, е сигнал за нея, че ключът към посланието му е свързан с Да Винчи (от прословутата му скица, известна като “Витрувийския човек” – гол мъж, разперил ръце и крака, опиращ с тях и главата си в описана окръжност). Изяснява се, че по желание на Сониер Лангдън е имал уговорена среща с него същата вечер, но кураторът не се е явил (явно защото бил убит). Според Лангдън нещо в собствените му изследвания (за езическите моменти във френската иконография) е накарало Сониер да поиска разговора. Склонният към анализ и търсене на скрита символика харвардски професор се замисля над думите на Софи, че числата от първия ред на посланието изглеждат разбъркани случайно и мислите му внезапно се насочват не към думата случайно, а към разбъркани. След като редът на числата не може да им помогне, може би решението е в следващите редове. И след кратък размисъл Лангдън открива решението: O, Draconian Devil е анаграма на Leonardo Da Vinci, а Oh, Lame Saint се превръща в The Mona Lisa. Не може да има никакво съмнение – в последните минути от живота си, старият любител на загадките е искал да насочи вниманието им към прословутата картина. Междувременно Фаш и Коле разбират, че са били измамени (не навлизам в подробности как, защото този момент не е много правдоподобно решен), както и че Софи не е имало защо да идва сама в Лувъра, така че те решават да се върнат там. Времето започва да се “сгъстява”. (3) Разбрал, че загадките са напластени едва в друга, Лангдън се замисля над съкращението (в реда, който Фаш е скрил от него) P.S. Първата идея, естествено е Post Scriptum. Но Софи го разшифрова като Princesse Sophie. Само че... изглежда малко изкуствено, а и някои известни на Лангдън подробности от живота на Сониер (публична фигура), събуждат съмнения в него, че нещата са още по-сложни. И Лангдън настоява Софи да си спомни дали не е виждала това съкращение по време на живота й преди години в дома на чичо Жак. Ровейки в най-раните си спомени, Софи се сеща, че това наистина е така. Тогава Лангдън й казва, че P.S. може да бъде още съкращение от Priory of Sion ("Братството на Сион") – почти неизвестно братство, създадено от френския крал Годфроа де Буилон в Ерусалим, малко след като кръстоносците превземат града. Знае се, че в него членували знаменитости като Ботичели, Исак Нютон, Виктор Юго и... самият Леонардо Да Винчи. Идеята на Лангдън се основава на слуховете, че и Сониер е бил член на това тайнствено братство. Всъщност то е нещо повече от охрана на Граала: членовете му освен това презират църквата (като институция), поклонници са на езичеството, на женското начало в обожествяването и на женската иконография. Всъщност именно братството създава Ордена на тамплиерите като свое военно подразделение. Както и да е, Робърт и Софи са убедени, че нещо в/около "Мона Лиза" има отношение към решението на загадката. На всичко отгоре знаменитата картина е в Лувъра, така че Сониер е имал възможност да направи каквото е смятал за нужно. Двамата отиват в салона, където е изложена "Мона Лиза". Лангдън разказва интересни и малко известни подробности около може би най-популярната картина на света. Усещайки, че чичо й не би положил тези усилия да ги докара тук, без да има сериозна причина, Софи осветява с ултравиолетова светлина (използвана при реставрация на произведения на изкуството, за разкриване на иначе невидими детайли, разказващи за предисторията на дадена картина) пода пред "Мона Лиза" и те виждат там написани (явно съвсем наскоро) следните думи: So dark the con of man (съставено от най-обикновени думи напълно безсмислено изречение). Този път първа се досеща Софи (все пак е и криптоложка, а и Лангдън вече е разгадал смисъла на предните анаграми): Madonna of the Rocks (отново анаграма, сега на името на друга известна картина на Да Винчи – "Мадоната при скалата"). Но и тази картина е в Лувъра, нещо повече – в същия салон като "Мона Лиза". Софи отива при картината, но сега осветяването с ултравиолетови лъчи не дава нищо. Знаейки че полицаите всеки момент ще се появят и сега никакви трикове няма да им помогнат, двамата поглеждат втората картина откъм гърба и намират на перваза на рамката оставен ключ с много особена форма. Буквално преследвани по петите от бесните полицаи, Софи и Робърт избягват от Лувъра. След известни перипетии успяват да им се изплъзнат и се захващат с поредната загадка. (4) Ползвайки пак фенерчето с "черна светлина" Робърт установява, че от едната страна на плоския ключ има надпис с адрес на улица. Когато отиват там, Софи и Робърт виждат, че това е работещ денонощно депозитен клон на швейцарска банка. Те разбират, че държат в ръцете си сложен, компютърно изработен ключ от депозитна касета. Въпросът е как да го използват! След известни перипетии (доста интересно описание на съвременна система за достъп до анонимна шифрова сметка) героите се добират до касетата, но се оказва, че за нейното отваряне е нужен не само ключ, но естествено и код (иначе всеки намерил ключа, ще има достъп и до касетата). Отново трябва да решават набързо и когато им казват, че трябва да се въведе 10-цифрена парола, ред е на Лангдън да се сети, че числата от посланието на Сониер съдържат точно 10 цифри... факт, който не може да е случаен. Още един напън на мисълта е нужен, за да се сетят, че отново имат работа с анаграма – този път числова и сега е необходимо да въведат числата в естествения им (нарастващ) ред. Касетата е отворена, но вместо да научат мястото, където е скрит Граала, двамата са изправени пред поредната загадка. (5) От касетата изваждат кутия от розово дърво с гравирана роза (тя пък е символ на ордена на Розенкройцерите – рицарите на Кръста на Розата). Вътре в нея се намира цилиндър, съставен от пет отделни свободно въртящи се каменни сегмента, по периферията на които е изписана азбуката. При разклащане на цилиндъра се чува бълбукане на течност. Запознатият с антиките Лангдън се досеща, че в цилиндъра най-вероятно има документ, написан на тънък папирус, а сигурността е гарантирана от стъкленица със силен разтвор на оцет. Всеки опит за отваряне със сила ще доведе до счупването на стъкленицата и унищожаването на документа. А за Софи пък е ясно, че цилиндърът може да се отвори само ако отделните сегменти се наредят така, че да се чете петбуквена парола, което ще позволи разглобяването им. Само че комбинациите са прекалено много, а каква е паролата никой не знае. Подобен цилиндър– криптекс – е известен още от времето на Леонардо, когато е имало и разцвет на криптографията. А понеже Розата е един от символите на Граала, ясно е какво има в цилиндъра. Тайната, така да се каже, е под знака на Розата, което на латински е sub-rosa, а още древните римляни са окачвали роза при заседания, на които се обсъждали тайни дела. На това място в романа Лангдън изпада в дълъг размисъл и започва изграждането на сложна верига от връзки, базиращи се на символизма на отделните понятия, думи и предмети. В крайна сметка, Софи му разкрива поредното парче от пъзела, като му казва, че чичо й не е просто един от четиримата сенешо, а върховният сред тях. Става ясно и още нещо – че сред високопоставените членове на Братството има предател. Междувременно двамата опитват няколко очевидни петбуквени думи – ГРААЛ, ВИНЧИ и т.н., но никоя не води до отваряне на цилиндъра. Преследвани от полцията, двамата нямат време да се посветят на разгадаването на поредния ключ. В този момент Робърт се сеща за своя старт познат Лий Тийбинг – изключително богат английски аристократ, посветил живота си на издирването на Граала, живеещ в момента в замък във Версай. Лий освен че му е приятел, може да им помогне с доразгадаването на започващия да им изглежда безкраен пъзел, защото е може би най-сведущият човек на земята по въпроси, опиращи до Братството на Сион и историята на Граала. Когато отиват в имението му, двамата не знаят, че Сила вече е разбрал за лъжата относно местонахождението на Граала, загубила му толкова много време, и е тръгнал по следите им (аз пропускам описанието на цялата тази отделна линия, свързана с убиеца-монах), а също и полицаите вече са надушили къде са те. Но предстоят няколко часа в замъка на Тийбинг, които са сред може би най-интересните в и без това увлекателната книга. Стимулиран от пълното невежество на Софи относно истината за Граала, сър Лий изнася цяла лекция, изпълнена с пикантни подробности. Без да се разпростирам, ето най-същественото: всичко е свързано с фалшифицирането на Новия Завет. Разказаната там история на живота на Христос е компилация от основно четири евангелия (на Матей, Марко, Лука и Йоан), селективно подбрани измежду съществувалите над 80 (!) такива източника. И (друг слабо известен факт) те са били избрани лично от римския (езичник тогава и кръстен едва на смъртния си одър) император Константин. По негово време (около 3 века след разпъването на Христа) християнството е в разцвет и едновременно във война с езичеството, заплашваща да разкъса Рим. Съзнавайки, че трябва нещо да се направи, през 325 г. Константин решава да обедини Рим под единна религия – християнството. Историците още се дивят на умението, с което Константин на практика слива двете религии, въвеждайки езически ритуали, дати и символи в каноните на християнството, създавайки своеобразна хибридна религия. Така пиктограмите на Изида, кърмеща своя непорочно заченат син Ор (Horus?), стават първообраз на иконите на Дева Мария, кърмеща Иисус. Същото става и с другите атрибути на католическия ритуал – митрата, олтара, религиозната доктрина и причастието (този непонятен за незапознатите акт на "консумиране" на плътта на Бога), все неща директно заимствани от езичничеството. Тук Лий привежда много аргументи (затруднявам се да определя кои сред тях за литературна фикция и кои – историческа действителност), четящи се като криминален роман! За да заздрави възникващата християнска традиция (все още неукрепнала), Константин свиква прословутия Никейски събор, където са обсъдени (горещо дебатирани) много аспекти на християнството – Великден (датата), ролята на висшето духовенство, приемането на причастието и… божествената същност на Иисус! Защото (според автора) до този момент Иисус е бил смятан за смъртен - макар и велик - пророк. Точно Никейския събор официално приема тезата, че Христос е Божи син (един от елементите на т.