таралеж

един без петнайсет. пуша на балкона. току що спря бурята. мирише на дъжд. куцайки към вратата се погледнах в голямото огледало в коридора - очите ми са огромни. събрали всички земни нощи. или поне девет хиляди осемстотин и двадесет. казват, че очите на страха са големи - колко ли нощи има в тях? аз съм таралеж без бодли. и бодли без таралеж. обаче май никой не знае за таралежа. виждат се предимно бодлите. или по-скоро се усещат малко преди да потече кръв от раничката. защото е много опасно за таралежа да го пусна да се скита из тревите – рискът някой с тежки обувки да скочи отгоре му е голям почти колкото очите ми тази нощ. и тогава ще си имам мъртъв таралеж и бодли. дали някой ще усети разликата?
а сега очите ми са големи не защото съм баба на червената шапчица (въпреки, че ходя с бастун), а защото ме е страх. страх ме е за таралежа. сдобих се с истинска дилема: на единия й рог се е закачила безопасността му. искам да му е добре. защото с времето той се смалява. като в приказката за сръчковците – колкото повече остаряват и помъдряват, толкова по-мънички стават. а когато покажа таралежа на някой и после този някой си тръгне – защото трябва да си купи цигари или защото си е загубил връзките за обувки и трябва да ги потърси или защото любовта си е отишла – той отнася и част от таралежа. и така става все по-малък. вече много внимавам на кого го показвам.
на другия рог на дилемата като парцалче мъгла е увиснало желанието ми таралежът да е щастлив. кучетата от квартала си разказват истории – за златни рибки и хамстери, тъгували толкова дълго на безопасно място, че накрая умряли от самота. а аз не искам мъртъв таралеж, искам таралежът ми да е щастлив. щастието му обаче не е в моите шепи. дори и сега – в два и десет – той ме поглежда лукаво, мърда с муцунка и иска да го оставя да се сгуши в ръцете ти.
искам таралежът ми да е щастлив.

Хайде на бас, че си се родила без бодли!

Как се придобиват в последствие? Защо всеки от нас акуратно и с любов си отглежда бодли, с които да се пази от другите, но наранява и себе си?

...you're in the army, in the army now... stand up and fight ...

Може би си намерила добро място за таралежа тук.
Тук можеш да пуснеш таралежа свободно да се разтъпче из полянката. Да вдишва аромата на дъхави треви и цветя. Да се любува на безгрижните песни на пъстроперите птици, свили гнезда в жилавите клони на силни дървеса. Да общува с обитателите на гората.
Привидно тук всички са различни. Всеки със своите чудатости и индивидуални черти. Всеки със своите чувства и емоции, мисли и желания. Всеки, надянал карнавален костюм, репетира избраната роля в живота си, така както си я представя, иска да бъде и съумява да покаже. И колкото повече играят, костюмите им се износват и падат, докато осъзнаеш, че истинската им същност и ролята заживяват в някаква странно-неразривна симбиоза...

- За какво служат бодлите?
Малкият принц никога не се отказваше от въпрос, който веднъж е задал. Бях ядосан на болта и отговорих каквото ми хрумна:
- Бодлите не служат за нищо, цветята ги имат от чиста злоба.
- О!
Той млъкна, но после ми отвърна с някаква ненавист:
- Не ти вярвам! Цветята са слаби. Наивни са. И се пазят, както могат. Мислят се за страшни с техните бодли."
...
" - От милиони години цветята произвеждат бодли. От милиони години овцете въпреки това ядат цветята. И не е сериозно да искаш да разбереш защо цветята толкова се мъчат да си произвеждат бодли, които никога не служат за нищо? Не е важна тази война между овцете и цветята? Не е по-сериозно и по-важно от сметките на един дебел червен господин? И ако аз познавам едно-единствено цвете на света, което не съществува никъде освен на моята планета, а една малка овца може някоя сутрин да го унищожи с едно движение ей така, без да си дава сметка какво прави, това не е важно!
Той се изчерви, после продължи:
- Ако обичаш едно цвете, което съществува само в един екземпляр сред милиони и милиони звезди, това стига, за да си щастлив, когато гледаш звездите. Мислиш си: " Моето цвете е там някъде..." Но ако овцата изяде цветето, за теб сякаш всички звезди угасват! И това не е важно!"
...
"Остави този похлупак на мира. Не го искам вече!
- А вятърът...
- Не съм толкова настинала... Хладният нощен въздух ще ми се отрази добре. Аз съм цвете.
- А животните...
- Ако искам да видя пеперуди, трябва да изтърпя две-три гъсеници. Сигурно ще бъде много хубаво. Ако не са те, кой ще ме посети? Ти ще бъдеш далеч. А от големите животни не ме е страх. И аз имам нокти. И простодушно показа четирите си бодли."
...
"- Сега тигрите могат да дойдат със своите нокти!"
...
"Моето цвете е ефимерно - каза си малкият принц - и има само четири бодли, за да се защитава от целия свят!"
...


А, може би, само на пръв поглед форумът изглежда добро място

Превива циркът кръглия си гръб,
щом клоунът танцува неуморно,
но външността излята във калъп,
разпада се във тясната гримьорна.

На масата е другото лице -
разтегнато от смях, наивно, бяло,
а истинското - в двете му ръце
пред матовото, тройно огледало.

Той пак е сам, говори без слова
с предметите от своята окръжност,
(бе писал някой нещо за това,
че клоунът винаги е тъжен)

макар, че не на всеки този свят,
безценното предимство е донесъл -
изкуството да бъде вечно млад,
през сълзите дори да бъде весел.

Клоунът след чаша чай си тръгва, тръгва уморен,
изгубва се в прегръдката на мрака.
Форумът сега е пак съвсем, съвсем обикновен -
до утре вечер, в другия спектакъл.

благодаря

това дебелите лелки пред блока биха казали че е порастване. И ще въздъхнат тежко все едно насят бремето да знаят рецептата на Кока-Кола ама са обещали на никого да не казват. Всъщност са стари уморени от това да се правят на умни и приемливи за така нареченото обшество.

Това с таралежа е като тайна. Не е нужно да я забравяш но и няма нужда да я споделях с другите. Тя си е твоята тайна и си е за теб. "Те" могат да вярват в каквото си искат. Стига да не смачкат таралежа. А от бодлите стават игли за скъсани на колена панталони

Wir sind duftende Blumen
In Feldern voll Scheisse