Арап.

Арап е местност.
Южно от Н.
Н. е село-северно от Видин.
Видин е град-призрак.
Да ти имам селото-каза ми веднъж една жена-село,на което Видин се пада южно!

Имаше някаква легенда за произхода на името на тая местност,но последната,която я знаеше,бе прабаба,а тя почина преди 23 години.
Аз бях малък келеш тогава,и тия неща ми баха крайно безинтересни.Сега съм дърт келеш,тия неща са ми много интересни,но вече няма кой да ми ги разкаже-те са два метра под земята в същият тоя Арап-само че по-в началото.
Арап е хълм.
Видин е на около 40 метра надморска височина,ако не ме лъже паметта,но и да ме лъже,няма да редактирам точно това число,за да не се правя на по-паметлив,отколкото съм.
Н. е на средно 100 м. надм. вис. ,а Арап-на 150.
Идеалната надм. вис. за лозя.
И да- в Арап,изключая ...някои изключения,гробищата в т.ч.,където почива баба Йоана(казвах и баба,но тя бе прабаба)и още някакви люцерни,има море от лозя.
При ясно време от Арап се виждат:
Ведерник(връх до Белоградчик)-югозападно,Миджур-юг-югозападно(по-далеч),Ком(кажи-речи-Южно,още по-далеч),Петрохан, и най-накрая,при много ясно време-веднъж на няколко години ,се вижда ясно и оная характерна резната чупка на Врачанския Балкан-но то е вече доста далеч,и наистина се вижда рядко!
После-на изток малки късове от змията на Дунава,също и на североизток.
На север се вижда Бачово.
Бачово също е хълм-там има не море,Океан от лозя-това е най-хубавото място -като климат,и най-хубавото място-като почва -за лозя северно от Балкана.
Слушайте усмихнати как ви се хвалят местни патриоти от Свищов за Горчивка(те поне знаят,че това е името на местност до града им,където има лозя),слушайте и се сетете за Арап и Бачово.Друга тема,за друг клуб.

Знаете ли -ето по това време ,сега края на юли, и целият август,колко лесно се диша сред лозя? Сред море от лозя? А знаете ли защо?Ще ви кажа.При безветрено и слънчево време,тези вълшебни растения синтезират толкова усърдно,фиксирайки,"освобождавайки" атмосферата от въглероден двуокис,че съдържанието му е с 30 до 50 на сто по-ниско от нормалното.
Бъдещото вино-синтез от най-лятното слънце и летния диоксид.
И спомените.
Понякога,разхождайки се сред обедната тишина в този зелен океан,сякаш чувате как през 1,3 или 5 реда ,но НИКОГА във вашия,се плъзга люспестото невидимо тяло на дълъг въздушен дракон,лозите се опитват да го спрат с листата си,шепнейки му нещо,но той заминава нейде на изток надолу по хълма-далеееч към тепсията на равнината и Дунава.
Често съм там.Или рядко:По-рядко от необходимото.

Там.Леко отвъд.Отвъд крайчето на периферното зрение,където са Паралелните Вселени на Несбъднатото,но Помислено-каквото,и от когото и да е то,стига да е Помислено,там.Там се случва какво ли не.
Ще ви разкажа.

mirisni cvet
totalno nerazumljiv
za ceo svet...
I svako moze biti
dusman i brat
-svakih pedeset leta
izbija rat!"
Това е песен на един казионен сърбин,на чието име никога няма да има клуб ,за разлика от десетките модерни и винаги престижни като повод за фенство англоезичници,а преводът означава горе -долу(да ме извинят за обидата тия,които разбират-аз също смятам,че няма нужда от такъв,но-...):
Това тук е Балкан(ът)/са балканите/
ароматно цвете
напълно неразбираем
за целия свят
тук всеки може да бъде всекиму
душманин и брат
на всеки 50 години
избухва война(толкова излиза горе-долу-б.авт

Запознах се с Небойша миналата година.
Небойша е сърбин.
И,Небойша е мъртъв от 1992.

Помня го-той е тъстът на булката,бащата на младоженеца,Първата жертва.

Първата жертва на Босненската война-беше застрелян от мюсюлмани по време на сватбата на сина си през '92-а или '93-а.
Изключително приятно ми бе да се запозная с тоя човек.
Представете си само-все едно да познаваш Ерцхерцога,станал повод за друга една война,но с тоя поне може да се разбере човек перфектно...
Освен Небойша,чудесен партньор за карти е Стелияна.

