Чуденка
16 отговора
952 прегледа
Чуденка
Предговор: Във Варна направиха реорганизация на движението навярно за да могат да преброят колите в града. Иначе не мога да си обясня защо великия замисъл за облегчаване на движението доведе до такива задръствания.
Това е поредната сутрин, в която чакам на един светофар за ляв завой.
Пред мен се е проточила опашка от коли и имам време да разгледам хората по тротоара. Виждам как родителите на кандидат-студентите се събират на групички, четат вестници или тревожно се вторачват в сградата на университета, сякаш през стените могат да помогнат на чедата си. Поглеждам съжалително малкото момченце, чиято майка всяка сутрин го влачи по улицата. Подсмихвам се на девойчето, опитващо се да усмири вързаното куче. Виждам едва влачещи се компания младежи – явно дискотеките по плажа работят и до този час. Ето и една определено делова жена – токчетата й забързано отекват по тротоара. Там подскачайки на едно място заради светофара и със задължителните слушалки на уши, познатия бегач се връща от кроса си в градината.
Сутрин е. Мирише на море. Мирише на лято.
Светофара светва зелено и колоната потегля.
Спирам на бензиностанцията. Търпеливо изчаквам пъпчивия младеж да се дотътри до колата, изстрелвам му параметрите за зареждане и бягам да се скрия на хладно в сградата. Плащам. Със замах се обръщам и почти се сблъсквам с някакъв мъж. Измърморвам «извинете» без да вдигам очи и правя крачка в страни. Той прави крачка в същата посока. Случвало ви се е, нали, когато се засечете с някого така – той насам и вие насам, той нататък и вие нататък...като танц на неразбирателството или по-точно като танц на любезност да се отместиш ти за да мине другия.
Заставам на едно място с надеждата, че човекът срещу мен ще ме заобиколи и аз ще поема по пътя си. Но чувам:
- Хареса ли Ви песента?
Вдигам поглед заедно с повдигането на едната вежда.
- Рокедролът. По радио «Браво». На един светофар. Преди около година.
Аааа.... спомням си случая. Измънквам смутено:
- Ъъъ... да... разбира се.
Той ме гледа очаквателно, а аз не знам какво да кажа.
- Бързате ли? – пита навел се към мен.
Първата ми реакция е да потвърдя, защото знам, че иначе ще последва покана. Аз всъщност не знам какво бих могла да си говоря с този мъж, но все пак решавам да го провокирам.
- Бих изпила едно кафе.
Той ме поглежда малко изненадано – навярно е очаквал отказ, или поне колебание.
- Да преместим колите тогава – предлага и ми посочва с жест вратата.
А пък някои мъже умират да се правят на кавалери! Понякога – когато циничната половина в мен надделява – си мисля, че единствената им цел е да те огледат хубаво изотзад, да се опитат да погледнат в деколтето ти плъзгайки поглед по рамото надолу и всъщност това е единствения начин да ти затворят устата за известно време (щото няма как да вървиш напред и да му говориш, нали?) И сега – стараейки се да вървя нормално, да не се спъна в изтривалката пред автоматичната врата и да не стъпя на криво (щото често ми се случва) – се запътвам към колата.
Той успява да паркира преди мен, но чинно застава в края на малкия паркинг за да ме изчака. Докато заключвам си правя сметка, че кафето ще е горещо и ще трябва да го чакам да истине. Това са 15 минути, в които ще трябва да поддържам разговор и няма как да си тръгна, ако се наложи, без да изглежда грубо. А ако го глътна горещо (нещо, което по принцип не понасям) навярно ще изглеждам много тъпо със запотена горна устна. То не че иначе изглеждам много умна де!
- Какво кафе ще пиете? – пита ме любезно господина и аз извинително казвам:
- Хайде на “ти”, м? Предпочитам студен чай.
А такааааа! Падна ли сега в собствения си капан! Нека ти – защото се оказва, че трябва да си избера чай от витрината насреща, а в това време той – естествено! – може необезпокояван са си ме оглеждааааа..
Но пък поисквам чаша. Поне за това се сещам – пиенето със сламка може да се изтълкува погрешно.
