Джеси!
6 отговора
284 прегледа
Джеси!
- Ехоо, девойчето? Къде се скри? Нали те беше страх!
Краси продължаваше да ходи по пътя като се оглеждаше непрекъснато за момичето. Сякаш се беше изпарило.
- Хайде излез, не е смешно! Тук по храсталаците понякога се крият змии. Излез, опасно е.
Продължаваше да крачи, вече се беше уплашил достатъчно, за да започне да вижда призраци зад всеки храст покрай пътя. До селото оставаха поне 15 мин. ходене, а Краси все повече се страхуваше.
- Джеси?! КЪДЕ СИ? ИЗЛЕЗ, МАМКА ТИ!
Никой не отвърна на повика му, само кучетата в далечината се разлаяха, и ехото... Той продължаваше да върви, като трескаво се оглеждаше. Видимо ускорил крачката виждаше движение зад всеки храсталак, зад всяко дърво. Като не спираше да вика приятелката си по име.
- ДЖЕСИ, ДЖЕСИ-И-И-И!!!
Няколко часа по-рано...
- Краси, къде ме водиш?
- Тихо, само ме дръж за ръка и ме следвай. Имай търпение, искам да ти покажа може би най-красивата гледка, която съм виждал някога през живота си.
Краси държеше Джеси за ръката, доакто я водеше по коловоза през полето към хълма зад гробището. От там се откриваше невероятна гледка надолу към равнината и близкото градче, а по залез всичко се обагряше в пурпурно.
Джеси беше мило, 23 годишно момиче. Работеше като сервиторка в ресторант, за да припечелва за лятото докато следваше. Учеше електроника в ТУ, 4-та година. С Краси се запознаха в ресторанта. Той често ходеше там през обедната си почивка за да обядва. Един час в уютното заведение в близкото село до офиса му, с добра храна и усмихнат персонал. Той беше администратор, грижеше се за компютрите на спедицията в която работеше. Обичаше работата си, макар че понякога хората от фирмата му създаваха ядове с глупсотите си, които вършеха.
- Още колко има? Стигнахме ли вече?
- Още малко остана. Внимавай, тук има малко неравности. Тъкмо започна да се оцветява.
- Кое да се оцветява? Момченце, какво пак ти хрумна, да ме пребиеш ли искаш сред тази пустош?! Няма да ти се размине, да знаеш – ще се върна от отвърдното за теб да те взема да ми правиш компания, ‘щото сигурно ше ми е скука. – Джеси се разсмя, никога неможеше да предположи какво е намислил гаджето и. Винаги я изненадваше, понякога неприятно, но повечето пъти и бе интересно и забавно.
- Стига сига, нидей така пита ма, кротувай тука и ‘оди по пътя, че видиш ко че ти покажем – Краси искрено се разсмя, винаги много се забавляваше когато говореше на диалект.
След 10 минутно ходене из треволяците, обрасли изоставеният път, пред тях се откри невероятна панорама: стръмната страна на хълма, където се бяха изкавали до сега и безбрежно поле, покрито с най-различни цветове. От ляво беше жълто-зелено, с леки издигания на места, простираше се до където ти поглед стигне, бекрайна зелена шир. Смущавана в средата от малко и зелено градче, полегнало в ниското, откраднало си малко местенце от необятната празнина около него. Отгоре в полето се намираше военно поделение, най-вероятно свързочно, ако се съди по антените, които стърчаха нагоре като мачти на невидим кораб. Отдясно същото нищо като отляво, само един път пресичаше морето от трева, който водеше до Банкя (това е името на градчето). В далечината се виждаше мощната снага на стара планина, полегнала на отдих сред полята. Сега всичкото това беше обагрено в пурпурно от залязващо то слънце на летният ден. Малкото облаци по небето бяха червени на фона на синьо-лилавото небе.
- Стигнах ме!
Краси развърза очите на Джеси.
- ПРЕКРАСНО Е, МОМЧЕТО МИ!
Двамата седнаха на тревата да се любуват на гледаката. Беше наистина вълшебна!
- Краси?
- Да, Джеси!
- Обичам те!
Тя го целуна, и двамата се прегърнаха и останаха така докато не се скриха ипследните слънчеви лъчи.
- Джеси, знаеш ли... абе на мен още не ми се прибира. Искаш ли да отидем да хапнем по нещо? Отвори ли са една нова пицария на пазара в Люлин. Много е готино, ако не ти се яде, можем да седнем в барчето до нея. Страхотно място е, и музиката си я бива, не е някоя чалга, готино е, тек-хаус. Мм-м?
