Литературен опит

Моята история

Беше тпъл есенен ден – събота, ден за почивка. За съжаление във фирмата в която Ани работеше имаше много поръчки. Отново бързане, отново проекти, отново и отново същата сивота на ежедневието. За да си тръгне по-рано и да отиде на вилата на Ник, който я беше поканил миналата седмица тя трябваше да си тръгне по-рано. Дълго време се чудеше какъв повод да измисли – не искаше да лъже за нещо свързано със здраве, най-малкото щеше да й скапе целият уикенд (или това което оставаше от него). И докато се чудеше какво да измисли и хрумна следната идея – да каже че е на сватба. Ами – да! Така или иначе повода е хубав, а и няма човек, който да не уважи такова събитие. Отиде при шефа си и му каза: “Ами.... вчера май забравих да Ви спомена, но днес трябва да си тръгна по-рано, на сватба съм....” Той й отговори: “Добре, но преди това довърши започнатото. А, и кога ще отидем на твоята?” и закачливо се усмихна. Той дори и не предполагаше колко й коства усмивката на излизане от кабинета му. Сега оставаше да се амбицира, да довърши работата си и да се качи на автобуса за Р., където беше вилата на Ник. В началото не искаше да ходи, после си каза че дълго време е отлагала тази крачка във взаимоотношенията им, после я беше страх...

Dessitaa


Страх - от какво ? От емоциите които изпитва когато го види ,или по-скоро от това че трудно можеше да ги контролира в негово присъствие.
Или от това ,че не и беше ясно бъдещето на тази връзка.
Ник. беше властен и неразгадаем. Не можеше напълно да проумее мислите му, скрити зад фасадъта на лицето му.
А колко по-спокойно можеше да мине weekend-a - да излезе с Павел и да отидат на кино например, после щяха да отидат на китайски.
Павел работеше в съседния офис ,бяха врата до врата с него.Той винаги се държеше мило с нея , търпеше й всичките капризи.
Той беше този който я успокояваше, когато беше разстроена , които винаги намираше време и нерви да излезе с нея , да я изслуша.

Автобусът спря в P. , Ани се сепна и трескаво започна да се приготвя за слизане.
Хубавата черна кола на Ник. се различаваше значително от гледката на разбития площад на P. Самият той стоеше облегнат на колата си и
леко се усмихна ,когато я видя да слиза от автобуса.
Red Medved


Тя също се усмихна-несъзнателно. Правеше го винаги , когато се срещаха, дори , когато само си помислеше за него. Донякъде тази липса на самоконтрол я изнервяше. До момента във всяка ситуация тя владееше положението. Точно това я предизвикваше и привличаше в него- още не можеше да го "разчете", да изгради неговият пълен образ в съзнанието си- още не го познаваше достатъчно, а и той не и даваше достатъно информация по въпроса. Защо беше толкова прикрит- бранеше свободата си, още я преценяваше или предпазваше чувствата си. А какви точно бяха те? Какво беше тя за него-само приятна компания и забавление, бройка или любов? Главата и бръмчеше от неизвестни при всеки опит да го анализира, което и се случваше всяка свободна минута. В един момент и писна от самата себе си и нескончаемите предположения за изхода от тази връзка и реши просто да се отпусне и да забрави за очакванията си - като същевременно е готова за всякакви изненади. Някой някога и беше дал съвет: "Превърни очакванията в желание". Ако не го направи ще е най- голямата страхливка, която може да съществува, а не се имаше за такава. Досега.
Слезна бързо от автобуса и все още усмихвайки се закрачи уверено към мъжа на мечтите си. Или поне за такъв го смяташе. Пусна сака на земята и му се метна на врата. Успя да измърмори едно "Здравей" измежду целувките за добре дошла...

Be yourself, no matter what they say
Редактирано от FENlKS на 24.08.05 13:56.
FENlKS


...следва продължение...

Друго действие

Той седеше на едно повалено дърво там, горе на хълма, където всичко беше голо, защото вятърът искаше да е така. Над главата му се събираха буреносни облаци и придаваха на небето сърдит и злобен вид. Но той не забелязваше... Просто се взираше в далечината, в Планината, издигаща се до самото Слънце, до самата Луна... А Планината бе покрита от вечна пелена сняг, която в светли дни искреше и отразяваше слънчевата светлина на хиляди километри. Пътниците и търговците я използваха като ориентир в своите скитания, и лутания сред дивата природа, защото всичко друго се менеше, но не и Тя. Винаги беше там, каквото и да ставеше - хора и животни умираха, войни избухваха и отшумяваха... Времето течеше, но не и Там. В Планината сякаш времето беша спряло преди много, много години... Защо?... Това беше въпросът, въртящ се в главата му от 5 години... Защо времето Там нямаше очертания? Защо там нищо не се променяше? Верни ли бяха всичките тези приказки за Великия магьосник, който живеел там и управлявал Планината? Ако съществуваше наистина - кой беше той, какъв беше?... Сивите му очи се присвиха и той замислено потри брадата си. Беше решил да разбере. Беше решил да отиде там. Сам! Не можеше да рискува да вземе никой. Сестра му беше против... Но в крайна сметка той беше господар на живота си и го управляваше както намери за добре. Искаше да отиде... Не, изпитваше нужда да отиде. Необходимост. Сякаш нещо го зовеше, нещо го викаше. Не с глас, не. По-скоро с гласа на сърцето си... Алдор усещаше как сърцето му откликва на този глас - винаги по време на буря. Искаше да знае кой беше този, който искаше неговата помощ... Защото някой имаше нужда от нея...
Тръсна глава и се взря отново в кристалната белота на Планината... Припомни си легендата, която се разказваше в кръчмата край камината... Великият, безсмъртният магьосник бил влюбен смъртно момиче. Жена по-скоро. Тя имала огненочервена коса, тъмносини очи, нежна и бяла кожа... Била изящна като горска сърничка и мила като малко коте... И го обичала... Никъде не се описваше как изглеждал Той, което се виждаше странно на Алдор. Но жената, тя се описваше подробно...
Той пое въздух... Легендата. Върна със сила мислите си към нея. Магьосникът поискал жената за съпруга, но не му я дали. Искали да я оженят по сметка, а тя не искала. И избягала... Преди да стигне обаче до любимия си магьосник, баща й я намерил. Казал й, че ще я ожени за избрания от семейството мъж (тогава родителите имали абсолютни права над децата си). А тя се самоубила, като проклела семейството си преди това, а на сините и устни било застинало името на Магьосника. Никой не знаел името му... Само тя. И тогава времето спряло.
Алдор отмести кичур коса от очите си и стана.

