За Митарствата
27 отговора
1068 прегледа
За Митарствата
ЗА МИТАРСТВАТА
За нас е крайно назидателно да знаем какви грехове се разследват на всяко митарство, за да ги избягваме или, ако сме ги вършили, да се покаем за тях, докле е време. Ако се окаже на някое митарство, че сме виновни в разследваните там грехове, веднага демоните ще добият власт над душите ни и ще ни завлекат в адските тъмници...
Подробното изреждане на митарствата е практически много полезно, понеже ни напомня всички грехове, които трябва да изповядваме пред духовника, за да не попаднем поради тях, под мрачните сводове на вечния плач!
МИТАРСТВАТА са двадесет на брой.
На 1-то митарство се изследват греховете на езика: празнословие, сквернословие, срамословие, кощунство, проклятия, неприлично смехотворство, безсрамни песни и др.
На 2-то митарство се изпитват разните видове лъжи: лъжесвидетелстване, невярно призоваване на Божието име, клетвопрестъпничество, неизпълняване на даданите Богу обети, съзнателно скриване на греховете при изповед – било от срам, било от страх и пр.
На 3-то митарство се разследват разните видове осъждания и клевети. Тук спадат следните грехове: хули и подигравки по чужд адрес, очерняне името и честа на ближния, доносничество, одумване зад гърба и пр.
4-то митарство е свързано с чревоугодието. Към него се отнасят: многояденето, лакомията, пиянството, греховните пиршества, скришното ядене, неспазване на постите и пр.
5-то митарство е митарство на леноста. Тук се изпитват мързеливите хора, прекарали живота си в празност и безделие, както и тунеядците, готованците, използващите чужд труд с безогледна жестокост и несправедливост, подкупващите и приемащите подкуп, а също и небрежните към прослава на Божието велико име; ленивите в духовния живот, непосещаващите църковните богослужения, предаващите се на униние, отчаяние и прочее.
На 6-то митарство се задържат крадците присвояващи си по разни начини чужди вещи: невръщане на дългове, повреждане на чуждо имущество и т. н.
На 7-то митарство се разглеждат греховете на сребролюбците и скъперниците, както на разточителните и прахосниците.
На 8-то митарство биват спирани лихварите, комарджиите и грабителите, експлоататорите и неправедно забогателите.
На 9-то митарство се изпитват разните видове неправди, извършвани от съдии които се поддават на подкуп, поради което оправдават виновните и осъждат невинните. Към това митарство спадат и продавачите, които мерят лъжливо и измамват купувачите.
На 10-митарство се отговаря за всяка проявена завист, омраза, брато-ненавистничество, недружелюбност, и всякакъв подобен вид злоба.
На 11-то митарство се търси сметка за гордоста в разните и видове: тщеславие, самомнение, безочливост, презрение, самохвалство, честолюбие, ропот, а също и незачитане на родителите и непокорство към началниците.
На 12-то митарство се обследват греховете гняв и ярост.
На 13-то митарство е митарството на злопаметството. Тук се осъждат всички ония, които задържат в сърцето си лоши чувства и настроения против ближните си, като не им прощават и отвръщат на злото с зло.
На 14-то митарство се препречва пътя към вечния покой на убийците, самоубийците, разбойниците и побойниците, както и всички ония, които с гняв са ударили или наранили някого. Като убийци ще бъдат съдени и тези жени, които съзнателно са убивали своите деца в утробата си, като са ги лишавали още преди раждането им от живота, който е дар Божий.
На 15-то митарство се задържат чародеите, магьосниците, спиритистите, медиумите, астролозите гадаещи по звездите, хиромантите гадаещи по линиите на ръката, и врачуващите по всякакъв друг начин, бесовските “ясновидци” и всички нечестивци, които призовават на помощ тъмни духове.
На 16-то митарство се изпитват блудниците, не само тия, които са блудствали на дело, но и ония които са си позволявали всякякви скверни мисли, представи и желания, без да са изповядвали с покаяние всичко това и без да са се борили срещу греха, като са пребъдвали дълго в нечистите си мечтания, услаждали са се от тях, съизволявали са на греха, или са се провинили с блудни осезания, страстни целувки и нечисти докосвания.
На 17-то митарство се изследват прелюбодействата, съпружеските изневери и блудните грехопадения на брачните хора.
На 18-то митарство се осъждат разните видове противоестествени содомски блудни съгрешавания.
На 19-то митарство се изпитват ересите, неправилните верови възгледи, отстъплението от Православното изповедание, както и неверието, съмненията във вярата, съзнателното хулене на светините и др.
20-то митарство е последното. В него се задържат душите проявили немилосърдие и жестокост. Дори и някой много да е постил, дори и да е минал живота си в суров подвиг, дори да е запазил целомъдрието си – ако е бил безсърдечен към ближните си, той не може да премине благополучно през това последно митарство и бива хвърлен в адските бездни, поради немилосърдието си, съгласно Божественото определение: “Съдът ще бъде безмилостен за оногова, който не е показал милост” (Иак.2:13).
След като душата премине митарствата, на 40-тия ден се определя от Бога мястото и, дето ще пребъде до второто Христово пришествие. Много св. Отци са говорили за митарствата. Повествуванията им се различават в подробностите, на същината е една.
Св. Макарий Велики пише: “Когато човешката душа излезе от тялото, извършва се някакво велико таинство. Ако тя е провинена в грехове, дохождат пълчища демони, вземат тая душа и я отвеждат в своята област. Ако душата през този си живот е робувала на греха /които е от дявола/ то не е чудно че сега вече демоните си я прибират.
А когато душите на светите Божии раби излизат от тялото, ангелски множества излизат и ги приемат в тяхната си област, и ги довеждат при Господа.
Като събирачи на данъци, седящи на тесни проходи, спиращи и обследващи минаващите, така и демоните разследват и задържат душите на грешниците.”
У св. Йоан Златоуст четем: “Сегашния живот е време за подвизаване, а след смъртта идва съд и наказание за грешниците.
Св. Йоан Милостливи пише: Когато душата излезе от тялото и поиска да отиде към небесата, срещат я множество бесове и я спират за разни грехове: ярост, завист, измами, гняв, клевета, гордост, безсрамни думи, непокорство, лихварство сребролюбие, пиянство, зловаметство, магии, клюки, сплетни, преяждане, омраза, убийства, кражби, жестокост, блудства, прелюбодейства и др. Когато тази окаяна душа тръгне за към небето, тя е заобиколена и от св. Ангели ала те не и помагат. Душата сама трябва да даде отговор на демоните, за своите дела.
Дори големи праведници са се бояли преди смъртта си от митарствата. Например св. Митрофан Воронежки преди кончината си, ревностно е молил свещениците и миряните от своята енория, да се молят усилено за него, а в завещанието си е записал: ”Да се извършват за мене Божествени литургии във всички църкви на град Воронеж и да се чете Псалтира 40-дни”. И спестените си средства раздал по тази работа.
В много църковни песнопения и молитви е залегнало учението за митарствата.
В “Последованието при излизане на душата от тялото” четем: “Помилуите ме Ангели всесветли, и избавете ме от митарствата ... защото нямам добри дела!” /Канон, песен 7, тропар 2/
В молитвата след 4-та катизма на Псалтира четем: “Когато се разлъча от тялото, предстои ми да мина през страшно и грозно място. Множество мрачни и безчовечни демони ще ме посрещнат, а не ще има кой да ми помогне, нито да ме избави!”
В Библията не е упоменато изрично учението за митарствата, то е дошло при нас по пътя на Църковното предание. Има факти че св. отци отпреди 4-ти век дори, са го споменавали. Учението за митарствата се доказва и при сравняване на Св.предание със Св. Писание.
? При смъртта Ангели и демони се явяват при умиращия.
Иисус Христос казва: “Умря сиромахът и занесоха го Ангелите в лоното Авраамово ./Лука 16:22/ А в притчата за безумния богаташ казва: “Безумнико, нощес ще ти поискат /истяжут/ душата!” Истяжут – от славянски превод: издърпвам, изтеглям факти от миналото, разследвам стари дела. Тъкмо това е и работата на демоните, стоящи по митарствата.
- “Духовете на злобата /Еф.6:12/ гледат още през този ни живот да ни уловят в своите си примки, та да изпълняваме волята им. /2Тим.2:26/ Те като кръвожадни лъвове рикат и обикалят кого да глътнат /1Петр.5:8/ Те няма да пропуснат най-удобното време за сграбчване на душата: преминаването през митарствата.
- Излязлата от тялото душа поема към небето, към въздушните пространства, дето бива пресрещната от бесовете. Сатаната със своите демони пълнят въздушното пространство. Затова са и наречени “Поднебесни духове на злобата” /Еф.6.12/. А сам Сатаната е назован “Княз на въздушната власт” /Еф2:2/.
- Учението за митарствата ни обяснява че демоните са като жестоки съдебни следователи, които спират душите по пътя към небето, щом като намерят в тях неоплакани и неизповядани грехове.
- Митрополит Макарий казва: “Твърде естествена е такава дейност за поднебесните духове на злобата. Те знаят и помнят всички наши грехове, и употребяват всички усилия за да ни осъдят, те са нашите изкусители и съучастници във всички наши беззакония и грехове.”
- Целта им: да станем техни роби.
- Средстава им: на всяка цена.
