за размисъл
12 отговора
1653 прегледа
Re: за размисъл
Въпросът е ужасяващ!!! Аз лично не съм се замисляла много за този проблем. Може би, защото първо се притеснявам дали ще забременея. А когато това стане и този въпрос ще дойде на дневен ред с пълна сила.
Не искам да мисля за подобни неща. Няма да е честно след толкова мъки и тази да връхлети някоя от нас. Или когото и да било.
Боже, колко мъка има по този свят!
Не искам да мисля за подобни неща. Няма да е честно след толкова мъки и тази да връхлети някоя от нас. Или когото и да било.
Боже, колко мъка има по този свят!
в отговор на White Raven
#5
Re: за размисъл
Момичета ,всеки си носи собствения кръст в тоя живет и както е ставало въпрос и друг път тука - гледа от собствената си камбанария.
Както е казано в една народна поговорка: Каквото на глава пада, на камък не пада.
Я спете спокойно и не се тормозете...
Лично от моята камбанария: да забременея първо, после ще му мисля.
За Стефи : мислиш ли, че не съм обмисляла, че и дядо ми и двамата ми вуйчовци са били болни от рак, че майка ми е с аденоми на щитовидната, че ... знаеш ли колко "че -та" са ми минали през главата и пак се пъна като пуле пред майка си и незнам що и аз съм се юрнала "барабар Петко с мъжете в тая битка за забременяване и раждане" - кат си знам колко съм нефелна от наследствени обременености, пък и собствени такива.
Та спете спокойно!
"Този живот ми е даден да го живея, не да се тормозя" - Сигнус
Както е казано в една народна поговорка: Каквото на глава пада, на камък не пада.
Я спете спокойно и не се тормозете...
Лично от моята камбанария: да забременея първо, после ще му мисля.
За Стефи : мислиш ли, че не съм обмисляла, че и дядо ми и двамата ми вуйчовци са били болни от рак, че майка ми е с аденоми на щитовидната, че ... знаеш ли колко "че -та" са ми минали през главата и пак се пъна като пуле пред майка си и незнам що и аз съм се юрнала "барабар Петко с мъжете в тая битка за забременяване и раждане" - кат си знам колко съм нефелна от наследствени обременености, пък и собствени такива.
Та спете спокойно!
"Този живот ми е даден да го живея, не да се тормозя" - Сигнус
Re: за размисъл
Това е ужасно и много, много тъжно. Моя позната роди бебче с отворен прешлен в гръбнака. Наскоро му правиха операция на крачетата, за да може евентуално да проходи. На 11 години ще му присадят пикочен мехур, защото неговият просто не се е развил. И......още куп мъка. Тя е млада и това й е второ дете. Първото им е живо и здраво, но те са породени. Никой не я е прегледал качествено по време на бременността, за да види каква мъка ще се роди. В Кърджали явно докторите са по-невежи от мен.
На никому не пожелавам нещо такова и се моля и на мен да не ми се случи. Просто гледам да не мисля сега. Първо да забременея, пък после дано имам късмет да имам здраво бебче. Това е най-голямата ми мечта и за нея живея.
На никому не пожелавам нещо такова и се моля и на мен да не ми се случи. Просто гледам да не мисля сега. Първо да забременея, пък после дано имам късмет да имам здраво бебче. Това е най-голямата ми мечта и за нея живея.
в отговор на White Raven
#7
Re: за размисъл
Да, но на мойта приятелка бебето беше и със сърдечни проблеми /обикновено, придружаващи синдрома на Даун/. Въобще не и позволиха да го вземе в къщи, защото се нуждаеше от специализирани медицински грижи. Ходеше всеки ден в обедната почивка и всяка вечер при него. Да му говори, да го гали.
Кръсти го Надежда с голяма надежда да си го вземе...
Кръсти го Надежда с голяма надежда да си го вземе...
Re: за размисъл
Здравейте!
Знаеш ли колко пъти съм се замисляла за това (да се роди увредено бебе) !
Според мен НЯМА по-голяма мъка от тази да гледаш болно дете, на което не можеш да помогнеш !
Имам колежка с две болни деца - къде са били тогава докторите да я спрат за второто - да всичко е вероятност, но....сега е без съпруг до себе си и добре, че са родителите и да и помагат иначе какво...?
Да амниоцентезата може да докаже някой увреждания, но колко от нас ще се съгласят на това изследване след като то само по себе си води до риск за плода, мен лично ме е страх !
Да по-добре е да се направи за да се знае на време за бебето, но ако случиш на "лекар"....?
А и къде се прави с най-малък риск ?
А и кой ще ти каже ....? И дали ще прецени точно риска...или ще гледа само колко пари ще прибере от теб...?
Но ако все пак се съгласиш и разбереш че бебето няма нормално бъдеще съм с двете ръце да се махне на време !!!
Та защо да се мъчи това човече, защо да се погребват още двама души, които могат да отгледат здрави (дори и осиновени) деца....?!
За съжаление в България деца с амоналии нямат бъдеще да не говорим за мъката на родителите...!
Дано на никой не му се случва, но за съжаление такива застраховки не правят !
Знаеш ли колко пъти съм се замисляла за това (да се роди увредено бебе) !
