скоро
17 отговора
980 прегледа
в отговор на izmislitca
#3
Re: скоро
Е па що па точно ти па да не я прочетеш?
Аз точно исках конкретно ти да я прочетеш!
Аз точно исках конкретно ти да я прочетеш!
в отговор на пpeмиcлицa
#12
Re: скоро
Ако се научиш да пишеш ей така:
Грижън тананикаше ликуващо. Нека онези нещастници в града си въобразяват, че са ненадминати в правенето на дребни магийки и гледат отвисоко на останалите, които се трудят в името на мизериите, интригите и лошотията, както и на различните предсказания и вълшебства из затънтените села и паланки отвъд крепостните стени на главния град на кралството.
Онази важна мадам от двореца, дето се беше преоблякла като търговка, и си въобразяваше, че острото око на Грижън няма да забележи измамата, не искаше кой знае каква услуга... Обаче в столицата явно не се бяха намерили желаещи да свършат една толкова дребна работа. Малката вещица се подсмихна при мисълта какви врели-некипели бръщолевеше госпожата, докато нескопосано се представяше за уязвена женица от простолюдието, жадуваща да отмъсти на съпруга си, търговеца, за това че по време на отсъствията си от скромния им дом в столицата, под претекст, че пътува в далечни земи за стока, той се заплесвал по някаква никаквица, май по лишената от свян слугиня на хлебаря.
- Искам мизерникът да страда! – фалцетно заключи посетителката в края на съшитата си с бели конци история.
- Какво да бъде отмъщението, госпожо? Сладко или горчиво? - попита Грижън, като се постара да си придаде дискретно недоумяващо изражение. Никога не правеше грешката да показва, че всичко й е ясно. Клиентката не биваше да заподозре, че магьосницата чете в душата й като в отворена книга. Вътре пишеше много, наистина много неща, които се свеждаха горе-долу до едно изречение: този слугинаж баронесата е голям боклук, който здраво ще си изпати. Илюстрацията на въпросните гневни думи, услужливо подхвърлена на въображението на Грижън, представляваше смешна картинка. Подобие на знатна дама с грозна рокля в жабешко зелено, нацвъкана с панделчици, дантелки и рюшчета, която превръщаше създанието в същинска зелка.
- Н-н-н-е знам – след първоначално колебание изтърси клиентката. И това май беше самата истина. Пък и разковничето за неуспеха на конкуренцията от града. Професионалистите там си бяха доста разглезени откъм клиенти, затова понякога работеха меко казано небрежно. Не си правеха труда да вникнат в детайлите, особено когато си имаха работа с някой, който се беше предрешил и упорито желаеше да скрие истината. В случаи като този се изискваше творчески подход.
Грижън притвори очи, за да види по-ясно картинката, до която се мъдреше надписът: “дьо Мърморак”. Ала в мига, в който кожата по лицето и късата шия на илюзорното трътлесто създание се спаружи за да се превърне в подобие на древна мумия, младата вещица тръсна глава и прогони виденията си. Общо взето бе наясно с личната драма, вгорчила безгрижното съществуване на много дами в кралството. Ако човек задълбаеше в причините и си позволеше да казва цялата истина, рискуваше да... Но хайде, стига. Случаят предоставяше благодатни възможности да се пласира последната стъкленица от сиропа омръзнин. И да се намери работа на дебелата и измързеливила се напоследък Хела. Крайно време беше да спретне една малка бъчвичка от най-добре харчещия се в кралството "вълшебен" сироп. Че току-виж билките, брани твърде отдавна, ще започнат да губят вълшебните си свойства. Не че са много за вярване приказките за голямото объркване, предизвикано от изтичането на срока на годност на съставките на залежалите магически смеси, предназначени не за лекуване на простуда или гърлобол, а за намеса в хода на събитията. Впрочем... Чакай, чакай, ами онази история? В кралството бе нашумяла скандалната случка, подронила за известно време престижа на цялото съсловие, когато отварата, продадена на мадам дьо Плезир с цел отслабване, именно поради направата й от изветрели съставки бе оказала тъкмо противоположно въздействие.
- Съгласете се, че не тази слугиня е виновна, госпожо? – подзе Грижън. – Справедливият ви гняв трябва да се насочи към него, ТОЙ е истинският виновник...
