неделен баща

чакай сега, как я подхвана?... Даже не съм сигурен дали вече не съм питал (рових си из темите, ама не открих). Не, така май не съм поставял въпроса.

Накратко ситуацията:
Разделени сме от близо две години (от октомври 2003). Аз казах "стига толкова".

Оттогава детето живее при баба си (тъща ми). И изглежда още една година ще поживее там, защото вече е записана за следващата учебна година. Ние с майка му (детето живее на другия край на Бг) му ходим на гости, поотделно обикновено - веднъж аз, друг път майка му, сама или с бъдещия. Не мога да си кривя душата, дадена ми е тази възможност. Тъща ми, жената, може и в червата да ме мрази, но заради детето ме приема в дома си, където живея, когато отида да видя детето.

Детенце ни обожава и двамата (и ние него) и засега не искаше да приеме разпадането на семейството. И аз "запях друга песен" малко след раздялата. Започнах да виждам само безсмислие в това положение. Мислех и вярвах, че трябва да има начин да поправим нещата. Всичко друго ми се струваше изключително глупаво, престъпно и безотговорно, най-вече към детето. Пък и още обичам майка му.

Жена ми живее с друг човек и изглежда сериозно ще опита да си гради живота с него. Аз до скоро все се надявах, че думите ми ще стигнат и по-дълбоко в душата и, но явно съм бъркал. Там няма място за мен вече, явно.

Скоро се случи и още нещо, което окончателно ми даде да разбера, че тая работа трябва да си я избия от главата. Бяхме се разбрали, че детето ще прекара с майка си отпуската и. Не беше решено как и къде, само началния ден ми беше казан - 9-ти август. Даже имаше идея да отидем заедно там тогава, хем да си ни види и двамата заедно. Когато в събота сутрин се обадих да си поговоря с малката, разбрах че през нощта този, с когото майка му живее е отишъл да го вземем. Аз за това не бях информиран. Между другото, тогава се сетих нещо: веднъж novijt ми беше написал, че едни-там мои настроения и емоции се дължат на факта, че съм забравил причините, поради които се е стигнало до тук. Мхм, така е май. Както и да е, май ми стана ясно, че наистина няма да си оправим семейството и детето все някога ще заживее с тях. На предложението ми аз да си гледам детето (естествено, детенце е страшно навито, както и с майка си иска да живее, то си е нормално), ми беше дадено да разбера, че това никога няма да се случи.

Та, въпроса ми е: сега как? Май би трябвало да съм посвикнал, при положение, че не живея с детето си. Да, ама не. Всъщност, разбирам, че през целия този период, аз съм живял с надеждата, че това е временно и ще се оправим. А сега се оказва, че така или иначе ще вляза в нежеланата роля на "неделен баща", а може и телефонен.

Зная, че тук има хора с опит, хора, които в една или друга степен, по един или друг начин са минали през това. Как се минава?
В общи линии, виждам два пътя:
1. Живот за уикенда, сам, затворен, да не би детето да не успее нещо да разбере, пък и изчакващ, надявайки се че тя ще се върне.
2. Майната му на всичко, хващам си багажа, гледам си мен, идвам си веднъж годишно.

И двата ми се струват ужасни. Вярно, пикльото в който съм се превърнал май се опитва да си избере първия. С малкото ми останал разум осъзнавам, че втория е по-здравословен, но в него има твърде много егоизъм, за да мога да го извървя.

Има ли среден път? В който човек успява и на детето си да даде баща, и на себе си - живот?

Заболяха ли ви главите? Извинявайте! Можех и по-кратичко да напиша само въпросите, но май беше време да ви се попредставя. Не мога да искам помощ, оставяйки всички на тъмно.

не ща да спамя,но и аз имам кво да ти кажа,нооо ще го оставя за утре или вдруги ден,чее трябва да тичам на бач...

...KEEP WALKING

Може ли все пак да попитам, че вече толкова време товане го разбирам. А защо детето живее на другия край на Бг? Като не може с теб, защо не си го гледа майка му? Недоумявам просто. каква обективна причина наложи детето ви две години да не живее с нито еин от родителите си?

А начин винаги има, желание трябва. Не ме питай за конкретни напътствия, при мен не се получава. Но съм убедена че има начин

Festina lente - Бързай бавно!

