"опитомените" чувства

Човекът- това е странно същество, смесица от чувства и усещания, които понякога ни заливат и ни карат да се чувстваме нищожни. Идеята на социалното съществуване, че човек не може да живее без околните около него. Всяко същество се стреми към близост, несъзнателно и недопустимо тъжно. Живота ни- това е любов във всичките и измерения, към човека до теб, към децата ни, към материалните неща, навсякъде е скрита любовта, но колко от нас я виждат? Много са и тези, които я отричат, защото се страхуват от нея, от болката която носи със себе си след безумния сладък грях и бездънното видение на съзнанието, попаднало в лабиринта на страстта. Всеки се страхува подсъзнателно от болката, но само там, където има болка, има и просветление. Когато страдаме ние преосмисляме гледната си точка и живота около нас, очите вече не гледат както преди, усещанията са притъпени и сведени единствено и само до чувството на отхвърляне и болка….пареща болка. Неможеща да се опише, но перцептивна до дълбоката си същност и оставаща белези, невидими, но дълбоки и трайни, изникващи всеки път при наличието на напомнящи случки и събития. Основната стена, спасяваща ни от безумието на хората е непукизма – лесно е да кажеш, че не ти пука, но да го направиш е много по-трудно. Но с много воля и инат се постига желания резултат. Тогава ставаме безчувствени същества, слепи за емоцията около нас, дебнещи слабостта на глупаците, които не могат да крият чувствата си. И се възползваме от това – ето…силни сме….можем да си играем с хората, с чувствата им, с мислите им, станали сме главни манипулатори на собствения ни живот или по-точно се заблуждаваме,че сме такива…. А колко сме жалки и самотни всъщност!!! И когато видим другите щастливи – изпитваме завист, най-грозното от всички човешки чувства. Колкото по-завистливи, толкова по-нещастни. Защото се иска голямо сърце, за да можеш да се радваш искрено на щастието на другия. Да бъдеш истински е много по-трудно отколкото да се преструваш! Но само тези, които те разбират, ще те познаят сред тълпата обезумяли страхливци, страхливи от това да не загубят това, което само си мислят че притежават. Никой не може да притежава никого, а който си мисли че притежава някой е изпаднал в най-голямата заблуда. Човек е щастлив когато е свободен и има право на избор как да живее живота си. Когато обичаш някой, дай му свобода, а не задушаващите окови на вечното присъствие. Обичта е окова, но само за тези които не знаят как да обичат. Това е магия, но само малцина я усещат, само тези които знаят смисъла на думата свобода. Обичта е страх, от това, че може да се почувстваш окован, тя е и щастие, но само в определени мигове, всичко останало е химера………………
Затова човек се стреми към близост и бяга от обичта, от страх да бъде себе си, за да не бъде “опитомен” от собствените си чувства.
Ти как мислиш, знам, че съм много права, нали?

Уфффф. Дяволски права за повечето неща , а и много красиво си го написала.
И стил на писане и мисли ... не си случаен човек ... ама ти това сигурно си го знаеш. Тук даже не бих се съсредоточил върху това дали и колко си права, повече ме интересува ,че си описала нещо реално случващо се с много от нас , но едва ли има 1 % които си дават сметка за тези неща така както ти.
Ще трябва да го прочета няколко пъти и добре да си помисля преди да ти напиша отговор. Та за тая цел ще си го изпринтя.
Трогнат съм, наистина!

Мъдростта е баланс между знанията, интелекта и човечността.