Аз и Бог виче ти простихме. Сега е твой ред да си простиш.

Моята история

Беше тпъл есенен ден – събота, ден за почивка. За съжаление във фирмата в която Ани работеше имаше много поръчки. Отново бързане, отново проекти, отново и отново същата сивота на ежедневието. За да си тръгне по-рано и да отиде на вилата на Ник, който я беше поканил миналата седмица тя трябваше да си тръгне по-рано. Дълго време се чудеше какъв повод да измисли – не искаше да лъже за нещо свързано със здраве, най-малкото щеше да й скапе целият уикенд (или това което оставаше от него). И докато се чудеше какво да измисли и хрумна следната идея – да каже че е на сватба. Ами – да! Така или иначе повода е хубав, а и няма човек, който да не уважи такова събитие. Отиде при шефа си и му каза: “Ами.... вчера май забравих да Ви спомена, но днес трябва да си тръгна по-рано, на сватба съм....” Той й отговори: “Добре, но преди това довърши започнатото. А, и кога ще отидем на твоята?” и закачливо се усмихна. Той дори и не предполагаше колко й коства усмивката на излизане от кабинета му. Сега оставаше да се амбицира, да довърши работата си и да се качи на автобуса за Р., където беше вилата на Ник. В началото не искаше да ходи, после си каза че дълго време е отлагала тази крачка във взаимоотношенията им, после я беше страх...

Аз и Бог виче ти простихме. Сега е твой ред да си простиш.

Раднево беше типично българско селце - малко, със запустели улици заради все още прижурящото слънце. Единиците отрудени хора бяха възрастни и с напукана и прегоряла кожа от неуморния труд по полето и изпепеляващото слънце. Имаше много запустели къщи с обрасли с високи колкото човешки бой треви и изпочупени от хлапетата, през ваканцията, прозорци.
Чу се кукуригането на петел(К'во зяпате, те и през деня квичат), което разлая кучетата в цялото село, но скоро всичко утихна и живота продължи по старо му.
Току що беше пристигнал автобуса и от него слезнаха трима души. Двама възрастни и едно младо и красиво момиче, което се хвърли на врата на явно очакващия я мъж.
На отсрещния край на малкия площад в единствената кръчма, която също беше и кафене и магазин, седеше трийсетина годишен мъж, който на пръв поглед приличаше на разпускащ турист. Беше облчен с черен потник, износена шапка с козирка с емблема на Манчестер Юнайтед, панталоните му бяха маскировачни и поне два номера по-широки от неговия, а на очите си имаше тъмни очила, които прикриваха очите му от слънцето. Беше обут в кубинки от военен тип, които са много удобни за дългите туристически преходи.
Мъжа надигаше шише каменица и сякаш не се интересуваше от нищо друго освен от бирата, но ако някой го наблюдаваше щеше да види как прави няколко снимки с цифровия си фотоапарат, без да гледа в обектива, на двойката, която още не можеше да спре да се прегръща.
После прегледа снимките на бързо, кимна на себе си доволен от качеството, допи бирата и си взе още една. Отсреща влюбените се качиха в колата и отпрашиха а туриста дълго гледаша в посоката в която колата ичезна. После седна на масата си, отпи от новата бира и се отпусна блажено на стола:
- Вървете, обичайте се! Аз ще ви настигна - прошепна тихо той.
- А, к'во викъш?- Беше вмирисания пияница, който до преди малко спеше на съседната, тоест на единствената друга, маса в заведението - Шимаш ли малко парици за една ракийка, че съм я закъсъл а уштицътъ ми а присъхналъ?!
Мъжа го изгледа с презрение все едно е досаден комар, но после размисли, стана и замина оставяйки пълното шише бира под опеката на пияндето.

'Абе тоя за какъв се мисли?Гад , нещастник...само да ми паднеш очите ще ти издера...Конференции във Велинград - да ама не на мене!Тва да не ти е 'Дързост и Красота' да ти се хващам на плоските номера...за толкова тъпа ме мислиш,мамичката ти ще разплача аз , еххх не знаеш с кого се забъркваш момченцее...'-Петя хвърли сакчето в колата , сложи си слънчевите очила и направо от 2-ра отпраши към офиса на Ник.
- Къде е конференцията във Велинград?Кой е хотела? - убийствена усмивка и ледено искрящ поглед сепнаха портиера - бивш служител от органите на реда,
виждал какво ли не.
Бай Бето разпозна въплъщението на ревността веднага и наум прехвърли
възможните варианти,като за забавяне на противника бавно си сваляше очилата и сънено разтриваше очи...
Въпреки обходните маневри не можа да измисли убедителен отговор и се спря на най - добрата лъжа - полуистината.
- Незнам момиче,аз съм портиер нямам представа къде са отседнали...
На мене кой да ми дава отчет?
Петя се обърна рязко и излезе...
Минута за размисъл в колата,глътка кока - кола,решение:
'Ще направя една скоростна отсечка на околовръстното,да опресня малко...
Спокойно момиче стегни се...ще го пипна...няма къде да се скрие сигурна съм че ме излъга,пък и мазния дъртак на входа не беше читав...'
25 километра по - късно и 4 пъти 'Wreck da discotek' до дупка Петя локализира възможностите...
1.Калоян и неговата бърлога(червена светлина1)
2.Хотел в града с някоя пачавра(червно2)
3.Вилата на Ники(червено3)
4.Велинград и пълна излагация...
Чуруликащ телефонен разговор с Калоян, който я убеди че Ники конферира
далече от София я накара да побеснее отново.
'Няма как вече...ще отида да говоря с вещицата' - визира майката на Ники тя и с непозволен обратен запраши към гнездото на усойницата...
- Ам то Ники е на Велинград, бе Пете...ма нали си загуби телефона,няма как да го намериш , то там и обхват няма май...
- Мерси лельо Марге, айде тръгвам...
'Отивам до вилата и ако там го няма ще обиколя всички хотели във Велинград и околните планини...писна ми да ме лъже тоя келеш...
А Петя си беше паднала по 'келеша' повече отколкото искаше да си и помисли даже.
'Шел' - пълен резервоар,кока-кола и разтоварващ скандал за довиждане с продавачката (дебела крава!!!)
Вектор - Раднево.
Скорост - максимална.
Настроение - The moon of the Hunter.