Недей толкова много да мислиш. Като си представяше, че е временно, не ти беше трудно, нали? А както са минали две години, така могат да минат и десет и детето да си седи при баба си. Какво да се прави, временното е най-постоянно. Само че когато разбереш, че наистина е постоянно, нещо те стяга шапката. Бъдещето ще покаже според мене. Но дори за един уикенд можеш мнага да дадеш на малката, стига да не го отравяш с жалби колко е лошо, че през останалото време не си с нея. Не е важно количеството, а качеството. Живей си живота и колкото време й отделяш, гледай да я правиш щастлива, за какво й е баща, който се чувства нещастен и търси вината за това другаде.

Aз съм била дете отгледано от баба си (майката на майка ми) до 7 годишна възраст...после майка ми дойде да живее при нас с новият си мъж (който ме осиновил по държавни стандарти навремето, защото баща ми -биологичния избягал в чужбинско , когато съм била на 2г.),...но това са били далечните 60-те години...
Сега резултат: С баща си (истинския) се запознах когато бях на 20г. Нищо не ми трепва относно неговата личност...гледаме се общо взето тъпо...въпреки , че човека, не мога да си кривя душата се опита и до сега чат пат да поддържаме някакви измъчени контакти...пари ми е давал бол...но това са просто пари...харча ги...и толкова. Ако мислиш , че ме е обзела някаква безмерна привързаност към него..nein...имал-дал! Благодарско!
Вторият ми баща...и с него не става...чужд човек...съжалявам, да си гледа там старините с майка ми...а те си имат и друго дете...отношенията са ни просто дипломатични!
Майка ми...объркана работа, жал ми е за нея понякога, но само толкова...да си пие и тя хапчетата, че то май само това и е останало.

И какво остава...баба ми, тя почина милата...голяма работа тая жена беше...
Не си спомням как ме е гледала (имам в пред вид едни години до към 4-5г. възраст, но явно е било добре, защото именно в тези години се създава истинския контакт и връзка, дете-родител. Много е важно кой те е гушкал, свалял температурата, кой ти се е молил..."айде още една лъжичка и край"..., кой ти е разказвал вечер приказки, кой е пял с теб и ти е слушал изпълненията и колкото и фалшиво да е било ти е казвал-"браво моето дете"! Важно е да си спомняш и кой те е пошляпвал и кой си правил на маймунка с глупостите си...макар и за моммента да си го мразил...в последствие остава незабравими спомени...аз баба ми я правех на луда калинка...ама и тя не се даваше, ербап баба...а това си е било чиста проба необходимо състезание и изпитание на волята за утвърждаване и фантазията ми/изобреталността...)))
Та майка ми и баща ми да са живи и здрави...много се радвам за тях, ама...толкова...не ми трепва нищо по техен адрес...въпреки че са на по над 60 и 70 години! Дай боже здраве за тях...а баба ми)))...слънчице...само нейният портрет стои у дома ми (над леглото на дъщеря ми...и детето знае, че това е баба Вера и тя е на небето и е станала звездичка...)

А майка ми е много обидена от това...)))
А баща ми...на него му е все тая...той отдавна си е пропилял шансовете...ние с него почти не се познаваме!

Това е!

Гед, а ти замислял ли си се за всички тези деца, които си има татко у дома, но когото сутрин не виждат, защото като станат той отдавна е излязал за работа а като си лягат още не си е у дома???На практика тези деца имат същия контакт с бащите си - уикендите, някоя и друга отпуска... Важното е според мен тези деца да ЗНАЯТ, че имат татко до себе си, макар че той може по цял ден да е на работа, или в командировка, или с новата си жена....Мисля, че има среден път!За да дадеш щастие на детето си ти самия трябва да имаш щастие в собствения си живот.Представяш ли си как един депресиран и потиснат затворен човек може да дарява щастие на дете??? Говоря принципно.

Здрасти, GED, позволявам си да ти напиша 2-3 реда, макар че не съм "неделен беща", а съм майка на две деца. Ситуацията, в която си, е мако казано гадна. И според мен доста време си чакал и си се надявал нещо да се промени. С две думи за мен: навремето майка ми е било изправена пред подобен проблем - по-голямата ми сестра е отлеждана от баба ми, за да не "скучаят старите", както се изразява баща ми. Всичките опити на майка да си я вземе при нея са безуспешни. Не знам дали, за да не обиди баща ми, дали заради нещо друго, но доста години сестра ми живее при бабата. Е, сега след толкова време всички разбираме, че е било голяма грешка. Връзката майка-дъщеря се губят някъде. Отношенията между двете (а и между баща-дъщеря) не са такива, каквито биха могли да бъдат, защото аз имам една от най-прекрасните майки на света. За баба ми и баща ми не мога да кажа същото. И колкото пъти сме говорили по тази тема, толкова пъти си мисля, че природата така ни е създала, че децата да се отглеждат от родителите си - в противен случай щяхме да раждаме на по 50-60-70 г. Не знам какво е най-правилно да направиш в твоя случай, но си търси правата. Ако майката няма възможност да се грижи за детето ви, искай да го направиш ти. Може би най-добрият съвет ще получиш от адвокат все пак. Но колкото и да мисля, не смятам, че детето е в най-добрата позиция (не казвам, че бабата е лоша), а нали то е на преден план все пак. Така че действай, не чакай. Май тия години в очакване и надежди са били доста тежки, не ги удължавай... Направи нещо - макар че това може да се превърне във война между теб и бившата ти жена. Май редовете станаха повече от 2-3
Успех ти пожелавам!!!!!!