н. Никейско кредо, известно у нас като Символа на вярата). Ролята на Константин е била в унищожаването на огромно количество исторически документи, свидетелствуващи, че Христос е бил… човек. Но не е било възможно да унищожи всички – в наше време са намерени т.н. ръкописи от Мъртво море, а по-късно и Коптските ръкописи, разказващи неща, различни от догмата. Всъщност всичко (в това число и Светия Граал) смятано за общоприето, се оказва фалшифицирано в невиждан дотогава мащаб. Тук сър Лий отново се отплесва в разказ как тази "истинска" истина е била пред очите ни през цялото време (в различни произведения на изкуството, в това число картини на Да Винчи)и скритата връзка между различните символи). В крайна сметка, оказва се, че Граала не е чаша, а е човек и то не кой да е, а Мария Магдалена… законната съпруга на самия Христос (който едва ли е щял да има своето влияние, ако е останал ерген). От брака им се е родила Сара (Мария Магдалена е била бременна, когато Христос е бил разпнат). Граала всъщност следва да се разбира като древния символ на женското начало в божествената доктрина (следват цитати от т.н. Гностически евангелия и т.н.). Нещо повече, Христос е завещал продължаването на делото си (завета да бъде създадена църква) не на апостол Петър, а на жена си. На всичко отгоре Мария била не покварена жена, а имала царски произход (от рода на Бенжамин), т.е. правилната разшифровка на Сангреал е Sang Real, или "кралска кръв". А потомците на Сара през V век се свързват с френската кралска линия и така дават начало на рода Меровиджан, основал Париж. Крал Дагоберт (от Меровиджаните) имал син Сигисберт, продължил на свой ред рода с крал Годфроа де Буилон (основателя на Братството на Сион). В този момент Софи започва да се съмнява, че родът Сониер е продължител на Меровиджаните, но Робърт и сър Лий й обясняват, че това не може да е истина, защото никой от изследователите не помни фамилията Сониер във връзка с Меровиджан. Междувременно капитан Фаш вече се е свързал с Интерпол и по телевизията показват образите на Софи и Робърт като престъпници, издирвани за опасни злодеяния. Разсъждавайки за взаимно обвъзрзаната символика (думите на Тийбинг, че "тайната на Граала е скрита под розата" и т.н.) Лангдън решава я интерпретира буквално и опитва да потърси няма ли нещо под изгравираната на капака на сандъчето от розово дърво роза. Когато разчовърква с кламер почти невидима дупчица нещо щраква и на масата се отронва парченце дърво. (6) Розетката на изгравираната роза се освобождава и Ландън прочита под нея следващия ключ - нови четири реда текст. И докато на входа Коле чака от намиращия се на друго място капитан Фаш разрешение да влезе вътре и арестува издирваните, в този момент в замъка прониква Сила и след схватка бива обезвреден не без помощта на самия Тийбинг. Групата осъзнава, че трябва да се спасява. Благодарение възможностите на добре уредилия живота си английски аристократ, всички се измъкват с частния му самолет и поемат към Лондон, където те са убедени, че се намира края на загадката. Вземат със себе си и завързания Сила, проклинащ лошия си късмет. Текстът се оказва написан (в стила на Да Винчи) огледално и загадъчно се споменава, че ключът е древна мъдрост, която може да бъде разчетена с помощта на един от най-старите шифри "атбаш". Следват една-две глави на тема средновековна криптография и накрая (помага професионализмът на Софи) думата е разгадана – SOFIA (древна дума означаваща "мъдрост"). (7) Когато я набират и отварят цилиндъра… в него се оказва втори по-малък, предлагащ им същата загадка, но с втора отново петбуквена парола. Само че има и тънък лист пергамент, насочващ ги към Лондон (In London lies a knight a Pope interred… – "В Лондон лежи рицар огребан от папа…"). Софи и Лангдън нямат представа какво може да означава това, но сър Лий им казва, че знае поне в коя крипта да търсят отговора. Хубавото е, че така и така летят закъдето трябва. Междувременно Коле е влязъл в празния замък и открива там много интересни за него неща, които хвърлят нова светлина върху някои досега неясни моменти. По искане на Фаш, полицията в Кент се опитва да задържи аристократа на частното летище, но с присъщата си арогантност той им се изплъзва (Софи и Робърт успяват да се скрият и не биват открити). Изненадващо за читателя, докато тройката търсачи отива към Темпъл Чърч (където са погребани много избити по нареждане на папата рицари-тамплиери) оставения при лимузината Реми (иконом на сър Лий) освобождава Сила и двамата тръгват по следите им. За голямо свое разочарование групата не намира в църквата нищо интересно и връзващо се с многосмисленото четиристишие. На излизане ги пресреща Сила и иска цилиндъра. Лангдън отказва да го предаде и дори заплашва, че ще го хвърли на каменния под, което несъмнено ще разбие стъкленицата оцет и унищожи безценния документ вътре. Изплашен от тази заплаха, показва се и Реми, насочил пистолет срещу господаря си. Пред недвусмислената заплаха Лангдън предава криптекса. Реми се оттегля, вземайки като заложник сър Лий. Софи и Лангдън са покрусени. Единственият им шанс сега е някак да познаят за какъв рицар се говори в загадъчния текст, да отидат там (изпреварвайки Реми) и по някакъв начин да си върнат криптекса. Междувременно Учителя информира по мобилния телефон шофиращия лимузината Сила, че вече разполага с ключа и му нарежда да преспи в квартирата на "Опус Деи" в Лондон. След това провежда разговор с Реми. Софи и Робърт отиват в библиотеката на "Кингс колидж", известна като най-добрата на теологически теми и започват търсене в тяхната база данни на документи, съдържащи ключови думи от мистериозния текст, с който не могат да се справят с обикновено досещане както досега. Докато се занимават с това, Сила вече е в приюта на "Опус Деи", а Реми има среща с Учителя, който го застрелва. Оказва се, че Учителя много добре знае къде се намира рицаря от текста. В това време и Робърт разкрива благодарение на базата данни за какво става дума. Оказва се, че тайнственият рицар е сър (т.е. "рицар") Исак Нютон, погребан не от "папа", а от Александър Поуп (a pope на английски, което се оказва съкращение без точка на първото име и фамилното "Поуп" вместо привидното "папа"). Нютон, разбира се, е погребан в Уестминстърското абатство и изглежда там е последният (или поредният) ключ за Граала. Настъпва време за развръзка. Малцина са онези, които още не са се досетили, че Учителя е не кой да е друг, а самият сър Лий! Неговата единствена страст и фикс-идея е Граала и нищо друго. Двете страни се срещат пред гробницата на Нютон. Робърт е смаян. Учителя казва на Софи, че за него чичо й и другите трима сенешо са предатели на каузата на Братството, защото (пак според него) Жак Сониер е отстъпил пред натиска на църквата и се е съгласил да не публикува истината за Граала. После разказва как ги е заблудил (ходът с оставането на Реми в сянка явно се е оказал много удачен) и как дори е смятал сам да предложи "услугите" си на Робърт, ако той (случайно) не беше потърсил сам помощта му. Той дава на Робърт втория цилиндър на криптекса с надеждата, че ученият някак ще разгадае шифъра и ще го отвори. (8) Заплашвайки Софи с пистолета си, Тийбинг настоява Робърт да реши загадката. Робърт е смутен – той се разхожда привидно безцелно, двамата спорят. В един момент от пререканията Робърт хвърля криптекса високо във въздуха, каменният цилиндър пада на пода и се удря със сила. Това е краят – стъкленицата оцет несъмнено е разтворила финия папирус. Тийбинг е потресен – той не може да повярва, че точно учен като Лангдън ще унищожи напълно съзнателно уникалната реликва. За негово изумление обаче при удара в пода капачките на криптекса се отделят. Вътре в него… няма нищо. Тийбинг забелязва, че цилиндрите вече са подредени с ключова дума... APPLE (какво друго изниква в съзнанието на всеки човек като чуе "Нютон"). Става ясно, че докато уж се е разхождал из помещението, Лангдън е отворил криптекса и е извадил ценния документ скрито от Тийбинг. В криптата се появява Фаш, следван от английски полицаи – той по свои пътища вече е научил истината. Сър Лий е арестуван. Робърт така и не му казва къде е скрит Граала. Това е най-голямото отмъщение. Остава и читателя да разбере отговора. Софи и Лангдън заминават за Рослин Чапъл – църква известна като "Катедралата на кодовете" – в Гластонбъри, Шотландия, издигната на мястото на древен езически храм. В последното листче папирус Сониер им е оставил указания, поднесени по същия начин както повечето загадки досега – под формата на четиристишие… този път без игра на думи и двусмислие. Там двамата намират (читателят вече се е досетил за това) брата на Софи и съпругата на чичо й. Тя научава и онова, в което напоследък не се е съмнявала – че е наследница на линията на Мировингите, т.е. в нея тече кръв на самия Иисус. И разбира защо животът й се е развил така необичайно: когато един ден родителите й загиват в необяснима автомобилна катастрофа (само по една случайност в колата не пътуват още двете деца и чичо й със съпругата си), тогава чичо й се изплашва, че това може да е опит за ликвидиране на Мировингите и двамата с жена му вземат трудно, но необходимо решение: да се разделят и всеки от тях да вземе едно от децата. Понеже Жак Сониер бил известна фигура, единствената възможност била да се симулира смъртта на жена му и брата на Софи (и те да "изчезнат", пренасяйки се да живеят в малкото шотландско селце). Светия Граал, разбира се, се оказва точно онова, за което се говори толкова много в книгата – женското начало в историята на християнството, - така че последният жив сенешо не е излъгал много очакванията им като ги насочил към местоположението на другата половина от семейството. Точно тази голяма и най-важна тайна той не е искал да се загуби със смъртта му и точно това е искал да каже на Софи, с която са били разделени от дълги години. А самият Граал... това е тайна, която няма да тормози Лангдън дълго, защото след няколко дни той ще се сети къде са скрити документите, онези – истинските. Както и може да се очаква, отговорът е бил пред очите ни… ако знаеш къде да гледаш!