"Ммм,дааа!" - промърмоти под нос Бай Бето, гледайки след отдалечаващото се сребристо Поло, вдигнало пушилка до небето при тръгването си.
"За какво ли не си хабят силите тия младите"- продължи наум той - " тази малката ревнивка, за коя ли се мисли, сигурно е някоя еднодневка на Г-н Парушев, и сега е тръгнала на кръстоносен поход". Изхихика се на глас и все пак реши да позвъни на Ник, в крайна сметка такава беше уговорката, а ситуацията наистина изглеждаше да е извънредна.
Пет позвънявания....и тъкмо да прекъсне чу едно глухо "Ало?"
"Г-н Парушев, удобно ли е?"- попита Бай Бето с лека неувереност.
'Казвай, казвай Бай Бето!" - отговори Ник със силно приповдигнато настроение.
"Ами то, как да Ви кажа, малко е от личен характер, ама си рекох, що ли да развалят почивката на Господина, и без това и денем и нощем все работи"
"Давай Бай Бето, по-накратко, наистина имам по-приятни занимания от това да си чеша езика с теб"
"Ми, значи, една девойка цъфна в сградата, подлютена ми изглеждаше, Вас търсеше, аз нищо не и казах, но като я видях как запраши, може и да имате неканени гости."
"Хм, благодаря, Бай Бето, хайде, до понеделник!" - измърмори Ник и бързо затвори.
Бай Бето остави телефона, разтри чело, вдигна рамене и усили звука на радиото, беше изтървал развитието на мача, а играеше неговия отбор...

140 km/h......ляв завой

" Ам то Ники е на Велинград, бе Пете...ма нали си загуби телефона,няма как да го намериш , то там и обхват няма май... "
освен ако Петя не е била достатъчно бясна да търси Н и к и на мобилния му...
И друго: дали предполагаем за сюжета ви ай пи като Парушев ще е в така близки отношения с маменцето? Може.



Dolce vita!

Петя е известна с решителността си - мъжкарана го раздава. Така и сега - с мръсна газ към вилата. Но все пак не беше от тези с две гънки в мозъка - демек патките. Петето беше умно момиче. Пипето и сече като бръснач. То затова животът на Ник беше толкова стресов - щото никак не беше лесно да я излъже. Всяка лъжа изискваше много старателно обмисляне и планиране. Никито обичаше тази игра по ръба на пропастта - той си падаше авантюрист. Но също никак не беше глупав и на моменти се запитваше "абе дали си заслужава всичкия този риск?" В крайна сметка и той самият не можеше да си отговори на въпроса - дали държа на това момиче или ми е бройка? Ех, в реалния живот често се случва така - нещата не са просто или черни или бели. Има и много нюанси на сивия цвят. От една страна - тя не понася неговите авантюрки и ако обвърже живота си с нея (като например Менделсон и дечурлига и т. н.) - ще трябва да се раздели с бохемския си начин на живот. От друга страна - ми то пък няма да сме все млади и луди я - ще понавъртим годинките и ще ни се прииска нещо по-сигурно, улегнало и уютно. От трета страна обаче - ами факт е, че тя сега е луда по него, точно по него - авантюриста, лудата глава. Дали няма да загуби интерес ако той стане примерно момче като Калоян? Щото ето виж - момчето я обича, не прави лудории и кво - тя не тича по него нали? А тича именно по Ник - вятърната мелница. Ех, така е то - не можеш да решиш едно уравнение с много неизвестни. Трябва да са няколко уравнения и по-точно толкова на брой, колкото са неизвестните. Е да ама човек няма няколко живота да пробва туй онуй а само един. Добре, че поне бай Бете се оказа добро другарче та звънна навреме. Е както и да е - разкара набързо "пачаврата" и седна пред телевизора с биричка на масата. Петя довтаса чак след един час (тю да му се не види, можеше още да пофлиртува с момичето, ама де да знае човек) Мариета (която беше тук до преди 1 час) никак не беше пачавра. Имаше богата душевност, много общи теми за разговор с Ник и за разлика от "мъжкараната" Петя - беше много нежна и романтична. Не беше сигурен дали дълго ще може да бъде с такова момиче, но понякога малкото ключе отваря голяма врата. Ник нямаше готова версия да излъже Петя, но пък и защо ли му трябва - не го е заварила с жена я!
Макар, че той - седнал във вилата на телевизия сам в събота вечер - беше повече от подозрително. Тя беше бясна, но нямаше в какво да го обвини. Ето там е работата - с нея беше невероятно хубаво - дори и да я ядосва беше приятно. Гневните й реакции бяха много сладки.
Но и тя като всяка друга жена - омекна накрая и остатъкът от вечерта беше хубав и приятен и за двамата. Е какво пък - в крайна сметка едно нещо е добре когато свършва добре. Но дали беше свършило или само беше затишие пред буря - ще разберем при следващия литературен опит

Мариета беше страшно учудена. Ник говореше по телефона, а после поиска тя да си тръгне… Защо? Обзеха я съмнения, подозрения… „И все пак” – мислеше си тя – „Не мога да го виня. Каза, че изскочила работа, значи наистина има работа. Защо да ме лъже?”. Ник я беше закарал до автобусната спирка. След една сладка целувка, й пожела приятен път… Извини се още веднъж… И после си тръгна…
Тя седна кротко на пейката. Огледа се – отсреща имаше долнопробно кафе. Сега го забеляза… Когато дойде не го беше видяла… Имаше само две маси – на едната спеше бледо подобие на човек, който тя определи като „купчина мръсни парцали”. Несъзнателно сбърчи нос. Мразеше миризмата, носеща се около пияндетата. И мръсотията също мразеше… Беше научена на ред и не понасяше хаоса. Това събитие сега я изпълваше с толкова объркване, че не разбираше сама себе си. Тръсна глава, сякаш да пропъди мислите. Наложи си да не мисли за Ник… А как? За момент й се приплака, но сдържа сълзите си.
Автобусът дойде и спря за кратка почивка. Мариета се качи и седна от лявата страна до прозореца. Нямаше много хора и никой не седна до нея. Така даже беше по-добре… Ако се беше настанило някое едро женище, което е по-лесно да прескочиш, отколкото да заобиколиш, нямаше да го преживее. Обикновено тази… жени… бяха съпроводени с една специфична неприятна миризма, от която на Мариета винаги й се повдигаше… Автобусът потегли. Тя заби безжизнен поглед навън – нищо не виждаше. Чувстваше се объркана и обидена… Да беше обидена, че Ник я пренебрегна… Но не му се сърдеше, защото не можеше да му се разсърди… Беше сърдита на себе си.
Изведнъж се сети за Павел… Беше ли обещала, че ще му се обади? Май да… Сега се почувства и виновна. Не искаше да го лъже. Той беше винаги толкова добър към нея – търпеше я, глезеше я, разбираше я. Даваше й топлина и сигурност. Сега се чувстваше несигурна и почувства почти осезателна нужда да се види с Павел. Но какво щеше да му каже : „Ами аз бях при Ник на Раднево. Тъкмо бяхме стигнали до най-приятната част… и той ме накара да си тръгна след един телефонен разговор.” Сви се. Колко двулично й звучеше – в собствената й глава!. За момент се почувства невероятно зле и затвори очи. Смъкна се по.надолу в седалката и подпря глава на стъклото. Усети друсането на автобуса… чак сега. Сякаш за пръв път чу бръмченето на двигателя му. И се вкопчи със зъби и нокти за този тормоз за главата. Шумът й пречеше да мисли и Мариета се заинати и започна да слуша само него… Накрая се унесе неусетно и потъна в тъмните и необясними дебри на съня…

