от Калин Донков
0 отговора
27 прегледа
от Калин Донков
това ли ни се полага?
Чрез данъци, здравеопазване и стрес чиновниците са се заели да обезлюдят страната
На няколко пъти, без да е воювала, България изглежда като страна, през която е минала огромна чужда войска и е помела всичко
Тези редове нямат връзка с официалните безумия от последните месеци. Нито с арогантната оперета за властта - безгрижна за върхушката, трагична за пометените от бедствието българи. Такива поводи нашата държава предлага без почивен ден, само дето понякога човек гледа цинизма й по телевизията, а по-често - в собствения си живот. И може би това е причината изобщо да се сеща за нея... Това размишление почна от картините на потопа в Луизиана. Телевизиите показаха Ню Орлиънс пометен и удавен от урагана. Сърцето ми се сви. Това беше Нови Орлеан от книжките и песничките на моето детство. Нови Орлеан от разказите на капитан Иван Ненчев, който по едно време караше кораби по Мисисипи. Нови Орлеан с Булеварда на рома и с Френския квартал, с бандите от музиканти и странстващи артисти, с дрезгавите тромпети и елегичните корабни сирени. Нови Орлеан, който набързо и ненужно прекръстихме - може би, за да прекратим някакъв ненужен спомен. Но такъв спомен никога не може да бъде заличен. Приятелят ми Милко Арабов притежава пощенска картичка, в която подателят известява дядо му, че сборният пункт за отпътуване към родината е в Нови Орлеан на 7 септември 1915 г. В края на лятото преди деветдесет години емигранти от Канада и Америка се товарят на параходите и бързат да стигнат за началото на военните действия. За България световната война започва на 1 октомври. През тази война хиляди българи се стичат от странство да се бият за националните идеали. Студенти от университетите на цяла Европа постъпват в Школата за запасни офицери, за да умрат после в окопите или в атаките "на нож". Повечето от тях остават по бойните полета, минават в "другия полк", гробовете им са осквернени, изравнени с булдозери. Но те и не разчитат на нещо друго, освен да изпълнят дълга си.
Помни се и времето
когато момчета от българските семейства в Унгария, Австрия и Словакия идваха в България да отбият войниклъка. Това дори не беше толкова отдавна. Две години за Отечеството никому не изглеждаха много.
Днес избягването на военната служба се възприема като бягство от репресия.
Оформи се дори особена категория емиграция: донаборна. Предишен държавен глава си позволи да обсъжда това с българчетата в чужбина. Заключението бе в смисъл, че трябва да се намери компромис с дълга им към държавата, за да могат те да бъдат по-полезни на Отечеството. Нюансът бе знаменателен. Това не бе само за избягване на тавтологията. Тъй получихме първото признание, че между дълга към Отечеството и дълга към държавата има някаква разлика. Ерго: има разлика и между България и едноименната държава.
Това е само някакъв невинен паралел във времето. Иначе странното и печално разминаване между България (земя, народ) и тукашната държава (строй, администрация, закони) не датира отсега. То е в основата на българската трагедия през миналия век. Активното отчуждение между българите и държавата им е най-драматичният процес през втората половина на столетието. Ние всички сме замесени и потърпевши, всеки откъм своята си страна...
Бях вече студент, когато дядо ми Павел ми показа едно унило есенно поле край Беглеж, една черна мрачна угар край пътя, в която имаше бял каменен кръст. Като съм се родил, нарекъл тази нива за моето следване. Ако не бяха я взели, каза, щеше да учиш във Франция. Нямаше на какво да се чудя: младежите от селото по традиция бяха учили в чужбина. Лион, Лозана, Нанси, Женева, Загреб, Братислава, Виена, Мюнхен, Любляна - дипломите им бяха от цяла Европа и струваха точно толкова: някоя и друга нива. В един момент обаче държавата беше направила "щрак!" и това щракване сякаш беше точно заради мене. Е, реализирахме го някак този живот, справихме се и без Сорбоната, но нещо беше ми отрязала държавата - и никога не ми го върна. Както и ред други неща, както и на ред други българи. Дори без ямите на Илиенския форт и без Белене държавата всеки път успява да повреди, а често и да прекрати бъдещето на повечето си поданици.
Българската държава печално постоянства в амбициите да обърне течението на българския живот противно на очакванията и най-вече на възгледите на българина. Нищо не може да попречи на държавата периодически да съсипва България. Не говорим само за безумия от рода на Междусъюзническата война и кланетата през 1925 година. Сигурно всяка държава има подобни епилептични пропадания. Но българската два пъти в петдесет години анулира живота на цели поколения, върна ги в изходна точка, ограби и обезсмисли труда, усилията и постиженията им. Първия път отне собствеността им и я разори, защото имаше други намерения за нея. После отново промени възгледа си и пак се нахвърли върху онова, което беше с мъките им създадено и отвоювано от живота. Предложи го отново за разорение и грабеж и до днес почти сладострастно го насърчава. На два пъти през нашия живот, без да е воювала, България изглеждаше като страна, през която е минала огромна чужда войска и е помела всичко, представляващо някаква ценност. Принуден денонощно да се блъска и - по-мръсното! - да мисли за залъка, българинът фатално загуби темпо. Неговата историческа карма: непрекъснато и само да оцелява, сега му бе сервирана от собствената му държава.