като допълним, че и този рядък контакт - 1-2 часа вечер, през което време семейството обикновено гледа телевизия или вечеря и почивните дни, в който човек си отспива / поправя си колата / изнервен е от седмицата и си го изкарва на околните... допълнете си списъка сами.
В някои семейства дори забраняват на децата да говорят по време на хранене - брой го и това време за безконтактно.

Вярно е, че при двама здрави и прави родители е тъпо детето да го гледа бабата на другия край на страната. Е да, ама ако и двамата родители работят през деня (дори и при случая нормално работно време, без овъртайм), варианта "гувернантка" или "сам в къщи" дали е по-добър? Спорен въпрос... и винаги зависи от конкретната ситуация, конкретните хора.

"Представяш ли си как един депресиран и потиснат затворен човек може да дарява щастие на дете???"

Ами не може, съгласна съм с това.
Впрочем това важи и за двамата родители... хвърлих един поглед на онази тема за нещастните изоставени жени и се зачудих как ли ще успяват да контактуват с децата си... ако с години мислят да се чувстват така.

Среден път винаги има, дори и когато ти посочат средния пръст :)
По-умният отстъпвал, казват... или ако ти харесва другия вариант: "прекият път не винаги е най-кратък".


Ти имаш ли?

Благодаря ти!

Не, за война и дума не може да става. Вярно, понякога след някой гаден номер се замислям за това, но...НЕ!
Жена ми знае добре, че няма да го направя. И не мога - не мога да воювам с жената, на която съм дал години от живота си и цялата си любов.
Детето също ми вярва, че няма да има война. А и, честно казано, кой каквото и да спечели от тази война, детската психика със сигурност ще загуби. А аз ще загубя себе си.
Май в тази посока единственото което мога да направя е да настоявам майка му най-сетне да стане майка.

Ми и това е решение на създалата се ситуация - майката да си изпълнява ролята, ако не - ти си насреща. Не я познавам, но ако разсъждава като теб (не казвам да е на твоето мнение, а да цени времето, което сте били заедно, и сте създали дете, нищо, че е приключило), може би ще намерите общ език и ще се разберете кое е най-доброто за детето. А след това най-вероятно и ти ще се преоткриеш. Наистина ти стискам палци... и съм сигурна, че ще намериш изхода (пък ако ще и с обратен завой ). Просто пустото време лекува и учи, но, мамка му много боли........................ и след това никога не си същият.

Хубост насила не става, не искай нещо, което не идва от сърце!
Родител с обич и отговорност или си, или не си, средно няма, отново мое мнение.
Но ти имаш възможност да сътвориш едно прекрасно детство, с много търпение, обич и само Ваши си, на теб и дечко нещица, да съградиш здрава основа в отношенията Ви и от там в живота и!
Да, много баланс и коректност се иска в отношенията на двамата родители в тази ситуация, но не е невъзможно, нали?! Добре поставените цели в името на щастието се постигат, вярвайки в себе си и във възможностите ти, не пропускай нито една, която би донесла радост на теб и детето ти!

Късмет от сърце Ви желая!