Стелияна е лоза.Не знам защо се казва така-не обича да говори за това.

Четвъртият е Даскала.
Даскалът е съвсем жив,като мен и вас,четящите тия ми психарии.
Но може да присъства само когато спи.И понеже нощем нямам работа на лозята,карето е завършено само в най-голямата жега в ранния следобед-за Михайловградския пръч Сиестата е задължителна.
Мразя тройка белот.Чиста перверзия.
Но пък не се налага да деля Стелияна с Даскала,и нещата донякъде се компенсират.

Единствената екстравертна лоза.
Аа-ха да напиша "говореща",профанизирайки това зелено същество-сякаш е някакво просто говорещо куче,кон,или скрин.

Тя е на 2321 години-твърди ми,че имало само един дъб и една секвоя по-възрастни от нея.
Макар никога да не съм я улавял в лъжа,приемам с едно наум възрастта и.
Ще обясня по-късно.
Стелияна е влюбена в мен.Когато сляза от колата -прашен и наслаждаващ с ена непоносимата жега,тя излъчва един издайнически квант зелено сияние.
Ето ви сравнение,за да се докоснете до представата: Въобразете си най-чистите и изразителни зелени очи на влюбена във вас жена,която разглежда ново панталонче.Или обувки.Или чете книжка. Влизайки в магазина,неочаквайки да ви види,тя повдига поглед и-...!
Ето за тоя точно квант говоря!
Стелияна е същата.Отрича,прави се на кака и мадам,но си е едно женско същество.Знаете ги какви са женските същества,какво да ви занимавам с моите досадни словесности!

денят е с 10 секунди по-дълъг от вчера.
Иде лято.

Беше юли миналата година, ако не се лъжа, аз имах малко работа на баира и разсъждавахме лежерно върху някои климатични особености на лятото- беше един от двата дни с истинска жега и аз отбелязах това.

-Не си наясно с тези неща, каза НЕ-присъствието на Даскала, който, естествено, взимаше един от даровете на живота си-следобедната си сиеста, респекривно, спеше някъде на 200 километра от слънчевия Арап.

Ст. фотосинтезираше с чудовищни темпове, обирайки почти целия въглероден двуокис, а единствен негов източник бях аз.

-Не си съвсем наясно с тези неща- продължи спящият пръч- няма внос.Тукашните жеги не могат да бъдат истински- дори тук на морското равнище, където са ситуирани тия чудесни лозя, най-много да стане 30-35 градуса. Няма ли внос на предварително подгрят въздух от Сахара- няма и истински жеги. Юлското слънце ги подхваща, и почти от зенита успява да компенсира само няколкочасовото нощно изстиване, и те ти 40 градуса-истинска, здравословна жега!
Съвсем неочаквано се намеси нечие зелено присъствие:

И двамата не сте съвсем наясно...Долавяте фрагменти, а и самите тях не интерпретирате правилно...Просто има не-време и не-място.На езика на нашия приятел Небойша има една такава дума, невреме...ала тя обозначава метеорологично бедствие, лошо време...а аз имам предвид съвсем друго...говорите за машини на времето...не можете да отидете на ДРУГО място,защото сте част от ТОВА...Не можете да върнете лятото на осемдесет и девета, защото вие сте били други, въздухът е бил друг...планетата Ви е била друга, намирала се е на друго място, ако щете.
Като умираща мъгла- всички говорят за мъглата с такова отварщение, а тя е толкова безобидно и капризно явление...
-Освен,ако не шофираш- изкикоти се Даскалът.Ненавиждам го заради тия му тъпи, противни и намахани вметки!!
-Млъквай, пръч!Остави я да говори!
...и ...това място е било различно разположено спрямо теченията, лъчите и ТЪКАНТА на пространството...Мечтаете да идете в Мезозоя, да видите динозавърския рай на креда,а ....не разбирате, че ...просто няма как...и не става дума за това , че няма да има с какво да се храните, че въздухът ще ви бъде чужд
Почувствах се доста странно-зелената твар доста успешно обличаше в някаква форма мой спомен...подозрение, досещане...Прадядо ми- възрастен, но не чак толкова, здрав, макар не чак толкоз...на почти осемдесет.След като почти всички, или съвсем всички от неговото поколение, си отидоха, той просто се почувства чужд.Имаше децата си, внуците, правнуците, пиеше нормално, без да се напива, но просто се движеше като динозавър сред тундра-чужд остатък от -все едно щастливо, нещастно, рахатно или празно, но- съвсем сигурно- ДРУГО време.
Гледаше с невиждащ поглед понякога, понякога сякаш идваше за миг, с усилие на волята, което да компенсира пълната липса на интерес.Дали не е било това?
...а мъглата- продължи растението, е едно много крехко явление- най-лекия повей я отнася и расейва- и онези разкъсани тъкани нейни се наслагват върху настоящето, но те са късове минало, без надежда опитващи се да се задържат, без надежда, защото те са от друго време.Място. Условия. Влажност...бихте угаснали там.Повтарям, заспали ми приятелю, казвам го и на теб, непримирими ми събеседнико- ще се разсеете в Небитието не защото атомите и молекулите ви са от друг континуум, а защото.... не сте във Вашето време.Защото Слънцето е с 20 на сто по-ярко, защото горите са ялови, пълни с огромни, нераждащи нищо, спори и никакви плодове, едно място, на което няма дори трева,,,повярвайте ми- била съм там, не ви трябва...тъканта на самата ви личност ще просъществува само частица от мига- няколко секунди или часове- все едно- лично време, и ще си иде- не в агония дори,а в пълно безразличие...
-Луда жена- каза Даскала, при това, както ми се стори, съвсем искрено-луда жена преродена в ....хм, тялото на едно растение, която се опитва да философства пред няколко превъзхождащи я във всичко, можещи да се придвижват навсякъде, висши животни, докато тя стои, завързана за коренчетата си на тоя горещ ветровит баир!!

Що се отнася до мен, това е едно от нещата, които ми харесват у зелената твар.Начинът, по който ме лъхва, вменява настроенията си, телепатичните си мисли, пакети от личността си...тук ви стовари направо една щедра шепичка усмихната досада:
-Другарю учител, а Вие откъде сте сигурен, къде съм била и какви места съм посещавала аз?

Добре, че идва отново лятото, за да мога да се отдам на размишления на открито сред лозята и аз. От въздуха на Средна гора и ширналите се лозови насаждения в равнината, която сякаш няма край се опиянявам и чуствам такъв покой, че мога да стоя така цяла вечност!

подарявам ти

Очаквам.

Денят е с 20 сец по-къс от вчера.
Иде зима.

казах и веднъж, малко след като опадаха листата-че не мога да имам слънцето, по начина, по който го имаш ти.
Че не мога да разбера тайнството на синтеза на отнетата от обиталищата на червеите и нематодите няколко метра под земята влага, разтворила минералите, въздухът, съдържащ отнетия от мен и себеподобните ми дъх, и слънчевата енергия-синтеза на тези три тайнства в четвърто- сладостта на плода ти.
Не мога да бъда майка, не мога да видя света с листата ти, корените и стъблото ти..
Това е най-тъжното, мнимото ми приближаване, безнадеждно невъзможно поради пълното ни различие с теб...
Виж- облаците горе обръщат хода си: Допреди час идваха от югозапад, после станаха лениви и все по-лениви и виждам, че са слезли един слой надолу и вече идат от северозапад.
Усещаш ли тръпката на настъпващия хлад, каращ тялото ми да потреперва?
След малко препускащият из Дакийските равнини полъх на Арктика ще ни достигне с крайчеца на пипалото си и ще усетим Студа. Ще се затъркалят- съвсем ниски, подобни на навъсени овце, от североизток. Студът...
За малко, едно мигване на Гея, но ще го усетим.
Оставям те, намятам дрехата и, влизам в колата със замъгляващи се прозорци, спирам за миг...сетне слизам далеч от теб- неразбираема завинаги и само лелеяна...
Дали ще си тук следващия път...? А когато си отидеш, ще ми оставиш ли поне сянката на сянката си, за да я докосвам с периферието на съзнанието си, за да знам,ч е има нещо, поне нещо наистина красиво на границата на възприятието ми някога, някъде, все едно измислено или не, измислено значи все пак е реално в някоя Вселена Отвъд...

какво се е случило...
не питам за да ми отговориш?