- Възлюбени братя и сестри, помислете си как трябва ДА ЖИВЕЕ ЧОВЕК, ЗА ДА СЕ ИЗБАВИ ОТ ГЕЕНАТА ОГНЕНА. Амин
/blue]
За Митарствата 3
Какво мислите и за този текст, от друг архимандрит:
Митарствата - гностическо наследство в българския фолклор и култура
Беатрис е труп. В същото време тя е екстровертна, не много интелигентна жена, която обича клюките, бриджа, мъжете, купоните и екскурзиите. Беатрис е героинята на “Диодиа” (Митарствата) - сюрреалистична мултимедийна музикална пантонима от известния английски композитор Джон Тавънър, чието действие се развива на оня свят. Беатрис, която даже не знае, че е умряла, се сблъсква с митарствата на седемте смъртни гряха. Те са представени като серия от клетки в зоологическа градина, чийто управител е Дяволът. Тавънър, който е православен християнин и личен приятел на бъдещия крал Чарлс, разработва тази драма върху основата на третия си струнен квартет (1995). По този начин той въвежда темата за митарствата като предизвикателство във все по-чуждото на религията интелектуално пространство на днешния западен свят.
Митарства липсват в еврейската религия на Стария Завет. Според юдейството сенките на умрелите слизат в подземния свят, наречен “шеол”. Той се изобразява като мрачен дом (Йов 30:23) или град (Ис. 38:10, Йов 38:17, Прем. 16:13), където царува тишина (Пс. 93:17) и сън в очакване на всеобщото възкресение (срв. Ис. 26:19). Шеолът е подобен на отвъдния свят на другите близкоизточни народи.
Християнството възниква като юдейска есхатологична секта. Първите християни са в трескаво очакване на “парусията” (второто пришествие) на възкръсналия Христос и вярват, че ще бъдат взети живи на небето (Мат. 10:23; Марк. 13:30; 1 Сол. 4:17). Рухването на Йерусалим ще ознаменува настъпването на царството Божие (Марк. 13:24; Лук. 21:27). Градът наистина е унищожен от римляните през 70 г., но пришествието не настъпва. Авторът на второто послание на апостол Петър е принуден да отговаря на обвиненията, че краят на света не се е сбъднал (3:18).
Християнската мисъл започва да обсъжда въпроса за това, което става с душите на покойниците, докато очакват възкресението и Страшния съд. Едно от мненията е, че те са съдени индивидуално, след което се отправят към рая или ада. Това разбиране обаче лишава душите от възможността да коригират греховете си post mortem и обезсмисля обещания всеобщ съд в края на историята. Другото мнение е, че душите спят в очакване на възкресението. Но подобна идея крие несправедливост и към праведните, и към неправедните, които не получават навреме заслуженото. За да реши този въпрос, Западът ражда идеята за чистилището, а Изтокът - за митарствата.
Далечният първоизточник на митарствата е съдът над умрелите, описан в египетската Книга на мъртвите. Той датира от епохата на Новото царство (1567-1085), но със сигурност има по-древен произход. Съдник е бог Озирис (понякога Ра), седнал на трон под балдахин - символ на божествени прерогативи. Съпроводен е от 42 демона на подземното царство. На едното блюдо на везните е е поставено сърцето на умрелия, а на другото - перото на богинята на истината и справедливостта Маат и принесените от благочестивия покойник жертви. Мъртвият заявява, че не е извършил зло срещу ближен, не е измъчвал животни, не е богохулствал. Положителната присъда се обуславя от произнасянето на заклинателни формули и носенето на амулети с магически характер. Някои нови изследвания намират успоредици между изповедта на душата според египетската Книга на мъртвите и християнския символ на вярата, приет на първия вселенски събор в Никея през 325 г., който и сега се чете във всички християнски църкви по време на литургията.
Платоновият диалог “Федон” (108 а-b) развива темата за духа-хранител (психопомп), който води човешката душа след смъртта към царството на Хадес. Главното произведение на египетско-елинистичния херметизъм "Поймандрес" описва възнесението и преминаването на всяка от седемте планетарни сфери, при което душата се отърсва от определен порок. Същата тема е подхваната и в гностическата литература от ІІ-ІІІ в. сл. Хр. Подир смъртта като акт на освобождение започва възнесението или небесното пътешествие на душата на адепта. Процесът не се извършва автоматично, а изисква помощ поради заплахите на архонтите - тъмните сили, които владеят света и се стремят да възпрепятстват достъпа в света на светлината. “Паспортът” дотам се осигурява от магията, по принцип чужда на гностическия мироглед, за което сектантите са подигравани от езичника Целз (II в.) . В "Книги на Йев" (гл. 52) и първия "Апокалипс на Яков" се описват с помощта на миниатюри "белезите" и "печатите" на висшите "съкровища" (спирките на митарствата), както и заклинанията (цифри, имена и текстове), които трябва да се произнесат по древноегипетски обичай. Тук еоните (митарствата) са 12. Подобни ритуали и амулети са познати и на манихеите. Най-подробна в това отношение е литературата на мандеите - единствената съществуваща днес гностическа секта, която живее в Ирак и Иран, а напоследък се разсели и в Америка и Австралия.
Мотивът за митарствата допада на християнството, защото резонира с новозаветните идеи за Сатаната като господар на въздушните сили, които са поднебесни духове на злото (Йоан 14:30; Ефес. 2:2, 6:12; 1 Кор. 2:6-8).
Митарствата постепенно кристализират като частно богословско мнение (теологумен) в патристическата литература. Житието на първия монах св. Антоний Велики (ІV в.), написано от св. Атанасий Александрийски, предава негово видение, според което тъмен гигант (явно Дяволът), извисен над света, посреща летящите като птици души и пуска някои нагоре, а други задържа. Следователно не Бог, а Лукавият е едноличен съдия на душите, което издава дуалистично влияние. За противоборство между добри и зли ангели, в което се решава съдбата на душата, пишат редица по-късни отци (св. Кирил Йерусалимски, св. Макарий Египетски, Диадох Фотикийски, Исихий Презвитер, св. Ефрем Сириец, св. Йоан Златоуст, св. Йоан Дамаскин). В “Лествицата” на св. Йоан Синайски (ок. 523-603) агонизиращият монах Стефан минава още приживе през митарствата и е обвиняван дори за грехове, коитo не е извършил (7:50). Същите демонски клевети опровергава и цариградският патриарх св. Тарасий, който агонизира преди смъртта си през 806 година.
Апокрифът “Видение на апостол Павел”, възникнал през ІV в. на гръцки език, не говори за противоборство след смъртта. Според него всяка душа в зависимост от състоянието си се посреща от благи или зли ангели, ангела хранител и “духът, който живее в нея” (гл. 13-18). Духът (нус) - последен компонент от платоническата трихотомия - не попада под съд поради своето съвършенство. В този пункт апокрифът е претърпял въздействие от гностицизма, според който духът на човека е искра от божествения огън.
Темата за митарствата се налага неофициално в православието с посредничеството на павликянството и богомилството. Това се доказва от дуалистичните елементи в главния извор за митарствата - житието на св. Василий Нови (поч. 944 г.). Житието му съдържа част, в която Василиевият ученик Григорий разказва за митарствата (грц. telonia) на душата. Преминават се в продължение на 40 дни след смъртта, след което се издава окончателната присъда. Тези инстанции за изпитване на съвестта са 20 - число, което издава нехристиянски произход. Вероятно е удвояване на броя на небесата (10) според гностическия “Апокалипс на Павел” (V,2) и манихейството.
Митарствата са групирани по сходни типове злодеяния. Посветени са на определени грехове (клевета, лъжа, завист, гняв, ярост, лихварство, убийство, прелюбодейство и пр.), като на всеки етап злите духове с митничарско настървение преглеждат “багажа” на душата и искат откуп - праведни дела, записани от ангелите. Може да се предположи, че подобен поменик на греховете е оформен в практиката на частната изповед, която е наложена от Църквата след V век. Частта с митарствата понякога се отделя от житието и преписва самостоятелно. Гностическите елементи в житието на св. Василий Нови са очевидни - той и Григорий са скитащи аскети съответно от Мала Азия и Тракия; Григорий вижда тялото си като слънчев лъч, което е чист докетизъм (учение за призрачност на материята и конкретно на Христовото тяло); един от демоните се явява в лъвски образ (типичен за гностицизма, митраизма, магическите папируси, апокрифите като “Въпроси и отговори на св. Йоан Богослов”) и пр. Литературният историк Емил Георгиев също установява, че “учението за митарствата… води към ориенталски религиозни учения”.
Житието на св. Василий Нови е запазено в сръбски преписи от ХІІ в., които съдържат среднобългарски езикови елементи. Българският превод е направен вероятно през ХІ в. и е свързан със засилените есхатологични настроения у нас по време на византийското господство. Той става популярен и в Сърбия. Предполага се, че втори превод на житието е извършен в Търновската книжовна школа през ХІV век. Митарствата са вплетени и в един “Разказ за съдбата на човека”, познат по среднобългарски препис от ХV в. (РАН 298, л. 15б-24а). Твърдението, че той е възникнал вероятно скоро след покръстването, не е доказано.
Митарствата са широко познати и в Русия.
