Докосване в три сутринта

Да докоснеш... това значи преди всичко да преодолееш разстоянието.

Тръгваш заедно с мен към портала. Не че ме изпращаш, просто - както ми обясни - мъжът ти трябвало да ти донесе някакви неща от къщи, та затова. Нямам нищо против, дори се радвам - нещо в теб ме привлича още от първия ден, когато дойде при нас преди месец. Не е само физическо привличане (но знаеш ли – толкова пленително красива си когато се усмихваш), не толкова физическо привличане, колкото “симпатия от пръв поглед” и някак безрезервно те чувствам съвсем близка, като подушване за човек от същата порода (раними и уязвими души дори под безпощадно закалените в огъня на живота брони – нима не откликват една на друга?). Прекосяваме мълчаливо празния паркинг, преди секунда сме си говорили нещо за работата, но сега просто крачим един до друг.

Оглеждам се - шофьорът ми ме чака търпеливо отвъд бариерата. Аз пък трябва да изчакам пазача да отключи портала за да изляза. Стоим двамата, единствената светлина идва от будката на пазача и от аварийките на хюндая. Сами сме... като изключим туткащия се с ключовете пазач и шофьорът ми. Мъжът ти очевидно още не е дошъл, но ти стоиш до мен и нищо не казваш. В устата ми горчи от изпушените три кутии, главата ми е натежала и е като изтръпнала, почти не чувам мислите си - все едно някой друг ми говори през дебело стъкло. Толкова съм скапан, че отначало почти не обръщам внимание на мимолетното хрумване, че ти може би току-що си измислила това за идването на съпруга ти, сякаш търсиш някакво оправдание. Но защо трябва да се оправдаваш, не е нужно, освен ако... и тук мозъкът ми мигновено дава накъсо от вихъра взаимноизключващи се полуусещания, полумисли - мъчителен трепет от предусещане за безвъзвратно отлитащ миг и безразсъден порив да направя нещо, почти физическа болка от някакво нелепо неудобство, че ни гледат и най-вече подтискащо и безмилостно осъзнаване, че всичко е толкова абсурдно и глупаво. Три сутринта е, за бога - какви трепети, какви отлитащи мигове, да не сме на петнайсет? Прещакването на ключалката - пазачът най-сетне е намерил правилния ключ - това ме спасява, сякаш дръпва шалтера и изключва моментното безразсъдство. Отново съм си аз.и само някакво остатъчно чувство за незавършеност напомня за кошмара.

- Ами... чао. Лека вечер - казвам. Любезно и сдържано. Това наистина отново съм си аз - никакъв ме няма и никога не ме е имало в импулсите и трепетите, а сдържаността е всъщност моята защитна реакция – предпазва ме да не правя глупости, когато не съм сигурен какво трябва да направя. А и какво можех да направя всъщност? Какво очакваше ти да направя? Очакваш ли изобщо нещо? Не знам, няма как да знам. Но - каквато и да е причината - ти си до мен и в този най-последен миг тук и сега правя може би единственото, което не изисква обяснение и не се нуждае от причина, само по себе си е обяснение и причина – докосвам те. Протягам ръка и те докосвам по рамото с върховете на пръстите си – съвсем леко, съвсем невинно. Нежно. Като тихо почукване по заключена врата - ще го чуеш само ако си застанала от другата страна. Като да прошепна името ти насън – ще го чуеш само ако и ти ме сънуваш. Като мелодия на любим блус, която си тананикам наум и неволно си тактувам с крак – ще я познаеш само ако в този момент и ти си я тананикаш. Като въпрос, който не съм задал и на който не очаквам отговор.

Обръщам се към портала. Объркан. Притеснен. Но изведнъж врата се отваря, в съня ми ти се обръщаш, танцуваме под музика, която само ние чуваме и въпросът получава отговор с тфоята милувка - докато отдръпвам ръката си ти вдигаш своята и пръстите ти се плъзват по дланта, по пръстите ми...
- Лека и на теб, приятни сънища – казваш ти, а аз вече съм отвън и някак се радвам, че не можеш да видиш лицето ми. Качвам се в колата. Тръгваме.

... Друга нощ, на друго място. Опитвам се да облека в думи и да си обясня тези няколко секунди необяснима странна лудост... Опитвам се да те разкажа като красива приказка, която може би не се е случила наистина, но ще те накара да мечтаеш... заслушан в шепота на думите най-сетне разбирам - няма смисъл да се чудя какво и кого чакаше ти, застанала безмълвна срещу мен, там на портала, в три сутринта. - аз все още усещам по пръстите си нежността на твоето докосване и това за сега ми е напълно достатъчно...

Лицето ми е цялото мокро, но ти вече знаеш - това не са съзли, навън просто вали...