Здрасти, Гед!
Всъщност да ти кажа, въпреки че въпросът е болезнен за теб - радвам се, че успяваш и вървиш напред... радвам се, че успяваш да се разделиш с илюзиите ти, да погледнеш обективно на нещата и да се запиташ за оптималната посока в реалната ситуация...
Обаче тая посока едва ли е да настояваш майка му най-сетне да стане майка... Ами всъщност и сега тя е толкова майка, колкото е, ти - също. А нали в крайна сметка говорим за доброто на детето? Как ще понесе то накуп няколко много стресиращи ситуации, които произтичат от настояването ти:
1) отношенията ви с майката е вероятно да се влошат, защото тя ще се почувства притисната;
2) детето се откъсва от позната и приятелска среда и сменя жилище и училище;
3) детето заживява с нов, абсолютно чужд човек...
Ами че при тая ситуация най-добре е детето наистина да остане при баба си!
Или - вариант - ти влагаш целият си талант и усилия да убедиш майката детето да живее поне засега при теб.
Вероятно майката в момента не ти дава детето, защото смята, че ти не си приел раздялата и можеш да я манипулираш чрез него... Уф, мъка... Та тя вероятно е в напрегната позиция на защита - значи първо трябва да я убедиш, че ако вземеш детето, това не е твой ход с цел връщането й...
Има доста аргументи ЗА: например - детето ще е по-близо и до нея, тя ще може да го вижда когато пожелае; ти напълно разбираш, че в момента тя не може да го гледа и си съгласен детето Временно да остане при теб, защото за него е по-добре да бъде гледано от родител, отколкото от баба или дядо. Вероятно сте в голям град, ако детето е някъде на село - в града ще можете да му осигурите много по-добро образование дори...
Лично според мен е по-добре родител да си отглежда детето - обаче ти самият си помисли, дали за детето в момента не е НАЙ-добре да остане с баба си. Защото всъщност (не знам доколко имаш опит с гледане на деца) - ама то си е страхотна 24-часова отговорност и мисъл за това дете... особено за дете в стресова ситуация на промяна...
Пък учебната година още не е започнала - нищо не ти пречи да опиташ да я вземеш за две-три седмици при теб - пробно...
Късмет и обмисляй всичко супер внимателно! Това въобще не е шега работа!

Желанията ни трябва да са леки като перце...

Здравей!
Гледкали сме се самички, в стресова ситуация и в друга държава - без много трайни познати или приятели.
Не ми е чуждо като споделени идеи това, което казваш. До съвсем скоро бях сигурен, че за детето най-малкото зло е да е с баба си. А и другарчетата му вече наистина са там. В друг град е. Не, образованието надали ще е по-лошо, дори мисля - по-добро (поне основното).
Но то все за едно си говори - кога вече ще го вземем. Не сме неподатливи на емоции. Другото, което ме притеснява (може и жив егоизъм да е, знам ли) е това, че бавно спираме да сме авторитети за него, хора влияещи върху възпитанието на това дете. Превръщаме се в коледни подаръци...а и май по този начин държим в него жива илюзията, че нещата са временни.

Ох, и аз не мога да го разбера това с гледането на детето от баби в другия край на страната! Съжалявам, но наистина ума ми не го побира! Не ме разбирай погрешно, но след като до сега не си живял с детето си как мислиш. че ще се получи да заживеете заедно? Бих попитала и бившата ти жена същото?
Не знам бе хора, но едно е да отидеш да видиш детето си за един уикенд като половината време пътуваш натам и насам, а съвсем друго е това дете да ти е в къщата.
Положението в което се намираш е неприемливо и за трима ви според мен. Даже не три в едно, а куатро - бабата е най-зле!