Клиентката смаяно отвори уста и след кратък размисъл я затвори. Грижън знаеше, че сега е време да покаже макар и с недомлъвки, съвсем дискретно, но и недвусмислено колко добре е осведомена за неволите на своята посетителка. Онази си тръгна с грейнал поглед и победоносно изражение, след като се сдоби с малка стъкленица с омръзнин и с клетвеното обещание, че няколко капки от сладкия вълшебен сироп най-много след трийсет дни гарантират раздялата на двете гълъбчета. В противен случай десетте златни леводора, потънали с мелодичен звън в кесията на стопанката, можеха да бъдат върнати на бившата им притежателка.
След като изпрати посетителката по живо по здраво, Грижън заключи по навик вратата с ключа – макар че беше достатъчно да се възползва от простичко заклинание. И веднага извика помощничката си Хела, защото както беше тръгнало, а и с оглед наближаващата пролет, работата с магическия сироп не търпеше отлагане. Бъчвичката в мазето беше празна, изцедена до последната капка. Запасите от омръзнин винаги свършваха някак внезапно, може би защото това беше най-често използваният илач срещу различните лични драми, които сполетяваха поданиците на Техни Величества.
- Жените са странно племе, Хела – с особен смях рече тя на помощничката си, която прилежно чукаше в хаванчето вързаните на фльонга миши опашки, за да ги добави, след като ги стрие на прах, към останалите съставки в гърнето. Отговор, разбира се, не последва. Защото Грижън бе произнесла тези думи с оня свой особен глас, от който големите нозе на луничавата върлина Хела омекваха като глинени. В малката стая ухаеше на полски цветя, билки и горящи хвойнови клонки. Бледата пълна луна зад прозорчето замислено се увиваше в тънки облачни воали, от които се сипеха блещукащи снежинки.
- Знам, че не ти се вярва, но ме чуй добре, Хела. Чета всичко в душите на женичките, дето са проправили пътека до къщата ми...
В този миг зелените очи на Грижън потъмняха като водите на малкото езеро зад хълма преди буря. И тя ги притвори, за да се наслади на видението: бръщолевещи начервени устни, кършещи се ръце, умоляващи лица - красиви и грозни, млади и стари, толкова различни... И толкова еднакви. Поради ненаситния копнеж за притежание. Който те кой знае защо наричаха любов.
Готови бяха на всичко, за да имат онзи, който си бяха харесали… Парите бяха най-малкото, което бяха готови да дадат, само и само за да се доберат до набелязаната любима играчка. Грижън усмихнато премрежи очи и с радост си каза, че златният поток никога няма да секне, защото тя държи в малката си изящна, но и силна ръка силата да отприщва и направлява щедростта на недодяланите богаташки. Те никога не биха могли да се докоснат дори до нейната малка, ала съкровена и могъща тайна! Тайна колкото просено зърно, ала знанието за нея даваше такава власт, сякаш ти си посял семенцето, от което е поникнало и избуяло щедрото райско дърво, под чиято сянка се е родил светът, огряван от светлината на златния и сребърния плод.
- Готово, господарке!
Гласът на Хела я изтръгна от унеса и този път хубавата вещица й беше благодарна за това, че гласът й е толкова грачещ. Защото знаеше, че за както за всяка отрова се намира противоотрова, така и за всяка тайна си има ключ. И за всяка мисъл – четец. Помислената тайна можеше да бъде прочетена и разгадана. Така смяташе Грижън, затова избягваше да облича с думи дори в мислите си онова познание, което я правеше богата и придаваше смисъл на съществуването й чрез властта.
- Сигурна ли си, Хела? Видя ли в стъкленицата онзи смарагдовозелен отблясък, без който въздействието ще е несигурно, та дори погрешно? – попита сериозно Грижън, стараейки се да скрие лукавите пламъчета в очите си. Как й се щеше да прихне в смях, ала се сдържа. В края на всеки магически ритуал задаваше този или още някой друг неизменен въпрос и се бореше с гъдела, който би родил гръмовен кикот, ако не беше умението й да потиска изблиците на неуместно веселие. Защото недодяланата Хела бе част от нейната сила – с покорството си и страхопочитанието си, а най-вече със слабостта си да споделя с няколко влезли под кожата й женички от близката околия чудесата, на които бе способна господарката й. А езиците на нейните дружки бяха достатъчно дълги, за да предадат на други, също толкова приказливи глупачки, разказите за могъществото на Грижън – кралицата на любовната магия…
Възцарилата се тишина трая точно толкова време, колкото на Хела да й се привиди нужния цвят, докато се взира с леко изпъкналите си топчести очи в стъкленицата . Ама че тъпа крава! – помисли си Грижън и за по-сигурно понечи да погали с ръка наниза от ситни, ала изумително бистри смарагди на лебедовата си шия. Това движение нямаше да убегне от погледа на слугинята. Колко му е да си помисли тая нещастница, че щом е зърнала с крайчеца на окото си смарагдите, техният цвят да й се привиди и в забърканата от нея магическа смес.