Дори да не можеш - трябва. А щом трябва - можеш.

(Я да поразвия образа на Камофлажко)
Мартин гледаше, стиснал зъби, към вилата от, която потегляше колата към селото. Беше чул всичко, последния вик в технологиите беше негов, можеше да си го позволи а и разбираше от тези джунджуриики адски много. Разбираше и от много други неща и преди години му се очертаваше бляскаво бъдеще, но след това всичко рухна, една след друга всички преспективи се затваряха, родителите му починаха а той стана роб.
Всичко това заради шибаната армия, заради шибаната система... Беше безсилен да си отмъсти, но можеше да стори това с Мариета. Щеше да я убие! Беше си го представял и сънувал хиляди пъти, беше обмислил сичко, но сега тъпата пачавра на онова шибано плейбойче - Ник - си беше навряла носа където не й е работата и беше провалила всичко. Това не представляваше проблем за него, той можеше да почака.
Беше чакал толкова дълго, че още няколко дни, седмици или дори месеци и години не биха представлявали проблем за него. Беше свикнал с провалите, но все пак всеки път го изпълваше омразата с все по-голяма сила от предните. Спомените лека по лека започнаха да се прокрадват в тъмнината около него и той не можеше да ги прогони. Един подир друг изплуваха кошмарите от миналото му и настървено му се нахвълиха.
Беше на 19 когато започна да учи Информатика, беше най-добрия. Спечели пълна стипендия от университета и участваше във всеки един възможен проект. Развиваше се и самостоятелно, впрочем това винаги му даваше предимство пред другите, които чакаха всичко да им се смели и подаде в човките. Той търсеше и намираше, искаше и му се даваше - беше блестящ. След втората година от обучението му получи оферти от двете най-големи фирми в неговата област и той избра най-добрата. Издигането му продължи, успехите в училище не секнаха а скоро стана началник на малък отдел на дебъгъри във фирмата. Колегите му твърдяха, че ще бъде един най-младите директори във този бранш.
Беше и влюбен... Влюбен в Мариета - негова колежка от университета, която беше не по-малко интелигентна от него а и много красива. Той обожаваше всеки разговор с нея, всяка секунда прекарана с нея беше като секунда в рая, но не смееше да направи Крачката. Не беше грозен, дори симпатяга, но беше срамежлив, занимаваше се с информатиката а тя не можеше да го научи как да охажва едно толкова съвършенно същество.
На четвъртата година от обучението му всичко във фирмата беше перфектно. Взаимоотношенията с колегите му бяха супер, защото беше общителен и весел човек а с директорите се разбираше, защото те се разбират с всеки трудолюбив служител, все пак от тях се прехранват. И тогава, когато завърши той реши да действа. Последния ден в университета предложи на Мариета да се видят вечерта под предлог да си поговорят за бъдещето. Уговориха си среща и той се прибра и лежа в леглото замечтан.
Тъкмо се готвеше да излезне когато на вратат се позвъни. Кой ли можеше да е? Отвори вратата а пред него стояха четирима военни, те му прочетоха правата преди да е успял дори да се изненада и му сложиха белезниците.
Следващите събития бяха низ от съдебни дела и арести и в крайна сметка трябваше или да стане професионален войник или да лежи 5 до 10 години за държавна измяна.... И защо беше всичко това? Защото не беше отишъл на шибаната военна комисия. Мислеше си, че ще го подмине, както и всичко лошо до сега, но уви. Военните се подиграха с него, съсипаха го и го поробиха - душевно и физически беше окован. Цялото му бъдеще беше провалено. За един миг се превърна от обещаващ програмист в долнопробен войник. И Мариета... Така и не я видя повече, сърцето му се късаше, мислеше самои единствено за нея. Обвиняваше себе си, плачеше по цели нощи и я сънуваше през деня.
През следващите години прекара мног овреме в карцера докато накрая любовтта му към Мариета не почна да преминава към омраза. Обвиняваше я, че заради нея лежи в карцера. Държеше я отговорна, че не е дошла да го види макар и той да не я търсеше. Намрази я!
В казармата го направиха "истински мъж". Бяха го сложили в най-тежкото поделение, където прошка нямаше. 8 Часа физически упражнения и 8 часа по обучение специално за него и още двама войника в най-модерните технологии касаещи военните. Всичко, от футуристични оръжия до микроскопични уреди за подслушване. После идваха 8-те часа сън. Постепенно той се научи да ги ползва по предназначение, но това не го спасяваше от мислите за проваления му живот и омразата към Мариета. Сега вместо да мисли за тях той ги сънуваше, всяка божа вечер щом затвореше очи кошмарите ге подлудяваха.
На третата година дойде следващия - последния удар на съдбата. Родителите му и сестра му загинаха при катастрофа на път да го видят.Вълни на вина и гняв го заливаха едновременно. Това прекърви последнат съпротива в него - доброто си отиде и остана само пълен мрак в душата му. Мрак и кошмари!
Скоро се превърна в перфектния войник - не чувстваше, не молеше, не противоречеше, беше целеустремен и префектен. Няколко тайни мисии го утвърдиха и стана водач на спец отряд.
Всичко свърши един ден когато попиля от бой по-висш офицер. Смаза му главата и му изпотроши всички крайници. Имаше и 4 счупени ребра - лекарите заявиха, че е жив по чудо. Спасиха го и след 3 месеца го изписаха. През това време Марти беше на военен съд и го разжалваха - превърна се в отрепка. Неспособен да се вмъкне обратно в нишата в обществото, която му "принадлежеше" и презрян сред военните. Никой не се интересуваше дали офицера си го е заслужил - той беше прогонен.
Разбира се Марти не остана дълго време безучастен - вече на свобода в него се освободиха и омразата и ненавистта към обществотот и Мариета. Няколко успешни хаквания и разполагаше с прилична сума с която да си осигури отмъщението.
И ето го сега тук - в прохладната нощ - в сенките на гората - замрял и едва дишащ. Идващата кола сепна мислите му - Ник се връщаше от града. Пачата му щеше да дойде след по-малко от час и половина. Седна и зачака потънал за пореден - безброен път в мислите си. Но този път мислеше трезво - как щеше да се промени плана му и как да превърне негативите в негова полза... В това го биваше. И то адски много!

