Тема за размисъл

Като е тръгнало да си говорим за Сатурн - и всичко де що е отвъд него - да споделя с вас на какво се натъкнах. Мен буквално ме полазиха тръпки и се отръсках като мокро псе пред монитора. Тъ, ето за какво става дума:

Тема: не знам дали е фобия, но е натрапчива мъсъл [re: lskrena]
Автор: VirtualStranger (ту тук - ту там)

... ако нещата отиват към депресия и вече никакви интереси не могат да заместят другарското рамо?
... ако това се превърне в натрапчива идея - че няма с кого едно кафе да изпиеш - БУКВАЛНО /може и да звучи невероятно, но е факт/ и тази мисъл неумолимо, натрапчиво те преследва, каквото и да се опиташ да захванеш? Защото всеки нормален човек все пак има някакъв кръг приятели/ки, а около тебе е вакуум - такава среда липсва?
... ако търсиш спасение в желанието си да помагаш тук и там, но никъде нямат нужда от помощта ти? Или приемат съдействието ти и когато нещата там се оправят - забравят за теб и преставаш да си част от компанията там, където в нужда си бил добре дошъл?
... ако просто си седиш цял ден вкъщи, ден след ден, с един компютър и ровиш по интересни за тебе сайтове, но няма с кого да споделеш това, което ти е направило впечатление, което те е възхитило? И това ти тежи, тежи... и вече не ти се рови никъде? Защото искаш да контактуваш с хора, а не с компютър...
... ако нямаш желание да гледаш филм, защото прекалено много филми си гледал сам и ти е търсене, че няма с кого да обмениш впечатленията си...
... ако имаш хиляди интереси и вече нищо не ти се прави, ако започнеш да забравяш да поливаш цветята си и да храниш домашите си любимци... и разхвърляния дом вече не ти прави впечатление, защото си загубил всякаква мотивация да се стараеш
... ако не си падаш по повърхностни контакти - дори да го, искаш, не можеш да го направиш само и само за да се измъкнеш от тресавището на самотата, защото просто си прекалено сериозен за повърхностни истории
... и ако не дай си боже се увлечеш по човек, на който не му пука, че си готов да застанеш до него и ти съзнаваш това, и приемаш да не досаждаш там, където си някакъв просто познат /а би искал, ако не друго, да си поне по-близък приятел, просто да влезеш в някаква компания/... и настроението ти без да те пита се влияе пагубно от едно телефонно обаждане - силна емоционална зависимост когато няма нищо, а не дай си боже какво би било ако човекът е същия в случай, че има нещо...
... ако въпреки всичко се опитваш да се срещаш с хора от другия пол и се получава така, че те харесват тези, които не те привличат, а тези, които те привличат тебе не те харесват /това би могло да бъде дискутирано като отделна тема, вмъквам го тук за да покажа, че все пак правя опити за контакт и нови познанства/
... ако нямаш и колеги, защото работиш съвсем сам в едно затворено помещение... или колегите са единствените хора, с които разменяш по някоя приказка... и прекарваш дългата си отпуска съвсем сам, тъпеейки вкъщи, защото няма с кого да излезеш на разходка, а ти е писнало да се разхождаш сам
... ако никога не си пил/а кафе със съседите си защото нямаш иницитива да се сприятеляваш или пък просто не го умееш или пък хората са се отчуждили един от друг... ако си много общителен/а, но не си комуникативен/а...

Каква полза за теб и за другите, че си добър, обичлив, с широко сърце... когато не знаеш как да го покажеш или когато показвайки го, никой не го забелязва?
Каква полза, ако само седиш вкъщи и плачеш и никой не знае, че ти съществуваш,... но ако излезеш навън си все така сам и нищо не може да те зарадва, защото не можеш да го споделиш
И става така, че животът ти минава като на "професионален самотник" , ако си в положение в каквото са доста от хората в преклонна възраст, които нямат близки, но разликата е че ти си започнал така от 20 и ставаш на 30, на 40, на 50 години...
(Клуб на разведените)

Отначало мислех да го пусна в темата за оф-топици. Но нещо не ми се върза с предишните 'находки'. Пък и си мисля, че си заслужава отделна тема.
Първото ми усещане беше, че това съм го писала аз. И много неприятно ми стана... и болно, и тъжно.