Сядаме на масата. Знам, че първите думи са много трудни – всеки се чуди как да започне, получава се неловка пауза и затова вече имам готова тема за разговор.
- Чудно ми е, защо от цялата опашка коли тогава избра точно мен.
- Виж – посочва той – това там е твоята кола, ей там е моята. Имат нещо общо.
Заглеждам се. Погледа ми прескача от едната на другата – цветът е еднакъв, но черни коли има колкото искаш; дамаските са различни, огледалата и те, фаровете също и как няма да са след като отпред на едната има ромбче, а на другата кръгче; свалям поглед надолу и... добре, че имам добре тренирания навик да не отварям уста от изумление, но все пак очите ми се разширяват ато палачинки (както обикновено се казва).
Той избухва в оня смях, който исках да чуя тогава.
Разговорът потръгва. Нещата са декларирани ясно с посягането на ръката му към чашата с кафе и проблясването на халката, както и отражението на моята в чашата с чай. Но това не пречи да говорим без неловки паузи и да се усмихваме искрено.
Случайното поглеждане на часовника на стената ме полива със студена вода. Скачам сепнато и почти обръщам недопитата си чаша. Той поглежда със съжаление часовника си и тръгва след мен. Изпраща ме до колата.
- Не знам името ти – повече констатира, отколкото пита той.
В главата ми изплува готов отговор. Не казвам нищо. Само се усмихвам загадъчно.
- Но ми имаш номера – играя си със смисъла на думите аз.
- Петък – хваща вратата с риск да премажа пръстите му.
Вдигам въпросително вежда.
- В “Параклиса”. 20 часа. Ще бъда там. Ела.– след това затваря внимателно вратата.
Ето го сега въпросът – ако вие сте на мое място, ще отидете ли?
Това е поредната сутрин, в която чакам на един светофар за ляв завой.
Пред мен се е проточила опашка от коли и имам време да разгледам хората по тротоара. Виждам как родителите на кандидат-студентите се събират на групички, четат вестници или тревожно се вторачват в сградата на университета, сякаш през стените могат да помогнат на чедата си. Поглеждам съжалително малкото момченце, чиято майка всяка сутрин го влачи по улицата. Подсмихвам се на девойчето, опитващо се да усмири вързаното куче. Виждам едва влачещи се компания младежи – явно дискотеките по плажа работят и до този час. Ето и една определено делова жена – токчетата й забързано отекват по тротоара. Там подскачайки на едно място заради светофара и със задължителните слушалки на уши, познатия бегач се връща от кроса си в градината.
Сутрин е. Мирише на море. Мирише на лято.
Светофара светва зелено и колоната потегля.
Спирам на бензиностанцията. Търпеливо изчаквам пъпчивия младеж да се дотътри до колата, изстрелвам му параметрите за зареждане и бягам да се скрия на хладно в сградата. Плащам. Със замах се обръщам и почти се сблъсквам с някакъв мъж. Измърморвам «извинете» без да вдигам очи и правя крачка в страни. Той прави крачка в същата посока. Случвало ви се е, нали, когато се засечете с някого така – той насам и вие насам, той нататък и вие нататък...като танц на неразбирателството или по-точно като танц на любезност да се отместиш ти за да мине другия.
Заставам на едно място с надеждата, че човекът срещу мен ще ме заобиколи и аз ще поема по пътя си. Но чувам:
- Хареса ли Ви песента?
Вдигам поглед заедно с повдигането на едната вежда.
- Рокедролът. По радио «Браво». На един светофар. Преди около година.
Аааа.... спомням си случая. Измънквам смутено:
- Ъъъ... да... разбира се.
Той ме гледа очаквателно, а аз не знам какво да кажа.
- Бързате ли? – пита навел се към мен.
Първата ми реакция е да потвърдя, защото знам, че иначе ще последва покана. Аз всъщност не знам какво бих могла да си говоря с този мъж, но все пак решавам да го провокирам.
- Бих изпила едно кафе.
Той ме поглежда малко изненадано – навярно е очаквал отказ, или поне колебание.
- Да преместим колите тогава – предлага и ми посочва с жест вратата.