Оценка: Увлекателен роман (продължение на Angels & Demons), в чиято основа е заложена т.н. алтернативна история на християнството. На фона на Париж и Лондон, с много история, разсъждения за митовете, изкуството и символиката, скрита във всичко около нас, предположения и чиста проба измислица, авторът е успял да създаде изключително интригуваща фабула, определено не без слаби места, но поглъщаща читателя с веригата загадки и острия сюжет (убийства, интриги, преследване). Дългата ми анотация е заради удоволствието да го преразкажа. Смайващо, невероятно израстване на автора Дан Браун в сравнение със скудоумната му "Цифрова крепост" (Digital Fortress), писана преди 4-5 години.

Заключение: Невъзможен ако не за точен, то поне за адекватен превод роман, в който основният за интригата криптографски момент се базира на тънка игра на думи и многосмислие с сложни, неочевидни езикови аналогии. Конструирането на достоверни анаграми на български (а без това няма да е възможно да се мине) ще е непреодолим проблем (за английския не е, защото има такива програми). От ключово значение е и етимологията на ред термини и понятия, която според мен е обречена да остане непонятна при превод. А самия роман горещо препоръчвам за четене (не казвам превод). Аз специално със сигурност ще си го купя... в оригинал!

Artificial Intelligence is no match for natural stupidity.

Тази анотация привеждам, защото след като я предадох ме сгълчаха, че когато я чели (групово) един от слушащите щял да умре от смях. В интерес на истината (както е добре известно), въпреки тази анотация или по-скоро благодарение на нея (на преразказа на съдържанието), книгата беше преведена и приета на българския пазар с оглушителен успех. Нещо повече, издателството прибра правата за автора и смята това за крайно удачна крачка.

Заглавие : Ice Station, 611 pp.
Автор : Matthew Reilly
Издадена : Pan Macmillan Australia, 1999
Жанр : трилър

Съдържание : Изследователите от американската антарктическа станция “Уилкс” откриват дълбоко под ледовете (в слоя, отговарящ на епохата от преди 400 млн. години) летателен апарат, наподобяващ космически кораб. Но групата, която слиза да го изследва, загива, понеже ледената пещера като че ли се охранява от някакво зловещо кръвожадно създание. Малцината останали живи горе панически извикват помощ по радиото, но правят грешката да споменат за съществуването на кораба в открит текст. В резултат, когато пристига групата морски пехотинци (командоси), изпратена да съдейства най-вече за опазването на артефакта, там вече са се настанили специални сили, дошли да тренират в съседната френска станция. Така Шейн Скофийлд е изправен пред първата си нелека задача: да се справи с гадните французи (те са толкова ужасни, че издаването на тази книга би предизвикало разрив на отношенията между САЩ и Франция, ако не бе факта, че авторът е австралиец). “Първата” (от общо седем), понеже после ще трябва да посрещне британците, след това да намери врага сред подчинените си, защото се оказва, че тайнствената организация ICG (Intelligence Convergence Group) си е поставила за цел да бъде първа навсякъде, където има нещо, което трябва да бъде запазено в дълбока тайна и за да я постигне, внедрява свои фанатизирани агенти навред – във всички военни структури, в университетите, фирмите, занимаващи се с висши технологии – изобщо навсякъде. Агентите на ICG не се колебаят, когато трябва да премахнат някого – независимо за колко човешки живота ще става дума, а още по-малко какви ще бъдат щетите. Някъде по средата на книгата се изяснява, че въпросният космически кораб всъщност е дълбоко засекретен летателен апарат, създаден преди години в Антарктида, от една страна, за да се опази тайната, а от друга, защото на борда му има атомен реактор, който трябва да обезпечи ни повече, ни по-малко, ами точно 2.71 GW мощност (колкото АЕЦ “Козлодуй”), необходима за да може самолетът да става невидим не само за радарите, но и за обикновеното човешко око. Лабораторията потъва под ледовете при едно земетресение, учените загиват, следите й се загубват и така тя остава едва ли не “забравена” от американците в частност и човечеството изобщо. И така Скофилйд първо избива французите (на около 150 страници), после ликвидира френскатa подводница, оставена да унищожи станцията, ако се случи нещо с френските барети, след това (на нови 150) се справя с британските специални сили SAS, предводителствувани от бившия му учител генерал Тревор Барнаби, след това (а и през цялото време) се занимава с разкриване на агентите на ICG, които просто са повече от верните му хора, и всичко на фона на схватката с косатки (те изплуват през тунел в леда до езерото, затворено от най-долното ниво на базата), мутанти тюлени-убийци (които охраняват ледената пещера, през която е единственият достъп до “кораба”), след това (вече към края) трябва да намери изход в безизходната ситуация, когато се оказва блокиран в тази пещера и има само половин час за измъкване, понеже британски стелт-самолет, преди да бъде унищожен от дошлите за рекордно време тук американци, е успял да изстреля ракета с ядрена глава, която трябва да унищожи базата, за да не могат американците да получат технлогическо предимство, благодарение на достъпа си до “извънземната” технология. Е, Скофийлд му намира колая – нали има самолет под ръка. Изобщо накрая всичко чудотворно се оправя, но не без минаване през стотици премеждия.