А, бе, наистина ли толкова драстично сме почнали да Осамотяваме?!?
В търсене на индивидуалността си през епохата на Водолея, сме постигнали на този етап единствено самоизолацията? Усещането за тотална отделеност?
Несвързаност с нищо и никого? Чувство за собствена излишност, дори и сред уж сродни души? Мисълта, че Животът минава през теб като танк - и изобщо не те забелязва?!?

Или не е виновен Уран/ Водолей, а Сатурн - с преминаването си в Лъва? То е аналогично на това да скача с подкованите ботуши по его-то на всеки един, защото всеки един си има Слънце нейде из картата...? Сякаш целият свят се състои предимно от граници, които точно в този момент точно ти по никакъв начин не можеш да преминеш? Все едно си в карцер? Наказан на колене върху орехови черупки и с лице към ъгъла? И при това никой не си губи времето да ти обяснява поради що - ако се сетиш, сетиш...

Или си е Плутоновата склонност така да се задълбаеш в собствената си чернилка, та чак да се закопаеш? Собственоръчно? Да искаш да крещиш, а да не можеш? Да ти трябва помощ, а да не си в състояние да си я поискаш? Да имаш нужда от чудо, а да знаеш, че чудеса няма? Че всяко чудо си има обяснението и можеш да го разглобиш на винтчетата и болтчетата му? Че дъгата не сбъдва желания, защото е само едно отражение на светлината в обикновени водни капки?

Искам да го разбера това - откъде идва?
Някакви хипотези по въпроса?



*така ужасно ме боли,
че вече нищо не усещам*

Сещам се за поне 12 начина да отговоря - че и повече. И ми се струват еднакво правдиви - просто зависи от твърде много неща, с които човек разполага като отправни точки. В същото време тази тема е толкова дълбока и всмукваща ... и безгранична, че май предпочитам да обикалям около нея и да я съзерцавам отдалеч, вместо да скачам директно вътре.

От една страна човек винаги е сам - във всякакъв смисъл. Аз поне се чувствам винаги сама и това до такава степен ми е дифолтно състояние, че не знам изобщо какъв друг вариант има. Дори и в моменти на най-невероятна близост с някого, пак така се чувствам - макар тогава усещането да не е доминиращо, а само като фон. Като сянка, която винаги е някъде зад рамото ми и търпеливо ме изчаква да се овъргалям като магаре в прахоляк в усещането за "ние", да го попия, да се напоя с него, да се запася - та после споменът за това да ме гложди като камъче в обувка. И да ми пречи да се съмнявам, че това наистина ми е дифолтното състояние...

От друга страна, човек никога не е напълно сам. Понякога си мисля как във всяка вещ около мен са "запечатани" нечии сенки - абсолютно всяко нещо наоколо е минало през човешки ръце по някакъв начин. Столът, на който седя в момента например - някой го е проектирал, измислил е как да изглежда, дали да има облегалки, представял си е дали ще е удобно на тези, които някога ще седят на него, после го е произвел, транспортирал го е до магазина, някой ми го е продал... Книгата до мен е написана от някого. Халатът, с който съм облечена, е скроен и ушит от някого. Филмът, който току-що гледах, има сценарий, написан от някого, режисиран е от някого, пълен е с живи хора, които го изиграват, сниман е от някого... Не знам дали успявам да го обясня... Просто където и да се намираш, във всяка секунда си заобиколена от невидимо, но безбройно човешко присъствие... Аз поне така го усещам. И по тази логика човек никога не е съвсем сам...