Редица славянски произведения, създадени главно в монашеска среда след ХІ в., възприемат митарствата, но ги коригират с идеята, че силата на Христовия кръст може да преодолее демонските козни и да компенсира недостига от лични добродетели. Основателят на сръбската държава Стефан Неманя пише до Стефан Първовенчани и му изпраща частица от Христовия кръст с думите: “Нека те доведе непорочен и постави пред Христовия престол, разгонвайки със силата си пред теб въздушните митари”. В миниатюра от рилски Требник 2/1 от 1748 г., л. 145б, Божията десница държи везни от небесен сегмент, изпъстрен с балкански орнамент. Вляво стоят два ангела с малки водосветни кръстове, пред които е душата - гола човешка фигура. Десният ангел натиска с кръста едното блюдо на везните, а два малки демона с конусовидни шапки дърпат надолу другото блюдо. В едно надгробно слово от българския монах Антоний (1854) се препоръчва да се постави плоча с кръст върху гърдите на покойника, за да премине успешно “20 баждарнiцы на воздоухъ”.
През Средновековието също е разпространена идеята, че застъпничеството на Богородица, разбирано прагматично като сделка с демоните, може да спаси от митарствата. Например в Служебен миней за януари-март от ХІІІ-ХІV в. (Хлудов 152) писачът Добриан отправя следната молитва към нея: “Откупи душата ми, пленена от злите ми дела, и ме помени, когато видиш да ме съдят на страшното второ пришествие на твоя Син и Бог твой и наш”.
Голяма роля за разпространение на представата за митарствата има претърпялата няколко издания в масов тираж през Възраждането книжка на отец Йоаким Кърчовски. За митарствата се споменава със страхопочитание в произведения на Иван Вазов и Тодор Влайков. Със своите конфликтни картини и нравоучителен тон те са любимо четиво на българското простолюдие през Възраждането, както потвърждават Илия Блъсков и Захари Стоянов. Петко Славейков отбелязва в своя хумористичен “Нова мода календар” за 1857 г.: “Днес в Дервенската махла ще умрат три зли жени. Мала щъ гръм и екот да бъде, доде стигнат до митарствата!”
За редица православни християни в Източна Европа митарствата продължават да бъдат морален коректив и истина от последна инстанция. Ще посоча един куриозен пример. През 2000 г. умира свещ. Владимир Шикин, който служи в прочутия Дивеевски манастир в Русия. След смъртта му една от неговите почитателки от Западна Украйна има видение, в което отецът се явява в червена одежда и държи два стари пергаментови свитъка. Той представя единия от тях, който е чист, като негов “пропуск”. Визионерката разбира, че той избягнал митарствата. Другият свитък е нейния и той не е съвсем чист. Сега тази жена, явно стресната от видението, се готви да приеме монашество.
На митарствата не е чужд и българският фолклор. Първият вариант е почти буквален и явно повлиян от книжовни източници. Душата трябва да се изправи пред 40 съдии, които я теглят на везни според делата й, предварително записани от ангелите и дяволите в тефтери (срв. образите на записващите архангели в църковните стенописи или съставянето на смъртния списък като “дяволска игра” в повестта “Хоро” от Антон Страшимиров). Последният съдия е “най-голям” и след него душата научава вечната си участ. Броят на съдиите тук е удвоен спрямо този от житието на св. Василий Нови. Той вероятно съответства на броя на дните - също 40, през които душата остава на земята според народното поверие. Всъщност в древноегипетската традиция 40 са дните, необходими за балсамиране на покойник, след които тя се изправя пред съда на Озирис (срв. възнесението на Христос при Бог Отец 40 дни след Неговото възкресение).
Eдин славянски ръкопис в Прага от ХV в. (IX.F.10) предлага физиологическа етиология на панихидите, която странно съвпада с египетската практика. Третини се служат, защото на третия ден се променя лицето на покойника, деветини - защото тялото се разлага без сърцето, а 40-тини - защото тогава се разлага и сърцето. Според българския фолклор неопятите мъртъвци не се ограничават от 40-дневния срок, а се явяват на живите толкова дни, колкото години би трябвало да живеят. Поверието, че 40-ят рожден ден не се празнува и за него не се черпи, се дължи на танатофобия. Вероятно под влияние на книжовни източници като св. Йоан Лествичник в Русенско се вярва, че в продължение на 40 дни след смъртта покойникът изкачва всеки ден по едно стъпало, докато накрая се яви пред Бога. Това вярване съжителства с традиционното, според което душата обикаля земята в продължение на 40 дни.
Налице е разновидност на първия вариант, според която душата се изважда от Архангел Михаил, придружен от дявола, и се развежда по местата, където е живяла. Архангелът и дяволът записват спомените за нейните праведни и неправедни дела. На 40-я ден душата се покланя три пъти пред Бога, делата се претеглят и определят съдбата й. Тук е любопитно, че делата се регистрират посмъртно, а не приживе. Авторът отнася свързания с тях съд и справедливост изцяло към царството на отвъдното, което издава социален песимизъм.
Вторият вариант на българските фолклорни митарства е разширен. За да стигнат до оня свят, душите преминават през пусто и тъмно поле и трябва да си светят със свещи. След това вървят през поле, обрасло с тръни и глог и ако не са обути, краката им се изпонараняват. Стигат до река, където в тефтери се проверява дали душите са праведни или не. Ако са грешни, те се връщат на земята като вампири, върколаци и пр., за да изкупят греховете си. Душите трябва да имат пари, с които да заплатят превоза с лодка през реката. След реката те се посрещат от ята бели гълъби (добрите дела) и черни врани (злите дела), предвождани съответно от ангели и бесове. Пред вратата на вечността има везни, на чиито блюда кацат двата вида птици. Спасението или гибелта се определят от тежестта им.
Амплифицираните части за двете полета (тъмно и бодливо), тефтерите и лодката са етиологични разкази, които трябва да обяснят предназначението на свещите и кандилата, които се палят за умрелия; обувките, които се раздават “за Бог да прости” и с които покойникът бива обут; генезиса на нощните кръвопийци; парите, които се поставят върху трупа, в ковчега и гроба. Всъщност храстите и тръните са реликт от гората на древната инициация, в която основна роля играе посичането, накълцването, убождането. Мракът като синоним на смъртта и реката като изпитание също присъстват в ритуалите на прехода. В Бобошево се вярва, че ако някой тримири или яде само веднъж на ден през Великия пост, на оня свят ще лети, а не върви из бодлите. Според една народна песен покойник се връща от оня свят и се оплаква на майка си, че там тъпчел тръни, защото тя го проводила бос. Според някои поверия именно запалването на свещ до умрелия го кара да “предели”, т.е. да извърши прехода от този към онзи свят.
Идеята за митарствата може би е загатната отчасти в един интересен случай от Северна България след 1878 г. Умиращ българин, убил много турци, моли да му запалят свещ, която да прогони сенките на “канещите” му се жертви. Амплифицираният вариант с полето от бодли и моста от влакно буквално съвпада с версията на северноанглийското оплакване “Lykewake Dirge”, записано в началото на ХVІІ в. Според него душите накрая попадат в огъня на чистилището. Същият вариант е разпространен и в скандинавския фолклор и несъмнено е пренесен в Англия от заселилите се тук през ІХ-ХІ в. викинги.
Въпреки резервите на Вакарелски, несъмнено е, че оставянето на монети е реликт от античния Харонов обол. Този обичай е засвидетелстван в погребения из България, Византия, Велика Моравия и др.
По-късно развитие в християнска среда личи в поверието, че парите са нужни на покойника, за да плати дълговете, направени на земята или пътуването до дома, когато Господ разпусне мъртвите. Освобождаването на душите от Велики четвъртък до Петдесетница е заимствано от византийския апокриф “Ходене на Богородица по мъките” (VІ в.) и е мотивирано от гностическата (богомилска) идея за апокатастасиса. Според нея адът и злото няма да са вечни, а рано или късно всичко ще се примири и възвърне към божествената плерома. В следосвобожденския фолклор реката Стикс се заменя с “граница”, където се плаща таксата. Напълно е чужда на традицията новата меркантилна практика да се поставя кърпа с пари в ковчега, която преди погребението се прибира, “за да остане богатството в къщи”.
Олицетворяването на душите като птици е характерно за много народи. В сцената върху кана 2 от прабългарското съкровище от Над’ сент Миклош орел възнася шаманка или по-скоро нейната душа на небето. В Кулско при погребения се заравя жива кокошка вероятно като алюзия за душата. В християнството гълъбът символизира чистотата и Светия Дух, а гарванът или враната предсказва смъртта и се асоциира със злото (в стихотворението на Христо Ботев “Обесването на Левски” той “грачи грозно, зловещо…”).
Съществуват поне два примера за трети (съкратен или частен) вариант на митарствата в българските народни приказки. Според единия идва ангел, за да прибере душата на праведен човек, несторил никому зло. На мястото, където се мерят делата, демоните го спират и обвиняват, че не е сторил нищо добро. Човекът си припомня, че приживе прекратил свадата на две деца, които се биели за куче. Той дал кучето на едното дете и две пари на другото. Демоните поставят двете пари на везните и те натежават към рая, където влиза душата. В този наратив е отразено народното убеждение, че не вероизповедта, а благотворителността във вид на подарен предмет, оказана услуга и пр. има значение за определяне вечната съдба на човека. Според народния морал не е важен размерът на дара, а безкористността и искреността, които мотивират даването.
В другия пример ангел и дявол спорят за душата на момче още приживе. Споразумяват се, че ако то се прекръсти преди или след ядене, ще бъде на ангела, а ако не го стори - на дявола. Момчето не само забравя да се прекръсти, но и изпуска газове. Погнусеният дявол отказва да го приеме. Тази приказка с дидактичен характер вероятно е съчинена, за да се легитимира прекръстването като християнски обред и апотропея срещу злото. Самата идея, че влизането в рая или ада зависи от извършването на един жест, свидетелства за крайно ритуализирано, “етикетно” разбиране за религията и морала. Подобен мотив се среща и в руския приказен фолклор.
