дъждът.................
1 отговора
176 прегледа
дъждът.................
Бягам под дъжда,който гали моята душа
нежно стича се по мен,плъзга се като сатен.
Бягам,а той ме следва,целува ме
протяга свойте ръце и докосва моето лице.
Бягам,за да бяга с мен,от страх,че
ако спра,ще спре и играта с дъжда
а тя е флирт,точно както в любовта..........
тази вечер е различна,тазе вечер е магична,точна заради дъжда,стича се по прозореца и шепти,шепти за любовта...............
-направи от живота си свои собствен шедьовър-
нежно стича се по мен,плъзга се като сатен.
Бягам,а той ме следва,целува ме
протяга свойте ръце и докосва моето лице.
Бягам,за да бяга с мен,от страх,че
ако спра,ще спре и играта с дъжда
а тя е флирт,точно както в любовта..........
тази вечер е различна,тазе вечер е магична,точна заради дъжда,стича се по прозореца и шепти,шепти за любовта...............
-направи от живота си свои собствен шедьовър-
Бурята
Тя идва. Виждаш я как пълзи между склоновете и ги поглъща бавно и неумолимо. Там, където са били полянките, се е настанила бяла мъгла. Там, където са се зеленеели дърветата, има само тъмни петна.
Знаеш какво ще ти се случи, ако не се прибереш. Студения полъх вече пълзи по кожата ти и я кара да настръхва. Подготвя я за бурята – за своята майка. Иска ти се да се прибереш на топло, да се затичаш към прозорците и да ги затвориш бързо, да огледаш терасите за пране, да се подготвиш за.....БУРЯТА. Но нещо те е заковало.
Искаш да посрещнеш стихията с отворени обятия, да я прегърнеш, да й се отдадеш, въпреки, че знаеш колко е всепомитаща и изсмукваща. След това идва затишитето. Страшното затишие – когато ушите ти пукат от тишината и косата ти се изправя в очакване. Тревожното затишие – баща на бурята - онова състояние, в което няма и полъх, всичко е застинало в привидно успокояващо блаженство и не ти се иска да мръднеш дори с мигли за да не развалиш витаещата магия.
Ето идва ураганния вятър – последното предупреждение на бурята - той те грабва, вдига всичко – пола, блуза и се мушва непримиримо навсякъде. Плисва дъжда - първо се стича по косата ти, по веждите и миглите.
Инстиктивно показваш върха на езичето за да посрещнеш капките, но те се умножават, потичат и мокрят лицето ти. После водата започва да проправя път между кичурите, попива трескавостта на мозъка ти и охлажда мислите ти. Усещаш на места как ризата примокря и ти става хладно, кожата настръхва още повече. Промокря сутиена и зърната ти настръхват, впиват се в мокрия плат и започваш да мечтаеш за една топла прегръдка, две силни ръце, които неумело те освобождават от стягащото парче и освобождават дишането ти.
По гърба ти протича първата вадичка, побиват те тръпки, но ти стоиш – не мърдаш, отдаваш се, очакваш мушването на първите капки под бикините. Колкото и да пазиш скритото местенце, знаеш, че няма да остане недокоснато. Знаеш, че дори и закътаната там топлина ще бъде безмилостно изсмукана. И я даваш. С малко колебание. С първоначално стисване на бедра. Но все пак доброволно. А когато вече си изцяло мокра ти е все едно - разперваш ръце за да поемеш повече капки, вдигаш лице, за да пиеш от дъжда и се чувстваш лека и освободна ... и дори не чуваш възмутените възгласи на сврялата се под стряхата възрастна двойка "това момиче не е добре"....
Гледаш идващата буря, припомняш си всичко това, но не се прибираш - очакваш голямата "експлозия", преживяваш процеса "намокряне" преди да е настъпил и .... знаеш, че можеш да го преживяваш в мислите си "на сухо".
Знаеш какво ще ти се случи, ако не се прибереш. Студения полъх вече пълзи по кожата ти и я кара да настръхва. Подготвя я за бурята – за своята майка. Иска ти се да се прибереш на топло, да се затичаш към прозорците и да ги затвориш бързо, да огледаш терасите за пране, да се подготвиш за.....БУРЯТА. Но нещо те е заковало.
Искаш да посрещнеш стихията с отворени обятия, да я прегърнеш, да й се отдадеш, въпреки, че знаеш колко е всепомитаща и изсмукваща. След това идва затишитето. Страшното затишие – когато ушите ти пукат от тишината и косата ти се изправя в очакване. Тревожното затишие – баща на бурята - онова състояние, в което няма и полъх, всичко е застинало в привидно успокояващо блаженство и не ти се иска да мръднеш дори с мигли за да не развалиш витаещата магия.
Ето идва ураганния вятър – последното предупреждение на бурята - той те грабва, вдига всичко – пола, блуза и се мушва непримиримо навсякъде. Плисва дъжда - първо се стича по косата ти, по веждите и миглите.
Инстиктивно показваш върха на езичето за да посрещнеш капките, но те се умножават, потичат и мокрят лицето ти. После водата започва да проправя път между кичурите, попива трескавостта на мозъка ти и охлажда мислите ти. Усещаш на места как ризата примокря и ти става хладно, кожата настръхва още повече. Промокря сутиена и зърната ти настръхват, впиват се в мокрия плат и започваш да мечтаеш за една топла прегръдка, две силни ръце, които неумело те освобождават от стягащото парче и освобождават дишането ти.
По гърба ти протича първата вадичка, побиват те тръпки, но ти стоиш – не мърдаш, отдаваш се, очакваш мушването на първите капки под бикините. Колкото и да пазиш скритото местенце, знаеш, че няма да остане недокоснато. Знаеш, че дори и закътаната там топлина ще бъде безмилостно изсмукана. И я даваш. С малко колебание. С първоначално стисване на бедра. Но все пак доброволно. А когато вече си изцяло мокра ти е все едно - разперваш ръце за да поемеш повече капки, вдигаш лице, за да пиеш от дъжда и се чувстваш лека и освободна ... и дори не чуваш възмутените възгласи на сврялата се под стряхата възрастна двойка "това момиче не е добре"....
Гледаш идващата буря, припомняш си всичко това, но не се прибираш - очакваш голямата "експлозия", преживяваш процеса "намокряне" преди да е настъпил и .... знаеш, че можеш да го преживяваш в мислите си "на сухо".