От трета страна, томове могат да се изпишат за всички онези особености на сегашното време - какви са хората, как живеят и защо, колко дълго, дали заедно или сами... Ако ме тресне музата, сигурно аз лично мога да напиша поне един том (или като начало постинг). И то - времето - наистина си има "нрав", аромат, цвят, през чийто филтър минава целия свят... И никога не се повтаря (времето) - доколкото ми е известно, астрологично погледнато, един и същи момент никога не се повтаря изцяло - всеки миг си има своя уникална звездна конфигурация, която никога досега не е била и никога няма да бъде. И е логично човечеството, плъзгайки се по тези улеи на времето, да се променя постоянно и никога утре да не е като вчера.

От четвърта страна, има май някакви вечни теми, състояния, вълнения - вечни неща, които, макар и в различен нюанс, се повтарят и въртят. Например от древността насам възрастните винаги смятат младите за "разхайтени" - дори думите са подобни - и когато младите станат възрастни, на свой ред цъкат кисело след разхайтеността на новите млади. Откакто съществуват човеци, има любов, омраза, страх - и самота, естествено. От мига на раждането си човек е вече сам - защото напуска онази "нептунова" утроба, в която все още няма "аз и ти"... Самият процес на физическо отделяне и обособяване като отделен човек, е начало на самотата - глобално и екзистенциално погледнато.

Между другото, като споменах Нептун, се сещам за една теория, според която злоупотребата с (каквито и да е) психоактивни вещества, е просто несъзнателен опит човек да се върне в онова вътреутробно усещане за сливане и неотделеност. Един вид средство за разбиване на сатурновите граници и заличаване на студената сатурнова самота.

Май е по-добре да спра сега, защото взе да набъбва постингът ми, а не му виждам края засега… Във всеки случай тези дни си мислех за това, че самотата е някак заложена в символиката на “големия кръст” на двете оси – Асц.-Десц. и ИЦ-МЦ. Понеже всяка от тези 4 точки е в квадратура или опозиция с останалите. Излиза, че не е възможно човек да е едновременно в мир със себе си, с партньора си, със семейството и “социалния си образ”… Което не пречи постоянно да опитва – и всъщност основната движеща сила към личностното ни израстване, е именно справянето с това “първично напрежение”…

На по-бодра/трезва глава може да пробвам за продължа…

Самота и самотност са две различни състояния.
Човек се ражда сам и сам умира...и сам върви по собствения си път и винаги е било така и така ще бъде. По пътя среща спътници за известно време, но това не значи, че няма по-късно да продължи пътя си пак сам.
Докато самотността е психологическо състояние - човек може да се чувства самотен не само сред тълпата, но и сред близки хора.

Човек се чувства самотен, когато е забравил за себе си, за собственото си съществуване. Защото ако помни себе си, ще знае и че всичко на тоя свят е взаимосвързано и свързано по принцип и ще започне да разпознава, че бог е навсякъде, а бог е цялото. И бог е и в него. Е като цялото е в теб, как можеш изобщо да се чувстваш самотен? Когато си свързан с цялото?
Рама много правилно се е усетила, че всяко нещо е сътворено от някой човек (когато не е от бог де) и боравейки с него, ти на практика влизаш във връзка с неговия създател.
Та като зяпаш сайт, нали компютърът е сътворен от хора, сайта е сътворен от хора и навсякъде можеш да усетиш замисъла на създателя му, а така влизаш и в контакт с него.

Човек може да е самотен, само когато е станал безчувствен, освен това егоист, затворил се е в себе си и си въобразява, че е самотен остров, отделен от всички останали....а си въобразява, защото тази отделност е само в ума и в егоизма му.

Та от тази гледна точка Сатурн, Плутон или който и да е, принуждавайки някого към усамотение и самота, се опитват да го научат да потърси вътрешната връзка между себе си и света...щото външната връзка да плещиш на кафе с приятелки примерно може и да е добра, обаче вътрешното усещане на близост е истинското и то не зависи от времето и разстоянието, нито от директния контакт.