Специфична категория са християнските погребални обичаи, които имат за цел да преодолеят митарствата с реликтови магически средства.
В елинистическия Египет човек трябва да подготви печати за всеки еон (митарство), като произнесе име парола и се подпечата само при първия еон 1119 пъти (!). Тази практика претърпява известна метаморфоза във Верковичевия требник от ХІV в. Апотропейните печати се полагат не върху мъртвец, а върху болен пет пъти по 70 (общо 350) в името на Христос, апостолите, мъчениците, светителите, преподобните и Богородица “против този, който влиза като зъл демон или враг в дома на Божия раб”. Големият познавач на египетската религия Уолис Бъдж установява влияние от Книгата на мъртвите върху етиопската литургическа практика да се увиват покойниците с ленти, на които са написани тайните имена на Бога. Чрез тях се търси защита в отвъдния свят.
Подобен е обичаят в Източна Европа през Средновековието при опелото на свещеник понякога в ръката му да се слага лист с апокрифни имена на архангели (архонти). Този текст, вероятно творение на българския поп Йеремия, е забранен от руския Синод през ХVІІ в.
Разполагам със сведения само за един пример на митарства в българските народни песни. Една коледна песен от Серско разказва, че разбойникът Кара Богдан се разкайва, след като вижда в Атон щампа със Страшния съд, на която е илюстриран съдът на душите. Когато умира и той, теглят душата му, но надделяват ангелите, които добавят възглавницата, напоена с покайните му сълзи. Тук са съчетани два източника - книжен (легендата за покръстването на княз Борис І, след като вижда стенопис на Страшния съд) и фолклорен (митарствата), но вторият може също да има литературен произход.
В редица наши народни песни представата за митарства или везни се редуцира до мост от влакно или въже, по което праведните отиват в рая при св. Петър, а грешните падат в ада. Тази идея е характерна за зороастрийството, в което мостът се нарича Чинват, а оттук попада в християнството и исляма. Среща се и сред индианците в Северна и Южна Америка. Мостът е най-различен - от косъм, въже, острие или пръчка. В друга българска народна песен мостът става по-широк от булевард. Олицетворените дни св. Неделя и св. Петка (вариант - св. Рангел и св. Неделя) строят мост от дървета, “колкото дълги, толкова широки”, за три грешни души. Преминават първите две, които връщат брашно с пепел и разделят влюбени млади. Но третата рухва в пъкъла заради необяснимата си злоба, понеже шие кошулки за сирачета и ги мери по камък, като произнася магическото заклинание: “Куга камико порасне, тогай они да пораснат!” Подобна е песента, според която Христос се възнася от облак или вихър, за да учи на небето занаят. По направения от Него мост преминават три скъпернически души. Първата е на дойка, която не дава млякото си, а втората и третата връщат брашно с пепел и сол с пясък. Според друга песен хората, които вървят по влакнения мост към онзи свят, са св. Петър и майка му. Тя пада в ада също поради скъперничество.
Прави силно впечатление, че в съвременните погребални оплаквания в България отсъства не само представата за митарства, но и за рай и ад. Вечният живот се схваща грубо материалистично като продължение на земния. За съжаление науката не разполага със записи на такива оплаквания отпреди ХХ в., които сигурно биха дали различна картина.
Световната кариера на мотива за митарствата включва и сферата на литературата. Някои автори ги откриват като сюжетообразуващ принцип в повестта “Двойник” от Ф. Достоевски, в разказа “Сънят на Макар” от Короленко, поемата “Тъй, всичко на полосата подвижна” от Вячеслав Иванов, разказа “Дърво и лист” от Дж. Р. Толкин, творби на Кафка, Виткевич и Мутафов. На сюжета на митарствата е подчинен романът “Моите посмъртни приключения” от руската писателка Юлия Вознесенская (1940-). След трагичната си смърт нейната героиня скита в отвъдния свят, водена от ангел-хранител, и пременива през перипетиите на митарствата. Тук се сблъсква с дявола, който е представен като изкусителен хубавец. Американската римокатолическа писателка Фланери О’Конър (1925-1964), която е чела св. Кирил Александрийски, отбелязва: “Отиваме при Отца на душите, но трябва да минем край змея”. Модерна секуларизирана версия на митарствата е прелитането на целия живот като филмова лента в съзнанието през миговете от катастрофата до смъртта и извършената при това самопреценка. Такъв е сюжетът в повестта “Нещата от живота” от Пол Гимар (С., 2002). На 30 септември 2002 г. в Барцелона се състоя премиерата на мюзикъл, посветен на гениалния архитект в стил “сецесион” Антонио Гауди (1852-1926). Сюжетът представя как той умира в болница за бедняци и си припомня живота в обратен ред до раждането.
Едно от най-ранните сигурни изображения на митарствата се намира в стенописите на гробницата на св. Неофит в Пафос, Кипър (1183 г.). Самото житие на този отшелник разказва подробно за тях. Светецът е представен като покойник със скръстени на гърдите ръце, хванат за раменете от светъл и тъмен ангел. В Лондонското евангелие от ХІV в. се съдържа миниатюра на цар Иван Шишман и неговото семейство, като вляво е представен ангел с везни,а малък демон натиска едното блюдо. Това е алюзия за смъртта на един от царските синове и митарствата, през които минава душата му.
На една руска икона от края на ХІV в. със съжет “Слизане в ада” ангелите в ореола на Христос олицетворяват добродетелите и са придружени от съответните надписи. Те поразяват с копия демоните в ада, които символизират пороците (страстите). Възможно е тази иконография да отразява косвено идеята за митарствата, в които противоборстват положителни и отрицателни духове.
Митарствата са представени в 24 сцени върху западната фасада на църквата “Усекновение на св. Йоан Кръстител” в румънския манастир Арборе (1541). Срещат се и в миниатюрите, например в споменатия рилски Требник от 1748 г. В старата Хрельова кула на Рилския манастир, разрушена през 1833 г., Христо Димитров рисува през 1794 г. фрески с митарствата и Страшния съд. Предполага се, че са копирани от Тома Вишанов Молера в църквата “Покров Богородичен” на постницата “Св. Лука” (1811). По-късно 24-те митарства в съчетание с други дидактични и есхатологични сцени като Отиване при врачка, Праведна и грешна изповед, Страшния съд, Грешници в ада са увековечени в редица храмове главно из Западна и Югозападна България: Илиенския манастир (след 1811), Куриловския манастир (ок. 1830), Рилския манастир (1846), Локорско (1868), Крайнинци (1871), Кочанския манастир (1872), Долни Пасарел (70-те г. на ХІХ в.) и др. Митарствата са често срещан илюстративен мотив в православните изображения на Страшния съд. Някои автори напразно се опитват да открият в тях алюзии за идеята за прераждане.
Кодът на митарствата се открива и в модерната скулптура. В московския музей “Пушкин” изложбата "Вавилонска кула. Земя-небе" включва пластика на Александър Бурганов с название "Стълба към небето". Тя е лаконично експресивна. Представлява желязна стълба, в чийто горен край е поставен седмосвещник (свещите са заместени от човешки пръсти, протегнати към отвъдното), а на стъпалата са поставени бяло и черно крило (алюзия за ангел и демон). Един художествен критик нарича тази творба “халтура”, без изобщо да проумее нейния дълбок замисъл.
В по-ново време митарствата дори се драматизират, какъвто е случаят с пролетния карнавал на гърците в Станимака (Асеновград), преди те да се изселят оттам през 20-те години на ХХ век. Представя се “погребение” на кукла. Около него обикалят колоритни “дяволи” с куки, които искат да вземат душата на умрелия, а облечени в бяло “ангели” ги пропъждат. Целта на тази пантомима е засили религиозната ревност на вярващите преди началото на Великия пост.
В заключение митарствата може да се характеризират като митологемен наратив на прехода, предназначен да опише неподдаващата се на описание фаза след живота. Те търсят via media между индивидуализма на римския стоицизъм и универсализма на мистерийните и сотериологичните религии, включително и християнството. Отделните “станции” на митарствата се интерпретират като етапи на инициация, при която човек се отърсва от естествената си природа и възприема свърхестествен статус.
От социологическо гледище те са закъсняла артикулация на въпросите, свързани с теодицеята и опит за институционализиране, регулиране и превръщане в социално поносимо и дори нравствено полезно едно събитие, което само по себе си е деструктивно и опасно - човешката смърт.
Митарствата - гностическо наследство в българския фолклор и култура
Беатрис е труп. В същото време тя е екстровертна, не много интелигентна жена, която обича клюките, бриджа, мъжете, купоните и екскурзиите. Беатрис е героинята на “Диодиа” (Митарствата) - сюрреалистична мултимедийна музикална пантонима от известния английски композитор Джон Тавънър, чието действие се развива на оня свят. Беатрис, която даже не знае, че е умряла, се сблъсква с митарствата на седемте смъртни гряха. Те са представени като серия от клетки в зоологическа градина, чийто управител е Дяволът. Тавънър, който е православен християнин и личен приятел на бъдещия крал Чарлс, разработва тази драма върху основата на третия си струнен квартет (1995). По този начин той въвежда темата за митарствата като предизвикателство във все по-чуждото на религията интелектуално пространство на днешния западен свят.