Седях до ствола 'и, есента се бе случила топла.
Усещаше се някаква възловост, нещо особено в самия въздух не, а в тъканта на Нещата.
-Стани-рече ми тя в мен, в главата ми-стани и ...точно сега, махни рязко с лява ръка над главата си! Готово!
-Какво бе това- хилех се глупаво-...?
И тогава видях:
Една възможност бе отречена, вместо въздушното поточе да потече нормално по пътя си надолу, то спря с единия си крайчец за секунда. Това не доведе до нищо съществено, изключая това:
За да компенсира съвсем незначителния, нищожен от всякаква гледна точка пад на налягането, въздушният поток се "върна" за част от секундата.
Това не би имало никакво значение в друг случай, но ТОЧНО в този момент, в който Зелената ме накара да сторя това, то имаше значение:
Въздухът в основата на хълма остана съвсем малко по-спокоен, но все пак разлика имаше.
Един облак мина над него и в сянката му ветрецът бе малко по-силен отколкото би бил, при насрещният, катализиран и усилен от пипнатия, изманипулиран по нареждане на трансцедентната ми твар, поток.
Плочките на доминото продължаваха да падат:
На следната сутрин в края си, една плитка депресия от циклонално лошо време, тя се сблъска с малко по-силна съпротива на съвсем малко по-високото и плътно състояние на въздуха тук, това доведе до няколко километрово отклонение в различна от предвидената във вече несъстоялата се реалност посока.
Старата реалност бе убита на място, новата не бе кой знае колко различна, но все пак бе различна.
Минаха седмици. Мултиплицирането на ефекта на пеперудата продължи, усили се от свръхблагоприятното стечение на обстоятелствата, избрано от Зелената.

Януари, преди две години. Вместо да се ограничи някъде до средата на Руската Равнина, Сибирският антициклон, много як и страхотно изстуден онази година, пусна едно пипало периферен амебоподобен израстък към Централна Европа.
По югоизточната му периферия от Северозападен Сибир, почти без трансформация от все още немощното януарско слънце, към Балканите се спусна адски студен арктичен въздух, минус 20, минус 30 градуса.
Всички лози умират под минус 20.
...........
Седях предния ден в нозете 'и и чувствах със самата си същина, че това е последният и ден. Налягането се покачваше, бе ясно, предиобедната димка се бе вдигнала, духаше сух , сух, студен, студен и много убиващ североизточен вятър.
Мерзки облаци се търкаляха, носени от вятъра, бяха мазни, гадки, раздърпани, в тях имаше смърт и нищо красиво...

.....
-Ти...! Отвратителна твар...'Ако и да си богиня, кое ти дава право да сториш това??? Кажи ми- защо ме накара да те убия и да знам, че съм сторил това още преди два месеца, да живея с тая мисъл, защо, за бога, може да съм човек, но амплитудата, скалата ми, способността ми на възприятия на болка е демонична, не го и предполагах, защо стори това, кажи, кажи...!
Умираше.
Бе избрала това, бе избрала този начин, Мъртвият и Даскала ги нямаше, бяхме аз и минус двадесет и пет градусовия студ, който тя ме бе накарала да докарам тук, на това необичайно за него място, за да я убия. За да се убие, за да я убие.
Не го усещах през кожата си.
Не го приех!

Оттогава я търся -там, из младите леторасти пролетес, из буйните зелени корони лете, сред жълтото и червеното есен.
Студът не се върна повече, за да го попитам дали е избягала от мен при него, някъде в омагьосаните северни равнини, където само мисълта може да я посети, та затова да не се върна повече тук и самият той...Част ли е от него, или е нейна пленница, която мога да освободя само с една усмивка...затова гадта се бои да дойде при мен и моите запаси от топлина, които, вярвам, са някъде в кладенците на дъното ми, макар само да имам усет, знание и вяра,ч е те съществуват..?
Не знам дали е възможно да умре истински, или една богиня си остава безсмъртна, като дух, в друго тяло или в друга мисъл...
Понякога ми се струва, че е на една тънка преграда от моята реалност и че съвсем малко знание или сила, дух или воля ми трябват, за да я върна при себе си.
Понякога-че всичко е било моя собствена измислица, че богини няма, няма способни на подобна жестокост същества, било то хора или божества...
Но да спра да търся -не мога..

Разстилам шума топла пред нозете ти,
а корените ми са хватката за теб стоманена.
Ще легна на пътеката пред твоя дом,
съблечена,
ще те примами голотата ми...
Щом стъпиш върху мен,
венец ще свия,
ще изплета гнездо от листи и коприва,
магия ще наричам върху теб,
ще заплета ръцете ти,
защото мисля си, че те обичам.