Нещата са смислени не защото ние им даваме смисъл,а защото разкриват смисъла си пред нас.

Хубава бирена тема...или за разговор другаде. Разбира се, по желание.
И разбира се, като се поочисти от плявата.

Ако желаеш-преведи ми на български или на джемски.


/продължавам да си водя записки...

...и си води записки.

Хиляди приказки са изприказвани за самотата и самотността и винаги има какво да се каже. Въпросът е в емоциите - болката, отчаянието, потиснатостта, депресията. За момента ми се струва че не самотността, а несподелеността е причината за последните. То от несподелена любов най-много се страда - вметнато "между другото". Едва ли би заела позиция на активно споделяне - на туй му викат и натрапване ( освен ако не си поп-звезда или нашумял млад писател ). Тогава остава пасивното споделяне. Ако излъчваш добро, чисто, светло, обичливо, винаги ще има желаещи да го споделят. До степен да ти се прииска да се усамотиш. Или на принципа подобното привлича подобно. И разпознаваш кой-какъв. Ами ако излъчваш подтиснатост, мрачна (тиха, лежерна, поетична) тъга, депресираност - такива ще привличаш. И няма да ти харесват. Щото в тебе вътре всъщност е друго, и то иска друго. Оттам и болката - от дисонанса на вътре/вън. И боли докато има дисонанс ( макар че често решението се оказва най-болезнено).
А планетите - какво друго освен помощник в хармонизирането на дисонанса да са. Аз не ги виждам като причинители, а като осветители. Сценични.А на края на пиесата, завесите падат, и оставаш...сам.

Все едно чета себе си .

Слънце в Лъв в 3-ти дом и Сатурн в 10 дом в Риби .

Енергията на ..

съгласна съм, че има почти безкрайни възможности за намиране на самота в картата.

самотата може да бъде по всяка планета май: класическите са уранова (по собствен избор) и сатурнова (наложена отвън), нептунова (мечтателна откъснатост)... да не почваме пък с Плутон...

ако ти е неаспектирано слънцето пък какво ли е... или забито в 12ти...
даже меркуриева може да бъде, ако ти е наранен М. или ретро и не можеш да общуваш "нормално"


всъщност зависи как се дефинира "самотата".

и дали човек се ЧУВСТВА самотен, дори обграден с много хора (т.е. не е външно сам) или наистина Е видимо самотен, обаче хич не му пука...

Мисля, следователно съм... single

Tova vse edno 4e sum go pisal i az. UVI , tova e taka i 6te stava s se pove4e hora taka po pri4ini 4e ob6testvoto e trugnalo da se razviva v napulno otka4ena i li6ena ot logika pososka s buma na konsumatorstvoto i obezceniavane na vsi4ko cenno koito zapo4na predi 10-tina godini v celia sviat.
No tova koeto iskam da kaga e, dobre de, kato ima du6i koito biha napisali tozi tip posting, nali ot NAS zavisi NiE da stanem POMEJDU SI priyateli SEGA, da probvame s razgovori da si pomognem edin na drug. To ot nas zavisi. Kato vsi4ki kontakti sa povurhnostni - suzgai edin dulbok! Razkrii se izcialo i o4akvai drugia da se razkrie su6to - kakvo mu e trudnoto ?!

Mnogo iazvinete za latinicata, izvun Sifia sum v zabutan club.

Моето скромно мнение (написано дискомфортно в един клуб в Бургас) е, че това безнадеждно състояние на самота е симптом на хората, които отказват да поемат отговорност за себе си и за живота си. Всички на някакъв етап минаваме през тази опитност, тя е част от процеса на порастване, когато трябва да си признаем, че никой не ни е длъжен за нищо, нито да ни бъде приятел, нито да ни дава любов и внимание, нито да се грижи за нас. И ако някой реши да го направи, то е подарък, свободно волизявление и нямаме право да задържим и капчица от светлата енергия, пратена към нас, за себе си. А можем да станем канал за нейния поток и да я отправим към някого другиго като подарък, като чиста воля.