Оценка: 23-годишен австралиец, написва втората си книга. Никой нищо не казва за първата, но тази е обект на яростни критики и на безкритични възхвали. Истината е, че става дума за нещо, което е смес от Индиана Джоунс, “Умирай трудно” и Супермен… но не с най-хубавото от тези филми, а с най-неправдоподобното от тях. Авторът е заложил много на свойствата и ТТ-данните на съвременните оръжия, но сигурно не е чувал думата логика, не знае какво е това чудо “сюжет” и вероятно смята, че ако направи героите си не тримерни, не дори двумерни, а поне едномерни, това би означавало да падне дотам, че да напише отново “Война и мир”. Книгата е конгломерат от близо двеста глави (по 2-3 страници на глава) и всяка от тези глави е написана като епизод от комикс, предназначен да се появи в едно списание: героят е обграден от 10 командоси, насочили автомати към него, виси на скала, стои в центъра на мост, в двата края на който го чакат врагове, потопен е завързан с главата надолу в ледено езеро, пълно с кръвожадни косатки, намира се в подземна ледена пещера без никакъв изход от нея и му остават точно 28 минути, за да се измъкне от нея, понеже към базата лети ядрена английска ракета… и това е само 1% от абсурдните ситуации, в които се намира, и от които трябва да намери изход. Решението най-често е точно толкова абсурдно, колкото е и ситуацията. Измамата с “космическия кораб” се разбира чак към средата на книгата, но единият абсурд (е, добре нека бъде НФ елемент) е подменен с друг, не по-малък – оригиналната база, където преди 20 години е бил създаден и завършен тайнственият и суперсъвременен самолет, е пропаднала в ледовете след земетресение, но се е запазила в перфектно състояние. Малката Кристи намира за 1 секунда разковничето на загадката с паролата, позволяваща да се влезе в самолета, като познава в комбинацията 24157817 не какво да е, а 37-то (!!!!!!) число от серията на Фибоначи, започваща с 0,1… (където всяко следващо е равно на сумата от предхождащите го две), и веднага открива че 16-цифровата комбинация, която трябва да се въведе всъщност представлява следващите две числа (не знам дали има някога на Земята е живял човек, който да знае наизуст повече от първите 10-15 числа в редицата на Фибоначи, допускам, че някой гении знаят 20-25, но да познаеш от пръв поглед 37-то…!!! Хайде, сега… =] ). Книгата е толкова абсурдна, че всякакъв опит да бъде вкарана в някакви норми чрез анализ на съдържанието й е просто загуба на време. Едва ли има страница, която да не е атакуема под една или друга форма. Дори най-общите щрихи на сюжета издъхват: французите имат 20 души специални (ама от свръхспециалните) части под ръка на 500 км от базата “Уилкс” при това въоръжени не с какво да е а с… арбалети (!!!!), британците докарват в Антарктида посред зима в разгара на снежен щорм една четвърт от целия корпус на SAS, американците също се оказват в състояние да стигнат с кораб (!!!!) за ден-два, пресичайки половината земно кълбо (идват от Хавай), Скофийлд се озовава в кабината на напълно непознат му хиперсъвременен самолет и за 5 минути не само го подкарва, но и изпълнява с него абсолютно невъзможна авиоакробатика, състояща се в следното: британците са заложили мощен заряд, обграждащ базата, и в един момент го взривяват, къс от Антарктида се откъсва и рухва в океана като айсберг с обем 3 куб. километра, вътре в него е пещерата със самолета, когато леденият блок се свлича и започва да се преобръща (няколко пъти) летящият в малката пещера самолет маневрира така във въртящата се около нещо ледена обвивка, че да не се удари в нищо. Пилотът е човек, който е влязъл в него преди няколко минути! Друго: Скофийлд получва по радиото (от човек желаещ да му помогне) в базата списък от 20-ина случайни имена на агенти на всемогъщата ICG, които са внедрени тук-там по света. Организацията наброява хиляди. Сред двайсетината имена, с които разполага, Скофийлд разпознава около себе си (измежду 30-ината души, чиито имена изобщо се споменават) 7-8 човека. Той сигурно е един от най-големите късметлии в човешката история. Накратко, в сравнение с Ice Station най-щурите трилъри (в киното и литературата) досега изглеждат като учебници по формална логика. В сравнение с това дотук може би наистина не си заслужава да се занимаваме с факта, че неколцина от главните герои прекарват (не се споменава да са моржували в Сибир) поне няколко часа във водите на Южния ледовит океан посред зима и не хващат дори хрема. В няколко неща авторът е успял: подробното описание на различни оръжия (не точно като Кланси, при който това е органично вплетено в сюжета), и максималното използване на ситуацията, в която я натикал героите си (особеностите в отделните етажи на базата, моментното разположение на участващите лица и конкретното им физическо състояние, чисто механичните свойства на различни обекти и динамиката на влизането им в съприкосновение един с друг и т.н. и т.н.) и динамичността в развитието на онова, което за него вероятно минава за сюжет. Схемата на писане е: наближава края на дадена глава -> главата на героя се оказва в устата на озверяла косатка и челюстта й се затваря -> край на главата -> начало на следващата -> героят се издига с коремни мускули на въжето, с което са завързани краката му -> докосва с върха на далновидно поисканата и дадена му предсмъртна цигара края на магнезиевия шнур, който за удобство е прекаран около белезниците на ръцете му -> шнурът пламва и високата температура прогаря белезниците -> това дава възможност на героя да извади от джоба си граната с втечнен азот, която хвърля в езерото и то замръзва на секундата. Първите десетина пъти читателят само се намества по-удобно на стола (върху възглавницата) си, следващите 50 случая ироничната му усмивка започва да става все по-крива, останалите 100 вече се чуди защо го правят на идиот. Предполагам, че в следващата си книга (тя вече широко се рекламира – Temple) Матю Райли може би с цената на огромни усилия все още ще се въздържи от пълно отпускане на фантазията си, но в по-следващата ще срещнем епизод, започващ примерно така (обръщам специално внимание на тънката душевна струнка, сграбчваща за гърлото, и психологическата разработка на двата литературни образа; що се отнася до техническата страна, тя се подразбира и е в основата на повествованието):

“… На следващата утрин слънцето не изгря. Случваше му се за пръв път, но именно заради това Джеймс го бе очаквал и дори точно по тази причина си бе легнал по-късно снощи. Той знаеше, че няма безнадеждни ситуации, така че това не го отчая: реши да се възползва от случая и просто се обърна на другата страна, за да си доспи. Метеоритът, който иначе би се плъзнал под ъгъл от 7 градуса в земната атмосфера и би изгорял на 15 километра в небето над Унамуна, Небраска, без да събуди ничий интерес, сега благодарение на изменената небесна динамика в орбитите на планетите навлезе по-остро под ъгъл от 8 градуса, проби покрива на дома му и попадна в онова място на леглото му, където само допреди 2 секунди се бе намирало тялото на Джеймс. Там, скрит отдолу, цялата безнадеждно дълга нощ бе чакал своя звезден час наемен убиец, който избра точно този миг, за да натисне спусъка. Изпреварвайки излизането на куршума с няколко микросекунди, метеоритът се заби в дългата 7.1 инча титан-ванадиева цев на неговия XU-78w, разработка на секретната оръжейна лаборатория, умело ръководена вече осми месец от Джабар, незаконородения син на Осама бин Ладен… Два часа по-късно слънцето все пак изгря – уникалното подреждане на планетите, случващо се веднъж на всеки 3.2 милиарда години и забавило за малко въртенето на Земята, се бе променило. Джеймс стана. Край на надеждите му да си отспи в това прераждане. В главата му натрапчиво се въртеше цифрата 8. Друг на негово място би помислил, че това е знакът за безкрайност, завъртян на 90 градуса, но Джеймс не можеше да се заблуди – това бе 7256-ата цифра след десетичната точка в числото "пи". Погледна замислено през прозореца – да, изгревът беше по-червен, отколкото му се струваше… или по-скоро обратното – струваше му се по-червен, отколкото беше”.