- Мда... хайде!
- Ако побързаме ще хванем автобуса. След 10 мин. ще тръгне от селото.
- Добре. Мърдай – и тя го тупна по задника закачливо.
- Готино място. Искам някой път пак да дойдем.
- Казах ти, че ще ти хареса. Щом ти допада, пак ще дойдем. И аз много го харесвам.
- Да, наистина ми хареса. Сега какво ще правиш?
- Мисля да се прибирам, а ти, Джеси?
- Еми.. май и аз същото. Утре съм на работа и трябва да стана рано. А вече е доста късничко.
- Защо не дойдеш у нас? Утре ще говоря с шофьора да те закара до кръчмата. Няма да има нищо против – Краси беше сигурен в това, защото често оправяше компютъра на сина на Стоян – шофьора на служебният микробус, който минаваше да събира хората от офиса – това момче постоянно пипаше където не бива.
- Надявах се да ме поканиш – тя го целуна.
- Следващият път няма да те поканя, и ще си останеш само с надяването, малкото – каза Красимир и се ухили.
- Ааа, така ли. Добре добре, това ще го запомня, момченце. И не смей да ми викаш малкото, разбра ли БЕ!
- Разбрах МА, малкото!
- Ще бъдеш наказан, можеш да си сигурен в това!
- Имаш 20 мин. да ми измислиш наказание, после е мой ред.
Двамата се качиха на автобуса за Банкя, с надеждата да не са изпуснали последният рейс за Гредово, селото, където живееше Краси. То се намираше на 5 мин. път с кола от София, и на още толкова от Банкя. Беше малко, зелено селце, с не особено приветливи, и още по-малко работливи хора. Но Краси не беше от тях, беше се преместил да живее там преди няколко години, и не се имаше за “греда”.
- Джеси, знаеш ли какво?
- Краси, не знам какво, но ти ще ми кажеш!
- Изпуснали сме автобуса, а тук таксита не идват. Ще се наложи да повървим малко. Не е далеч, 30 мин. пеша е. Тъкмо щюе видиш прелестите и на полето през нощта. Видя ги на залез, сега ще ги видиш и ноще, не е по-малко красиво. Особено на лунна светлина.
- А не, не ми се ходи. Обади се да дойде някой да ни вземе. Или такси, ОК примерно, те отиват навсякъде.
- Абе те ходят, ама за 3км. Извън София до по-извън София едва ли ще дойдат. Поне преди ми отказаха.
- Абе ти се обади, пък те ще си кажат дали ще дойдат или не.
- Добре...
Краси се обади на познатият номер на Yes такси, беше им редовен клиент, когато се налагаше да се прибира късно от работа, или да отива, закъснял за слъжебният транспорт.
- Какво казаха? Ще дойдат ли?
- Не! Съжалявам Джеси, и аз искам да стигнем по-бързо, но просто нямаме избор. Или ако искаш можем да останем тук, виж каква хубава пейка има, ‘ей там има вода до паметника, няма да умрем от жажда. Само някой циганин може да ни нападне, ама какво от това.
- Уф, престани с твоите глупости. Хайде да вървим, то се е видяло че вечерта се провали вече, поне да не умрем от студ тук. Ти си виновен!
- Е, това ние много добре го знаем!
И двамата закрачиха в мълчание по пътя – стар, павиран път, с множество бубуни и пропадания, непоправян с години.
- Джеси, мислила ли си какво е на онзи свят? Дали наистина има тунел и светлина? И... дали има интернет?
- Да Краси, интернет неможе да няма. Как иначе дяволите ще играят на кънтър-а в мрежа?! От къде изобщо ти хрумна да ме питаш това?
- После ще ти кажа, сега е кофти да ме питаш такива неща.
- Да бе... казвай, като си започнал карай докрай. Знаеш че не обичам такива половинчати неща.
- Наистина не е добре да ме питаш това, ПОВЯРВАЙ МИ!
- Да не беше започвал, като е лошо. Сега ще си носиш последствията. СЛУШАМ ТЕ!
- Ще минем покрай две гробища. Едното е зад онези огради, другото одеве го видя до нашето село.