/опит за сглобяване на историята, която Асуан е вмъкнала в началото и настоящата/

Алдор се запъти към малко селце, сгушено в долината, която се простираше пред Планината. Стигна до площадчето и търпеливо зачака превозно средство, което да го закара по-близо до Планината. Все още в душата му живееше легендата за красивата жена и Магьосника. Не след дълго търпението му беше възнаградено, чувайки шум от приближаващ се автобус. Той беше единственият пътник, който се качи в полупразния автобус. Купи си билет от шофьора и се запъти към задните седалки. Но по-скоро усети, отколкото видя момичето! - Подпряло лице о стъкрото, стиснало очи и той почувства болката й, която се излъчваше от цялото й същество. Тази огнена коса, така копринено мека - защо го зовеше да я погали! А очите й - какви бяха очите й? Сини? Не, зелени!? О, не! Нима бе възможно да си въобразява! Не може да бъде! Той не беше фантазьор! Наистина, все още мислеше за легендата, но това сън ли бе или наяве той виждаше Жената от преданието?!
Седна до момичето, чудейки се как да постъпи, какво да каже. Коя бе тя? Защо тук и сега? Въпроси, въпроси, блъскаха се в главата му и той неволно изохка. Момичето рязко се обърна, отворила широко ясните си сини очи:
-Какво правите тук? Защо седнахте до мен при почти празен автобус? - попита го гневно тя.
Той седеше омагьосан, шокиран и в първия момент не можа да отговори нищо. - Само я гледаше мълчаливо и в душата му се надигаше едно приятно чувство - сякаш я е познавал отдавна и е чакал точно нея. Прииска му се да й разкаже всичко: за красивата Планина, за още по-невероятната легенда и за необикновената прилика между нея и образа на жената. Срещна очите й, които го гледаха очакващо и неодобрително. Алдор само се усмихна:
- Наистина, не мога да кажа нищо в своя защита. Простете, че нахлух така във Вашия свят, но и аз не зная как стана - просто знаех, че трябва да седна до Вас. - отговори примирително с кадифения си глас.
Мариета трепна. Този глас - той й напомняше нещо топло, уютно, сигурно. Този човек излъчваше такова спокойствие, че й се приска да се сгуши в него и беше сигурна, че той ще я брани този път от всички неприятности. Изплаши се от себе си - нима толкова беше разстроена от срещата и бързата раздяла с Ник, че бе готова да се хвърли на врата на първия срещнат! Глупости! Тя не беше такава! Просто ще се вземе в ръце и отново ще управлява живота си сама! Погледна го отново - и ето пак този трепет, това нежно чувство за нещо толкова близко и познато...
Алдор я наблюдаваше мълчаливо - видя бързата смяна на чувствата, които бушуваха в душата й, изписани на лицето й. Почувства, че трябва да я защити. Трябваше да направи нещо - тя страдаше и имаше нужда от помощ. Той бе готов да й я даде. Защо? - не знаеше.
Никой не знаеше. Един мъж и една жена - двамата в един полупразен автобус, пътуват нанякъде в планината. Съдбата бе ги срещнала. Времето бе настъпило. Усетиха, че се случва нещо необикновено с тях! Сякаш не бяха в този зъл, забързан свят! Сякаш не живееха във века на високите технологии - просто времето беше спряло. Наистина ли беше спряло? Къде ги водеше коръбът на съдбата? Какво щеше да им поднесе?...
Анна-Мариета въздъхна тихо, гневът й се изпари и се загледа през прозореца... Тогава я видя - Планината, чудно красива, такава каквато я бе виждала много пъти до тогава само в съня си! Слънцето залязваше, обагряйки склоновете й с чудно красиви цветове, които се преливаха един в друг и създаваха илюзията за един приказен свят, който ги зовеше... Тя затвори за миг очи и видя картина: една жена върви с разпилени огненочервени коси към Планината, защото знае, че там я чака Той... О, не, жената се обръща и Ани вижда себе си... Вече знае кой е мъжът...
- Извинете, зле ли Ви е? Какво става с Вас? - чува как някъде отдълбоко и много отдалече идва до нея този галещ глас и знае, че може да му се довери... Мариета рязко отвори очи, срещна неговия топъл и загрижен поглед, усмихна се виновно и притисна с ръце гърдите си, където чувстваше, че сърцето й ще се пръсне.
Алдор усети, че с нея става нещо и поиска да бъде с нея, да не се страхува и заедно, ръка за ръка да преминат през изпитанието, което им е подготвила съдбата.