Митарства липсват в еврейската религия на Стария Завет. Според юдейството сенките на умрелите слизат в подземния свят, наречен “шеол”. Той се изобразява като мрачен дом (Йов 30:23) или град (Ис. 38:10, Йов 38:17, Прем. 16:13), където царува тишина (Пс. 93:17) и сън в очакване на всеобщото възкресение (срв. Ис. 26:19). Шеолът е подобен на отвъдния свят на другите близкоизточни народи.
Християнството възниква като юдейска есхатологична секта. Първите християни са в трескаво очакване на “парусията” (второто пришествие) на възкръсналия Христос и вярват, че ще бъдат взети живи на небето (Мат. 10:23; Марк. 13:30; 1 Сол. 4:17). Рухването на Йерусалим ще ознаменува настъпването на царството Божие (Марк. 13:24; Лук. 21:27). Градът наистина е унищожен от римляните през 70 г., но пришествието не настъпва. Авторът на второто послание на апостол Петър е принуден да отговаря на обвиненията, че краят на света не се е сбъднал (3:18).
Християнската мисъл започва да обсъжда въпроса за това, което става с душите на покойниците, докато очакват възкресението и Страшния съд. Едно от мненията е, че те са съдени индивидуално, след което се отправят към рая или ада. Това разбиране обаче лишава душите от възможността да коригират греховете си post mortem и обезсмисля обещания всеобщ съд в края на историята. Другото мнение е, че душите спят в очакване на възкресението. Но подобна идея крие несправедливост и към праведните, и към неправедните, които не получават навреме заслуженото. За да реши този въпрос, Западът ражда идеята за чистилището, а Изтокът - за митарствата.
Далечният първоизточник на митарствата е съдът над умрелите, описан в египетската Книга на мъртвите. Той датира от епохата на Новото царство (1567-1085), но със сигурност има по-древен произход. Съдник е бог Озирис (понякога Ра), седнал на трон под балдахин - символ на божествени прерогативи. Съпроводен е от 42 демона на подземното царство. На едното блюдо на везните е е поставено сърцето на умрелия, а на другото - перото на богинята на истината и справедливостта Маат и принесените от благочестивия покойник жертви. Мъртвият заявява, че не е извършил зло срещу ближен, не е измъчвал животни, не е богохулствал. Положителната присъда се обуславя от произнасянето на заклинателни формули и носенето на амулети с магически характер. Някои нови изследвания намират успоредици между изповедта на душата според египетската Книга на мъртвите и християнския символ на вярата, приет на първия вселенски събор в Никея през 325 г., който и сега се чете във всички християнски църкви по време на литургията.
Платоновият диалог “Федон” (108 а-b) развива темата за духа-хранител (психопомп), който води човешката душа след смъртта към царството на Хадес. Главното произведение на египетско-елинистичния херметизъм "Поймандрес" описва възнесението и преминаването на всяка от седемте планетарни сфери, при което душата се отърсва от определен порок. Същата тема е подхваната и в гностическата литература от ІІ-ІІІ в. сл. Хр. Подир смъртта като акт на освобождение започва възнесението или небесното пътешествие на душата на адепта. Процесът не се извършва автоматично, а изисква помощ поради заплахите на архонтите - тъмните сили, които владеят света и се стремят да възпрепятстват достъпа в света на светлината. “Паспортът” дотам се осигурява от магията, по принцип чужда на гностическия мироглед, за което сектантите са подигравани от езичника Целз (II в.) . В "Книги на Йев" (гл. 52) и първия "Апокалипс на Яков" се описват с помощта на миниатюри "белезите" и "печатите" на висшите "съкровища" (спирките на митарствата), както и заклинанията (цифри, имена и текстове), които трябва да се произнесат по древноегипетски обичай. Тук еоните (митарствата) са 12. Подобни ритуали и амулети са познати и на манихеите. Най-подробна в това отношение е литературата на мандеите - единствената съществуваща днес гностическа секта, която живее в Ирак и Иран, а напоследък се разсели и в Америка и Австралия.
Мотивът за митарствата допада на християнството, защото резонира с новозаветните идеи за Сатаната като господар на въздушните сили, които са поднебесни духове на злото (Йоан 14:30; Ефес. 2:2, 6:12; 1 Кор. 2:6-8).
Митарствата постепенно кристализират като частно богословско мнение (теологумен) в патристическата литература. Житието на първия монах св. Антоний Велики (ІV в.), написано от св. Атанасий Александрийски, предава негово видение, според което тъмен гигант (явно Дяволът), извисен над света, посреща летящите като птици души и пуска някои нагоре, а други задържа. Следователно не Бог, а Лукавият е едноличен съдия на душите, което издава дуалистично влияние. За противоборство между добри и зли ангели, в което се решава съдбата на душата, пишат редица по-късни отци (св. Кирил Йерусалимски, св. Макарий Египетски, Диадох Фотикийски, Исихий Презвитер, св. Ефрем Сириец, св. Йоан Златоуст, св. Йоан Дамаскин). В “Лествицата” на св. Йоан Синайски (ок. 523-603) агонизиращият монах Стефан минава още приживе през митарствата и е обвиняван дори за грехове, коитo не е извършил (7:50). Същите демонски клевети опровергава и цариградският патриарх св. Тарасий, който агонизира преди смъртта си през 806 година.
Апокрифът “Видение на апостол Павел”, възникнал през ІV в. на гръцки език, не говори за противоборство след смъртта. Според него всяка душа в зависимост от състоянието си се посреща от благи или зли ангели, ангела хранител и “духът, който живее в нея” (гл. 13-18). Духът (нус) - последен компонент от платоническата трихотомия - не попада под съд поради своето съвършенство. В този пункт апокрифът е претърпял въздействие от гностицизма, според който духът на човека е искра от божествения огън.
Темата за митарствата се налага неофициално в православието с посредничеството на павликянството и богомилството. Това се доказва от дуалистичните елементи в главния извор за митарствата - житието на св. Василий Нови (поч. 944 г.). Житието му съдържа част, в която Василиевият ученик Григорий разказва за митарствата (грц. telonia) на душата. Преминават се в продължение на 40 дни след смъртта, след което се издава окончателната присъда. Тези инстанции за изпитване на съвестта са 20 - число, което издава нехристиянски произход. Вероятно е удвояване на броя на небесата (10) според гностическия “Апокалипс на Павел” (V,2) и манихейството.
Митарствата са групирани по сходни типове злодеяния. Посветени са на определени грехове (клевета, лъжа, завист, гняв, ярост, лихварство, убийство, прелюбодейство и пр.), като на всеки етап злите духове с митничарско настървение преглеждат “багажа” на душата и искат откуп - праведни дела, записани от ангелите. Може да се предположи, че подобен поменик на греховете е оформен в практиката на частната изповед, която е наложена от Църквата след V век. Частта с митарствата понякога се отделя от житието и преписва самостоятелно. Гностическите елементи в житието на св. Василий Нови са очевидни - той и Григорий са скитащи аскети съответно от Мала Азия и Тракия; Григорий вижда тялото си като слънчев лъч, което е чист докетизъм (учение за призрачност на материята и конкретно на Христовото тяло); един от демоните се явява в лъвски образ (типичен за гностицизма, митраизма, магическите папируси, апокрифите като “Въпроси и отговори на св. Йоан Богослов”) и пр. Литературният историк Емил Георгиев също установява, че “учението за митарствата… води към ориенталски религиозни учения”.
Житието на св. Василий Нови е запазено в сръбски преписи от ХІІ в., които съдържат среднобългарски езикови елементи. Българският превод е направен вероятно през ХІ в. и е свързан със засилените есхатологични настроения у нас по време на византийското господство. Той става популярен и в Сърбия. Предполага се, че втори превод на житието е извършен в Търновската книжовна школа през ХІV век. Митарствата са вплетени и в един “Разказ за съдбата на човека”, познат по среднобългарски препис от ХV в. (РАН 298, л. 15б-24а). Твърдението, че той е възникнал вероятно скоро след покръстването, не е доказано.
Митарствата са широко познати и в Русия.
Редица славянски произведения, създадени главно в монашеска среда след ХІ в., възприемат митарствата, но ги коригират с идеята, че силата на Христовия кръст може да преодолее демонските козни и да компенсира недостига от лични добродетели. Основателят на сръбската държава Стефан Неманя пише до Стефан Първовенчани и му изпраща частица от Христовия кръст с думите: “Нека те доведе непорочен и постави пред Христовия престол, разгонвайки със силата си пред теб въздушните митари”. В миниатюра от рилски Требник 2/1 от 1748 г., л. 145б, Божията десница държи везни от небесен сегмент, изпъстрен с балкански орнамент. Вляво стоят два ангела с малки водосветни кръстове, пред които е душата - гола човешка фигура. Десният ангел натиска с кръста едното блюдо на везните, а два малки демона с конусовидни шапки дърпат надолу другото блюдо. В едно надгробно слово от българския монах Антоний (1854) се препоръчва да се постави плоча с кръст върху гърдите на покойника, за да премине успешно “20 баждарнiцы на воздоухъ”.
През Средновековието също е разпространена идеята, че застъпничеството на Богородица, разбирано прагматично като сделка с демоните, може да спаси от митарствата. Например в Служебен миней за януари-март от ХІІІ-ХІV в. (Хлудов 152) писачът Добриан отправя следната молитва към нея: “Откупи душата ми, пленена от злите ми дела, и ме помени, когато видиш да ме съдят на страшното второ пришествие на твоя Син и Бог твой и наш”.