да не ти отговоря, защото зная, че ще те разсърдя.
Поемам обаче риска, защото се надявам, че все някога ще помислиш върху казаното и може би ще успееш да откриеш дори и някакъв здрав разум в него.
Няма да е сега обаче.
Ето какво ще ти кажа - ти с нокти и зъби браниш своя малшанс, ти доброволно и съзнателно си се окопал в спомените си, обърквайки фриволно минало, настояще и бъдеще. Ти самият не знаеш на кой свят живееш, но не желаеш да напуснеш това, което смяташ за единственото валидно в живота си - барикадирал си се в мисълта, че я обичаш тази жена и сам Господ не би могъл да ти внуши обратното. Ти си готов да я приемеш обратно с това, заради което /вероятно/ сте се разделили, само и само да се върне при теб. Осъзнай се! Не бягай от истината! Уважавай себе си, а ако не можеш - то тогава уважавай поне нейния избор. Не слагай детето между вас. Разбира се, прекрасно е то да има родители, които се обичат и всички са щастливи. Но не е така. Не може още дълго да бягаш от реалностите. Вие и двамата, предполагам, обичате детето. То има вашата грижа, май по-точно предимно твоята. Майка му си живее с някого, ти стоиш и чакаш. Какво по-точно като се замислиш? Всъщност вие разведени ли сте окончателно? При нея ли остана то? Ами като е при нея, защо всъщност не е? Не би ли могло да се преразгледа официално това положение? Ти трябва да знаеш това. Няма да водиш война с нея, но можеш да защитиш правата си цивилизовано. Щом с години не е при нея, значи тя не успява да го гледа по някаква причина, примерно то и пречи на новото щастие, колкото и да го обича/вярвам, че е така/ Очевидно разговорите не помагат - не може да стане хем вълкът сит, хем агнето цяло. Значи прибягваш към другите познати начини и то без да смяташ, че и въртиш номера - тя ти ги върти на теб, помисли.
Само че, има едно голямо ЧЕ. Ако ти вземеш детето, това означава, че оттук нататък спираш да мислиш за подреждане на своя живот. Защото как ще обясниш пред себе си, че евентуална друга жена е за предпочитане пред онзи индивид, с когото майка му живее. Не бързай да казваш, че друга няма да има никога. Ти си само на 30 и при това си мъж /нищо обидно.../
Аз лично точно тук виждам проблема. А ти май, с поглед назад в миналото си, изобщо не мислиш в тази посока. Въпреки че, тя е осезателно реална, както и възмутено да я отхвърляш в момента. Не може да го прехвърляте това дете насам-натам. Не бива и ти да останеш цял живот сам да предъвкваш поводи и причини. Много ти е рано за това.
Всеки със съдбата си. Твоето дете също. Ако то се чувства добре там, където е, още няколко годинки и само ще избере при кого да отиде. Без родителите му да се принасят в жертва. Единствено истината не трябва да се крие от него под предлог, че е малко. Не изпускайте момента, после ще е много по-болезнено.
Та помисли, ако искаш.
И ми се разсърди, ако прецениш...

Който не разбира мълчанието ви, няма да разбере и думите ви.

Напълно подкрепям анбра ....... ще добавя само едно - Не удължавай агонията си. Минах по този път - надежда, усъвършенстване към по-добро, станах такава каквато той ме искаше и в един момент осъзнах, че светът в който живея е нереален. Не мога да ти опиша чувството което изпитах когато казах - край - до тук бях, всички стари снимки и това което ме е свързвало с него на тавана в кошницата. Преустроих дома си, обясних на детето / което също живя в заблуда и надежда/ - разбра ме и от този момент аз почувствах свободата и сладостта на това да си РАЗВЕДЕНА

Животът е като детска дрешка - къс и наакан.

Ти имаш ли?

Здравей Гед,

Анбра вече ти е писала в тази насока, но и аз искам още нещо да ти кажа...

Живял си тия две години в илюзия, дори сега не я разкъсваш, а сякаш се чудиш само и единствено как да я поддържаш занапред, макар реалността все повече да прозира зад мъглите...

Старото не може да се върне - свършило е безвъзвратно. Нито ти, нито жена ти сте вече същите, но станали сте все по-непознати. Променили сте се - ти си стигнал дотук, но тя това не може да го видии няма да го оцени. Тя също не е седяла на място - и вече е там - не е с теб. Разминати сте. Не сте били свидетели на живота си, не се познавате, разбираш ли... Затова и бляновете ти за възстановяване на семейството са вече фикция.

Сложете официалния край на вашия брак - за да не седите разкрачени и двамата, най-вече ти. Сегашната ситуация не е в твоя полза, не е и в полза на детето - но определено най пасва на жена ти - няма официален развод, няма официално поет (от когото и да е) ангажимент към детето - живеете си някак, но докато ти си плуваш в миналото - тя живее за бъдещето си.

За детенцето - абе чудя се що само два пътя виждаш - живот в очакване или да си биеш камшика. Ми има трети вариант бе - да живееш СВОЯ живот, да тръгнеш по НОВ път, но да бъдеш добър баща - виждам желание не ти липсва. Страх те е да си само "неделен татко"? А сега какво си? И двамата сте "коледни" родители.

Имало твърде много егоизъм в единия път, та затова не ти харесва... Тц! Лъжеш - себе си. Егоизъм има точно в твоята сегашна позиция - "ами не, така трябва да стане, както можеше да бъде! И само тъй си трябва и може, и тя следва да види и приеме моята позиция, защото е единствената вярна - най-добра за всички". Преувеличавам тук (дали?) естествено, влагайки ти тия мисли... Но така е - силен егоизъм проявяваш - мислиш, че ще си изкупиш греховете по този начин - стремейки се към миналото, хващайки се за него, като за последна стабилна опора? О не, не е така. Греховете на миналото не се изкупват по този начин. Няма връщане назад - не губи време - нов грях допускаш - към себе си, към нея, към тези, с които евентуално нявга ще общуваш.