След по-малко от час колата на Петя изсвири, на последния завой преди вилата, с бясна скорост и закова пред нея като остави гумите по асвалта. Марти стреснато гледаше. Тази беше същинска фурия – природно бедствие от 5-та степен.
Петя излетя от колата преди още двигателя да е спрял да работи и връхлетя в къщата като едва не изкърти входната врата. Последва луд скандал, който Мартин проследи със свалени слушалки – чуваше се и без тях. Постепенно Петя поутихна, защото нямаше в какво да обвини Ник и двамата седнаха да вечерят. Пиха хубаво вино и изядоха вечерята която Ник сготви – беше добър готвач. В замъгленото от виното съзнание на жената се мярнаха въпроси, защо Ник е зел толкова много продукти и такова хубаво вино, но тя не им обърна внимание. Чувстваше се добре и приятната топлина от камината допринасяше за това. Дървата тихо пукаха а пламъците си играеха, като се катереха един върху друг в стремежа си да се издигнат нагоре по комина. От уредбата се носеше тиха и приятна музика а Ник внимателно си играеше с косата й. Бесовете в нея бяха отстъпили място на умората, която на свой ред си отиваше под нежните ласки обгръщащти всичките и сетива.
Ник я гледаше и се чудеше – Заслужава ли си тази жена? Струва ли си да я държи? В един момент му беше много приятно да е с нея, но той си отмина безвъзвратно. Сега тя му беше повече в тежест. Само ревнуваше, е, с правно, но той искаше свободата си а тя не му я даваше. Сега вместо да се е впуснал в изучаването на прекрасната и наивна Мариета той седеше и “укротяваше звяра”. Трябваше да намери начин да я разкара – нямаше да е трудно. Петя беше самолюбива и нямаше да го тормози. Въпроса беше кога и как. Не искаше да рискува тук, защото го беше шубе Петя да не полудее и да вземе да го убие. Той се изсмя на глас при тази мисъл и Петя се размърда. Отвори очи и промълви едва чуто:
- Обичам те... – След което пак заспа под омайното було на червеното вино.
Ха, и таз хубава – помисли си Ник... Може да се окаже по-трудно отколкото го очаквах.
През това време Марти ги наблюдаваше и обмисляше всяка подробност от своя нов план. Беше рискован. Ако Ник решеше да се прави на мъж трябваше да го нарани, но това можеше да събуди жената... Е тук нямаше кой да я чуе, но си беше един риск и голям недостатък според него.
След половин час реши да действа. Промъкна се до вилата и намери панела на алармата. Дезактивира я за по-малко от минута и се вмъкна през открехнатия прозорец на трапезарията. Към дневанат имаше 2 пътя. Единия през кухнята, но вратата беше затворена а другия през коридора. Марти се запъти тихо към коридора и после към хола. Надникна зад ъгала и видя запалата Петя, но Ник го нямаше.
Мамка му! – изруга на ум войника. Огледа внимателно и реши, че Ник най-вероятно е в кухнята. Тръгна на там тихо през хола, но в този момент се разнесе силен трясък на счупена бутилка и Петя отвори очи. Погледа й се спря право в него – сънен и изпълнен с недоумение. Тя се изправи бързо и едновременно с това извика Ник и почна да се отдалечава от облечения в черно човек, но той беше твърде бърз и с две големи крачки се озова до нея и с няколко едновременни движения извади пистолета си, хвана я за ръката и я извъртя така, че той застана зад нея и двете и ръце не можеха да мърдат, заклещени в хватката му, а студеното дуло на оръживто се опря под ухото й. Сега и двамата гледаха към кухнята от където се появи Ник, който застина на прага с глупав поглед на тревопасно животно, което е осъзнало, че таралежите не са вид изсъхнала трева.
Марти насочи оръживто към него и тихо каза:
- Спокойно Ник, искам само да свършиш една услуга за мен. Ела на сам и седни на дивана без резки движения!
- Хей, кой си ти по дяволите?! – Собственика на къщата се беш поокопитил и плейбойското му самочувствие проговаряше.
- Ще разбереш всички отговори ако додеш тук мирно и тихо.
- Ник, направи нещо мамка му! тига си седял като пън! - Петя се помъчи
да се освободи от хватката на похитителя си, но беше напразно. Това обаче даде шанс на приятеля й да дозагрее положението в което се намираше и да вземе най-глупавото решение в тази ситуация – да бяга.
Марти изруга мислено на ум и всичко което последва беше автоматична реакция. Беше свикнал да действа инстинктивно и в напрегнати ситуации да взима най-правилното решение. Сега действаше по същия начин – като машина.
В момента в който Ник хукна през кухнята към трапезарията, Марти пусна Петя и я халоса силно в тила с дръжката на пистолета, като насочи отпуснатото и тяло да падне върху дивана и хукна през коридора към трапезарията. Влетя в нея тъкмо за да види как Ник изкача през прозореца. Войника го последва и на 30-тия метър го настига и повали. Двамата се проснаха на земята. Марти скочи на крака на секундата и изкара въздуха от дробовете на Ник с силен ритник. Мъжа се запревива от болката и отчаяния опит да си поеме малко въздух. Марти изкара белезниците и му закопча ръцете отзад. Хвана го за косата и го изправи на крака. Ник се заолюлява, но поне вече можеше да диша. Изкашля се силно и падна на колене. След като спря да кашля погледна нагоре към мъжа с камофлажното облекло и единственото което каза беше:
- Моля те, не ме убивай...
Марти го хвана здраво и го закара обратно в хола където Петя лежеше все така в несвяст. Завърза го за едно от ребрата на радиатора от локалното парно и отиде при нея. Провери пулса й и като се увери, че е жива я настани по-удобно на дивана, после отиде до кухнята и се върна с една кърпа с лед в нея. Сложи я на мястото където беше ударил жената и после и нея закопча с белезници за едната ръка и към крака на дивана.
Погледна към Ник, който се беше сгушил все едно може да не го забележи:
- Много смело от твоя страна – каза иронично Марти, сложи един стол на 2 метра от него и седна.
- Нека сега да си поговорим...