- Е БРАВО!!! Мамка ти, КРАСИМИРЕ!!! Много добре знаеш, че ме е страх от подобни места, ОСОБЕНО НОЩЕМ! Как можа да ме накараш да ходя по тъмно, по неосветен път, на всичкото отгоре покрай гробище, и то не едно, АМИ ДВЕ?!
- Казах ти, че идеята да ме питаш е кофти. Друг път ме слушай като ти говоря.
- Точно ‘щото те слушам сега вървя по тоя скапан път! Следващият път, ако изобщо има следващ, взимаме такси още от града, никакви такива нощни приключения, без значение какво мислиш! ЗНАЕШ ЗАЩО!
- Е стига де, ако имало друг път... ще има разбира се.
- Ако останем живи
- Джеси?! Айде престани ако обичаш, хиляди пъти сме говорили за това – МЪРТВИТЕ СА СИ МЪРТВИ, НЕ СТАВАТ ДА ГОНЯТ МАЛКИТЕ СЛАДКИ МОМИЧЕНЦА!!!
- Кажи го на тях, като минем от там.
- Те си го знаят, остава и ти да го разбереш най-сетне. Ама така става, акто си купуваш от непознати. Токлова ли неможа да изчакаш да стигнеш до твоят човек?! Кой знае какво е имало в тая плява!
- Много добре знам какво видях, не беше от тревата, ЗАЩОТО ТОГАВА НЕ БЯХ ПУШИЛА. Освен това от нея не се получават видения, още по-малко такива, които могат да те докоснат, а те точно това направиха!
- Да добре, мъртъвците те подгонили и те хванали да те чукат... много оригинално, няма що! Между другото току що минахме покрай първото гробище, я виж дали някой не те гони с разкопчани панталони!
- ПРЕСТАНИ!!!
- Добре де, само не изпадай в истерия. Една трета от пътя мина. С това темпо след 15 мин. сме в къщи на светло. Виждаш ли светлините – и той посочи с ръка напред към далечните блещукания, които се виждаха – там отиваме. Не е далеч, само така изглежда.
- Ако беше преживял това, което аз преживях преди 2 години нямаше да ми говориш така.
- Спокойно мила, няма нищо страшно. И друг път съм минавал, и както виждаш съм още жив.
- Върви и трай. Колкото по-бързо стигнем, толкова по-добре.
Те вървяха в тъмното мълчаливо, хванати ръка за ръка.
Джеси преди две години имала странно изживяване: връщала се от лекции по тъмно. Тогава живееше на квартира в Орландовци. Тогава някой я подгонил, докато минавала покрай гробищата, бил излезнал от земята. Хванал я за ръката и и казал името “Джесииии”. От тогава Джеси се страхува от тъмното и не минава покрай почиващите в мир.
- Виж колко е красиво на лунна светлина, нищо общо няма с гледката през деня. Не е ли прекрасно?
- Не, зловещо е. Страх ме е, Краси.
- Тук най-многонякоя мишка да излезе от тревата, има ги много. Събират остатъците от ечемика. През година го сеят на това място.
- Така както го казваш, звучи успокояващо, но си ме е страх...
- Красиии
- Да, Джеси, какво има?
- Нищо! Нищо не съм казала.
- Каза ми името.
- Не, не съм! Плашиш ме.
- Може да е било шума от тревата... сторило ми се е.
- Да, възможно е.
Те ходеха с бързо темпо по паветата, като не спираха дори да се огледат назад. Искаха колкото се може по-бързо да стигнат.
- Красииии
- Какво сега има?
- Ти не си добре, а аз си мислех че съм за психиатрията.
- Заклевам се, чух някой да ме вика! Само ти си тук, други наоколо не виждам.
- Нищо не съм казала. Ако това е поредната тишега, да знаеш че изобщо не е смешна.
- Според теб смея ли се, така като ме гледаш?!
- Красииии
- Чу ли?
- Не, какво да чуя?
- Някой ме вика, шепнешком, сякаш е до мен, 2 крачки зад мен.
- НИКАК НЕ МИ ХАРЕСВА ТОВА, КОЕТО ПРАВИШ!
- НЯКОЙ МЕ ВИКАШЕ!!!
- Добре добре, този мрак и на двамата явно ни влияе зле... Пусни ме, изпоти ми се ръката.
Отново закрачиха в тишина. Джеси леко поизостана, вече се беше уморила.
- Забави малко, уморих се.
- Ок, ако искаш можем да поседнем малко да починеш и продължаваме.
- НЕ, само малко по-бавно, моля те.
