чак сега

започвам да се осъзнавам като майка.Първите дни направо се бях уплашила колко не го обичам и възприемам това бебче,колко ми е чуждо и странно,че е навлязло в живота ни.Днес обаче го гледам и си мисля как бих направила всичко за него,как е част от мен,как е моето детенце и има нужда точно от мен.Върховно чувство.Не знам дали това е майчинското чувство,но знам,че бих направила всичко за него.

При вас кога и как дойдоха тези чувства?И засилват ли се с времето или се успокояват емоциите?

И друго - забелязали ли сте,че чак след раждането и отглеждането на едно дете,сте започнали да гледате с други очи на родителите си?Нещо като закъсняло разбиране,оценяване,проумяване...чак сега,но все пак факт.Трябва да им го кажем може би...

Ами и при мен това майчино чуство не се появи веднага в родилният дом. Гледах я в кувоиза и не можех изобщо да проумея, че това е излезнало от мен, че е плод на нашата любов (и още нещо де). Когато се прибрахме първите няколко дни бях много изнервена и крещях по всички. Постепенно се успокоих и разбрах, че това малко създание е наше и че то има нужда от мен точно толкова, колкото и аз от него. Чак сега разбирам какво значи майчино чуство - когато е болно или нещо не му е в ред само аз мога да го усетя, само при моите ласки то се успокоява, само на моят глас реагира Винаги съм си мечтала да съм майка, но сега чак разбирам какво невероятно чуство е това

Спомням си, колко ми беше чудно как в родилния дом една майка за втори път в мойта стая говореше на бебето си "Ох, на мама" и други подобни. А на мен някак си не ми се обръщаше езика и не знаех какво точно да му кажа на моето, въпреки че му говорех докато бях бременна, тогава само го гушках мълчаливо. Сякаш чаках някой да ми каже "Да, ти си майката, давай". Другия месец очаквам да родя, но сега се чувствам много различно, идва ми някак си естествено, осъзнато, отговорно. Нямам вече търпение.

Мда, аз в родилното наистина се чувствах много странно, беше ми едно никакво, гледах я и се чудех какво е това непознато същество. Но първата вечер когато се разплака, я вдигнах и щом се допря до мен, притихна, само от допира. И осъзнах, че тя търси топлината ми, биенето на сърцето ми, единствените неща, което и бяха познати в странното и студено място където беше попаднала, и изведнъж ми се прииска да си я гушкам така и никога да не я пускам. Осъзнах, че за това човече ще съм единствена, ще съм мама. Е, беше ми малко криво, като започнах да осъзнавам колко точно ще се промени живота ми и колко по-несвободна ще бъда, но винаги когато я погледна, и знам че си струва. И когато я боли коремче, искам да ме боли мен, вместо нея, когато направи някоя акробатика в опит да се метне на пода, цялата изстивам от ужас. Страх ме беше, че няма да мога да я обичам достатъчно, но не бях права.

Ох,миличка,аз пък какво да кажа,като чак сега почвам да се осъзнавам (виж лентичката ).В родилния дом и аз гледах малката като нещо чуждо,да не говорим че при раждането и не изпитах нищо....
Исках само час по-скоро да се възстановя и да си ходя...Чудех се какво да го правя това бебе,исках си стария живот.В последствие се оказа че това е било началото на следродилната ми депресия.Незнам лекарите как не забелязаха,че нещо става с мен.Не говорех на детето си,кърмех и я и веднага я връщах в кошчето все едно е отровна.....Как искам да върна времето назад и да и дам тези така безценни първи майчини ласки !
Сега сякаш се събудих от дълъг сън и забелязвам до себе си едно прекрасно ,безценно,сладко,невероятно красиво създание - моята дъщеря !Споменът за нейното раждане започна ясно да се връща в съзнанието ми,изпитвам това ,което трябваше да изпитвам тогава - гордост и щастие !
Дано някой ден ми прости.И дано кошмарът с депресията да не се повтори пак (ако дай Боже имам и второ дете)
Така че мила Блонди,радвай се ,при теб чувствата са си дошли точно навреме !
Поздрави !


[линк]

При всеки е различно.
При мен например след като съм я чакала мойта дъщеричка над 10 години, след като прелитах на два пъти половината земно кълбо за целта "бебе"...,

мисля че я обичам още преди да я зачена. Щастлива съм от както разбрах че съм бременна и не съм минавала през депресии и подобни сривове.




Елица-28/04/2003

И мен ме тръшна лека депресия,но като спрях да кърмя и тя изчезна.Разбирам те напълно и недей да се чувстваш виновна,всичко е нормално.При някои става веднага,при други късно,при някои изобщо не идва любовта към детето...Старият си живот и аз си го искам още,ама...е,не може всички хубави неща накуп.Но можем да се научим и нагодим да и новото малко чудо към живота ни без това да става за сметка на нас-на интересите ни,на женствеността ни,на приятелите ни.Поне аз така смятам ,че не трябва да се обезличаваме.Но не е лесно,както добре го установявам всеки ден.Може да съм го заобичала,но като реве и се дере и ме блъска с юмручета...не мога да го търпя... И друго установявам чак сега,за жалост-колко добре и за колко много неща ЕДВА СЕГА разбирам и оценявам родителите си...

Аз бях секцио и ми дадоха сина ми при мен едва когато беше станал на 5 дни (бях вдигнала температура) - колко рев изревах, че не ми го дават... А като го донесоха и остана при мен - изглеждаше ми толкова странен и чужд... Като бях бременна с него си мислех, че само да се роди и ще го гушкам, ще целувам малките краченца и ръчички, но после, когато вече можех да го правя, ми отне доста време да се престраша Някак си има един период, в който свикваме с бебешоците и осъзнаваме, че най-накрая сме станали майки - единствени, неповторими и незаменими за нашите деца... Мисля, че с второто няма да имам този адаптационен период, защото вече зная какво е да си мама А сега проблема ми е друг - полагам специални усилия да не треперя много над сина и да го оставям да е самостоятелен, защото е вече голямо момче
А за родителите - и аз започнах да ги гледам с други очи скоро след раждането И изведнъж започнах да изпитвам огромна благодарност към тях за неща, които бях считала за даденост...

Всяко нещо с времето си..... А сега удоволствието е истинско, нали? Айде и умната