Сега, не искам да бъда разбран превратно: не казвам че книгата не се чете – точно обратното, част от отзивите в Интернет показват, че тя си има своя вярна публика, която я приема меко казано възторжено. Само че ако “Бард” вземе решение за превеждането й, ще трябва да я ориентира крайно деликатно (примерно към момчетата на възраст между 11 и 14.2 години), тъй като ако аз се излъжа да си купя подобна книга, тя ще бъде последната, която АЗ (лично аз, говоря само за себе си) бих си купил от злощастното издателство, понеже ще приема, че съм бил най-дебелашки излъган. И няма да бъда единственият, защото ако забравим за момент хвалебствията, има друга част от написаните отзиви (и те никак не са малко), които звучат примерно така: “Е, значи има надежда и нас да ни публикуват. Учили са ме, че една случайност в роман е приемлива, но две – това вече поставяло на изпитание доверието у читателя. М-р Райли си позволява една… на глава”. Друг читател съветва тази книга широко да се използва в учебниците като пример как не трябва да се пише. Трети успокоява, че книгата се чете… стига да можеш да изключиш чувството си за правдоподобност и ако си способен да понесеш тоталното замайване от невъзможните обрати на разказа (тази категория хора избягват да използват думата “сюжет” по отношение на съдържанието на романа). Трябва да призная, че я прочетох между другото (т.е. не съм се занимавал само с нейното четене) за две нощи. Накрая бях съвсем претръпнал и можех да чета още и още, само че бе свършила… не схванах защо – имаше доста нереализиран потенциал: главният герой бе жив, не всички лоши бяха получили възмездие, маса хора все още не бяха изгубили всичките си крайници, Антарктида не бе потънала, и Земята (в тази книга) все още се въртеше. Озадачи ме и колко много ситуации бяха останали неексплоатирани: скачане в кратера на изригващ вулкан, идване на себе си под гилотината в момент, когато ножът лети надолу (тук нещастно замесените в действието французи биха дошли съвсем на място), събуждане в гроб на два метра под земята, насилствено поглъщане на разгневена кралска кобра, изхвърляне в космоса без скафандър, и т.н., и т.н. Не споменавам за скок от самолет без парашут – тази банална каскада е отработена още от Джеймс Бонд. Както и да е… Понеже не бих искал да стана причина “Бард” да се откаже от превода заради язвителността ми и да се лиши по този начин от възможен издателски удар, опитах се да напиша колкото може повече за книгата, уви, не в раздела “Съдържание” – там е доста трудно да се добави нещо по-съществено.

Заключение: Въздържам се да дам мнение – тази книга е толкова невъзможна, ужасна, смахната, абсурдна и просто нелепа, че възможността да се продава много успешно е съвсем реална (не, край на майтапа). Стига да има кой да рискува с издаването й.

Artificial Intelligence is no match for natural stupidity.

Заглавия: The Book of Ultimate Truths, 347 p., Raiders of the Lost Park, 350 p., The Greatest Show Off Earth, 318 p., The Garden of Unearthly Delights, 253 p.
Автор: Robert Rankin
Издадена : Corgi (1993, 1994, 1994), Doubleday (1995)
Жанр: ?

Съдържание: Непреразказваемо по начин, който би предал духа на книгите!

Оценка: Ранкин е автор на над десет книги и ако се съди по горните четири, всички те са написани в един и същи стил. Стилът му обаче е труден за описване. Това е смесица от Дъглас Адамс, Муркок, Сервантес, детски комикси, приключения в стил Батман или може би дори барон Мюнхаузен, разбъркана по непредаваем психеделичен начин и съдържаща елементи на детективска история. Две от книгите му са свързани (The Book of Ultimate Truths и Raiders of the Lost Car Park), други четири образуват световно известната Брентфордска трилогия (да, при Ранкин трилогиите не са от по три книги): The Antipope, The Brentford Triangle, East of Ealing и The Sprouts of Wrath. Всъщност в Брентфорд започва действието и на The Greatest Show Off Earth, така че има основания да се очаква, че въпросното селище е в основата на всички истории на Ранкин. Стилът на Ранкин е много лек, може би защото той (така поне изглежда на пръв поглед) не обръща особено внимание на сюжета. Историята (по принцип, а не на някоя конкретна книга) се развива сама за себе си, изпълнена е с нелогични и абсурдни ситуации, които не изглеждат измислени (това сигурно е белег за голямото му майсторство), а възникващи спонтанно (доколкото изобщо може да се приеме, че е възможно някоя от тях да се случи). За Ранкин няма нищо свято - нито езика, нито поне кралското семейство (както би могло да се предполага за един англичанин). В една от книгите си главният герой отвлича кралицата (безцеремонно напъхвайки я в багажника на колата, с която бяга). В резултат популярността й толкова много се покачва, че тя решава да си организира поне по едно-две отвличания, за да остане в центъра на общественото внимание (междувременно в действието взема участие - естествено с любовно похождение - и принц Чарлз). Но най-любимият похват на Ранкин е гаврата с литературните клишета: той например казва: “... Беше малко над среден ръст, каквото и да означава това”, или “... Както е добре известно (на тези на които това е известно)...”. В един момент разказва как героят дупчи с електрическа дрелка някаква окарина. В следващото изречение уточнява, че дрелката все още била без електрически шнур, но това нямало никакво значение, понеже в работилницата нямало контакт!? И за да бъде гаврата пълна, в скоби пита читателите (“Е, какво ще кажете на това?”). Той е способен да напише изречение от четири реда, в което всички думи започват с една буква, обяснявайки, че героят прави каквото прави, без да съзнава, че прибягва до алитерация. На друго място използва седем думи, започващи с “b”, за да изрази действия, свързани с блъскане по преграда. В The Book of Ultimate Truths (“Книгата на абсолютните истини”) между другото се разказва за въпросните истини, до които е стигнал един “гений” на човечеството. Една от тях е истината за чудесата в царството на животните. Но ако някому това би се сторило нормално (само докато не прочете каква е същността на тази истина), втората истина е тази за “феномена на спонтанно възникващата тълпа”, третата е за мистериите на времето, четвърта обяснява загадъчното свойство на химикалките да се губят, пета се занимава с привидно необяснимия факт, че след разглобяване на дадено устройство и повторното му сглобяване, остават две “излишни” винтчета, които не пречат устройството да си работи и без тях... Колкото и непреразказваеми да са сюжетите на романите на Робърт Ранкин, те обикновено се свеждат до спасяване на човечеството - спасителите по правило са двама и действат в стила на Монти Пайтън, тримата глупаци и дон Кихот взети заедно. Не че са глупави - само така изглеждат. Този похват изисква определено интелектуално ниво в читателя и който не вижда нищо смешно във фразата “Югославка марка дъвка за кучета” (измислена като тест на чувство за хумор от мен) по-добре изобщо да не разгръща книга на Ранкин. И все пак големи дози от Ранкин могат да се окажат прекалено силни дори за толкова пунтоемък човек като мен, например: първата му книга я глътнах наведнъж (тя между другото се оказа втората от дилогията - The Raiders of the Lost Park) и направо хлъцнах от възторг. Втората книга ми се стори с петдесет страници по-дълга, отколкото ми се струваше за уместно, третата вече четох с почивки и малко ми досади (това е първата книга от дилогията - The Book of Ultimate Truths - и според мен тя е с най-малко хумор, доколкото изобщо мога да преценя обективно). Наблюдава се и известно повтаряне на номерата, което показва, че дори писател от класата на Ранкин не е неизчерпаем.

Заключение: Направо се чудя какво да предложа! Все пак, ако се намери преводач на нивото на оригинала (но нека се има предвид, че предизвикателството е изключително), може би да се преведат в един том (общият им обем позволява това) двете книги от дилогията (The Book... и The Raiders...). Имам предвид, че първата е малко по-слаба и ако се започне само с нея, това може да отблъсне хората, които евентуално биха се възторгнали от втората.

Artificial Intelligence is no match for natural stupidity.