Този път обаче мярката се оказа излишна.
- Видях го, господарке! Ама този път беше смарагдово-зелено гущерче – да знаеш само какви очички като рубини има… Освен това…
- Какви гущерчета ти се привиждат, Хела? – ядосано я сряза вещицата. – Я бързо ми кажи, че си измисляш!
- Как така ще си измислям? – изхленчи слугинята и в очите и бързо започна да се събира влага, готова да заструи на два бистри ручея по набраздените от бръчки страни.
- Добре де, добре – измърмори Грижън. И се благослови за проявената преди малко предпазливост в мислите. Защото появата на саламандърчето бе предупреждение от някой, който боравеше със силата на огъня. А това бе вече опасно за онзи, чиято власт се крепеше на всичко, дето растеше из полята и горите.
В този миг отвън долетя предупредителното кукане на Фрози, чието гнездо бе скрито в короната на вековния дъб, закрилящ къщурката от капризите на времето. Грижън усети във въздуха да витае някаква странна тревога и несигурност, но не можеше да определи причината. При всички случаи днес май предстоеше още един странен ден – защото едва ли по това време насам би се запътила обикновена гостенка. Без да изчаква почукването на вратата, Грижън избърза да излезе на прага. Погледна към дъното на поляната, откъдето би трябвало да се задава ранната гостенка а защо не и гостенин? Случваше се, макар и много рядко, да търсят помощта й и мъже… При тази мисъл тя се подсмихна, защото ако жените идваха с поръчки да се направи магия за любов, мъжете обикновено молеха за разни щуротии. Например, да хванат най-едрия сом или да им потръгне в иманярството… Мъже…
Не успя да довърши мисълта си, защото снегът на пътеката се завихри и в средата на образувалия се кръг пожълтяла трева застана жена с плащ и качулка, която хвърляше сянка върху лицето, но въпреки това погледът на непознатата бе пронизващ.
- Здравей, малка вещице – изреклият тези думи глас бе мек като кадифе, ала кой знае защо Грижън изпита страх. Този страх овладя цялото й същество, направи я покорна и мека като восък. В погледа на жената проблесна стомана и тя каза: - Не съм дошла при теб да си поръчам любовна магия, както се досещаш. Нито ще те моля да развалиш стореното от някоя вражалица.
- К-к-коя сте вие? – не съумя да възпре напиращия глупав, направо неприличен въпрос към една толкова могъща личност Грижън.
- Както и да ме наречеш, няма да сбъркаш – каза непознатата с усмивка. – Пък и за какво ти е името ми, след като не би могла да ме повикаш, нито да ми заповядаш? Аз съм тази, която избира при кого да отиде, аз решавам на кого да помогна или да сторя зло. Сега избрах да дойда при теб. Отгатни защо, щом си толкова веща да четеш чуждите мисли.
- Н-не знам – каза Грижън, проклинайки се за това, че не може да спре да заеква. Побърза да пъхне ръка в джоба и да стисне талисмана си – малка кукла от плат, напълнена с уханни билки и семенца.
- Нямам време за губене, затова ще ти кажа нещо, пък ти се опитай да ме разбереш правилно: не се меси в делата на... ти знаеш в чии дела. Ще си навлечеш голямо нещастие.
А-а, това ли било – с облекчение си помисли Грижън, ала за всеки случай побърза да потули мислите си.
- И какво нещастие бих могла да си навлека? – попита тя.
- Заслуженото. Същото се отнася и за щастието. Изборът е твой. Да не кажеш, че не съм те предупредила – хладно каза непознатата и изчезна със същата лекота, с която се бе появила.
На мястото, където бе стояла фигурата с бледосин плащ, снегът беше непокътнат.