Голяма роля за разпространение на представата за митарствата има претърпялата няколко издания в масов тираж през Възраждането книжка на отец Йоаким Кърчовски. За митарствата се споменава със страхопочитание в произведения на Иван Вазов и Тодор Влайков. Със своите конфликтни картини и нравоучителен тон те са любимо четиво на българското простолюдие през Възраждането, както потвърждават Илия Блъсков и Захари Стоянов. Петко Славейков отбелязва в своя хумористичен “Нова мода календар” за 1857 г.: “Днес в Дервенската махла ще умрат три зли жени. Мала щъ гръм и екот да бъде, доде стигнат до митарствата!”
За редица православни християни в Източна Европа митарствата продължават да бъдат морален коректив и истина от последна инстанция. Ще посоча един куриозен пример. През 2000 г. умира свещ. Владимир Шикин, който служи в прочутия Дивеевски манастир в Русия. След смъртта му една от неговите почитателки от Западна Украйна има видение, в което отецът се явява в червена одежда и държи два стари пергаментови свитъка. Той представя единия от тях, който е чист, като негов “пропуск”. Визионерката разбира, че той избягнал митарствата. Другият свитък е нейния и той не е съвсем чист. Сега тази жена, явно стресната от видението, се готви да приеме монашество.
На митарствата не е чужд и българският фолклор. Първият вариант е почти буквален и явно повлиян от книжовни източници. Душата трябва да се изправи пред 40 съдии, които я теглят на везни според делата й, предварително записани от ангелите и дяволите в тефтери (срв. образите на записващите архангели в църковните стенописи или съставянето на смъртния списък като “дяволска игра” в повестта “Хоро” от Антон Страшимиров). Последният съдия е “най-голям” и след него душата научава вечната си участ. Броят на съдиите тук е удвоен спрямо този от житието на св. Василий Нови. Той вероятно съответства на броя на дните - също 40, през които душата остава на земята според народното поверие. Всъщност в древноегипетската традиция 40 са дните, необходими за балсамиране на покойник, след които тя се изправя пред съда на Озирис (срв. възнесението на Христос при Бог Отец 40 дни след Неговото възкресение).
Eдин славянски ръкопис в Прага от ХV в. (IX.F.10) предлага физиологическа етиология на панихидите, която странно съвпада с египетската практика. Третини се служат, защото на третия ден се променя лицето на покойника, деветини - защото тялото се разлага без сърцето, а 40-тини - защото тогава се разлага и сърцето. Според българския фолклор неопятите мъртъвци не се ограничават от 40-дневния срок, а се явяват на живите толкова дни, колкото години би трябвало да живеят. Поверието, че 40-ят рожден ден не се празнува и за него не се черпи, се дължи на танатофобия. Вероятно под влияние на книжовни източници като св. Йоан Лествичник в Русенско се вярва, че в продължение на 40 дни след смъртта покойникът изкачва всеки ден по едно стъпало, докато накрая се яви пред Бога. Това вярване съжителства с традиционното, според което душата обикаля земята в продължение на 40 дни.
Налице е разновидност на първия вариант, според която душата се изважда от Архангел Михаил, придружен от дявола, и се развежда по местата, където е живяла. Архангелът и дяволът записват спомените за нейните праведни и неправедни дела. На 40-я ден душата се покланя три пъти пред Бога, делата се претеглят и определят съдбата й. Тук е любопитно, че делата се регистрират посмъртно, а не приживе. Авторът отнася свързания с тях съд и справедливост изцяло към царството на отвъдното, което издава социален песимизъм.
Вторият вариант на българските фолклорни митарства е разширен. За да стигнат до оня свят, душите преминават през пусто и тъмно поле и трябва да си светят със свещи. След това вървят през поле, обрасло с тръни и глог и ако не са обути, краката им се изпонараняват. Стигат до река, където в тефтери се проверява дали душите са праведни или не. Ако са грешни, те се връщат на земята като вампири, върколаци и пр., за да изкупят греховете си. Душите трябва да имат пари, с които да заплатят превоза с лодка през реката. След реката те се посрещат от ята бели гълъби (добрите дела) и черни врани (злите дела), предвождани съответно от ангели и бесове. Пред вратата на вечността има везни, на чиито блюда кацат двата вида птици. Спасението или гибелта се определят от тежестта им.
Амплифицираните части за двете полета (тъмно и бодливо), тефтерите и лодката са етиологични разкази, които трябва да обяснят предназначението на свещите и кандилата, които се палят за умрелия; обувките, които се раздават “за Бог да прости” и с които покойникът бива обут; генезиса на нощните кръвопийци; парите, които се поставят върху трупа, в ковчега и гроба. Всъщност храстите и тръните са реликт от гората на древната инициация, в която основна роля играе посичането, накълцването, убождането. Мракът като синоним на смъртта и реката като изпитание също присъстват в ритуалите на прехода. В Бобошево се вярва, че ако някой тримири или яде само веднъж на ден през Великия пост, на оня свят ще лети, а не върви из бодлите. Според една народна песен покойник се връща от оня свят и се оплаква на майка си, че там тъпчел тръни, защото тя го проводила бос. Според някои поверия именно запалването на свещ до умрелия го кара да “предели”, т.е. да извърши прехода от този към онзи свят.
Идеята за митарствата може би е загатната отчасти в един интересен случай от Северна България след 1878 г. Умиращ българин, убил много турци, моли да му запалят свещ, която да прогони сенките на “канещите” му се жертви. Амплифицираният вариант с полето от бодли и моста от влакно буквално съвпада с версията на северноанглийското оплакване “Lykewake Dirge”, записано в началото на ХVІІ в. Според него душите накрая попадат в огъня на чистилището. Същият вариант е разпространен и в скандинавския фолклор и несъмнено е пренесен в Англия от заселилите се тук през ІХ-ХІ в. викинги.
Въпреки резервите на Вакарелски, несъмнено е, че оставянето на монети е реликт от античния Харонов обол. Този обичай е засвидетелстван в погребения из България, Византия, Велика Моравия и др.
По-късно развитие в християнска среда личи в поверието, че парите са нужни на покойника, за да плати дълговете, направени на земята или пътуването до дома, когато Господ разпусне мъртвите. Освобождаването на душите от Велики четвъртък до Петдесетница е заимствано от византийския апокриф “Ходене на Богородица по мъките” (VІ в.) и е мотивирано от гностическата (богомилска) идея за апокатастасиса. Според нея адът и злото няма да са вечни, а рано или късно всичко ще се примири и възвърне към божествената плерома. В следосвобожденския фолклор реката Стикс се заменя с “граница”, където се плаща таксата. Напълно е чужда на традицията новата меркантилна практика да се поставя кърпа с пари в ковчега, която преди погребението се прибира, “за да остане богатството в къщи”.
Олицетворяването на душите като птици е характерно за много народи. В сцената върху кана 2 от прабългарското съкровище от Над’ сент Миклош орел възнася шаманка или по-скоро нейната душа на небето. В Кулско при погребения се заравя жива кокошка вероятно като алюзия за душата. В християнството гълъбът символизира чистотата и Светия Дух, а гарванът или враната предсказва смъртта и се асоциира със злото (в стихотворението на Христо Ботев “Обесването на Левски” той “грачи грозно, зловещо…”).
Съществуват поне два примера за трети (съкратен или частен) вариант на митарствата в българските народни приказки. Според единия идва ангел, за да прибере душата на праведен човек, несторил никому зло. На мястото, където се мерят делата, демоните го спират и обвиняват, че не е сторил нищо добро. Човекът си припомня, че приживе прекратил свадата на две деца, които се биели за куче. Той дал кучето на едното дете и две пари на другото. Демоните поставят двете пари на везните и те натежават към рая, където влиза душата. В този наратив е отразено народното убеждение, че не вероизповедта, а благотворителността във вид на подарен предмет, оказана услуга и пр. има значение за определяне вечната съдба на човека. Според народния морал не е важен размерът на дара, а безкористността и искреността, които мотивират даването.
В другия пример ангел и дявол спорят за душата на момче още приживе. Споразумяват се, че ако то се прекръсти преди или след ядене, ще бъде на ангела, а ако не го стори - на дявола. Момчето не само забравя да се прекръсти, но и изпуска газове. Погнусеният дявол отказва да го приеме. Тази приказка с дидактичен характер вероятно е съчинена, за да се легитимира прекръстването като християнски обред и апотропея срещу злото. Самата идея, че влизането в рая или ада зависи от извършването на един жест, свидетелства за крайно ритуализирано, “етикетно” разбиране за религията и морала. Подобен мотив се среща и в руския приказен фолклор.
Специфична категория са християнските погребални обичаи, които имат за цел да преодолеят митарствата с реликтови магически средства.
В елинистическия Египет човек трябва да подготви печати за всеки еон (митарство), като произнесе име парола и се подпечата само при първия еон 1119 пъти (!). Тази практика претърпява известна метаморфоза във Верковичевия требник от ХІV в. Апотропейните печати се полагат не върху мъртвец, а върху болен пет пъти по 70 (общо 350) в името на Христос, апостолите, мъчениците, светителите, преподобните и Богородица “против този, който влиза като зъл демон или враг в дома на Божия раб”. Големият познавач на египетската религия Уолис Бъдж установява влияние от Книгата на мъртвите върху етиопската литургическа практика да се увиват покойниците с ленти, на които са написани тайните имена на Бога. Чрез тях се търси защита в отвъдния свят.