Заглавие : Esau, 350 pp.
Автор : Philip Kerr
Издадена : Chatto & Windus, London, 1996
Жанр : трилър (ама не съвсем)

Съдържание : Безкрайно лесен за разказване роман. Световно известният алпинист Джек Фърнес попада на странен череп при последната си експедиция в Хималаите. Взема го със себе си и го подарява на приятелката си Стела Суифт - палеоантроположка. Изследванията показват, че черепът не е толкова стар, колкото би следвало да се очаква от външните му характеристики. Мястото на намирането му подсказва, че може би е на т.н. йети (снежния човек). Междувременно между Индия и Пакистан възниква напрежение, което всеки момент може да прерасне в ядрен конфликт (и двете държави имат атомно оръжие). На всичко отгоре точно по време на експедицията на Джек в района, където той се намира, пада шпионски американски спътник. Електрониката му се е отнесла и той не само че не се е самоунищожил и не само че не е снимал военни обекти в Русия и Китай, ами е заснел погрешка американски ракетни площадки. Спътникът явно не бива да попадне в ръцете на китайците. По същото това време Стела, развълнувана от възможността да направи епохално откритие, започва да действа за отпускане на средства за организиране на нова експедиция до онзи район в Хималаите, където Джек е намерил черепа. Пари естествено няма, но ЦРУ решава да се възползва от уникалната възможност, че някой иска да отиде точно в тези неспокойни времена в Хималаите и по таен канал осигурява средствата, като едновременно с това внедрява свой човек като един от специалистите в състава на многонационалната макар и неголяма експедиция. Неговата задача, разбира се, е да унищожи спътника. Действието нататък не предлага изненади за читателя: експедицията намира групичка йети, останали скрити от очите на света по две причини: първо, районът е забранена за посещения от чужденци зона, считана за свещена, второ, достъпът до малката долинка на популацията йети става през много трудно достъпен тунел в някакъв ледник. Оказва се, че йети не предхожда човека, а природата просто е разделила еволюцията на два независимо развиващи се клона - човек и йети, така да се каже създавайки неприкосновен резерв в случай, че човешката раса изчезне (примерно в резултат на атомна война). Злополучният спътник естествено е паднал точно във въпросната долчинка, но унищожаваnето му ще доведе до разпръсването на силно радиоактивните изотопни източници на енергия, което ще убие йети. Агентът на ЦРУ обаче изобщо не се вълнува от тази перспектива и е готов на всичко само и само да свърши задачата, с която е изпратен. Останалите обаче му се противопоставят. Йети са спасени, тунелът към долчинката е затрупан с изкуствено предизвикана лавина, за да останат съществата както досега далеч от хората, които могат да им причинят само зло. Войната между Индия и Пакистан е предотвратена от намесата на великите сили.

Оценка: Разочароващ роман (не случайно се поколебах да го определя като трилър). Не само отсъства напрежение, но дори не се забелязва опит да се създаде такова. Книгата е пълна с трудна и за превод и за разбиране терминология: алпинистка, антропологична, генетическа и чисто медицинска, но това не я е направило по-убедителна. Авторът е включил като подправка и един местен “свами”, нагърбил се със задачата да опази йети, добавил е още много съвременна екипировка и техническо оборудване, но образите са останали бледи (и главните, и второстепенните), интригата е предсказуема, а кулминацията (ако могат да се нарекат така последните двайсетина страници) просто не се е състояла. Жалко - мнението ми за Кер беше, че пише сложно, интелигентно и дори малко по-интелектуално, отколкото би се възприело от средния читател. Може би този път съзнателно е свалил нивото, но от това нищо не се е получило. Предполагам, че търсенето на правилната рецепта ще продължи. А що се отнася до това, че “Дисни” са закупили правата за филмиране, (1) филмът може би би станал по-интересен поради екзотичната среда, в която се развива действието, (2) това не означава, че непременно ще има филм или че дори да има, той ще бъде хит.

Заключение: Без никакви съмнения - не я препоръчвам за превод.

Artificial Intelligence is no match for natural stupidity.

Заглавие: Hitler’s Peace, 448 pp
Автор: Philip Kerr
Издадена : Putnam, 2005
Жанр: исторически трилър