Грижън ядосано тропна с крак и побърза да се прибере в къщата, за да нахока Хела и да я отпрати, защото трябваше да остане сама. Ала слугинята и без това я нямаше – само прозорецът в нейната стая зееше отворен и вътре навяваше сняг. Когато надникна през него, Грижън видя, че нишката на следите й се губи зад къщата, където бе пряката пътечка към селото. Друг път би се ядосала на вироглавството на тази тромава личност, която държеше по милост в дома си – мигар не можеше сама да забърква вълшебните буламачи? Но сега приумиците на Хела бяха добре дошли.
Защото трябваше да се усамоти и добре да помисли. Усещаше с цялото си същество някаква смътна тревога, надвиснала заплаха. И за това не беше виновна непознатата. Просто океанът на невидимата Сила, която управляваше света, се бе развълнувал и разлюлените му вълни се надигаха, за да пометат всичко. Някъде предстоеше да се случи нещастие – или тъкмо обратното, предстоеше промяна, която щеше да приумножи щастието, което бе също толкова опасно и недопустимо, защото би накърнило властта на избраниците, към които Грижън причисляваше себе си и всички онези, които черпеха от Силата, за да създават и да рушат света по волята си.
При всички случаи обаче изпречилите се на пътя на мощните подмолни течения неблагоразумни създания се излагаха на опасността да споделят съдбата на тревите, озовали се на пътя на разярен великан. В такива мигове беше най-добре да се спотаиш в най-закътаното кътче, да затвориш очи и да потърсиш закрила от владетелите на сънищата. Най-малкото, което можеха да дарят, беше час безвремие, но и това беше предпочитане пред невидимата заплаха, извираща сякаш от небесата.
Грижън влезе в малката стаичка, където имаше само една малка ракла и едно голямо легло с мек благоуханен дюшек, който бе ушила сама и бе напълнила с лековити и вълшебни билки, завивки, върху които цъфтяха безброй цветя – и истински, каквито изпъстряха поляните от пролетта до късна есен, и видени само в сънищата. Съблече се и потъна в бистрите благодатни води на забравата. И не видя, как зад прозореца в небесата над вълшебния приказен свят, смълчан сред снеговете, грейна по чудо сводът на пролетно бистра дъга...
...............
Може и да я прочета. Ако поискам.
Грижън тананикаше ликуващо. Нека онези нещастници в града си въобразяват, че са ненадминати в правенето на дребни магийки и гледат отвисоко на останалите, които се трудят в името на мизериите, интригите и лошотията, както и на различните предсказания и вълшебства из затънтените села и паланки отвъд крепостните стени на главния град на кралството.
Онази важна мадам от двореца, дето се беше преоблякла като търговка, и си въобразяваше, че острото око на Грижън няма да забележи измамата, не искаше кой знае каква услуга... Обаче в столицата явно не се бяха намерили желаещи да свършат една толкова дребна работа. Малката вещица се подсмихна при мисълта какви врели-некипели бръщолевеше госпожата, докато нескопосано се представяше за уязвена женица от простолюдието, жадуваща да отмъсти на съпруга си, търговеца, за това че по време на отсъствията си от скромния им дом в столицата, под претекст, че пътува в далечни земи за стока, той се заплесвал по някаква никаквица, май по лишената от свян слугиня на хлебаря.
- Искам мизерникът да страда! – фалцетно заключи посетителката в края на съшитата си с бели конци история.
- Какво да бъде отмъщението, госпожо? Сладко или горчиво? - попита Грижън, като се постара да си придаде дискретно недоумяващо изражение. Никога не правеше грешката да показва, че всичко й е ясно. Клиентката не биваше да заподозре, че магьосницата чете в душата й като в отворена книга. Вътре пишеше много, наистина много неща, които се свеждаха горе-долу до едно изречение: този слугинаж баронесата е голям боклук, който здраво ще си изпати. Илюстрацията на въпросните гневни думи, услужливо подхвърлена на въображението на Грижън, представляваше смешна картинка. Подобие на знатна дама с грозна рокля в жабешко зелено, нацвъкана с панделчици, дантелки и рюшчета, която превръщаше създанието в същинска зелка.