Два пъти в пeтдесет години българинът бе заставен да се вкопчва в биологичното си съхранение. Гладът и мизерията в българското село по време на кооперирането и по време на ликвидационните съвети в спомените на съвременниците им са напълно идентични. Параноичното общуване с нацията е отличителна черта на българската държава и то я разделя от България с бразда, която никоя от двете не възнамерява да прекрачи. Това беше манифестирано от един министър-председател, който демонстративно наричаше България "тази страна". Отгоре на това: държавата има претенции към България. Високите началства в нея непрекъснато роптаят, че в България не ги разбират. По-ниските вечно бръщолевят за стандарта на колегите си на Запад. България
не отговаря нито на апетита, нито на амбициите им
Понякога дори дават да се разбере, че никак не им е чужда идеята, подхвърлена в прочутото стихотворение на Брехт: просто да се смени народът. Една дама не толкова отдавна се изтърва в този смисъл: за жалост, не можем да си внесем народ от чужбина... Самите управници се държат като командировани от странство: децата им - оттатък, къщите, парите - също. Те не живеят тук, а пребивават. И докато пребивават, управляват...
Два паралелни свята, които никога повече няма да се докоснат. Противно на математиката, те не се сливат в бъдещето, а... в миналото. Оттогава само се раздалечават...
България разчита на население силно, многочислено и будно. Чрез данъци, здравеопазване и стрес държавата се е заела да я обезлюди.
България е избрана за люлка и рай на българите. На държавата й скимна да ги води през пустинята. Държавата сключва заеми, траншове премята, харчи и замита. България отгладува и плаща.
България иска да е яка, независима, свободна. Държавата копнее да е васална, услужлива. Отказва позиции, поема зависимости, сладострастно превива гръбнак.
България е горда да е културна и различна. Държавата е парвеню - за срамотите.
И се оказва, че ние с вас съществуваме в две измерения, в две действителности, които в последно време все по-често се отричат. Ако е само това: България е съществувала и без помощта на държава. но за една страна, за един народ съществуването е малка цел.
А каква е целта на държавата? И не е ли държавата един чужденец в "тази страна"? Тя навярно също би предпочела да е другаде. Но никъде не я искат. А и където я искат, я отлагат...
И най-страшното: никой няма да прекоси океан, за да я брани или поне утеши.
Чрез данъци, здравеопазване и стрес чиновниците са се заели да обезлюдят страната
На няколко пъти, без да е воювала, България изглежда като страна, през която е минала огромна чужда войска и е помела всичко
Тези редове нямат връзка с официалните безумия от последните месеци. Нито с арогантната оперета за властта - безгрижна за върхушката, трагична за пометените от бедствието българи. Такива поводи нашата държава предлага без почивен ден, само дето понякога човек гледа цинизма й по телевизията, а по-често - в собствения си живот. И може би това е причината изобщо да се сеща за нея... Това размишление почна от картините на потопа в Луизиана. Телевизиите показаха Ню Орлиънс пометен и удавен от урагана. Сърцето ми се сви. Това беше Нови Орлеан от книжките и песничките на моето детство. Нови Орлеан от разказите на капитан Иван Ненчев, който по едно време караше кораби по Мисисипи. Нови Орлеан с Булеварда на рома и с Френския квартал, с бандите от музиканти и странстващи артисти, с дрезгавите тромпети и елегичните корабни сирени. Нови Орлеан, който набързо и ненужно прекръстихме - може би, за да прекратим някакъв ненужен спомен. Но такъв спомен никога не може да бъде заличен. Приятелят ми Милко Арабов притежава пощенска картичка, в която подателят известява дядо му, че сборният пункт за отпътуване към родината е в Нови Орлеан на 7 септември 1915 г. В края на лятото преди деветдесет години емигранти от Канада и Америка се товарят на параходите и бързат да стигнат за началото на военните действия. За България световната война започва на 1 октомври. През тази война хиляди българи се стичат от странство да се бият за националните идеали. Студенти от университетите на цяла Европа постъпват в Школата за запасни офицери, за да умрат после в окопите или в атаките "на нож". Повечето от тях остават по бойните полета, минават в "другия полк", гробовете им са осквернени, изравнени с булдозери. Но те и не разчитат на нещо друго, освен да изпълнят дълга си.
Помни се и времето
когато момчета от българските семейства в Унгария, Австрия и Словакия идваха в България да отбият войниклъка. Това дори не беше толкова отдавна. Две години за Отечеството никому не изглеждаха много.
Днес избягването на военната служба се възприема като бягство от репресия.