- Добре слънчице. Само не се плаши. Половината път мина. Скоро ще сме в къкщи.
Вървяха бавно и мълчаливо. От време на време се закачаха с надеждата да не мислят за това, какво може да има в тъмното. Но резултата беше не особено обнадеждаващ.
- Знаеш ли Джеси, няколко пъти съм вървял по това време по този път, и ме е било страх само покрай гобищата. През останалото време съм се радвал на луната. Наистина обожавамлунната светлина, когато я има и е силна. Всичко е много.. приказно. Като друга реалност, мистична и непозната, привличаща и в същото време плащеща с неизвестността си...
- Джеси, кажи нещо. От 5 минути нищо не си казала, нещо нетипично за теб. Джеси?
Той се обърна, но Джеси я нямаше.
- Джеси, къде си, допишка ли ти се?
Заоглежда се да види в тъмнината дали няма да изкочи момичето от някой храст, с усмивка на устата от облекчаването. Но никой от тях не помръдваше, дори вятъра беше утихнал. Нищо не движеше въздуха и растенията.
- Стига се кри, до преди малко те беше страх, а сега залягаш по треволяците.
Отново само тишината и песента на щурците откликнаха на повика му.
- Ехоо, девойчето? Къде се скри? Нали те беше страх!
Краси продължаваше да ходи по пътя като се оглеждаше непрекъснато за момичето. Сякаш се беше изпарило.
- Хайде излез, не е смешно! Тук по храсталаците понякога се крият змии. Излез, опасно е.
Продължаваше да крачи, вече се беше уплашил достатъчно, за да започне да вижда призраци зад всеки храст покрай пътя. До селото оставаха поне 15 мин. ходене, а Краси все повече се страхуваше.
- Джеси?! КЪДЕ СИ? ИЗЛЕЗ, МАМКА ТИ!
Никой не отвърна на повика му, само кучетата в далечината се разлаяха, и ехото... Той продължаваше да върви по пътя – а напред, а назад, като трескаво се оглеждаше. Видимо ускорил крачката, вече виждаше движение зад всеки храсталак, зад всяко дърво. Не спираше да вика приятелката си по име.
- ДЖЕСИ-И, ДЖЕСИ-И-И-И!!!
"За да чуеш, трябва да мълчиш" (Оджиън)
Краси продължаваше да ходи по пътя като се оглеждаше непрекъснато за момичето. Сякаш се беше изпарило.
- Хайде излез, не е смешно! Тук по храсталаците понякога се крият змии. Излез, опасно е.
Продължаваше да крачи, вече се беше уплашил достатъчно, за да започне да вижда призраци зад всеки храст покрай пътя. До селото оставаха поне 15 мин. ходене, а Краси все повече се страхуваше.
- Джеси?! КЪДЕ СИ? ИЗЛЕЗ, МАМКА ТИ!
Никой не отвърна на повика му, само кучетата в далечината се разлаяха, и ехото... Той продължаваше да върви, като трескаво се оглеждаше. Видимо ускорил крачката виждаше движение зад всеки храсталак, зад всяко дърво. Като не спираше да вика приятелката си по име.
- ДЖЕСИ, ДЖЕСИ-И-И-И!!!
Няколко часа по-рано...
- Краси, къде ме водиш?
- Тихо, само ме дръж за ръка и ме следвай. Имай търпение, искам да ти покажа може би най-красивата гледка, която съм виждал някога през живота си.
Краси държеше Джеси за ръката, доакто я водеше по коловоза през полето към хълма зад гробището. От там се откриваше невероятна гледка надолу към равнината и близкото градче, а по залез всичко се обагряше в пурпурно.
Джеси беше мило, 23 годишно момиче. Работеше като сервиторка в ресторант, за да припечелва за лятото докато следваше. Учеше електроника в ТУ, 4-та година. С Краси се запознаха в ресторанта. Той често ходеше там през обедната си почивка за да обядва. Един час в уютното заведение в близкото село до офиса му, с добра храна и усмихнат персонал. Той беше администратор, грижеше се за компютрите на спедицията в която работеше. Обичаше работата си, макар че понякога хората от фирмата му създаваха ядове с глупсотите си, които вършеха.
- Още колко има? Стигнахме ли вече?
- Още малко остана. Внимавай, тук има малко неравности. Тъкмо започна да се оцветява.