- Н-н-н-е знам – след първоначално колебание изтърси клиентката. И това май беше самата истина. Пък и разковничето за неуспеха на конкуренцията от града. Професионалистите там си бяха доста разглезени откъм клиенти, затова понякога работеха меко казано небрежно. Не си правеха труда да вникнат в детайлите, особено когато си имаха работа с някой, който се беше предрешил и упорито желаеше да скрие истината. В случаи като този се изискваше творчески подход.
Грижън притвори очи, за да види по-ясно картинката, до която се мъдреше надписът: “дьо Мърморак”. Ала в мига, в който кожата по лицето и късата шия на илюзорното трътлесто създание се спаружи за да се превърне в подобие на древна мумия, младата вещица тръсна глава и прогони виденията си. Общо взето бе наясно с личната драма, вгорчила безгрижното съществуване на много дами в кралството. Ако човек задълбаеше в причините и си позволеше да казва цялата истина, рискуваше да... Но хайде, стига. Случаят предоставяше благодатни възможности да се пласира последната стъкленица от сиропа омръзнин. И да се намери работа на дебелата и измързеливила се напоследък Хела. Крайно време беше да спретне една малка бъчвичка от най-добре харчещия се в кралството "вълшебен" сироп. Че току-виж билките, брани твърде отдавна, ще започнат да губят вълшебните си свойства. Не че са много за вярване приказките за голямото объркване, предизвикано от изтичането на срока на годност на съставките на залежалите магически смеси, предназначени не за лекуване на простуда или гърлобол, а за намеса в хода на събитията. Впрочем... Чакай, чакай, ами онази история? В кралството бе нашумяла скандалната случка, подронила за известно време престижа на цялото съсловие, когато отварата, продадена на мадам дьо Плезир с цел отслабване, именно поради направата й от изветрели съставки бе оказала тъкмо противоположно въздействие.
- Съгласете се, че не тази слугиня е виновна, госпожо? – подзе Грижън. – Справедливият ви гняв трябва да се насочи към него, ТОЙ е истинският виновник...
Клиентката смаяно отвори уста и след кратък размисъл я затвори. Грижън знаеше, че сега е време да покаже макар и с недомлъвки, съвсем дискретно, но и недвусмислено колко добре е осведомена за неволите на своята посетителка. Онази си тръгна с грейнал поглед и победоносно изражение, след като се сдоби с малка стъкленица с омръзнин и с клетвеното обещание, че няколко капки от сладкия вълшебен сироп най-много след трийсет дни гарантират раздялата на двете гълъбчета. В противен случай десетте златни леводора, потънали с мелодичен звън в кесията на стопанката, можеха да бъдат върнати на бившата им притежателка.
След като изпрати посетителката по живо по здраво, Грижън заключи по навик вратата с ключа – макар че беше достатъчно да се възползва от простичко заклинание. И веднага извика помощничката си Хела, защото както беше тръгнало, а и с оглед наближаващата пролет, работата с магическия сироп не търпеше отлагане. Бъчвичката в мазето беше празна, изцедена до последната капка. Запасите от омръзнин винаги свършваха някак внезапно, може би защото това беше най-често използваният илач срещу различните лични драми, които сполетяваха поданиците на Техни Величества.
- Жените са странно племе, Хела – с особен смях рече тя на помощничката си, която прилежно чукаше в хаванчето вързаните на фльонга миши опашки, за да ги добави, след като ги стрие на прах, към останалите съставки в гърнето. Отговор, разбира се, не последва. Защото Грижън бе произнесла тези думи с оня свой особен глас, от който големите нозе на луничавата върлина Хела омекваха като глинени. В малката стая ухаеше на полски цветя, билки и горящи хвойнови клонки. Бледата пълна луна зад прозорчето замислено се увиваше в тънки облачни воали, от които се сипеха блещукащи снежинки.
- Знам, че не ти се вярва, но ме чуй добре, Хела. Чета всичко в душите на женичките, дето са проправили пътека до къщата ми...
В този миг зелените очи на Грижън потъмняха като водите на малкото езеро зад хълма преди буря. И тя ги притвори, за да се наслади на видението: бръщолевещи начервени устни, кършещи се ръце, умоляващи лица - красиви и грозни, млади и стари, толкова различни... И толкова еднакви. Поради ненаситния копнеж за притежание. Който те кой знае защо наричаха любов.