Не ще отпусна този трап,
капана ще затягам,
от него няма да излезеш скоро,
опиташ ли се пак от мене да избягаш,
ще те намеря
и ще те запра отново.
И ще преливам с клоните си капки обич
директно в изпразнените твои стволове.
Ще пият клетките отровата
и ще се заблуждават,
че най-накрая ти си ме открил.

А всъщност как е?

As I lie here bleeding

Тъй се случи, че бе хубав ден за пътуване.
Депресията на атмосферата, донесла толкова много дъждове умираше бавно и условията за валежи се влошаваха, макар почти незабележимо.
Излязох от София и можех да направя един бърз подсъзнателен анализ-наблюдение :
Три купесто-дъждовни клетки-бебчета. Една-някъде над Миджур, на североизток, една- над Витоша, разбира се и една някъде над Сливница- Драгоман на северозапад.
Излизайки от Костинброд, третата ми се цетрира, фронтира точно отпред и започнах да се приближавам към самата и сърцевина, явно бе, че ще ме понамокри, но незабелязано минах на автопилот, а манипулацията на реалността, към която тъй се пристрастявам напоследък започна от само себе си: Пътувах, но не бе вече пред-лято, кисело, влажно и мухляво безвременно пред-лято, а истинска пролет, все още. Или нененене, бе зима, аз пътувах, но до мен имаше една нежна лапичка, която лапичка, о обожавам лапички на бедрата си, ама как да ви обясня какво е удоволствието от този допир-присъствие-изразяване..?
Ще ти призная, лапичке, за това удоволствие дори само, бих се продал на всеки Сатана, само да мога да попивам топлина-присъствието...
И стана зима, колоната от болезнено, дразнещо некадърни съботни шофьори, изпъплили за празниците по Околософийско изчезна- бе зима , истинска зима.
Лапичка. Там бе. На разклона за Годеч с Котката имаше КАТаджийски патрул Спрях аз, не те. Там има един адски готин катаджия пред пенсия, който обича да говори за Петрохан, 30 години го пази, но съвсем скоро ще остави Петрохан на себе си и на мен и моите споменови лапички измислени..
" Може би ще имаш проблем-каза ми той, защо не изчака ден-два?
Усмихнах му се, а той махна с ръка.
Бе зима, медиите бяха наплашили съботните и бях насаме с играта на Ентропията, Зимата, снегът, доловимият само с помощта на усета, опита и арогантната ми симпатична самоувереност, че всичко е наред, че..."караш като пенсионер, брат ми..."-казваше ми захилено сестра ми. Не я я няма вече, тя не караше като пенсионер, но изправи един завой точно когато и някакъв чекиджия бил решил да го изправи...
Бе зима, лапичката бе на бедрото ми, където никога не е била зиме, може би и никога няма да бъде, Зелена и желана и знаете ли, знаеш ли, Вселената нямаше значение, защото аз знам, че стигам, закъдето съм тръгнал...
Провирах се нагоре по завоите, изпреварвах и заобикалях дразнещо, кощунствено некадърните Съботни колеги и въпреки всичко се наслаждавах, ти бе там, на пясъчните хълмове и до мен, а бедрото ми топлеше мястото, където стои лапичката.
Господ да го духа.
Какъв е цветът на очите на светците...?