- Кое да се оцветява? Момченце, какво пак ти хрумна, да ме пребиеш ли искаш сред тази пустош?! Няма да ти се размине, да знаеш – ще се върна от отвърдното за теб да те взема да ми правиш компания, ‘щото сигурно ше ми е скука. – Джеси се разсмя, никога неможеше да предположи какво е намислил гаджето и. Винаги я изненадваше, понякога неприятно, но повечето пъти и бе интересно и забавно.
- Стига сига, нидей така пита ма, кротувай тука и ‘оди по пътя, че видиш ко че ти покажем – Краси искрено се разсмя, винаги много се забавляваше когато говореше на диалект.
След 10 минутно ходене из треволяците, обрасли изоставеният път, пред тях се откри невероятна панорама: стръмната страна на хълма, където се бяха изкавали до сега и безбрежно поле, покрито с най-различни цветове. От ляво беше жълто-зелено, с леки издигания на места, простираше се до където ти поглед стигне, бекрайна зелена шир. Смущавана в средата от малко и зелено градче, полегнало в ниското, откраднало си малко местенце от необятната празнина около него. Отгоре в полето се намираше военно поделение, най-вероятно свързочно, ако се съди по антените, които стърчаха нагоре като мачти на невидим кораб. Отдясно същото нищо като отляво, само един път пресичаше морето от трева, който водеше до Банкя (това е името на градчето). В далечината се виждаше мощната снага на стара планина, полегнала на отдих сред полята. Сега всичкото това беше обагрено в пурпурно от залязващо то слънце на летният ден. Малкото облаци по небето бяха червени на фона на синьо-лилавото небе.
- Стигнах ме!
Краси развърза очите на Джеси.
- ПРЕКРАСНО Е, МОМЧЕТО МИ!
Двамата седнаха на тревата да се любуват на гледаката. Беше наистина вълшебна!
- Краси?
- Да, Джеси!
- Обичам те!
Тя го целуна, и двамата се прегърнаха и останаха така докато не се скриха ипследните слънчеви лъчи.
- Джеси, знаеш ли... абе на мен още не ми се прибира. Искаш ли да отидем да хапнем по нещо? Отвори ли са една нова пицария на пазара в Люлин. Много е готино, ако не ти се яде, можем да седнем в барчето до нея. Страхотно място е, и музиката си я бива, не е някоя чалга, готино е, тек-хаус. Мм-м?
- Мда... хайде!
- Ако побързаме ще хванем автобуса. След 10 мин. ще тръгне от селото.
- Добре. Мърдай – и тя го тупна по задника закачливо.
- Готино място. Искам някой път пак да дойдем.
- Казах ти, че ще ти хареса. Щом ти допада, пак ще дойдем. И аз много го харесвам.
- Да, наистина ми хареса. Сега какво ще правиш?
- Мисля да се прибирам, а ти, Джеси?
- Еми.. май и аз същото. Утре съм на работа и трябва да стана рано. А вече е доста късничко.
- Защо не дойдеш у нас? Утре ще говоря с шофьора да те закара до кръчмата. Няма да има нищо против – Краси беше сигурен в това, защото често оправяше компютъра на сина на Стоян – шофьора на служебният микробус, който минаваше да събира хората от офиса – това момче постоянно пипаше където не бива.
- Надявах се да ме поканиш – тя го целуна.
- Следващият път няма да те поканя, и ще си останеш само с надяването, малкото – каза Красимир и се ухили.
- Ааа, така ли. Добре добре, това ще го запомня, момченце. И не смей да ми викаш малкото, разбра ли БЕ!
- Разбрах МА, малкото!
- Ще бъдеш наказан, можеш да си сигурен в това!
- Имаш 20 мин. да ми измислиш наказание, после е мой ред.
Двамата се качиха на автобуса за Банкя, с надеждата да не са изпуснали последният рейс за Гредово, селото, където живееше Краси. То се намираше на 5 мин. път с кола от София, и на още толкова от Банкя. Беше малко, зелено селце, с не особено приветливи, и още по-малко работливи хора. Но Краси не беше от тях, беше се преместил да живее там преди няколко години, и не се имаше за “греда”.
- Джеси, знаеш ли какво?
- Краси, не знам какво, но ти ще ми кажеш!
- Изпуснали сме автобуса, а тук таксита не идват. Ще се наложи да повървим малко. Не е далеч, 30 мин. пеша е. Тъкмо щюе видиш прелестите и на полето през нощта. Видя ги на залез, сега ще ги видиш и ноще, не е по-малко красиво. Особено на лунна светлина.
