Просто така.
6 отговора
492 прегледа
Заключена
Просто така.
Преплувах морето. Бурното мрачно море. Изправих се изморена, мокра и усмихната от другата страна.
До вчера.
Пушейки на терасата си спомних първите ни срещи. Бяхме като деца - притеснени, истински, искащи. Сърцето ми заби с такава сила, че го чувах. Прилоша ми. Светът се обърна, и аз бях на брега, който мислих че съм напуснала.
Заблуждавах ли се? Да? Излая куче, сякаш чакало въпроса ми, за да потвърди.
Връщам се назад. Не много. Само толкова, колкото да забележа... че не мога да спя в леглото си. Същото, в което е бил и той. Не мога да ходя на любимите си места. Същите, на който той беше с мен. Куп нови дрехи.. какво стана с любимите стари? Ах да, той се беше докосвал до тях. Защо спя с 3 възглавници? Не бяха ли две? Да, бяха. Тогава. Избягвам докосванията на най-успокояващата и закриляща ръка - тази на майка ми. Не прегръщам и не целувам приятелите си. Тези, който нали толкова много обичам и без които не мога. Здравото ръкостискане премина в едва доловим допир до нечия ръка.
Върнах се назад. Не много. Само толкова, колкото да забележа... че всяко докосване ми е чуждо, неприятно. Ужасно неприятно. Нещата, до които сме се докосвали двамата ме изгарят.
Незнаех. Може би си вярвах прекалено много. Да се радвам ли, че осъзнах, че съм на същото място от което си мислих че тръгнах, когато той си отиде? Заблудата също беше добра. Но има ли нещо, по-добро от истината, колкото и безжалостна да е тя?
Бяхме като деца... истински.
Просто така. Споделено.
До вчера.
Пушейки на терасата си спомних първите ни срещи. Бяхме като деца - притеснени, истински, искащи. Сърцето ми заби с такава сила, че го чувах. Прилоша ми. Светът се обърна, и аз бях на брега, който мислих че съм напуснала.
Заблуждавах ли се? Да? Излая куче, сякаш чакало въпроса ми, за да потвърди.
Връщам се назад. Не много. Само толкова, колкото да забележа... че не мога да спя в леглото си. Същото, в което е бил и той. Не мога да ходя на любимите си места. Същите, на който той беше с мен. Куп нови дрехи.. какво стана с любимите стари? Ах да, той се беше докосвал до тях. Защо спя с 3 възглавници? Не бяха ли две? Да, бяха. Тогава. Избягвам докосванията на най-успокояващата и закриляща ръка - тази на майка ми. Не прегръщам и не целувам приятелите си. Тези, който нали толкова много обичам и без които не мога. Здравото ръкостискане премина в едва доловим допир до нечия ръка.
Върнах се назад. Не много. Само толкова, колкото да забележа... че всяко докосване ми е чуждо, неприятно. Ужасно неприятно. Нещата, до които сме се докосвали двамата ме изгарят.
Незнаех. Може би си вярвах прекалено много. Да се радвам ли, че осъзнах, че съм на същото място от което си мислих че тръгнах, когато той си отиде? Заблудата също беше добра. Но има ли нещо, по-добро от истината, колкото и безжалостна да е тя?
Бяхме като деца... истински.
Просто така. Споделено.
Има
И това е приемането на истината. Истината може да се гледа отстрани да се отрича да не се приема. Да се измислят поводи и причини да се търси друга истина. За да се приеме истината човек трябва да я изстрада или пък да не му пука от нищо. Избери си пътя макар че май вече си избрала страданието. Внимавай- в един момент става приятно да се страда.