Подобен е обичаят в Източна Европа през Средновековието при опелото на свещеник понякога в ръката му да се слага лист с апокрифни имена на архангели (архонти). Този текст, вероятно творение на българския поп Йеремия, е забранен от руския Синод през ХVІІ в.
Разполагам със сведения само за един пример на митарства в българските народни песни. Една коледна песен от Серско разказва, че разбойникът Кара Богдан се разкайва, след като вижда в Атон щампа със Страшния съд, на която е илюстриран съдът на душите. Когато умира и той, теглят душата му, но надделяват ангелите, които добавят възглавницата, напоена с покайните му сълзи. Тук са съчетани два източника - книжен (легендата за покръстването на княз Борис І, след като вижда стенопис на Страшния съд) и фолклорен (митарствата), но вторият може също да има литературен произход.
В редица наши народни песни представата за митарства или везни се редуцира до мост от влакно или въже, по което праведните отиват в рая при св. Петър, а грешните падат в ада. Тази идея е характерна за зороастрийството, в което мостът се нарича Чинват, а оттук попада в християнството и исляма. Среща се и сред индианците в Северна и Южна Америка. Мостът е най-различен - от косъм, въже, острие или пръчка. В друга българска народна песен мостът става по-широк от булевард. Олицетворените дни св. Неделя и св. Петка (вариант - св. Рангел и св. Неделя) строят мост от дървета, “колкото дълги, толкова широки”, за три грешни души. Преминават първите две, които връщат брашно с пепел и разделят влюбени млади. Но третата рухва в пъкъла заради необяснимата си злоба, понеже шие кошулки за сирачета и ги мери по камък, като произнася магическото заклинание: “Куга камико порасне, тогай они да пораснат!” Подобна е песента, според която Христос се възнася от облак или вихър, за да учи на небето занаят. По направения от Него мост преминават три скъпернически души. Първата е на дойка, която не дава млякото си, а втората и третата връщат брашно с пепел и сол с пясък. Според друга песен хората, които вървят по влакнения мост към онзи свят, са св. Петър и майка му. Тя пада в ада също поради скъперничество.
Прави силно впечатление, че в съвременните погребални оплаквания в България отсъства не само представата за митарства, но и за рай и ад. Вечният живот се схваща грубо материалистично като продължение на земния. За съжаление науката не разполага със записи на такива оплаквания отпреди ХХ в., които сигурно биха дали различна картина.
Световната кариера на мотива за митарствата включва и сферата на литературата. Някои автори ги откриват като сюжетообразуващ принцип в повестта “Двойник” от Ф. Достоевски, в разказа “Сънят на Макар” от Короленко, поемата “Тъй, всичко на полосата подвижна” от Вячеслав Иванов, разказа “Дърво и лист” от Дж. Р. Толкин, творби на Кафка, Виткевич и Мутафов. На сюжета на митарствата е подчинен романът “Моите посмъртни приключения” от руската писателка Юлия Вознесенская (1940-). След трагичната си смърт нейната героиня скита в отвъдния свят, водена от ангел-хранител, и пременива през перипетиите на митарствата. Тук се сблъсква с дявола, който е представен като изкусителен хубавец. Американската римокатолическа писателка Фланери О’Конър (1925-1964), която е чела св. Кирил Александрийски, отбелязва: “Отиваме при Отца на душите, но трябва да минем край змея”. Модерна секуларизирана версия на митарствата е прелитането на целия живот като филмова лента в съзнанието през миговете от катастрофата до смъртта и извършената при това самопреценка. Такъв е сюжетът в повестта “Нещата от живота” от Пол Гимар (С., 2002). На 30 септември 2002 г. в Барцелона се състоя премиерата на мюзикъл, посветен на гениалния архитект в стил “сецесион” Антонио Гауди (1852-1926). Сюжетът представя как той умира в болница за бедняци и си припомня живота в обратен ред до раждането.
Едно от най-ранните сигурни изображения на митарствата се намира в стенописите на гробницата на св. Неофит в Пафос, Кипър (1183 г.). Самото житие на този отшелник разказва подробно за тях. Светецът е представен като покойник със скръстени на гърдите ръце, хванат за раменете от светъл и тъмен ангел. В Лондонското евангелие от ХІV в. се съдържа миниатюра на цар Иван Шишман и неговото семейство, като вляво е представен ангел с везни,а малък демон натиска едното блюдо. Това е алюзия за смъртта на един от царските синове и митарствата, през които минава душата му.
На една руска икона от края на ХІV в. със съжет “Слизане в ада” ангелите в ореола на Христос олицетворяват добродетелите и са придружени от съответните надписи. Те поразяват с копия демоните в ада, които символизират пороците (страстите). Възможно е тази иконография да отразява косвено идеята за митарствата, в които противоборстват положителни и отрицателни духове.
Митарствата са представени в 24 сцени върху западната фасада на църквата “Усекновение на св. Йоан Кръстител” в румънския манастир Арборе (1541). Срещат се и в миниатюрите, например в споменатия рилски Требник от 1748 г. В старата Хрельова кула на Рилския манастир, разрушена през 1833 г., Христо Димитров рисува през 1794 г. фрески с митарствата и Страшния съд. Предполага се, че са копирани от Тома Вишанов Молера в църквата “Покров Богородичен” на постницата “Св. Лука” (1811). По-късно 24-те митарства в съчетание с други дидактични и есхатологични сцени като Отиване при врачка, Праведна и грешна изповед, Страшния съд, Грешници в ада са увековечени в редица храмове главно из Западна и Югозападна България: Илиенския манастир (след 1811), Куриловския манастир (ок. 1830), Рилския манастир (1846), Локорско (1868), Крайнинци (1871), Кочанския манастир (1872), Долни Пасарел (70-те г. на ХІХ в.) и др. Митарствата са често срещан илюстративен мотив в православните изображения на Страшния съд. Някои автори напразно се опитват да открият в тях алюзии за идеята за прераждане.
Кодът на митарствата се открива и в модерната скулптура. В московския музей “Пушкин” изложбата "Вавилонска кула. Земя-небе" включва пластика на Александър Бурганов с название "Стълба към небето". Тя е лаконично експресивна. Представлява желязна стълба, в чийто горен край е поставен седмосвещник (свещите са заместени от човешки пръсти, протегнати към отвъдното), а на стъпалата са поставени бяло и черно крило (алюзия за ангел и демон). Един художествен критик нарича тази творба “халтура”, без изобщо да проумее нейния дълбок замисъл.
В по-ново време митарствата дори се драматизират, какъвто е случаят с пролетния карнавал на гърците в Станимака (Асеновград), преди те да се изселят оттам през 20-те години на ХХ век. Представя се “погребение” на кукла. Около него обикалят колоритни “дяволи” с куки, които искат да вземат душата на умрелия, а облечени в бяло “ангели” ги пропъждат. Целта на тази пантомима е засили религиозната ревност на вярващите преди началото на Великия пост.
В заключение митарствата може да се характеризират като митологемен наратив на прехода, предназначен да опише неподдаващата се на описание фаза след живота. Те търсят via media между индивидуализма на римския стоицизъм и универсализма на мистерийните и сотериологичните религии, включително и християнството. Отделните “станции” на митарствата се интерпретират като етапи на инициация, при която човек се отърсва от естествената си природа и възприема свърхестествен статус.
От социологическо гледище те са закъсняла артикулация на въпросите, свързани с теодицеята и опит за институционализиране, регулиране и превръщане в социално поносимо и дори нравствено полезно едно събитие, което само по себе си е деструктивно и опасно - човешката смърт.
Re: За Митарствата
Последното изречение от цялата велика статия за митарствата ми е особено неясна. Не мисля, че ако човек живее праведно и добре ще избегне задържането от демоните. Ето погледни житието на преподобна Теодора. Тя е била особено благочестива и праведна монахиня, която прекарвала всичките си дни в служба на Бога, милост към ближните, оплакване на свойте грехове и всякакви духовни подвизи. Но всичко това не и помогнало да избегне мъченията на митарствата. Необходими били молитвите на Св.Василий Нови, за да се спаси от демоните, необходимо било на ангела да взима няколко пъти от ''торбата'' с неговите подвизи, за да има Теодора вечен живот. Е какво остава на нас днес, след като няма хора като този светец, които да ни откъснат от адските мъки??? Днес ни остава единствената надежда непрекъснато да се молим на светите Божии угодници, защото добрите ни дела няма да ни помогнат.
в отговор на FC Bayern Munchen
#6
Re: За Митарствата
Митарствата на преподобна Теодора се приемат с особено мнение от Църквата. И се четат само с благословение.
Моя приятелка, носеща при това същото име, изпадна в пълно отчаяние близо година, след като ги прочете.
Моя приятелка, носеща при това същото име, изпадна в пълно отчаяние близо година, след като ги прочете.
в отговор на FC Bayern Munchen
#7
Re: За Митарствата
Мен лично ме тревожи това обяснение за смърта, дето пише че приличала на човек самочe без плът имала всякакви инструменти.....и дето започнала да реже тялото на Теодора и т.н.т .възможно ли е това съществува ли смърта както се описва в статията ,това ли е православният възглед за смърта ако някои знае нещо да пише.Аз си представях смърта като акт а не като такова нещо.
