те

а всички онези хора,
които някакси
преживяват –
до всеки нов ден –
оцеляват –
за всеки нов дъх
и откриват
по една нова причина
да продължат,
въпреки
и освен...
И нищо,
че всеки нов ден
ги разкъсва на две,
и нищо,
че всички мечти
са разбити
в онези незрими стени
на безразличие...

на тротоара
от детско лице
се усмихва –
жестока,
боляща
и кървава
безнадеждност
и проси
късове
от душите ни
(в моята няма нищо
освен стихове)...

в лъскавите витрини
се блъскат
празните погледи
на невидими хора
(съвсем както
при Смирненски),
само че днес
гаврошовците
се боцкат,
крадат и убиват
за поредната
доза

какво?...

дядо ми
живееше
във кашон
и се хранеше
с остатъците
от чужд живот...

за бездомните кучета
има три ястия
и десерт
на обяд,

за да остане
може би
нещо
и да завие
след нас –
за душите ни,
в които вече
няма и стихове.

итоги...

Подминават я.
Без да поглеждат
в очите й.
И извръщат глава.
Забравят за нея.
Веднага.
Тя е просто част
от пейзажа,
от стените и стъпалата.
Има руси коси
и късо дънково яке.
Винаги носи
различни цветя
в ръцете си –
вчера рози,
днес – хризантеми.
Изглежда на трийсет,
но всъщност е
по-млада.
Мълчаливо подава
цветята си
на тези, които я подминават.
И никой не знае
коя е,
откъде идва
и какво е видяла
по пътя си,
къде скита вечер
когато изгряват
звездите,
за какво мечтае,
има ли сънища,
вярва ли в нещо,
във някого?...

Питам я. С поглед.
Когато я подминавам.
А тя просто свежда очи.
Извръща главата си.
И ме забравя.

итоги...

Те са мръсни и потни,
и псуват жестоко.
Простаци!
Не са чели
руската класика!
Някои не могат
и да пишат –
сричат буквите
съвсем по първолашки,
и изобщо –
не обичат книгите.
Те са сган
от смърдящи,
разпрани дрипи,
нямат вкус
на естети
и модни понятия,
в главите им има
само разчети
за сметки и дългове,
за неизпълнени
обещания.
Те пошляпват
децата си
вечер –
за назидание
и заспиват пред телевизора
след поредната
романтична драма
или безмозъчен екшън –
утре няма да помнят
вчера
и защо ли е нужно –
та те са почти
мъртви –
недоспали, брадясали –
страшни за себе си,
недостатъчни
за децата си –
загрубели отрепки...
И е пълен със кръв хляба
на масата вечер,
и преглъщат сълзите си,
стискат в шепи
надеждата.
И се молят за чудо
преди да заспят –
богохулно.

итоги...

ай ся що са скри ваш такава?

М
и
н
а
в
а
щ

watch if you're smart!

Хареса ми особено второто. Мисля че то обхваща повече теми и проблеми, което го прави мистично- предизвикателно. Недоизяснените детайли и абстракциите покрай образа провокират към дълбоко мислене и тълкуване.
Уникално е.

Детето й!
Фатална диагноза:
Необратима мозъчна
склероза.
Тя мълчи
и стиска зъби –
ще работи
ще му купи
дънки,
учебници
за новата година,
макар то вече
да не вижда,
с парализа
на лявата ръка
(ще спре да диша някой ден,
но не сега)...
Ще търси доктори,
професори –
те знаят всичко,
знахари, врачки,
екстрасенси –
куршум да леят,
да стопят магиите,
ще пали свещ
и ще се моли
три пъти на ден
и то ще оздравее...
Детето й!...
Да бяха взели нея!
Онези, там отгоре.
Мамка му!
Мълчи!
А те си знаят работата...

Виждам я всеки ден
По коридорите.
Поздравявам я плахо
и не смея да я попитам
как е.
Само знам,
че е страшно.

итоги...