Готови бяха на всичко, за да имат онзи, който си бяха харесали… Парите бяха най-малкото, което бяха готови да дадат, само и само за да се доберат до набелязаната любима играчка. Грижън усмихнато премрежи очи и с радост си каза, че златният поток никога няма да секне, защото тя държи в малката си изящна, но и силна ръка силата да отприщва и направлява щедростта на недодяланите богаташки. Те никога не биха могли да се докоснат дори до нейната малка, ала съкровена и могъща тайна! Тайна колкото просено зърно, ала знанието за нея даваше такава власт, сякаш ти си посял семенцето, от което е поникнало и избуяло щедрото райско дърво, под чиято сянка се е родил светът, огряван от светлината на златния и сребърния плод.
- Готово, господарке!
Гласът на Хела я изтръгна от унеса и този път хубавата вещица й беше благодарна за това, че гласът й е толкова грачещ. Защото знаеше, че за както за всяка отрова се намира противоотрова, така и за всяка тайна си има ключ. И за всяка мисъл – четец. Помислената тайна можеше да бъде прочетена и разгадана. Така смяташе Грижън, затова избягваше да облича с думи дори в мислите си онова познание, което я правеше богата и придаваше смисъл на съществуването й чрез властта.
- Сигурна ли си, Хела? Видя ли в стъкленицата онзи смарагдовозелен отблясък, без който въздействието ще е несигурно, та дори погрешно? – попита сериозно Грижън, стараейки се да скрие лукавите пламъчета в очите си. Как й се щеше да прихне в смях, ала се сдържа. В края на всеки магически ритуал задаваше този или още някой друг неизменен въпрос и се бореше с гъдела, който би родил гръмовен кикот, ако не беше умението й да потиска изблиците на неуместно веселие. Защото недодяланата Хела бе част от нейната сила – с покорството си и страхопочитанието си, а най-вече със слабостта си да споделя с няколко влезли под кожата й женички от близката околия чудесата, на които бе способна господарката й. А езиците на нейните дружки бяха достатъчно дълги, за да предадат на други, също толкова приказливи глупачки, разказите за могъществото на Грижън – кралицата на любовната магия…
Възцарилата се тишина трая точно толкова време, колкото на Хела да й се привиди нужния цвят, докато се взира с леко изпъкналите си топчести очи в стъкленицата . Ама че тъпа крава! – помисли си Грижън и за по-сигурно понечи да погали с ръка наниза от ситни, ала изумително бистри смарагди на лебедовата си шия. Това движение нямаше да убегне от погледа на слугинята. Колко му е да си помисли тая нещастница, че щом е зърнала с крайчеца на окото си смарагдите, техният цвят да й се привиди и в забърканата от нея магическа смес.
Този път обаче мярката се оказа излишна.
- Видях го, господарке! Ама този път беше смарагдово-зелено гущерче – да знаеш само какви очички като рубини има… Освен това…
- Какви гущерчета ти се привиждат, Хела? – ядосано я сряза вещицата. – Я бързо ми кажи, че си измисляш!
- Как така ще си измислям? – изхленчи слугинята и в очите и бързо започна да се събира влага, готова да заструи на два бистри ручея по набраздените от бръчки страни.
- Добре де, добре – измърмори Грижън. И се благослови за проявената преди малко предпазливост в мислите. Защото появата на саламандърчето бе предупреждение от някой, който боравеше със силата на огъня. А това бе вече опасно за онзи, чиято власт се крепеше на всичко, дето растеше из полята и горите.
В този миг отвън долетя предупредителното кукане на Фрози, чието гнездо бе скрито в короната на вековния дъб, закрилящ къщурката от капризите на времето. Грижън усети във въздуха да витае някаква странна тревога и несигурност, но не можеше да определи причината. При всички случаи днес май предстоеше още един странен ден – защото едва ли по това време насам би се запътила обикновена гостенка. Без да изчаква почукването на вратата, Грижън избърза да излезе на прага. Погледна към дъното на поляната, откъдето би трябвало да се задава ранната гостенка а защо не и гостенин? Случваше се, макар и много рядко, да търсят помощта й и мъже… При тази мисъл тя се подсмихна, защото ако жените идваха с поръчки да се направи магия за любов, мъжете обикновено молеха за разни щуротии. Например, да хванат най-едрия сом или да им потръгне в иманярството… Мъже…
Не успя да довърши мисълта си, защото снегът на пътеката се завихри и в средата на образувалия се кръг пожълтяла трева застана жена с плащ и качулка, която хвърляше сянка върху лицето, но въпреки това погледът на непознатата бе пронизващ.