Знам - това не са сълзи, навън просто вали...

е така става мазало да знаеш. после да не кажеш че не съм ти казал.
тарикатска работа иначе но е сложна схема.
мисля да заложа 5 кинта на мъжа и обаче.

Залагам 10, че ще се разведат.
После ще четем тук продължението.

с тия 10 такова дето дигаш мизата правиш лошо. ше обърнеме клуба на комарджииница.
ок.
е и кво като има развод а?
от трън та на глог......
няма да разваляш романтиката. не е редно да вкарваме доза цинизъм когато в небето се реят ангелите на любовта.
нека съня да продължи.
ако искаш може и да вдигнеме залозите обаче де

или е дежа ву,
или това вече се е случвало.
присъствието на темата, имам предвид.

и без да очаквам отговор - какво знаете за разстоянията?

______
happy with what you have to be happy with...

за разстоянията ли?
ми те още в египет са си знаели урока за разстоянията.
и затова е необяснимо че колумб не е знаел нищо за тях или е бил мъртво пиян докато се е кандилкал насам натам.
какво по точно за разстоянията питаш?!
в какъв аспект?

за египет съм чела книжки.
гледала съм и една серия от космос-а на карл сейгън, в която го разказват в картинки.
и колумб е знаел за египтяните - предполагам.
аз пък знам за колумб.
всичкото това са факти, проблемът е във връзките.
уроци от №1 до № н от учебника всички ги знаят.

иначе аспектът е чисто риторичен.

______
happy with what you have to be happy with...

извинявай де.
та какво за уроците?
нещата могат да бъдат поднесени и по така но все пак трябва да са достъпни.
египет,колумб,космос......
проблема бил във връзките казваш.
не виждам никакви проблеми с никакви комуникации.
понеже говориме за разстоянията би трябвало да вкараме и скорост и време за да завършиме уроците.
а какво мислиш за следното че всяко тяло съдържа в себе си информация за това как и къде ще бъде във всеки един момент?

ако си говорим за елементарна физика на твърдото тяло и телата, за които говорим, са дървени кубчета от хранилището - сигурно е точно така. с потапяне в детайлите нещата се усложняват... или поне обясненията ни за тях. така че не знам за телата. най-много и мен да ме избие на поезия.
та мисълта ми е, че всички само приказват и поетизират, на практика едно равномерно праволинейно движение не могат да сметнат по дадени път, скорост и време.

______
happy with what you have to be happy with...

ми да им праснеме по едно ве нулево за начална скорост

бе нека си кротуват.
никви вета, тета и ес-ове - последното особено.

______
happy with what you have to be happy with...

вече се е случвало (темата имам предвид), но този вариант ми харесва повече. Второ вместо трето лице, по-плавен разказ, тук-там вмъкнати нови нюанси и - може би най-важното - друг е акцентът: не върху моментната лудост на литературния герой, а върху ответното докосване. Като цяло по-добре се вписва като пореден файл от файловете на Цолерн.

Разстоянията? Това което аз знам за тях е, че успяват да са хем по-малки, хем по-големи отколкото изглеждат. И никога не можеш да си сигурен с тия разстояния, няма как да знаеш дали са или не са преодолими без да пробваш.

Знам - това не са сълзи, навън просто вали...

мда... погледнах няколко страници по-назад за предишната тема, но нещо не я видях.
както и да е, не съм литературен критик.

а това, за което говориш, е характеристика на личните възприятия, а не на разстоянията като такива. има разлика в което.

______
happy with what you have to be happy with...

направо жестокооооооооо

Помолих модератора да изтрие предишната тема и за това не можеш да я намериш. Както и да е - това не е толкова важно.

А какво толкова може да се каже за разстоянията като такива? Ами, да - има ги. И с това май се изчерпва всичко, което може да се каже за тях.

Знам - това не са сълзи, навън просто вали...

Кое? В смисъл - кое е жестокото?

Знам - това не са сълзи, навън просто вали...

за модератора - предположих.

за останалото - именно. за тях нищо не можеш да кажеш. около тях е друг въпрос - това е като хартия за лепене на мухи, всякакви.


______
happy with what you have to be happy with...

ми всичко е жестоко
има фабула има декори има герои.
като във филма казабланка е напраоооо

Ситуацията е странна, жената е странна, аз се чувствам странно. Като сърбеж в ампутиран крак - хем знаеш, че е глупаво, хем неистово ти се иска да се почешеш и не можеш.

Как мислиш - дали си струва да тормозя мадамата да я питам тя как ги е усетила нещата?

Знам - това не са сълзи, навън просто вали...

Подигравай се, лесно ти е на теб

Знам - това не са сълзи, навън просто вали...