А какво правим? Затваряме се в черупката си и чакаме. Чакаме да звънне телефонът, да ни върнат поканата, която миналата седмица сме отправили ние, да ни поканят този път нас на кино, няма само ние да се обаждаме пък, да се сетят за рождения ни ден, ние винаги се сещаме.

И какво се оказва? Колко пъти съвсем чистосърдечно и безусловно сме подарили любов, оказали сме внимание? Не е ли било винаги, защото тайно сме очаквали нещо в замяна? Колко пъти сме изтъргували емоциите си?

Истината е, обаче че инстинктивно всеки човек усеща, когато не даваме с широко сърце, когато тайно имаме очаквания и изисквания към него, когато се скриваме в ъгъла на душичките си и дебнем дали ще постъпи "правилно", или ще направи отново погрешен ход спрямо нас, за да го заклеймим като неблагодарник, лош или използвач. Това е пасивна агресия, която винаги се усеща. Естествено, на пръв поглед ние сме жертвите. Обаче, ако човек поне малко е честен към себе си и е умозрителен за вътрешните си процеси, не може да не си признае, че душата му е в едно огромно очакване. Очакване някой друг да му даде, някой друг да поеме отговорност за щастието му.

Но светът всъщност става все по-лошо и по-лошо място, защото безотговорността и огорчението се акумулират с всяка година. А той, светът, не може да ти отговори с нещо по-различно от това, което ти му пращаш. Ако поне веднъж сте получили нещо от приятел, който истински и безусловно ви обича и приема, не може да не сте почувствали инстинктивния импулс да му отговорите със същото. И обратно - задължаващият жест ви отблъсква необяснимо защо. Затова старите поколения мрънкат срещу младите. Защото в общочовешката психика е залегнала една масова невроза, и това, че е масова, не значи, че е правилото и нормалното състояние на нещата. Неврозата на отказа от отговорност, от любовта към себе си, от желанието за живот. В болшинството си хората дегенерират с възрастта, защото с намаляването на физическата им енергия, те позволяват и духовната им енергия да изтече. Все повече се оставят на инерцията и започват да вярват, че някой друг трябва да им даде всичко, което несправедливо им е било отнето, като се започне от младостта и се стигне до неосъществените мечти и изгубените надежди. А светът става все по-гадно място за живеене, животът все по-прецакващ те, а младите все по-неблагонадеждни. И се опияняват във величието на критичността си. А не се сещат, че светът си се върти и от хилядолетия старите мрънкат една и съща досадна песен, и нещата едва ли стават по-лоши. Просто човекът се отказва да бъде господар на съзнанието си и живота си, както и на състоянията си. Състоянията му зависят от външни фактори и някакви измислени категории, които би трябвало да му гарантират щастието.

Искаш да си полезен и нужен някому (6 дом), за да участваш подобаващо във вселенския и общочовешки поток на живота (12 дом). Но не можеш да прескочиш етапа на генерираната любов, любов без условности, любов като творчески извор от жизнения ти център, от слънчевия сплит, когато обичаш, заради това, че съществуваш и ти си самата любов (5 дом). Тогава даваш без да очакваш, и получаваш приятелство и енергия на същата честота, срещаш хора на твоята вълна (11 дом) и невидимите нишки затрептяват. А щом има един човек на моята честота, защо да няма още хиляди по целия свят? Невидимите сребърни нишки затрептяват още по-силно... Звучи ли ураново, като по 11 дом? Тогава си полезен чрез това, което си, и не е необходимо да правиш нещо специално, което да бъде овъзмездено. Тогава обичаш себе си и си непресъхващ творчески извор, и не чакаш някой друг да дойде да те напълни. В противен случай се стремиш да станеш необходим (6 дом) чрез симбиоза и зависимост (12 дом).