Разведете се. Разберете се за детенцето къде ще да живее - най-добре във вашият град - така ще можеш по-често да го виждаш. А ти намери новия си път. Просто вдигни глава и се огледай, и тръгни.

Късмет и щастие ти желая!

_____ Сайт на разведените _____
Бъди звезда, небе ще се намери!

Здравей, ГЕД, позволи няколко думи и от мен - и не се засягай ако някои от тях ти се сторят прекалено остри...
Зимата се запознах с един младеж, който беше в твоята ситуация - в смисъл той и майката разделени и живеещи във Варна, а дечко при баба и дядо в друг град... Ситуацията меко казано ме изуми...
Прощавай, но не мога да си го представя това...
Разговарях с този човек - той ходи на работа, родителите му също и ми каза, че не може да се справи... двамата поразсъждавахме по темата, и после... той най-чистосърдечно си призна, че "не може-то" всъщност е "не искам" ... защото, съгласи се едно дете отнема 98% от времето ти неангажирано с работа... с други думи младежът си призна, че ако вземе детето си при себе си това на практика означава да се лиши от възможността да общува с други свободни хора - включая и жени... Което всъщност си е точно така ... Това ти го казвам от личен опит ...
А варианти ти да се справиш с отглеждането на детенце определено има ... просто трябва да прецениш - искаш ли и можеш ли да се справиш с това...
Бихме могли още да поразсъждаваме по темата ... ако искаш...
P.S. Искам и още нещо да ти кажа - осъзнатия егоизъм и признанието , че не искаш/не можеш не са срамни ... и не са повод за чувство на вина ...

проблемът ти е труден и болезнен ,обаче не е за хирургично лечение ,а е като хронична болест ,ще трябва да живееш с него и да се лекуваш и да изпробваш различни лечения
Разбирам ,че дъщеря ти е още в ранна училищна възраст ,естествено е да иска да сте заедно ,но това явно е невъзможно вече
В случай като вашия една добра и интелигентна и толерантна баба не е лошо решение ,поне засега
едва ли детето ще се чувства много добре с новото семейство на майка си освен ако новия и партньор е нещо много специално,което също е възможно
а да е само с теб ,също ми се струва много трудно ,тя е момиче ,а за бащите е по необичайно да се справят добре с момичетата сами,не че е невъзможно
мисля ,без да те обиждам ,че и за теб и за нея да живее с баба си засега е по добре ,нещата стават други по -късно но и проблемите с момиче в пубертет не са лесни
както и да постъпиш все не е добре ,затова трябва да се действа по метода на изключването
тоест да решиш какво не трябва да правиш
не трябва да я откъсваш от средата и,не трябва да настройваш майка и и баба и срещу себе си,не трябва да се сърдиш на новия мъж на бившата си съпруга за това ,че е мил с дъщеря ти МНОГО ПО ЗлЕ Е АКО СЕ ДЪрЖИ ГАДНО С НЕЯ ,най важното е да не я забравяш и да присъстваш в живота и постоянно по някакъв начин
който обича ,ще намери начини,срещи ,подаръци ,разговори,телефон ,интернет,писма,
детето ще оцени това ,може да не сте непрекъснато заедно ,но тя ще знае ,че те има и ще разчита на теб и ще те обича
а ти ще можеш да изградиш нормално живота си не е необходимо да си грабваш куфарите и да заминаваш някъде ,където ще си още по- самотен
едно от децата ми вече е в друг град и аз съм щастлива ,че можем да разговаряме всеки ден в интернет и да общуваме ,макар да се виждаме през два месеца вярно е че е по голяма ,но в момента когато детето ти може да се оправи в интернет ,може да и вземеш компютър и да си говорите всеки ден
всичко се изгражда от компромиси и ще трябва да ги правиш ,ако искаш да присъстваш в живота и
Скоро разговарях с едно момиче на 17 години на разведени родители ,тя живее при майка си ,добре се разбират и нищо материално не и липсва ,но беше страшно разстроена ,че баща и не беше я поздравил за рождения и ден
не можеш да си представиш колко малко понякога е необходимо за да се почувства едно дете щастливо ,и колко лесно е да го нараниш
едно обаждане по телефона щеше да я направи щастлива от факта ,че баща и държи на нея,
трудно се дават съвети в твоята ситуация ,но съм сигурна ,че щом обичаш детето си ,ще вземеш правилните решения ,желая ти успех