Ако някой не е чел статията ето адреса: [линк]
Статията е откъс от "Душата след смъртта" на Архим. Серафим (Алексиев)
Ако някой не е чел статията ето адреса: [линк]
Статията е откъс от "Душата след смъртта" на Архим. Серафим (Алексиев)
За Паулус и Байерн
Представеният откъс е от книгата "Душата след смъртта" на иеромонах Серафим (Роуз) който е канонизиран от някои православни Църкви. Аз съм го превеждал за печат и го познавам, а покрай него се запознах и с повечко литература за митарствата. В различна форма - по-кратко или по-дълго - за митарства (разследване на душата от злите духове след смъртта) говорят големи светци от преп Макарий Велики, Антоний, Исихий до съвременни праведници като св Иоан Максимович или пък самия преп Серафим. Макар архим Серафим Алексиев да не е автор на тая книга, и той, и Владика Серафим Соболев имат работи,в които споделят учението за митарствата.
В книгата "Душата след смъртта" е изложена полемика с някои критици на учението за митарствата. Защо смъртта се явила като скелет - олицетворена, какви са тия кесии със злато на оня свят и пр.
Който искрено желае да научи православния възглед по въпроса - нека си намери книгата и да прочете, там са 50-60 страници и не мога да ги конспектирам в 5-6 изречения.
Тука в тоя клуб православни мнения няма да получите, въпреки името му. Но аз държа да завърша с едно православно мнение - на св Теофан Затворник:
"Колкото и дива (неправдоподобна в ск.м) да изглежда на нашите умници мисълта за митарствата - и на тях ще им се наложи да ги преминат..."
]
В книгата "Душата след смъртта" е изложена полемика с някои критици на учението за митарствата. Защо смъртта се явила като скелет - олицетворена, какви са тия кесии със злато на оня свят и пр.
Който искрено желае да научи православния възглед по въпроса - нека си намери книгата и да прочете, там са 50-60 страници и не мога да ги конспектирам в 5-6 изречения.
Тука в тоя клуб православни мнения няма да получите, въпреки името му. Но аз държа да завърша с едно православно мнение - на св Теофан Затворник:
"Колкото и дива (неправдоподобна в ск.м) да изглежда на нашите умници мисълта за митарствата - и на тях ще им се наложи да ги преминат..."
]
Редактирано от famulus на
Re: За Паулус и Байерн
Аз тая книга я имам и даже в момента я чета. Какво да кажа; православният възглед всеки го знае, но фактите изглеждат много потресаващи и отчайващи. Светите, който говорят за тях, вместо да предизвикат покайни настроения сред хората и желание за изправяне, още повече изпадат в съмнение относно спасението на собствената си душа.
в отговор на FC Bayern Munchen
#11
Re: За Паулус и Байерн
1. Не мога да се съглася, че православният възглед всеки го знае, както виждаш, оспорват го и учени архимандрити, и благочестиви християнки.
2. За съмненията в спасението не може да виним св Отци, които са ни оставили учението за митарствата точно с цел да се спреснем и осъзнаем; тези съмнения идват ясно е откъде, от врага на човешкото спасение. Но не забравяй казаното от св Петър Дамаскин: когато видиш, че греховете ти са безбройни като морския пясък, това е белег за здраве на душата! Казваш - нямаме застъпник като св Василий. А какво ни пречи да имаме
2. За съмненията в спасението не може да виним св Отци, които са ни оставили учението за митарствата точно с цел да се спреснем и осъзнаем; тези съмнения идват ясно е откъде, от врага на човешкото спасение. Но не забравяй казаното от св Петър Дамаскин: когато видиш, че греховете ти са безбройни като морския пясък, това е белег за здраве на душата! Казваш - нямаме застъпник като св Василий. А какво ни пречи да имаме
Re: За Паулус и Байерн
Първо как така не го познават. Нали, за да го оспорват те трябва да знаят съдържанието му. А православният възглед за душата след смъртта го знаят и хора, които никога не са влизали в църква и не са чели религиозна литература. Всичко това се знае от обща култура.
Второ не казвам, че трябва да се винят Св.Отци. Те са писали това, което е истина и това, за което са призвани. Просто истината е твърде сурова за нас грешниците, които тънем в хиляди грехове. А днес няма толкова явни и толкова велики хора като Св.Василий, които да ни помагат лесно и безпрепятствено да достигнем Рая. Светите хора днес не се забелязват.
Второ не казвам, че трябва да се винят Св.Отци. Те са писали това, което е истина и това, за което са призвани. Просто истината е твърде сурова за нас грешниците, които тънем в хиляди грехове. А днес няма толкова явни и толкова велики хора като Св.Василий, които да ни помагат лесно и безпрепятствено да достигнем Рая. Светите хора днес не се забелязват.
Re: За Митарствата 3
Валентина, бихте ли казали кой е автора на "Митарствата - гностическо наследство в българския фолклор и култура". Ако това е възможно, дайте и линка към статията. Благодаря.
Книгата "Душа после смерти" на йеромонах Серафим Роуз може да se чете от тук:
[линк]
Книгата "Душа после смерти" на йеромонах Серафим Роуз може да se чете от тук:
[линк]
Редактирано от -Глac- на
в отговор на FC Bayern Munchen
#14
Re: За Паулус и Байерн
Моето скромно мнение е че преди бл.Теодора е имало някакво мнение за духовната бран..
Но систематирираното и така развито учение за митарствата каквото сега го четем,определено не е в пълно покритие със загатнатото от някои Отци.
Сегашното разбиране за митарствата определено не е православно в пълнота.
Ако трябва да има някакво разбиране за тях то то е само това което загатват Отците.
Тази му развита форма..е далеко.
"Всичко,което не е море,е провинция." Ърнест Хемингуей
Но систематирираното и така развито учение за митарствата каквото сега го четем,определено не е в пълно покритие със загатнатото от някои Отци.
Сегашното разбиране за митарствата определено не е православно в пълнота.
Ако трябва да има някакво разбиране за тях то то е само това което загатват Отците.
Тази му развита форма..е далеко.
"Всичко,което не е море,е провинция." Ърнест Хемингуей
в отговор на ЛюбимeЦ 12+1
#15
Хм.
Ти можеш ли да ни обясниш учението за митарствата в пълнотата, в която я смяташ??? Можеш ли да ни обясниш кое в тях е Православно и кое не е?
Моето мнение е, че Св.Отци са си развили достатъчно добре и достатъчно смислено учението за митарствата, така че то да е достъпно за всички нас. Къде трябва да се приемат нещата буквално - си се приемат, а къде алегорически - те са ни го разяснили отлично.
Бтв. Ако организираш още религиозни събори с метал музика, аз съм насреща. Тези дни съм доста свободен и пътувам много.
Моето мнение е, че Св.Отци са си развили достатъчно добре и достатъчно смислено учението за митарствата, така че то да е достъпно за всички нас. Къде трябва да се приемат нещата буквално - си се приемат, а къде алегорически - те са ни го разяснили отлично.
Бтв. Ако организираш още религиозни събори с метал музика, аз съм насреща. Тези дни съм доста свободен и пътувам много.
в отговор на FC Bayern Munchen
#16
Re: Хм.
Привет отдавна не си писал,преди тази тема де..
Когато говоря за това казвам само че това което някои Отци са разбирали съвсем не е това което в завършена форма се явява някъде в средата на 18 в.
Това нагледно описание кое митарство за какво е,какви грехове го "изпълват" с пречки..
Определено пак повтарям не е православно..
В древните текстове поне тези които познавам има само загатване за духовната бран..
П.С. виж в другия клуб в темата за срещата...
"Всичко,което не е море,е провинция." Ърнест Хемингуей
Когато говоря за това казвам само че това което някои Отци са разбирали съвсем не е това което в завършена форма се явява някъде в средата на 18 в.
Това нагледно описание кое митарство за какво е,какви грехове го "изпълват" с пречки..
Определено пак повтарям не е православно..
В древните текстове поне тези които познавам има само загатване за духовната бран..
П.С. виж в другия клуб в темата за срещата...
"Всичко,което не е море,е провинция." Ърнест Хемингуей
в отговор на ЛюбимeЦ 12+1
#17
защо не са православни ?
кое в тях противоречи на православието? напротив, на доста места в светоотечески текстове се срещат, както казаха тук.
Re: За Митарствата 3
Валя, не знам откъде е тази статия, но нещо не ми харесва
"Християнството възниква като юдейска есхатологична секта" ,
"Далечният първоизточник (?) на митарствата е съдът над умрелите, описан в египетската Книга на мъртвите." ...
не съм убеден дори че авторът е вярващ - сякаш изпитва научен и дори етнографски интерес към християнството...
"Християнството възниква като юдейска есхатологична секта" ,
"Далечният първоизточник (?) на митарствата е съдът над умрелите, описан в египетската Книга на мъртвите." ...
не съм убеден дори че авторът е вярващ - сякаш изпитва научен и дори етнографски интерес към християнството...
в отговор на ЛюбимeЦ 12+1
#20
Re: Хм.
Не мога съвсем да те разбера, какво имаш предвид. Значи мислиш, че човек не преминава през различните митарства, където се изпитва съвестта му, а само през едно, където получава заслужентото за всичките си грехове. Мислиш, че има едно място, където човек страда заради всичките си грехове. Обясни! А през 18 век на базата на ученията на всички Отци, Църквата може би е изградила едно окончателно мнение за митарствата. Аз поне не виждам различия. Аз не знам със сигурност, а просто предполагам.