тотално офтопик

обаче имам нужда да го кажа...

тази нощ е починал супервайзора ми в работата...я вчера цял ден работихме с него.....и като си тръгваше се усмихна и каза-"Ще се видим утре"....

Той е човекът,който ме спаси от сплетните на откачените пепелянки и ме подкрепяше по всякакви начини.Не знам без него дали щях да издържа там.

Светлина на душата му.

Mens agitat molem

Мисля, че знам какво изпитваш. В такива моменти реалността добива съвсем различни очертания, а на теб ти се струва, че не можеш вече да продължиш по същия начин. Нещо се е преобърнало и стойностите са се сменили.

Светлина на душата му.

De profundis clamavi ad Te, Domine!

незнам много за смърта и за човека, който е починал
но това не е нещо ново или нещо от което трябва да се бои човек.

това е естественния ход на нещата,
всички които са били живи преди нас също са починали.

в това отношение може би трябва да се гледа / чете "тибетската книга на
мъртвите", която си е чист пътеводител за хора, които се пренасят от
този свят в онзи.

и все пак малко неща могат да се кажат в такъв момент,
дано човека успее в другия свят.

screw you guys, i`m going home

Имам една страшно любима баба - всъщност единствената, с която винаги съм имала чисто духовна връзка. Прилича на вълшебница и е много, много стара - преди месец навърши 95. Вече е само на легло, но все още е жива...

Всяка година задължително й се обаждам за рождения й ден - тогава дълго си говорим и аз сякаш изсипвам върху нея всички онези думи на обич, които съм натрупала през месеците. Когато миналата година й се обадих, й пожелах да е жива и здрава още дълги, дълги години - и да празнуваме заедно. Тогава тя каза някак уморено: "О-о, чедо,.. време ми е вече да се прибирам..."...

Всъщност никога не съм се съмнявала, че съществува "там". И винаги съм знаела, че тялото е "временна квартира" на душата... И че хората продължава да ги има - само дето стават невидими... Но тогава тези нейни думи ме поразиха - защото за пръв път се замислих къде всъщност е "у дома" - тук или "там"... Кой е постоянният дом на душата и кой е временният?

И оттогава винаги, когато някой умре, имам едно наум, че може би просто се е "прибрал у дома"...

Така е.Не се боя от смъртта.Домът ни е навсякъде...Домът ни е вселената -Бог.Всички измерения, независимо дали ги възприемаме като материални или не, са част от това.

За този човек...замислих се за факта ,че забравяме толкова лесно кое е важното и кои сме ние.Той се притесняваше толкова много за разни проблеми...и хоп-всички проблеми са решени в един миг..по неочакван начин.

А и се шокирах...да си бил с някого цял ден, да ти се е усмихнал като си тръгва...и изведнъж да изчезне...От известно време си мислех,че искам да му кажа колко съм му благодарна за подкрепата....и чаках да свършат едни събития в работата...и се оказа,че той не ги дочака и не можах да му кажа.За това ми е тъжно....Май това е стандратно, впрочем, когато някой си отиде....тъгата,че не си могъл да изразиш любовта си към него.

мда.....

Mens agitat molem

охх..здравей Fire ..всъщност..не съм влизала тук от доста време, сега си наваксвам и чета..чета..но при прочита на твоята тема, някак нещо ме стегна в гърлото..и нещо ме жегна отвътре..Това същото го изпитах, когато почина дядо ми..Много го обичах..не можах да му кажа какво означава за мен, много пъти го ядосвах с ината си , а точно той беше човекът, който ми откри Индия и който допринесе за това да я обикна така...
Знаех, че един ден няма да го има /беше болен от рак на стомаха/, но все не ми се вярваше, че ще е "утре", а "утре"-то дойде толкова скоро..Човек никога няма да бъде подготвен да го приеме, колкото и да се подготвя предварително..Това, което мисля аз, го е казала Рама преди мен..

Супервайзорът ти е бил добър човек...Нека почива в мир - такива хора с епомнят цял живот, а точно това е важното - следичката, която той е оставил след себе си в паметта..

Трудно ми е някак да говоря, много емоционално ми подейства темата ти..

Знаеш ли какво си мислех тези дни...хората сме хора-има и добро и лошо в нас..или да го кажа по друг начин-донякъде сме пробудени, и донякъде не сме....Моят супервайзор не беше съвършен.Имаше и добро и лошо в него.Аз лично-само добро съм видяла...

Но не е в това идеята....Идеята е,че сме смъртни-тази ни форма е смъртна.И страховете, конфликтите, притесненията , омразата, завистта, исканията, стремежите са смъртни също.Супервзйзорът ми се тревожеше също като всички нас за неща в работата, ядосваше се от разни хора. притесняваше се за пари...ядосваше се на жена си....и в един момент всичките му проблеми се решиха ...по неочакван за него начин-смени му се адреса с един друг и крайно постоянен адрес-този на гробището.

Преди около 8 години почина едната ми баба.Аз приличам на нея много-външно.Беше голям шок за мен по оосбен начин.Бих казала,че това напълно промени живота ми.Не от мъка.От това,че видях точно същото-как каквото си живял, живял си, каквот си направил направил...и в един неочакван момент всичко приключва.Ако си направил грешните избори и си живял мизерен , непълен, страхлив живот-толкова по-зле за теб.Дето казват-"камбаните не бият по два пъти".Тогава реших,че ще живея на макс...та като бият камбаните да си кажа-готова съм и за нищо не съжалявам.

