*

Аз по тази пътека с момиче не съм се прибирал.
Сам съм хлопвал вратата в отровните нощни тъми,
а след мен само вятърът тъжен е в нищото свирил,
там, де моите стъпки са мрели една подир друга сами.

И вратата за друго момиче не съм я отварял.
И със никоя друга не съм бил, ни срещал зори.
Все така съм си сам-все със моите спомени стари,
все така аз за друга не съм си помислял дори.

Но не знае го тя и далеч е от моите грижи-
не е ставала в тъмни зори без надежда за мен
тя не знае какво е от болка с очи да примижваш,
да изплащаш разплакан прекрасния пролетен ден,
и не знае как страшно е свойте мечти да разбиваш
и да знаеш, че птици са те, дето пращаш на смърт.
Нека Бог й прости - тя така да се мъчи не бива,
да не е като мен без любим, без надежда и път...

ми тъпа работа приятел

кофти историйка

аз па немам минало.
вс ми е заличено.
интересно тогава-какво мога да права
ми сигурно да си стоя в настоящето
кво да се праи

ei, ama za chuvstvata Bog nqma kakvo da proshtava...
a i dali si razbral za neinite...i tuk kakto kazvat gomite vuzrastni hora, povtarqm " a pitane i do Rim se stiga":p)))))))

Този широк стих ми напомня Борис Христов. Стих - споделяне. Такива вече не са на мода в съвременната поезия, но на мен ми харесват.
Поздрав!

Даа, най-страшно е да убиваш съвсем съзнателно собствените си мечти..от безнадеждност.

Хубаво стихотворение.

вяра~надежда~любов

На надеждата крилата ми подрязаха,
за пореден път зарекох се да спра
да обичам и да чакам в нощите
ти да ме прегърнеш - не насън.
Бях любимата и бях презряната,
днес коя съм ще мълча.
Да ме любиш сила нямаш,
да те любя аз веч неща.