–За какво искаш да говорим? – Попита Ник и видимо се сви още.
„Боже, какво нищожество!” – Помисли си Марти и го изгледа с погнуса. „Това ли е мъж? Перчи се, пъчи се, но щом ножа опре до кокал – свива си перките, подвива опашка и бяга. Ако Мариета го види в това положение дали все още ще го харесва?”. Той се усмихна зловещо.
–Чувал ли си за Планините Алитан?
–Не… - Веднага отрече той.
–И аз така предположих. – Марти впи ледения си поглед и Ник наведе глава. – Няма откъде да знаеш за нея. Тя не съществува. – „Не и тук.” – допълни наум.
Марти се почеса по носа и погледа през прозореца. Да може би нищо не знаеше този глупак… Но поне можеше да си достави удоволствието да го поизмъчи. Отново впи очите си в неговите:
–Познаваш ли Крис?
–Коя е Крис? – Попита предпазливо… Познаваше една Кристина…
–Не коя – кой. – Усмихна се Марти с пренебрежение. – Кристофър Артър Стюард.
Ник се стъписа. Чувал беше това име, но страхът му пречеше да го свърже с нещо определено. Спомни си, че човекът е направил революционно откритие… Но не помнеше какво точно… Марти прекъсна хода на мислите му:
–Чувал си го, нали? – То не беше въпрос… По-скоро изтъкване на факт…
Ник кимна бързо.
–Това е човекът, разкрил тайната на легендата за Планината.
–Онази, която не съществува ли? – Попита Ник.
–Бързо схващаш. – Похвали го иронично Марти.
А Ник действително схващаше бързо. Беше умен човек. Съзнаваше, че шансът да остане жив е много малък. Може би само ако успееше да се съюзи с този човек… Но дали той искаше съюзник? Сега, повече от всякога му се живееше и разбираше, че би принесъл голяма жертва, за да остане жив. Дори беше готов да се промени… Поне сега мислеше така… А Марти го извади бързо от краткото му вцепенение:
–Този човек е бил убит, предполагам, че знаеш. Имал е и съдружници, с които е работил… Те също са живи благодарение на това, че никой не ги познава. Освен Кристофър, който е мъртъв… Усещаш ли накъде бия?
–Не съм запознат с проекта. – Смънка Ник… И не излъга.
–Фирмата, за която ти работиш е била инициатор на проекта, Никалъс. Но наистина е твърде възможно да не знаеш… Това беше преди 5 години.
Марти отново го изгледа с погнуса. Намразваше го с всяка минута. Ужасяваше се от мисълта, че този червей е държал Мариета в ръце, че я е целувал… Той сбръчка нос. Но беше тук по друга работа…
–В смисъл фирмата е била против да се разгласява за откритието… Кристофър обаче е искал да се разгласи. След написване на първия материал по проекта, Стюард е мъртъв… Не убит, разбира се – нещастен случай.
Ник взе да се плаши все повече, защото това си беше информация… Най-вероятно жив нямаше да излезе. Колко му беше на този да запали къщата – ето ти един нещастен случай.
–Така, но да се върнем на въпроса, за който ти можеш да ми бъдеш полезен. – Поредния студен, пронизващ поглед. – Преди четири години и 8 месеца, когато си постъпил на работа в тази фирма, Иван Не-знам-си кой..
–Геролгиев… - Автоматично изстреля Ник, без да се замисли.
–Същия! Така наречения „твой шеф”, ти даде един жълт плик и ти каза да го скриеш някъде. Къде е този плик?
–Аз…
Сега споменът ясно нахлу в главата му. Да, шефът му беше дал един голям жълт плик… С „Черния списък”, каквото и да значеше това. Но да му каже ли, или да умре с чест? Чест – що за глупава дума. Ако му е безполезен, щеше да умре. Ако имаше полза, щеше до го остави жив… Може би. А дали да не се опита да направи сделка?
–Да, имаше такъв плик. – Кимна Ник.
–Знам, че има. – Изсъска Марти - Къде е?
–Ако не пуснеш да си ида, ще ти кажа. – Каза по-твърдо.
Марти се усмихна… И пистолетът гръмна. Ник усети остра пареща болка в левия си крак. Едва се сдържа да не извика, а от очите му бликнаха сълзи – повече от срах, по-малко от болка.
–Аз не се пазаря. – Съобщи Марти.
–Горе… - Заекна Ник. – На тавана има 4 сандъка. Не са 3 не са заключени – в тях има дрехи… - Пое бавно въздух. – Ключът за четвъртия е в най-горното чекмедже на бюрото ми… Тук… Там е…
Ник припадна, а Марти се усмихна доволно. Стана бавно, протегна се и се запъти към кабинета, където се намираше бюрото…

Дори да не можеш - трябва. А щом трябва - можеш.

Дано някой я продължи поне... Иначе утре трябва да се насилвам аз

Той стоеше и не можеше да откъсне поглед от нея. Инстинктивно усещаше, че нещо не е наред. Виждаше красивите й очи, но в тях имаше болка, страх изненада, но не и живот. Приличаше на смъртник. Лицето й бе бяло като платно, а устните.. вместо да отговор от тях се чу само лек стон. Преди да успее да реагира по някакъв начин, момичето затвори очи и се отпусна на седалката. Беше изгубила съзнание.

продължението - утре, че ми прекъснаха музата

Родена от пепелта!

Той стоеше и не можеше да откъсне поглед от нея. Инстинктивно усещаше, че нещо не е наред. Виждаше красивите й очи, но в тях имаше болка, страх изненада, но не и живот. Приличаше на смъртник. Лицето й бе бяло като платно, а устните.. вместо да отговор от тях се чу само лек стон. Преди да успее да реагира по някакъв начин, момичето затвори очи и се отпусна на седалката. Беше изгубила съзнание. Обзе го паника. Пътуваха в някакъв раздрънкан празен автобус, по третокласен път, бяха насред пустош, а до него стоеше безжизнено някакво непознато, красиво момиче, което сякаш беше излязло от неговия въображаем свят. Усети как главата му започва да пулсира. Въпреки това той се съвзе бързо. Извика на шофьора и я положи внимателно на две седалки.
- Имате ли аптечка? – попита Алдор. – Трябва да й дадем амоняк, за да се съвземе.
Вместо да му отговори, шофьорът, мъж на средна възраст с прошарена коса, изля поток от въпроси:
- Познавате ли я? Какво и стана? Какво ще я правим сега? Дявол да го вземе, не искам неприятности! Ще закъснея за курса и ще трябва да давам куп обяснения.
- Донеси ми веднага аптечката! – прозвуча рязко и твърдо гласът на Алдор, който сепна пороя от ругатни, който беше започнал да се излива от шофьора.
Докато чакаше да му донесат аптечката, Алдор извади мобилния си телефон, надявайки се все пак да има някакъв обхват, за да повика помощ. Първият опит не сполучи. Докато набираше бърза помощ, обхвата се загуби още докато служителката отсреща изломоти нещо. Той продължи с опитите и накрая успя да се свърже.
- Намираме се на пътя за Планината. В автобуса едно момиче изгуби съзнание. Не я познавам... и връзката отново се разпадна.
- По Дяволите! – на свой ред тихо изруга Алдор. Дано тези бяха разбрали нещо от обърканите му обяснения.
В същото време се почви шофьорът на автобуса с някаква стара аптечка в ръце. Алдор почти грубо я грабна от ръцете ми, отвори я и исипа цялото налично съдържание върху близката седалка. Добре поне, че беше заредена, макар да се съмняваше в срока на годност на всичко, което беше вътре. Но все пак беше нещо.. бе някаква надежда. Очите му търсеха някакви ампули. Имаше йод, течен аналгин и.. най-после – имаше и амоняк. Загледа се в надписа върху ампулата. Разбира се, опасенията му се оказаха верни – беше с изтекъл срок. Все пак той взе някаква марля и исипа съдържанието на ампулата върху нея. Разнесе се силен и остър аромат. Надяваше се да подейства. С един скок се озова до непознатото момич. Леко и внимателно повдигна главата й и поднесе напоената марля към носа й. Тя се закашля. Клепачите й потрепераха и след миг видя отново красивите й очи. Погледът й беше леко премрежен. Алдор ликуваше. Беше дошла в съзнание.
- Къде съм? Какво се случи? – с голямо услие успя да попита Мариета. Главата й бучеше, чувстваше се толкова отпаднала, безпомощна и слаба. Опитваше се да си спомни какво се бе случило с нея.