Според мен НЯМА по-голяма мъка от тази да гледаш болно дете, на което не можеш да помогнеш !
Имам колежка с две болни деца - къде са били тогава докторите да я спрат за второто - да всичко е вероятност, но....сега е без съпруг до себе си и добре, че са родителите и да и помагат иначе какво...?
Да амниоцентезата може да докаже някой увреждания, но колко от нас ще се съгласят на това изследване след като то само по себе си води до риск за плода, мен лично ме е страх !
Да по-добре е да се направи за да се знае на време за бебето, но ако случиш на "лекар"....?
А и къде се прави с най-малък риск ?
А и кой ще ти каже ....? И дали ще прецени точно риска...или ще гледа само колко пари ще прибере от теб...?
Но ако все пак се съгласиш и разбереш че бебето няма нормално бъдеще съм с двете ръце да се махне на време !!!
Та защо да се мъчи това човече, защо да се погребват още двама души, които могат да отгледат здрави (дори и осиновени) деца....?!
За съжаление в България деца с амоналии нямат бъдеще да не говорим за мъката на родителите...!
Дано на никой не му се случва, но за съжаление такива застраховки не правят !
Преживяла този ад
Здравейте мили момичета.
Отдавна не бях се включвала в никоя от темите, но тази ме развълнува много, и ми се иска да ви кажа няколко думи.
Когато в 17та седмица от бременността ми на Биохимичния скрининг ми излезе резултат с риск от раждане на дете с Даун 1:120 (всъщност този показател се оказа резултат на лекарска грешка) така се шокирах, че всяка мисъл изчезна от главата ми - отидох още същия ден на амниоцентеза. Имах чувството че сънувам кошмар. През трите седмици, докато чаках резултатите от амниоцентезата, прочетох тонове литература - за изследването, за болестта на Даун и не на последно място - за начина по който се прави абортът след 20та гестационна седмица (по-добре да не ви го описвам, защото е ужасяващо). Не знам, как не се побърках през това време - от една страна - не смятах, че съм сподобна да се грижа за едно такова дете, но от друга - не можех да си представя как ще позволя доброволно да убият това малко човече в мен. Та то си беше съвсем оформено, всеки ден чувствах как се движи в мен, дори като че ли на моменти се закачаше и шегуваше (ритва те силно в корема точно когато се унасяш да спиш, или пък започва така силно да хълца, че и аз подскачах с него). Просто нямаше да мога да го направя - в целия този кошмар в съзнаието ми се оформяше неясната мисъл, че ще си родя моето детенце дори и да е болно и ще умра с него след това, но нямаше да позволя да го убият. Беше ужасно чакане.
За щастие всичко се оказа фалшива тревога и сега имам един слдък разбойник.
Написах ви тези тъжни неща не за да ви плаша, а за да ви споделя моя опит. Искрено желая на всички ви скоро прекрасни дечица и когато тръгнете по пътя на всички изследвания през бременността да бъдете положително настроени и да вярвате, че всичко ще е наред. А аз от своя страна винаги ще съм готова да ви помогна със всичката информация и опит, който имам - нищо че не пиша често в клуба, аз постоянно си влизам и си чета вашите теми.
Бъдете много, много щастливи!
Отдавна не бях се включвала в никоя от темите, но тази ме развълнува много, и ми се иска да ви кажа няколко думи.
Когато в 17та седмица от бременността ми на Биохимичния скрининг ми излезе резултат с риск от раждане на дете с Даун 1:120 (всъщност този показател се оказа резултат на лекарска грешка) така се шокирах, че всяка мисъл изчезна от главата ми - отидох още същия ден на амниоцентеза. Имах чувството че сънувам кошмар. През трите седмици, докато чаках резултатите от амниоцентезата, прочетох тонове литература - за изследването, за болестта на Даун и не на последно място - за начина по който се прави абортът след 20та гестационна седмица (по-добре да не ви го описвам, защото е ужасяващо). Не знам, как не се побърках през това време - от една страна - не смятах, че съм сподобна да се грижа за едно такова дете, но от друга - не можех да си представя как ще позволя доброволно да убият това малко човече в мен. Та то си беше съвсем оформено, всеки ден чувствах как се движи в мен, дори като че ли на моменти се закачаше и шегуваше (ритва те силно в корема точно когато се унасяш да спиш, или пък започва така силно да хълца, че и аз подскачах с него). Просто нямаше да мога да го направя - в целия този кошмар в съзнаието ми се оформяше неясната мисъл, че ще си родя моето детенце дори и да е болно и ще умра с него след това, но нямаше да позволя да го убият. Беше ужасно чакане.
За щастие всичко се оказа фалшива тревога и сега имам един слдък разбойник.
Написах ви тези тъжни неща не за да ви плаша, а за да ви споделя моя опит. Искрено желая на всички ви скоро прекрасни дечица и когато тръгнете по пътя на всички изследвания през бременността да бъдете положително настроени и да вярвате, че всичко ще е наред. А аз от своя страна винаги ще съм готова да ви помогна със всичката информация и опит, който имам - нищо че не пиша често в клуба, аз постоянно си влизам и си чета вашите теми.
Бъдете много, много щастливи!