- Здравей, малка вещице – изреклият тези думи глас бе мек като кадифе, ала кой знае защо Грижън изпита страх. Този страх овладя цялото й същество, направи я покорна и мека като восък. В погледа на жената проблесна стомана и тя каза: - Не съм дошла при теб да си поръчам любовна магия, както се досещаш. Нито ще те моля да развалиш стореното от някоя вражалица.
- К-к-коя сте вие? – не съумя да възпре напиращия глупав, направо неприличен въпрос към една толкова могъща личност Грижън.
- Както и да ме наречеш, няма да сбъркаш – каза непознатата с усмивка. – Пък и за какво ти е името ми, след като не би могла да ме повикаш, нито да ми заповядаш? Аз съм тази, която избира при кого да отиде, аз решавам на кого да помогна или да сторя зло. Сега избрах да дойда при теб. Отгатни защо, щом си толкова веща да четеш чуждите мисли.
- Н-не знам – каза Грижън, проклинайки се за това, че не може да спре да заеква. Побърза да пъхне ръка в джоба и да стисне талисмана си – малка кукла от плат, напълнена с уханни билки и семенца.
- Нямам време за губене, затова ще ти кажа нещо, пък ти се опитай да ме разбереш правилно: не се меси в делата на... ти знаеш в чии дела. Ще си навлечеш голямо нещастие.
А-а, това ли било – с облекчение си помисли Грижън, ала за всеки случай побърза да потули мислите си.
- И какво нещастие бих могла да си навлека? – попита тя.
- Заслуженото. Същото се отнася и за щастието. Изборът е твой. Да не кажеш, че не съм те предупредила – хладно каза непознатата и изчезна със същата лекота, с която се бе появила.
На мястото, където бе стояла фигурата с бледосин плащ, снегът беше непокътнат.
Грижън ядосано тропна с крак и побърза да се прибере в къщата, за да нахока Хела и да я отпрати, защото трябваше да остане сама. Ала слугинята и без това я нямаше – само прозорецът в нейната стая зееше отворен и вътре навяваше сняг. Когато надникна през него, Грижън видя, че нишката на следите й се губи зад къщата, където бе пряката пътечка към селото. Друг път би се ядосала на вироглавството на тази тромава личност, която държеше по милост в дома си – мигар не можеше сама да забърква вълшебните буламачи? Но сега приумиците на Хела бяха добре дошли.
Защото трябваше да се усамоти и добре да помисли. Усещаше с цялото си същество някаква смътна тревога, надвиснала заплаха. И за това не беше виновна непознатата. Просто океанът на невидимата Сила, която управляваше света, се бе развълнувал и разлюлените му вълни се надигаха, за да пометат всичко. Някъде предстоеше да се случи нещастие – или тъкмо обратното, предстоеше промяна, която щеше да приумножи щастието, което бе също толкова опасно и недопустимо, защото би накърнило властта на избраниците, към които Грижън причисляваше себе си и всички онези, които черпеха от Силата, за да създават и да рушат света по волята си.
При всички случаи обаче изпречилите се на пътя на мощните подмолни течения неблагоразумни създания се излагаха на опасността да споделят съдбата на тревите, озовали се на пътя на разярен великан. В такива мигове беше най-добре да се спотаиш в най-закътаното кътче, да затвориш очи и да потърсиш закрила от владетелите на сънищата. Най-малкото, което можеха да дарят, беше час безвремие, но и това беше предпочитане пред невидимата заплаха, извираща сякаш от небесата.
Грижън влезе в малката стаичка, където имаше само една малка ракла и едно голямо легло с мек благоуханен дюшек, който бе ушила сама и бе напълнила с лековити и вълшебни билки, завивки, върху които цъфтяха безброй цветя – и истински, каквито изпъстряха поляните от пролетта до късна есен, и видени само в сънищата. Съблече се и потъна в бистрите благодатни води на забравата. И не видя, как зад прозореца в небесата над вълшебния приказен свят, смълчан сред снеговете, грейна по чудо сводът на пролетно бистра дъга...
...............
Може и да я прочета. Ако поискам.
Редактирано от izmislitca на