Родена от пепелта!

...която от 5 месеца лъжа, че ще продължа разказа.
На нея и на всички други които ми повярваха.
И на приятелката ми, която безропотно си легна сама в студеното легло без да ме обвини... Поне не и видимо




Антиката, която някой хора наричаха работно бюро, седеше точно срещу вратата на кабинета на Ник. Безспорно шубето имаше вкус, Марти хареса подредбата и усещането за уют и удобство, което се създаваше. Но сега не беше време за глупости – беше тук по работа и се захвана с нея. Чекмеджетата не бяха заключени и от втория опит намери 5 ключа и ги взе със себе си.
На тавана беше тъмно, много тъмно и пълно с огромни паяжини – домове на грамадни паяци при вида на които дори каления войник потръпна. Каква ирония, беше убивал и ставал свидетел на стотицикървави сцени от които обикновенния човек би сънувал кошмари години а изпитваше страх от едни безобидни животинки, или може би не беше заради тях? Нещо в обстановката го безпокоеше – твърде тъмни сенки, прекалено много прах за тази сравнително нова къща... И разбира се тези паяци, що за изчадия могат да станат големи колкото юмрук и онова снобарче не се ли грижеше за новата си къща? Въпросите се въртяха в главата а шестото му чувство не спираше да вие на умряло. Марти наостри сетивата си на максимум и внимателно се заоглежда за съндъците. Ник беше казал, че са един до друг, но проклетия таван изглеждаше като да е с размер на футболно игрище, колкото и невъзможно да беше това – сигурно е някаква зрителна измама – помисли си Марти и се сниши готов да се брани срещу всески... Всичк, което се осмели да го напдне.
- Мамка му! – тихо изруга Марти, но в тишината все едно го изкрещя -Полудявам, нищо не може да ме дебне на проклетия таван!
Сега усети още нещо което го тревожеше без да го е осъзнал до сега – Тишината. Беше неуписуемо тихо, сякаш тя поглъщаше всичко! В къщата се чуваха звуците от гората, звуци на живот и движение – нормални звуци, но тук, тук беше като в нечий гроб. Марти настръхна още повече от тази мисъл, но вида на четирите сандъка го отскубна от злокобните и по негово мнение параноични мисли и в негоотново заговори рационалността тренирана с години. Приближи се до сандъцит и докатосе оглеждаше наоколо с едната ръка ги опита всичките и наистина само единия беше заключен. Все пак той провери трите отключени, но те си бяха пълни с някакви парцали – точно както трябва – хубаво е всичко да си върви по план. Марти бръкна вджоба и извади единия от ключовете и сеопита да отключи след като го пъхна в ключалката, но това определено не беше правилния ключ. Следващите два също не бяха тези които търсеше, но четвъртия пасне с леко изщракане в механизма на ключалката и марти Превъзбудено го завъртя преди разума му да изкрещи, че не е проверил за капани. За един миг младия войник остана като статуя на едно място без да мръдне нито на милиметър, но след като нищо не се случи той внимателно провери сандъка за външни белези от капан, но след като не намери такива завъртя ключа благодарейки, че Ник не е някой откачен с достъп до експлозиви и елементарни познания за бомбите.
Марти открехна само на около милиметър капака на сандъка и с прецизните движения на хирург провери дали вътре не е заложена бомба, която да се активирапри отварянето на сандъка. Бомба нямаше и той отвори капака и го облекна на стената отзад. В сандъка имаше само един единстен жълт плик, с големината на списание и приблизително същото тегло и дебелина.
- Ето те и теб! Доста време ми отне да те намеря, но сега най-накрая ще сподлиш тайните си с мен.
Усмивка на задоволсто от добре свършената работа пробягна по лицето на Марти и той с удоволствие тръгна да се връща в хола при пленниците си.

Още на прага на стаята нещо в главата му изкрещя, че нещо не е наред, но момента в който разбра какво точно, беше и момента в който Петя стовари върху главта му, с всичките си налични сили, една порядъчно огромна цепеница приготвена за камината. Краката му се подкосиха и той падна на колене а Петя, обезумяла от ярост, се засили за един удар, който с удоволствие би избегнал ако имаше такава възможност а той я имаше и се възползва от нея. Леко се наклони ннастрани и цепеницата на Петя профуча покрай него последвана от загубилата равновесие собственичка и последователно се стовариха на пода, където с незавидна елегантност цепеницата нокаутира шашнатата Петя, която тази вечер за втори път заспиваше въпреки своето нежелание.
Марти внимателно се претъркули и седна на пода като използваше дивана за облегака, опипа главата си и с недоволтво установи, че кръвта му със звидно старание се опитваше да напусне затворените си вериги. Внимателно се изправи и се насочи, прикрепяйки се за мебелите, към кухнята, където напълни две кърпи с лед и слагайки едната върху вече огромната подутина на главата си се запъти към хола. Там обърна внимателно безжизнената Петя и сложи другата кърпа на челото й. “Какъв удар само” помисли си той и въпрелибоката го напуши смях – нещо адски нетипично за него дори в хубаите му дни. Внимателно се настани на дивана изапочна да анализира случката. Изглежда се беше забавилтвъре дълго на тавана и малката красавица беше дошла н себе си и се беше оказала по здрава отколкото я бешепреценил, бе успяла да повдигне огромния диван и да се освободи. “Добре поне, че не знае къде да удря” мина още една весела мисъл през главата му, “Ако ме беше цапардосала където трябва, с тази сила, сега щях да лежа полумъртъв на пода с пукнат череп”. Огледа се още малко ивидя, че Ник е с превързан крак точно над раната и още веднъж се възхити от жената, която сега лежеше в безсъзнание на пода с нейните прекарсни коси разпилени като пожар около красивото и лице овенчано с огромна цицина... “Какво по дяволите става с мен!?”.