- А не, не ми се ходи. Обади се да дойде някой да ни вземе. Или такси, ОК примерно, те отиват навсякъде.
- Абе те ходят, ама за 3км. Извън София до по-извън София едва ли ще дойдат. Поне преди ми отказаха.
- Абе ти се обади, пък те ще си кажат дали ще дойдат или не.
- Добре...
Краси се обади на познатият номер на Yes такси, беше им редовен клиент, когато се налагаше да се прибира късно от работа, или да отива, закъснял за слъжебният транспорт.
- Какво казаха? Ще дойдат ли?
- Не! Съжалявам Джеси, и аз искам да стигнем по-бързо, но просто нямаме избор. Или ако искаш можем да останем тук, виж каква хубава пейка има, ‘ей там има вода до паметника, няма да умрем от жажда. Само някой циганин може да ни нападне, ама какво от това.
- Уф, престани с твоите глупости. Хайде да вървим, то се е видяло че вечерта се провали вече, поне да не умрем от студ тук. Ти си виновен!
- Е, това ние много добре го знаем!
И двамата закрачиха в мълчание по пътя – стар, павиран път, с множество бубуни и пропадания, непоправян с години.
- Джеси, мислила ли си какво е на онзи свят? Дали наистина има тунел и светлина? И... дали има интернет?
- Да Краси, интернет неможе да няма. Как иначе дяволите ще играят на кънтър-а в мрежа?! От къде изобщо ти хрумна да ме питаш това?
- После ще ти кажа, сега е кофти да ме питаш такива неща.
- Да бе... казвай, като си започнал карай докрай. Знаеш че не обичам такива половинчати неща.
- Наистина не е добре да ме питаш това, ПОВЯРВАЙ МИ!
- Да не беше започвал, като е лошо. Сега ще си носиш последствията. СЛУШАМ ТЕ!
- Ще минем покрай две гробища. Едното е зад онези огради, другото одеве го видя до нашето село.
- Е БРАВО!!! Мамка ти, КРАСИМИРЕ!!! Много добре знаеш, че ме е страх от подобни места, ОСОБЕНО НОЩЕМ! Как можа да ме накараш да ходя по тъмно, по неосветен път, на всичкото отгоре покрай гробище, и то не едно, АМИ ДВЕ?!
- Казах ти, че идеята да ме питаш е кофти. Друг път ме слушай като ти говоря.
- Точно ‘щото те слушам сега вървя по тоя скапан път! Следващият път, ако изобщо има следващ, взимаме такси още от града, никакви такива нощни приключения, без значение какво мислиш! ЗНАЕШ ЗАЩО!
- Е стига де, ако имало друг път... ще има разбира се.
- Ако останем живи
- Джеси?! Айде престани ако обичаш, хиляди пъти сме говорили за това – МЪРТВИТЕ СА СИ МЪРТВИ, НЕ СТАВАТ ДА ГОНЯТ МАЛКИТЕ СЛАДКИ МОМИЧЕНЦА!!!
- Кажи го на тях, като минем от там.
- Те си го знаят, остава и ти да го разбереш най-сетне. Ама така става, акто си купуваш от непознати. Токлова ли неможа да изчакаш да стигнеш до твоят човек?! Кой знае какво е имало в тая плява!
- Много добре знам какво видях, не беше от тревата, ЗАЩОТО ТОГАВА НЕ БЯХ ПУШИЛА. Освен това от нея не се получават видения, още по-малко такива, които могат да те докоснат, а те точно това направиха!
- Да добре, мъртъвците те подгонили и те хванали да те чукат... много оригинално, няма що! Между другото току що минахме покрай първото гробище, я виж дали някой не те гони с разкопчани панталони!
- ПРЕСТАНИ!!!
- Добре де, само не изпадай в истерия. Една трета от пътя мина. С това темпо след 15 мин. сме в къщи на светло. Виждаш ли светлините – и той посочи с ръка напред към далечните блещукания, които се виждаха – там отиваме. Не е далеч, само така изглежда.
- Ако беше преживял това, което аз преживях преди 2 години нямаше да ми говориш така.
- Спокойно мила, няма нищо страшно. И друг път съм минавал, и както виждаш съм още жив.
- Върви и трай. Колкото по-бързо стигнем, толкова по-добре.
Те вървяха в тъмното мълчаливо, хванати ръка за ръка.