Сега със смъртта на този човек се замислих за нещо подобно-за това,че няма нужда от притеснения....защото и те свършват.

каква ли муза ме е хванала ра се разписах.....

Mens agitat molem

..и последното, което си написала, някак ми напомни една любима приказка на моя мъж - той винаги ми казва "има 2 неща, за които не си струва да се тревожиш излишно - миналото и бъдещето, защото животът ти тече в сегашно време и трябва да му се радваш в СЕГАШНО време и подобаващо". Забелязала съм, че повечето индийци не изпитват страх, не мислят дори за смъртта или ако мислят, то я възприемат като нещо супер естествено - сигурно, защото вярват силно в прераждане, НО при мен това не се получава..дори ако знам, че някъде си има друг живот, не ми се иска да напускам този и се плаша- адски много се плаша от смъртта..Затова и казах, че човек никога няма да бъде подготвен за тоя момент, колкото и да се опитва да адаптира съзнанието.. И..замисляла ли си се, Файър, че когато някой си отиде ние плачем не само за това, че ни е напуснал, ами и за себе си - за това, че оставаме сами! /без него/..някак страдаме от това, че няма да можем да му се радваме, да се опираме на него, да споделяме...Плачем и за себе си и за него..Тъжно е..и е тежко за нас, които оставаме след него/нея..

Охххххххххх..отдавна не бях се сещала за подобни мисли...Страх ме е, ама до безумие ме е страх...

Да, наистина повече за себе си плачем като някой умре...Както и плачем от страх пред смъртта.

Не се страхувай.Не че така казано може да има някакъв ефект де...Но...смърт няма.Телата се сменят много, много пъти, но ти няма как да умреш.И това ти го казвам, не защото наскоро съм го прочела във вестника, а защото наистина го знам от личен опит.Но..ти ще спреш да се боиш когато ти придобиеш своя личен опит...тоест-като си припомниш забравения личен опит.

Mens agitat molem

Подписвам се под това.

А страхът от смъртта си е важно и полезно нещо, защото пази живота.

да, това е много хитър номер.Ако не ни беше страх от смъртта-кой щеше да е луд да седи тука?!щеше да има масови напускания.

Mens agitat molem

И аз след някой ден ще се прекъсна
в пунктираните линии на Времето-
ще е накъсано и чак до втръсване
като конфузно извинение
(за нещо си...)

Така ще извинявам
предразсъдъка,
че счупеното /всъщност/ носи щастие,
ще бъде лесно да накъсам ъглите
на светлото.. И да угасна.

Ще се прекъснат устните
в секундата,
която ги разделя от стъклата
и сигурно ще вдишвам бури,
а в коридорите ще бъде лято.

И сигурно в ръцете ще узрее
прегръдката на утрешното слънце,
преди да се взриви от безнадеждност.
Да, знам, че след това ще бъде тъмно
/все някога/ и много хладно. Много...
Часовникът - неравномерно съскащ
ще чака най-високият ми полет.

Крилете няма как да ги прекъснеш!
---

Понякога пиша. И незнам защо, но точно за тия неща...

но знам за какво говорите - дай боже скоро сама да го усетя/припомня и осъзная..Истина е, имам толкова път да извървя..но пък винаги е хубаво да чуеш нечии окуражителни думи. Благодаря

“Страхът от смъртта е като страха от орехова черупка в кекса ти: мисълта, че е там някъде, те кара да минаваш през живота с повече внимание, с усилени на max сетива, с пръст на копчето за пауза, подготвен да запишеш в паметта си залезите, вкараните голове и целувките, и да изтриваш без угризения шамарите, червените светофари и задръстванията. Мисълта за смъртта превръща живота от скучна закуска на крак в най-вкусното – бавно преглътнато, усетено на върха на небцето – парче от кекса на вселената…”

Ина Григорова

Впрочем ето цялата тема - от другия ми "постоянен" клуб. Там загубихме едно наше приятелче през юни...

И да - точно това имах предвид - ако го нямаше страхът от смъртта, никой нямаше да иска доброволно да стои тук.

Много хубаво пишеш!
И понеже (поне за мен) поезията е някак доста интимно нещо - благодаря, че сподели.

ами да, исках да го споделя - защото някак точно по тази тема го бях писала това стихче и ми се видя много близко до вашите мнения..запазила съм си и надеждицата, че все пак има една опция "пОлет" към някъде другаде..друг живот, отвъдно, друго ниво...

А този цитат, който ти си дала е безумно истински! Съвсем точно, без нито една излишна думичка и все едно побира смисълът на целия живот...

П.С. Литературата отдавна ми е слабост и по-специално поезията. Аз се сещам когато излизахме с мъжа ми още, че той ми рецитираше "шаяр"-и ..така се наричат едни специални хинди-стихове с романтично съдържание..Тогава на хинди ми ги казваше и после превеждаше на английски..Изумях колко нежност и красота е събрана в тях..удивително.. обаче на хинди звучаха толкова хубаво, независимо, че не разбирах нищо. Лелеле тия хора имат толкова литература - чудя се дали изобщо познават и са чели и 1/4 от нея..то е невъзможно просто..

/отклоних се от темата..ще ме прощава Файър../

не, не...не си се отклонила..просто говорим за живота...
благодаря,че споделяш

Mens agitat molem

Тъгата е едно от най-красивите чувства...

ти се изказа като един Натрий мур сега

Mens agitat molem