изоставаш

Няма ме вече .
И да искаш
ме няма...
Остаряха ми
чувствата,
не ща да ги
зная.
Ще живея
със новите
извън мрачната
стая.
Тя пак си е моя,
но във нея съм
няма.
Там съм си аз-
винаги същата.
Вътре са моите
безмълвни сълзи...
и тъжните сънища.
Сега ще изляза,
ще сложа усмивката.
Започвам разходка
из прашните пътища.
Там ще бъдеш след време,
нали изоставаш.
Ще се сетиш за мен,
която я няма...

...
досада

Щом тази любов те е карала да се чувстваш като затворница в тъмница, естествено е да потърсиш нова. Стихотворението ти е искрено и хубаво.

Наистина е искрено , за хубаво - не съм сигурна и все пак благодаря.

Прочетох го няколко пъти откакто си го пуснала. Истината е, че много ми хареса, защото аз примерно видях едно много странно и някак много сполучливо съвпадение , което идва от думичката "няма": веднъж като "няма ме" и веднъж - като "безгласна".. Чудесно двойно внушение се е получило /незнам дали е било умишлено или неволно/, което засилва основната идея в стиха.

Единствено преходът между тия строфи:

"Тя пак си е моя,
но във нея съм
няма.
Там съм си аз-
винаги същата.
Вътре са моите
безмълвни сълзи...
и тъжните сънища. "

..ми се струва малко насечен. По-скоро това "там съм си аз". Незнам защо някак ми се натъртва тоя израз при прочита..Примерно , ако е "макар, че съм аз - винаги същата" ми звучи по-добре..



П.С. ..."прашните пътища" много ги обичам...и често се намесват в поезията ми ..и разни други прашни неща

И аз не помня вече как беше , просто така ми дойде докато го писах.
А прашните пътища и т.н. май са любими на много хора.

много тягостно
и протяжно
и тая усмивка
дето се слага
престорена
ужас

prepare for attack, your body will burn
prepare for attack, there is no return