Разбира се, всеки човек има някаква причина, поради която е станал отчаян самотник, при всеки е имало някакво травмиращо събитие, което е накърнило самите основи на съществуването му, дълбоката му сигурност в живота и корените му на съществуването (4 дом). Като да опустошат градината ти, която с толкова любов и старание си отгледал (4 дом), подредил и сътворил (5 дом). Красота, на която всеки е идвал да се възхищава, а е получавал и от плодовете й (6 дом) заради радостта ти да даваш. Един ден, обаче идва някакъв ненормалник и със секира и сопа опустошава всичко. Ти вместо пак да се захванеш за работа и да я пресъздадеш, сядаш в единия ъгъл и започваш вечно до втръсване да оплакваш съдбата си. Ами кой ще иска да те доближи? Сигурно в началото са се опитвали да ти кажат:"Човече, съвземи се. Всички ще се хванем и ще ти помогнем". Но ти вече виждаш и чуваш само страх и отвращение. Може би тайно се надяваш някой друг да дойде да ти я поправи, защото така е "честно". А за да можеш да легитимираш положението си и отказа си да поемеш отговорността си за собствения си живот пред собствената ти съвест, ти обявяваш света за гаден и несправедлив. Барбар с всички хора в него.

"Опустошаването на градината" може да не се случило в този живот, но какво значение има? Важно е да разберем, че всичко е в нашите ръце. Нашето оздравяване започва да се случва, докато даваме и творим. Не оздравяваме първо, а после да можем да даваме. Никой няма да дойде и да ни свърши работата и да каже: "От днес нататък ти не си вече самотен, защото аз ще бъда винаги на разположение. Аз съм твоето хапче и панацея за душевните ти липси. От сега нататък имаш целия капацитет да си щастлив и дащен". Парадоксът е, че колкото повече даваш от себе си, заради радостта от даването, толкова по-пълен се чувстваш. Изпитана рецепта. И е толкова просто, че никой не би искал "да се принизи" до това...

Този сценарий има много разновидности, които протичат под егидата на различните ни любими планети. Мнозина самотници биха казали, че това не е техният случай, че те са онеправдани и това е. Самотата е хубаво нещо, аз например вирея много сладко и благодатно в нея, защото в нея мога да остана със себе си и жизнените си устои, които да бъдат изследвани надълбоко. В самотата мога и да творя, и да бъда полезна и на себе си, и на другите. И да, изпадала съм и в безнадеждността на VirtualStranger и на всички, които се "познаха". Обаче, никога не съм повярвал, че това е окончателният вариант. А съм продължила да дълбая. И ако всеки задълбае, ще разбере, че само страхът и инерцията на безотговорността към себе си, ги държат прекалено дълго там, където би трябвало само да се заредиш, да се преконфигурираш и да станеш нов.

De profundis clamavi ad Te, Domine!

Това е едно от най-хубавите неща, които си писала - въпреки че сигурно ти го казвам поне за 185-ти път! Благодаря за удоволствието и споделеността! Имах чувството, че си продължила моите собствени мисли....

Невероятна си просто!

Благодаря за "съпричастността". Така ме развълнува темата на Джем. Защото и аз съм изпитвала наболялото състояние. Няколко дни мислих, тръгвах да пиша, после се отказвах, но мира не ми даде съвестта, докато не се излях. А сега: пак си се съмнявам; написаното не е всичко; а дали е така? Имам чувството, че колкото по-уверено подхождам към нещо, толкова по-колеблива съм на едно дълбоко личностно ниво.

Но благодаря и на теб, Джем, че ме провокира...

De profundis clamavi ad Te, Domine!

На пълен 12-ти дом лъха

[линк]