Трябва да сготви вечерята –
зелен фасул
или тиквички,
иначе мъжът й
ще я пребие.
Трябва да подреди
къщата,
да измие чиниите
и да лъсне
паркета,
да пазарува
по списък,
да изстуди
ракията,
да приготви
пантофите,
да разходи
кучето.
Трябва да свърши всичко
преди пет,
когато той се прибира,
ако е в настроение
само ще изръмжи
тихо,
ще седне на масата –
трябва да има салата
и телевизорът
да работи –
ще псува министрите,
кмета и депутатите,
ще блъска по масата –
той е прав винаги,
всякога,
ще вечеря мърморейки,
че детето му
все го дразни –
тя го подучва
да мрази
баща си...

Ако има късмет
няма да я изнасили
довечера.

итоги...

Той ще умре от рак.
Пуши по две кутии
на ден.
Жена му го напусна
преди две години.
Децата се запиляха
някъде по чужбина.
А той остана
да чака чудото
да не го подмине.
Няма други роднини
освен бездомното псе
и квартирата
с четири мръсни стени,
със счупена мивка
и течащо казанче.
Всяка вечер
уморено поема за работа –
охранява
някакво предприятие
за 10 лева на смяна –
колкото за ракията
и цигарите.
Ще умира бавно,
кашляйки в шепа
живота си,
ще се задъхва
по стъпалата
и все по-трудно
ще си преглъща хапките
от вчерашната вечеря.
На погребението му
ще дойдат само
бездомници –
ще изкопаят
гроба,
ще пуснат
ковчега,
а после
ще се почерпят –
в името на
Отеца, Сина
и Светия дух.
И ще тръгнат
да търсят друг –
внезапно споминал се
някой.

итоги...

ш а умре ..то аз кат казвам че Живота е канцерогенен...

М
и
н
а
в
а
щ

watch if you're smart!

умееш да размисляш, да "жегваш" в душата...Тук според мен всякакъв коментар е излишен. Стиховете ти са като една червена удивителна - сами говорят за себе си.. нагорчават..и въздействат , както ти можеш...

на мен пък повече ми хареса ІІІ, точно защото е по-концентрирано, мен ме кефи да хванеш 1 нещо и да го изнищиш до дупка...

В ръцете си носи букет.
Рано е.
Може би няма да има
навалица
във трамваите.
И ще успее да седне
по дългия път към нея.
Косите й вече
сребреят.
Но не й пука.
По лицето й
има бръчки.
Животът й се оказа
кофа
с пробито дъно,
в която наливат вода
годините.
Искаше да стане учителка –
мечтата на всяко момиче,
да има семейство и дом
със дечица...
Сега чисти стълбището
и тоалетните
на голяма фирма.
И служителите
не я поздравяват.
Неделя е.
Рано.
Задушница.
Тя отива на гроба
на дъщеря си.

итоги...

Той не познава майка си,
а баща му умря
преди половин година –
блъснала го кола
на спирката,
докато чакал тролея.
Страх го е
да остава сам
в затворени помещения
след онази –
първата вечер
в дома за
бездомници,
когато
стените
мълчаха,
а той стискаше
зъби
и се молеше
по-скоро
да свършат...
Минутите
са безкрайно дълги
разстояния
в полукръг
от недопирателни
прави...
Вече знае
кое, как става,
какво е водка,
трева и дрога
и как да примамва
бабите
с миловидната си
усмивка....
Има и досие
в полицията –
мръсните куки
го хванаха
в тоалетната
на Централна гара.

Преди година
беше на единайсет...
Сега вече не помни.

итоги...

Ще сложи всичко в ред.
И книгите ще подреди
и дрехите,
във вазата ще има
нов букет,
ще прочете
последния си вестник
с последното си
сутрешно кафе.
Ще се сбогува с улиците –
верните приятели,
ще помълчи със тях
преди да си е тръгнал
този ден,
ще преброи
петнайсет
тротоарени минути,
а в локвите
от вчерашния дъжд
ще хвърли миналото си
и без да плаче
ще извърви пътеката
на своите ръце.
Ще заболи –
от острието на бръснача,
нощта ще скрие
счупения грях,
животът ще се смее
неудачно,
загубил сили
да крещи от страх.
Ще бъде топло
в стаята –
стените ще мълчат,
звездите тихо
ще нашепват
молитва от прастария си свят
и точно
във уреченото
време
ще влезе Тя.
А после мрак...
Завесите ще се разпаднат.

итоги...