А пък някои мъже умират да се правят на кавалери! Понякога – когато циничната половина в мен надделява – си мисля, че единствената им цел е да те огледат хубаво изотзад, да се опитат да погледнат в деколтето ти плъзгайки поглед по рамото надолу и всъщност това е единствения начин да ти затворят устата за известно време (щото няма как да вървиш напред и да му говориш, нали?) И сега – стараейки се да вървя нормално, да не се спъна в изтривалката пред автоматичната врата и да не стъпя на криво (щото често ми се случва) – се запътвам към колата.
Той успява да паркира преди мен, но чинно застава в края на малкия паркинг за да ме изчака. Докато заключвам си правя сметка, че кафето ще е горещо и ще трябва да го чакам да истине. Това са 15 минути, в които ще трябва да поддържам разговор и няма как да си тръгна, ако се наложи, без да изглежда грубо. А ако го глътна горещо (нещо, което по принцип не понасям) навярно ще изглеждам много тъпо със запотена горна устна. То не че иначе изглеждам много умна де!
- Какво кафе ще пиете? – пита ме любезно господина и аз извинително казвам:
- Хайде на “ти”, м? Предпочитам студен чай.
А такааааа! Падна ли сега в собствения си капан! Нека ти – защото се оказва, че трябва да си избера чай от витрината насреща, а в това време той – естествено! – може необезпокояван са си ме оглеждааааа..
Но пък поисквам чаша. Поне за това се сещам – пиенето със сламка може да се изтълкува погрешно.
Сядаме на масата. Знам, че първите думи са много трудни – всеки се чуди как да започне, получава се неловка пауза и затова вече имам готова тема за разговор.
- Чудно ми е, защо от цялата опашка коли тогава избра точно мен.
- Виж – посочва той – това там е твоята кола, ей там е моята. Имат нещо общо.
Заглеждам се. Погледа ми прескача от едната на другата – цветът е еднакъв, но черни коли има колкото искаш; дамаските са различни, огледалата и те, фаровете също и как няма да са след като отпред на едната има ромбче, а на другата кръгче; свалям поглед надолу и... добре, че имам добре тренирания навик да не отварям уста от изумление, но все пак очите ми се разширяват ато палачинки (както обикновено се казва).
Той избухва в оня смях, който исках да чуя тогава.
Разговорът потръгва. Нещата са декларирани ясно с посягането на ръката му към чашата с кафе и проблясването на халката, както и отражението на моята в чашата с чай. Но това не пречи да говорим без неловки паузи и да се усмихваме искрено.
Случайното поглеждане на часовника на стената ме полива със студена вода. Скачам сепнато и почти обръщам недопитата си чаша. Той поглежда със съжаление часовника си и тръгва след мен. Изпраща ме до колата.
- Не знам името ти – повече констатира, отколкото пита той.
В главата ми изплува готов отговор. Не казвам нищо. Само се усмихвам загадъчно.
- Но ми имаш номера – играя си със смисъла на думите аз.
- Петък – хваща вратата с риск да премажа пръстите му.
Вдигам въпросително вежда.
- В “Параклиса”. 20 часа. Ще бъда там. Ела.– след това затваря внимателно вратата.
Ето го сега въпросът – ако вие сте на мое място, ще отидете ли?
, но моя съвет е да отидеш. Не за друго, ами после ще има пак да разказваш. 
Re: Чуденка
Прецени докъде искаш да стигнеш - просто ново познанство, разтоварващи приказки, секс извън къщи и т.н. - и в зависимост от това вземи решението. Аз съвет не мога да ти дам. Ако само ти се флиртува, да не се окажеш тъпа комплексарка, която си мисли, че миризливата й вагина е много ценна и само си му загубила времето. В такава ситуация бих се чувствала некомфортно.
Понеже в момента само един мъж владее сетивата ми, всички останали са натрапници.
Понеже в момента само един мъж владее сетивата ми, всички останали са натрапници.
в отговор на Paradise Lost
#13
Е там е тя!
Пустото любопитство, дето ще ме изгризе отвътре. Но пък... и съм си патила от уж безобидно започващи отношения...