Джеси преди две години имала странно изживяване: връщала се от лекции по тъмно. Тогава живееше на квартира в Орландовци. Тогава някой я подгонил, докато минавала покрай гробищата, бил излезнал от земята. Хванал я за ръката и и казал името “Джесииии”. От тогава Джеси се страхува от тъмното и не минава покрай почиващите в мир.
- Виж колко е красиво на лунна светлина, нищо общо няма с гледката през деня. Не е ли прекрасно?
- Не, зловещо е. Страх ме е, Краси.
- Тук най-многонякоя мишка да излезе от тревата, има ги много. Събират остатъците от ечемика. През година го сеят на това място.
- Така както го казваш, звучи успокояващо, но си ме е страх...
- Красиии
- Да, Джеси, какво има?
- Нищо! Нищо не съм казала.
- Каза ми името.
- Не, не съм! Плашиш ме.
- Може да е било шума от тревата... сторило ми се е.
- Да, възможно е.
Те ходеха с бързо темпо по паветата, като не спираха дори да се огледат назад. Искаха колкото се може по-бързо да стигнат.
- Красииии
- Какво сега има?
- Ти не си добре, а аз си мислех че съм за психиатрията.
- Заклевам се, чух някой да ме вика! Само ти си тук, други наоколо не виждам.
- Нищо не съм казала. Ако това е поредната тишега, да знаеш че изобщо не е смешна.
- Според теб смея ли се, така като ме гледаш?!
- Красииии
- Чу ли?
- Не, какво да чуя?
- Някой ме вика, шепнешком, сякаш е до мен, 2 крачки зад мен.
- НИКАК НЕ МИ ХАРЕСВА ТОВА, КОЕТО ПРАВИШ!
- НЯКОЙ МЕ ВИКАШЕ!!!
- Добре добре, този мрак и на двамата явно ни влияе зле... Пусни ме, изпоти ми се ръката.
Отново закрачиха в тишина. Джеси леко поизостана, вече се беше уморила.
- Забави малко, уморих се.
- Ок, ако искаш можем да поседнем малко да починеш и продължаваме.
- НЕ, само малко по-бавно, моля те.
- Добре слънчице. Само не се плаши. Половината път мина. Скоро ще сме в къкщи.
Вървяха бавно и мълчаливо. От време на време се закачаха с надеждата да не мислят за това, какво може да има в тъмното. Но резултата беше не особено обнадеждаващ.
- Знаеш ли Джеси, няколко пъти съм вървял по това време по този път, и ме е било страх само покрай гобищата. През останалото време съм се радвал на луната. Наистина обожавамлунната светлина, когато я има и е силна. Всичко е много.. приказно. Като друга реалност, мистична и непозната, привличаща и в същото време плащеща с неизвестността си...
- Джеси, кажи нещо. От 5 минути нищо не си казала, нещо нетипично за теб. Джеси?
Той се обърна, но Джеси я нямаше.
- Джеси, къде си, допишка ли ти се?
Заоглежда се да види в тъмнината дали няма да изкочи момичето от някой храст, с усмивка на устата от облекчаването. Но никой от тях не помръдваше, дори вятъра беше утихнал. Нищо не движеше въздуха и растенията.
- Стига се кри, до преди малко те беше страх, а сега залягаш по треволяците.
Отново само тишината и песента на щурците откликнаха на повика му.
- Ехоо, девойчето? Къде се скри? Нали те беше страх!
Краси продължаваше да ходи по пътя като се оглеждаше непрекъснато за момичето. Сякаш се беше изпарило.
- Хайде излез, не е смешно! Тук по храсталаците понякога се крият змии. Излез, опасно е.
Продължаваше да крачи, вече се беше уплашил достатъчно, за да започне да вижда призраци зад всеки храст покрай пътя. До селото оставаха поне 15 мин. ходене, а Краси все повече се страхуваше.
- Джеси?! КЪДЕ СИ? ИЗЛЕЗ, МАМКА ТИ!
Никой не отвърна на повика му, само кучетата в далечината се разлаяха, и ехото... Той продължаваше да върви по пътя – а напред, а назад, като трескаво се оглеждаше. Видимо ускорил крачката, вече виждаше движение зад всеки храсталак, зад всяко дърво. Не спираше да вика приятелката си по име.
- ДЖЕСИ-И, ДЖЕСИ-И-И-И!!!
"За да чуеш, трябва да мълчиш" (Оджиън)