Съдържание: (С уговорката, че това е една от онези книги, които просто не могат да се разкажат на нивото на оригинала – пояснението не е излишно, защото някои анотации без проблем звучат по-красиво от романите, за които се отнасят) 1943-а е към края си. Развитието на Втората световна война започва да се изяснява – след разгрома при Сталинград, огромните загуби в жива сила (пленяването на над 250 хиляди германски войници) и преминаването на Червената армия в неудържимо настъпление, няма начин Хитлер да не загуби. Всичко е въпрос на време, още повече с чукащото на вратата откриване на втория фронт. Единственото неясно е колко ще отнеме всичко това и на каква цена ще стане. Започва „наместване” (с цел избор на най-добра позиция) на онова, което ще стане – каква част от Европа ще остане в ръцете на Сталин и коя от фракциите в Германия ще успее да завърши някакви тайни мирни преговори. При тази обстановка, върхушката на нацисткото командване е представена не толкова като загрижена за измислянето и провеждането на някаква изненадваща военна стратегия (все пак войната още далече не е свършила), колкото като боричкаща се за власт групичка от объркани хора, занимаващи се с интриги и имащи за единствена цел не само да оцелеят, но и да запазят мястото си на върха в следвоенна Германия. Това е общият план, а използваният в книгата исторически фон е по-стеснен: Рузвелт (ФДР) се обръща към професора по емпирична философия Уилард Майер (наполовина евреин) с искане да анализира за него правдоподобността на изготвен от немското командване доклад убитите и заровени в масов гроб в Катинската гора полски офицери. Докладът е предаден от германците на американския посланик в Кайро с идеята анализираното в него да посее съмнение в американците относно идеята да имат за съюзник убиец като Сталин. Уилард заминава за Лондон, където се намира полското правителство в изгнание, с намерението да разговаря с поляци и да научи повече за тези малко известни (особено на американците) събития. Това е само епизод, но той е важен за сюжета, понеже там Уилард се среща с Ким Филби (той вече работи в MI5 – английското контраразузнаване). Историята е по-пикантна, понеже преди десетина години Уилард е следвал философия във Виена, имал е либерални разбирания, симпатизирал е на левите/комунистите, станал е дори член на австрийската комунистическа партия, а общественото му положение му е позволявало да витае из кръгове, сред които са се движили бъдещите нацистки управници на Германия (по-конкретно Гьобелс). Към него се обръща НКВД и съумява да го уговори да ги информира за естеството на провежданите с Гьобелс разговори. Проф. Майер се съгласява, но по-късно разбира, че е бил използван, за двойна игра - да предаде на германците информация довела до отстраняването на висши полски военни, - възмущава се напълно законно и прекъсва връзките си с НКВД. Когато усеща, че за евреите в Германия става лошо, връща се в Америка, където са родителите му. Но компрометиращото му минало е факт и той може само да се надява, той да не стане широко известен, не че се чувства гузен. Пикантното, за което споменах е, че американците разполагат с неразшифровани немски радиограми, а съвсем наскоро са получили и таблици с шифри за еднократна употреба, използвани от руснаците. Майер се опасява (при това основателно, както показва развоя на събитията - Ким Филби известява руснаците за срещата си в Лондон със своя стар познат от Виена), че миналото му по някакъв начин може да изплува. Както и да е, след завръщането си от Лондон, Майер е поканен от Рузвелт да го придружи на предстоящата среща на тримата големи в Техеран, където Сталин, Рузвелт и Чърчил трябва да обсъдят стратегията си и най-вече вижданията си за това какво трябва да се случи в Европа след войната. Още преди заминаването си от Вашингтон обаче Майер случайно става замесен в едно загадъчно убийство, при което служител на Държавния департамент случайно попада на следата на германска шпионска мрежа в американската столица, бива убит, а смъртта му е представена като резултат от любовна разправа между хомосексуалисти. На кораба на път за Африка (Рузвелт и Чърчил първо трябва да разговарят в Кайро с Шан-Кай-Ши), Майер е настанен в обща каюта с човек, чийто брак се е разпаднал. По прищявка на съдбата (разбирай, на Филип Кер) съпругата на този човек е имала връзка точно с убития служител на Държавния департамент, от когото е забременяла. Това опровергава съмненията в сексуалната ориентация на жертвата и Майер посъветва съкаютника си да говори с агентите на Сикрет Сървис, охраняващи Рузвелт (междувременно корабът съблюдава радиомълчание, за да не стане обект на атака на кръстосващите из Атлантика немски подводници). Само че на другата сутрин от спътника на Майер вече няма следа. Нещо повече, през нощта е регистрирано обаждане от района по радиото, но по странно стечение на обстоятелствата радистът на кораба в този момент е бил извикан (подмамен?) навън и така не е могъл да участва в засичането на точното място, откъдето е станало. За Майер обаче е почти сигурно, че на кораба има германски агент, който иска да потули евентуалното разследване на случая с убийството във Вашингтон. Той не знае (но читателят научва това по страничните линии на сюжета), че един от малцината неразкрити агенти на Абвера в Америка е получил шифрограма със задачата да убие на срещата в Техеран „Вотан” (това изглежда е Сталин). Същият този агент най-вероятно е в най-близкото обкръжение на президента Рузвелт, който обаче се намира в безопасност, понеже никой няма сметка да убива него (германците се надяват на сепаративен мир с поне някоя от великите сили, само и само да не допуснат доминация на Съветския Съюз в следвоенна Европа). В крайна сметка корабът акостира в Кайро (там на името на изчезналия познат на Майер от кораба е получена телеграма, известяваща за смъртта на жена му - бутната от кола), където Майер се впуска в бурна дейност по осъществяване на контакти с хора, които е познавал от някогашния си престой в Европа. Среща се с агенти и шпиони, по него се стреля, той прави разследвания, арестуват го по подозрения в убийство, близката му приятелка (отпреди десет години) полска графиня с неописуема красота, се оказва германска шпионка и т. н. и пр. Междувременно по паралелно развиваща се сюжетна линия, висшето немско командване (Хитлер, Химлер, Рибентроп, Шеленберг, Канарис и др.) се върти в трескави кръгове, опитвайки се да стигне до сепаративен мир с Америка или Англия (че и с руснаците, ако се съди по тайните срещи на руската посланичка в Швеция Колонтай с Рибентроп). Голямото препятствие е непреклонното (както изглежда) настояване на Рузвелт за безусловна капитулация, което и Хитлер, и Химлер намират за неприемливо унизително. Така че се използват възможности за преговаряне по няколко линии. Химлер пък търси начин да предаде на американците доклад – втори, след онзи за Катинската гора - за трагедията на германските военнопленници след битката за Сталинград. Натикани в ужасяващи с условията си лагери, те просто са оставени да умрат без храна като кучета. Решено е германски агент да предаде по някакъв начин доклада на американците като своеобразно потвърждение за престъплението в Катинската гора. Целта, разбира се, е все същата – да се забие клин в коалицията (Рузвелт да откаже да преговаря с военнопрестъпник като Сталин). Междувременно обаче Шеленберг успява да прокара свой план за атентат срещу голямата тройка, ей така, в случай, че останалите възможности не донесат нищо положително. Отряд украински националисти (от някогашната армия на Власов) под ръководството на двайсетина германски офицери трябва да се дислоцира в Техеран (въпреки цялата секретност около подготовката мястото се знае едва ли не от всички заинтересовани), да изчака въздушна бомбардировка на английското посолство там на рождения ден на Чърчил (предполага се, че той ще го отпразнува именно там в компанията на високопоставените си колеги), да се изнесе на мястото на руините и да избие на място всичко, което продължава да мърда. Категоричното условие (колкото и то да не допада на автора на идеята Шеленберг) е това да стане само по сигнал за действие лично от Хилер или Химлер. В един момент обаче Шеленберг осъзнава какъв вой ще се разнесе, ако се разбере, че именно украинци да сложили край на надеждата преговори и с готовност приема нареждането на Химлер чрез подставени лица да информира съветските военни в Техеран (там с охраната се занимава не кой да е, а лично Берия) за отряда. Всъщност Химлер пък действа по заповед на Хитлер (но за това малко по-долу). В последвалата акция са заловени почти всички десантчици, без трима. Само че точно тези трима решават да внесат мощна бомба (изработена от подръчни материали - азотен тор и захар) в градината на английското посолство и свършат работата както подобава по достоен за военните начин. Последните 70 страници са почасово описание на първия ден на срещата, на която нашият герой (проф. Майер) става свидетел. Ако не бяха те, романът щеше да се възприема като поредният военно-исторически, наситен със шпионски „забежки”. Голямата изненада обаче идва, когато американската делегация се появява за пръв път в залата за преговори. Защото там, в компанията на Сталин, Берия, Молотов и Ворошилов в същия момент от отсрещната страна влиза усмихнат самият… Хитлер! (В интерес на истината, някъде по средата на описваните събития, по нареждане на всесилния Химлер, Шеленберг отскача до Стокхолм, за да предаде на посредника между нацистите и представителите на великите сили три запечатани в отделни пликове лични послания на Хитлер до лидерите на трите сили в антихитлеристката коалиция.) И Химлер е тук. Едва сега Майер разбира защо Хари Хопкинс (главното доверено лице на Рузвелт на срещата, защото Президентът изпитва неприязън към собствения си държавен секретар Кордел Хъл) и Бил Донован (първият директор на ОСС, агенцията-предшественик на ЦРУ) са се отнасяли така пренебрежително към предупрежденията му, че германците готвят атентат срещу някой от големите трима - това явно би било немислимо в присъствието на Хитлер (за което те са знаели, но са пазили в тайна), а от друга страна, сега разбираме защо Хитлер е разпоредил издаването на местонахождението на десантния отряд – той е искал да демонстрира пред руснаците своята добронамереност. Чърчил обаче не присъства на тази фаза на срещата. Старият чешит демонстративно отказва да преговаря с Хитлер (Филип Кер, разбира се, е британец). Майер разбира и нещо друго – Кордел Хъл в момента се намира в Берлин, като заложник за безопасността на Хитлер (от руска страна заложникът е Анастас Микоян). Изобщо маса обстоятелства се нареждат по нов и логично обясним с присъствието на Хитлер начин (например поканата към самия Майер се обяснява с перфектния му немски – той ще служи като преводач между Хитлер и Рузвелт - и познаването от първа ръка на т.н. "реал политик" на германската държава от онези времена). Последвалата въображаема (все пак тя не се е състояла) дискусия на военните аспекти на ВСВ е много интересна и поучителна (тя, разбира се, отразява гледните точки на различните участващи във войната страни). В един момент обаче нещата започват да се развиват стремително по непредсказуем от читателя начин: в един момент Рузвелт се задавя, но разлива гарафата си с вода. И Хитлер, и Сталин услужливо му поднасят чаша, напълнена от техните гарафи. В този момент обаче агент от охраната на Рузвелт скача и избива от ръката на вече отпиващия Рузвелт поднесената му от Хилтер чаша, после изважда пистолет и го насочва към Хитлер (оказва се, че Вотан е Хитлер, а не Сталин), само че проф. Майер скача върху агента и започва да се бори с него, докато накрая директорът на Сикрет Сървис прострелва своя служител. Хитлер е спасен, преговорите не са компрометирани. Проф. Майер не може да повярва, че именно той – полу-евреинът – е спасил живота на Хитлер. След суматохата е взето решение да се направи почивка и по нареждане на Хари Хопкинс проф. Майер връчва на германците папката с предварително изготвената позиция на американската страна. По грешка обаче вместо нея той дава на Хитлер папката с доклада за състоянието на немските военнопленници (Хари Хопкинс я е взел на срещата, но казва на професора, че те не могат да предприемат нищо въз основа на нейното съдържание - съдбата на света е по-важна от тази на двеста-триста хиляди германски военнопленници, колкото и ужасяваща да е тя. По някаква игра на случайността обаче, този доклад е изготвен по искане на Химлер и Хитлер (за да не бъде излишно тревожен) не е запознат с него. Когато го отваря, фюрерът със смайване и ужас научава как войниците му мрат като кучета в руски лагери и на момента (в пристъп на характерен за него бяс) решава на момента да прекрати всякакви преговори. Формално (за пред руснаците) извинението е, че след случилото се животът на фюрера е застрашен, но благодарение на инсталираните микрофони, Берия и Сталин веднага научават за истинската причина. Както може да се очаква, Сталин отрича пред американците истинността на разкритията (заявява, че докладът, естествено, е изкусна фалшификация), но понеже все някой трябва да „опере пешкира”, решава да хвърли вината върху проф. Майер – някакъв евреин - като разкрива истинската причина за напускането на Хитлер. Колкото и да му е неприятно, Рузвелт приема подхвърления му мотив (никой не иска срещата да се провали, преди да е започнала, защото след напускането на Хитлер всичко отива на първоначална позиция) и съобщава на проф. Майер, че по-нататъшното му присъствие би било притеснително за участниците. Единствен Чърчил одобрява случилото се и дори настоятелно поканва проф. Майер на партито по случай предстоящия си рожден ден. На него не му пука (според Кер) какво ще кажат или ще си помислят както Сталин, така и Рузвелт (както може да се предполага, Чърчил също е добре осведомен за всичко случило се). Настъпва вечерта на партито. Проф. Майер идва, след него се появява Рузвелт, но в мига, в който го вижда, той съвсем нетактично завива с инвалидната си количка в другата страна. Накрая пристига и Сталин и като вижда застаналия до Чърчил проф. Майер минава покрай двамата сякаш те не съществуват, което не успява да развали настроението на старата лисица Чърчил. Но проф. Майер се чувства отхвърлен от всички. Потиснат той излиза на балкона на резиденцията, точно над каруцата с доставения за нуждите на посолството резервоар с вода. И чува в тишината на нощта странно тиктакане. Вдига капака и вместо вода вижда огромно количество от някакъв прах и работещ часовников механизъм. Не е нужно да разбира от адски машини, за да се досети какво е това. Извиква двама сикхи от охраната и тримата заедно започват да бутат каруцата извън резиденцията. След малко, един по един сикхите се измъкват. Единствен професорът продължава да тика по улицата натъпкания с взрив резервоар… Намерил е най-сетне душевен мир. „Онзи мир, който няма нужда някой да го разбира. Окончателният мир. Мирът на Хитлер” (цитат от книгата)