jesen stize,dunjo moja

Война.
Нямахме война, ама ето нещо, за което няма за какво са се съжалява.
Често ходя в тези паралелности.
РАвновесието е някак подразбираемо за нас, сякаш ТАКА ТРЯБВА ДА БЪДЕ, но, повярвайте ми, не е така...)
Усмихвам се с усмивката на Виделият, но тя е особена усмивка събеседници мои, събеседнице моя...
ПАралия. ПАралия се казваше леката сламена летна шапка на прадядо ми Ангел.
Прадядо ми Ангел, патриархален интровертен тип с голямо сърце и ...изтъкан от спокойствие.
Стара, вече пожълтяваща снимка в другата стая. Но вече е мъртав.
Отдавна. Помня го, обаче. НЯкъде в последните остатъци от спомените съществуваш, Ангеле, жалко, че си само там и в недостижимите паралени вселени, а не в несъществуващите задгробни животи.
Днес открих- ако щеш вярвай, една лоза , останала от теб в единия ъгъл на двора- това е толкова недостоверно мистично, Ангеле, че все още не мога да дам обяснение, а аз толкова обичам да давам шибани обяснения на нещата.
По дяволите, днес, вече вчера бе 24 май, мразя да не мога да звънна на някого, за да честитя подобен хубав, истински празник- дори от уважение към буквите, с които...щрихираме , безнадеждно неточно най-често, световете на мислите си.
За да бъде поне малко по-точно, трябват думи, допир и дъх.
Та твоята лоза, май е Виалка, има особен цвят на листата по това време тая презряна от нашего брата европееца, благословена полупришълка от Америка...Да, почти убеден съм.Утре ще я подложа на угояване и догодина ще основа нова династия с нея начело...Сестрите и се държат добре, тази година пролетта започна много хубаво, бях одухотворен и жизнен, поеха ме и сега карат по инерция...
Но не съм и измислил име още!:-)
Имаш ли някакво желание или идея?
Ще лягам до час, яви ми се насън и подхвърли нещо, напоследък сънувам само...
Защо никога не си се явявал в съня ми, прадядо? Ангеле?)
Добре, не е никога, но от години-със сигурност...
Но наистина е странно! Това са 20 години, бога ми...! Помня, че се мъчеше, за последно я гледах преди няколко години.
Добре, нека приема това за


Na jastuku bdim na ponocnoj strazi kao stari posustali ratnik
pod oklopom drhti kosuta plaha, vecno gonjena
tamnim obrisima straha , koji strepi i od mirnih obronaka sna ...
nedostaje mi nasa ljubav, mila
bez nje se zivot kruni uzalud...
nedostajes mi ti, kakwa si bila- nedostajem i ja toliko lud
ja znam da vreme ne voli heroje
i da je svaki hram ukaljalo


al meni, eto-nista sem nas dvoje nije valjalo

kad potrazim put u srediste sebe
staze bivaju tesnje i tesnje
i skrivam se u zaklon tvoga uha ...
По дяволите, не мога да продължа-винаги съм се страхувал от Балашевич, тоя убива с балади, умишлено се ограничавах само с типичната история с кума, войника и сватбата...) Ей, не ги харесваше- с двата си запаса през 43-та и 44-та в Сърбия- дори баща ми не е бил роден, а ти-глава на семейството и красивата, боже, колко красива млада водолейка- твоя дъщеря и майка на баща ми...Ангеле, Ангеле, можеше да поживееш ...
Днес не просто прекалих, а се дрогирах с глупавите балади, да му се не види...
Слушай, един бърз непрофесионален превод на недолюбвания ти комшийски...)
Странно нещо сме хората, наистина оставаме на някои просто кощунствено типови, клиширани, глупаво обобщаващо и поради това- обисно неверни преценки за ДРУГИЯ.
Слушай:

Бдя на постелята като стар, изпаднал ратник, който брои на ризницата си изпадналото отражение- Лунен златник..
трепери скапана плаха кошута, вечно гонена от тъмните вълни на страха, който я разтреперва из
мирните усои на страха
...Липсва ми нашата любов, мила
без нея животът крета напразно, безмислено
липсваш ми ти!-такава, каквато беше
липсвам си и аз- на себе си- толкова луд
знам,ч е ВРЕМЕТО не обича "героите" и,ч е всеки храм е пълен с кал и лайна))
но на мен-ето...освен нас двамата, нищо нямаше значение
когато потърся път към своята средина,
пътечките стават все по-тесни и тесни,
скривам се зад гънката на ухото ти ...
eй го и тва

Пфу, ще ми трябва още час и един речник, за да преведа всичко, а и линк нямам тук, човеко..
Обещаавам -тия дни....
Поостани...

jesen stize,dunjo moja

не знам всъщност как е.
Не знам и кое е.
Опитвам се да избягам при старите, естествени богове, но или яловото педалче от кръста ги е изплашило, или им е досадило дотам,ч е ...почти не мога да ги открия.
Само Дионисий е пич, въпреки,ч е оня му докара Филоксерата, той се научи да си синтезира дух, спиритус от мечтите.
Заразил ме е, изглежда.
А Афродита прави страхотни свирки, но последният път не я оставих- исках да свърша в нея.
Сега гледам някакви шарени нощни пеперуди, днес тук не валя, но цветовете им се ограничават между нюансите на сивото и кафявочерното.
Цялата пасмина на колетето е адски антипатична, мътните го взели...