Оформи се дори особена категория емиграция: донаборна. Предишен държавен глава си позволи да обсъжда това с българчетата в чужбина. Заключението бе в смисъл, че трябва да се намери компромис с дълга им към държавата, за да могат те да бъдат по-полезни на Отечеството. Нюансът бе знаменателен. Това не бе само за избягване на тавтологията. Тъй получихме първото признание, че между дълга към Отечеството и дълга към държавата има някаква разлика. Ерго: има разлика и между България и едноименната държава.
Това е само някакъв невинен паралел във времето. Иначе странното и печално разминаване между България (земя, народ) и тукашната държава (строй, администрация, закони) не датира отсега. То е в основата на българската трагедия през миналия век. Активното отчуждение между българите и държавата им е най-драматичният процес през втората половина на столетието. Ние всички сме замесени и потърпевши, всеки откъм своята си страна...
Бях вече студент, когато дядо ми Павел ми показа едно унило есенно поле край Беглеж, една черна мрачна угар край пътя, в която имаше бял каменен кръст. Като съм се родил, нарекъл тази нива за моето следване. Ако не бяха я взели, каза, щеше да учиш във Франция. Нямаше на какво да се чудя: младежите от селото по традиция бяха учили в чужбина. Лион, Лозана, Нанси, Женева, Загреб, Братислава, Виена, Мюнхен, Любляна - дипломите им бяха от цяла Европа и струваха точно толкова: някоя и друга нива. В един момент обаче държавата беше направила "щрак!" и това щракване сякаш беше точно заради мене. Е, реализирахме го някак този живот, справихме се и без Сорбоната, но нещо беше ми отрязала държавата - и никога не ми го върна. Както и ред други неща, както и на ред други българи. Дори без ямите на Илиенския форт и без Белене държавата всеки път успява да повреди, а често и да прекрати бъдещето на повечето си поданици.
Българската държава печално постоянства в амбициите да обърне течението на българския живот противно на очакванията и най-вече на възгледите на българина. Нищо не може да попречи на държавата периодически да съсипва България. Не говорим само за безумия от рода на Междусъюзническата война и кланетата през 1925 година. Сигурно всяка държава има подобни епилептични пропадания. Но българската два пъти в петдесет години анулира живота на цели поколения, върна ги в изходна точка, ограби и обезсмисли труда, усилията и постиженията им. Първия път отне собствеността им и я разори, защото имаше други намерения за нея. После отново промени възгледа си и пак се нахвърли върху онова, което беше с мъките им създадено и отвоювано от живота. Предложи го отново за разорение и грабеж и до днес почти сладострастно го насърчава. На два пъти през нашия живот, без да е воювала, България изглеждаше като страна, през която е минала огромна чужда войска и е помела всичко, представляващо някаква ценност. Принуден денонощно да се блъска и - по-мръсното! - да мисли за залъка, българинът фатално загуби темпо. Неговата историческа карма: непрекъснато и само да оцелява, сега му бе сервирана от собствената му държава.
Два пъти в пeтдесет години българинът бе заставен да се вкопчва в биологичното си съхранение. Гладът и мизерията в българското село по време на кооперирането и по време на ликвидационните съвети в спомените на съвременниците им са напълно идентични. Параноичното общуване с нацията е отличителна черта на българската държава и то я разделя от България с бразда, която никоя от двете не възнамерява да прекрачи. Това беше манифестирано от един министър-председател, който демонстративно наричаше България "тази страна". Отгоре на това: държавата има претенции към България. Високите началства в нея непрекъснато роптаят, че в България не ги разбират. По-ниските вечно бръщолевят за стандарта на колегите си на Запад. България
не отговаря нито на апетита, нито на амбициите им
Понякога дори дават да се разбере, че никак не им е чужда идеята, подхвърлена в прочутото стихотворение на Брехт: просто да се смени народът. Една дама не толкова отдавна се изтърва в този смисъл: за жалост, не можем да си внесем народ от чужбина... Самите управници се държат като командировани от странство: децата им - оттатък, къщите, парите - също. Те не живеят тук, а пребивават. И докато пребивават, управляват...
Два паралелни свята, които никога повече няма да се докоснат. Противно на математиката, те не се сливат в бъдещето, а... в миналото. Оттогава само се раздалечават...
България разчита на население силно, многочислено и будно. Чрез данъци, здравеопазване и стрес държавата се е заела да я обезлюди.
България е избрана за люлка и рай на българите. На държавата й скимна да ги води през пустинята. Държавата сключва заеми, траншове премята, харчи и замита. България отгладува и плаща.
България иска да е яка, независима, свободна. Държавата копнее да е васална, услужлива. Отказва позиции, поема зависимости, сладострастно превива гръбнак.
България е горда да е културна и различна. Държавата е парвеню - за срамотите.
И се оказва, че ние с вас съществуваме в две измерения, в две действителности, които в последно време все по-често се отричат. Ако е само това: България е съществувала и без помощта на държава. но за една страна, за един народ съществуването е малка цел.
А каква е целта на държавата? И не е ли държавата един чужденец в "тази страна"? Тя навярно също би предпочела да е другаде. Но никъде не я искат. А и където я искат, я отлагат...
И най-страшното: никой няма да прекоси океан, за да я брани или поне утеши.