Оценка: Бях смаян, когато прочетох, че оценката от отзивите в Амазон (11 на брой към края на 2005-а) е под 3 звезди. За мен тази книга е литературен шедьовър, мехлем за душата на анотиращия (без право на избор) всякакви литературни експерименти (екскременти), излизащи под формата на книги. Признавам, че я започнах с големи съмнения (колкото и да ми е неприятно да си го призная, често започвам книга с предубеждение, но поне се старая това да не влияе на преценката ми). Имах не най-добрите възможни спомени от последните книги на Кер (я да видя сега в списъка… аха, и Esau и Five Year’s Plan не го разкриват откъм най-добрата му страна, Gridiron е съвсем друга и нехарактерна за творчеството му, така че не може да се използва като база за сравнение), а и военната тема определено не е сред любимите ми. Но книгата те грабва, всмуква, повлича неудържимо от първите си страници. Езикът е брилянтен (изборът на философ, от чието име да се води част от разказа е удачен, понеже предполага по-изтънчена словесност и сложност на съзнанието), епизодите се редуват интригуващо, действието се развива по света – във Вашингтон, в Лондон, на кораба посред Атлантика, в Египет, Иран, ретроспекциите от Виена. Ако не чак герои (осн. действащи лица) показани са като участници изключително интересни типажи и реално съществували исторически личности, а авторът не се е поколебал да говори правдоподобно с устата на Сталин (макар малко, но напълно убедително), Рузвелт, Чърчил, Хитлер, Химлер, Борман, Рибентроп, Ким Филби и още наистина много други. По-важното (не, най-важното) – сюжетът е буквално натъпкан с малки, паралелни или направо странични на сюжета истории, подкрепени с исторически фактоиди (напр. сифилиса на Хитлер, историята около неговия син, агента на Абвера "Цицерон" – камериер на британския посланик в Анкара - и т.н. и пр.), които буквално засипват читателя или по-скоро го потапят в една отдавна забравена атмосфера. Да, безспорно идеята с участието на Хитлер на срещата в Техеран изглежда сюрреалистично или за някои може би направо гротескно, но от друга страна тя не е самоцел или приумица – авторът я използва, привързвайки я към някои странни и други останали необяснени факти (имащи отношение към срещата в Техеран) – те са резюмирани в послеслов в края на романа. Да не забравя да спомена, че идеята Хитлер/”Вотан” да бъде ликвидиран на срещата в Техеран е на адмирал Канарис (сигурно съзнателно оставен в сянка). Сега, да се върна на различното ми мнение от това на далите отзив в Амазон читатели на романа. Аз не мога да не ги приема (нали приемам с удоволствие, когато изказаното в тях отрицателно мнение съвпада с моето), но смятам, че за разлика от мен те са в по-изгодната позиция да правят сравнение на този роман с предишното произведение на Филип Кер – размазващо реалистичната трилогия Berlin Noir (събраните в една книга March Violets, The Pale Criminal и A German Requiem) - за което всички (ср. оценка 4.5* от 45 отзива) говорят с пяна на устата (но аз не съм я чел). Смятам, че в подготовката си за тях, Кер е събрал огромен по обема си исторически материал и сега е вложил в Hilter’s Peace, образно казано, остатъците от неизползваната фактология. Като цяло звученето на тази книга доста напомня много по-малката по обем “17 мига от пролетта”. Всички герои на Кер от романа са „живи” и убедителни: проф. Майер със съмненията си и с нееднозначната си лична позиция по ставащото около него; феноменални са няколкото страници с участието на Берия; Химлер – със сложната си игра; Шеленберг (един от най-богатите образи) с непрестанното си маневриране на ръба на неподчинението в орбитата на своите началници; тримата големи – с афористичния си маниер на говорене и т.н. Споменах, че военната тематика не е сред любимите ми (макар тази книга страшно да ми хареса), но дори в ролята на неизкушен в нея читател можах да забележа някои несъобразности (не ги наричам съзнателно изопачаване на фактите): минимизирането на значението на германските концентрационни лагери (съществуването им не се отрича, но нацистката върхушка някак се стеснява да говори открито за тях), невъзможната неосведоменост на Хитлер за съдбата на стотиците хиляди германски военнопленници (той, какво, да не е смятал, че руснаците ги държат на пържоли и водка?), неоснователното според мен разчитане от страна на германците, че двата доклада за военните престъпления на руснаците могат да разубедят американците да седнат на една маса със Сталин, неубедителната и преекспонирана игра около исканата от Рузвелт безусловна капитулация на Германия, преувеличеният страх на Сталин от недоволството в средите на армията (двата милиона жертви, дадени до момента във войната, са нищо в сравнение с десетките милиони избити „вътрешни врагове” в чистките преди това), съгласието на Рузвелт (хайде, Чърчил отказва) да преговаря с Хитлер макар и тайно (той не може да не знае, че истината все някога се разчува и едва ли би рискувал имиджа си на боготворен от своята нация политик, единствен избиран за президент 3 мандата, въпреки Конституцията). Има и няколко трудни за преглъщане игри на случайността, но… не е ли целият ни живот една прищявка на случайността (вж. Лем). Както и да е, силните страни на книгата са повече, те определено надделяват и могат да заглушат всякаква, дори най-кресливата, критика: способността на Кер да изгради въпреки абсурдната предпоставка правдоподобен сюжет, абсолютният реализъм на разработваните герои, вмъкнатите с лекота във фабулата значими философски тези. Книгата е учебен пример как може да се пише увлекателно на толкова оръфана тема. Резултатът: уникална амалгама на факт и фикция. Единствените ми съмнения са дали са останали достатъчно на брой читатели, които помнят тези филми и/или онези книги. А и колко от споменаваните в романа имена ще говорят нещо на някои от по-младите читатели - все пак в наши дни единственото връщане към втръсналата ни от „едно време” военна тематика е в епизодични филми на Холивуд.

Заключение: Отдавна не бях писал толкова дълга анотация. Обикновено – така е и в този случай - правя това за произведения, за които ми е трудно да дам нееднозначна оценка (като за книги, които да донесат печалба, а не изобщо литература). И друг път съм препоръчвал гениални книги да не се превеждат (кога заради езика, кога заради тематиката), но никога не ми е било лесно. Единствените ми съмнения в конкретния случай са свързани с военната тематика - струва ми се, че хората (у нас) вече престанаха да се интересуват от това и причината е, че дълги години тя ни бе безобразно натрапвана по всякакъв начин (то сякаш нямаше друга тема). Сега вече дори руснаците не правят филми за войната (а не съм чувал и за нашумели романи от техни писатели). Аз обаче държа романите на Юлиан Семьонов на видно място в библиотеката си (Достоевски след ремонта, уви, така и си остана в мазето). Няма да дам заключение, само ще помоля, ако се вземе решение за издаването на тази книга от „Бард”, да ми бъде възложена за превод – в нея има толкова много изречения, чието предаване с оригиналното им изящество би било удоволствие! (И изобщо - извън контекста на този роман - аз мисля, че големите писатели, както и добрите произведения, се превеждат по-лесно.)

Artificial Intelligence is no match for natural stupidity.