Смотата

Според мен за самотата може да се говори едва след като си я опознал, но а не знам дали точно я опзнах или я изпитах на собствения си гръб, но ще се опитам да си дискутирам сама със себе си от скука...
Мисля, че на този свят няма нищо по-лошо от самотата. Самотата отваря дълбока рана в сърцето, която никога не зараства, дори и вече да не си самотен тя винаги понаболява. Тя е като древно проклятие и рано или късно те сполетява. В един момент всички и всичко ти стават безразлични. Чувстваш, че нямаш никого на този свят и, че никой не те обича. Чувстваш се безпомощен срещу нападките на останалите и не ти пука дали ще те обидят или унижат по някакъв начин. Чувстваш единствено, че с всяка изречена срещу теб дума раната в сърцето ти расте. Чувстваш, че никога не си имал приятели или семейство(в моя случай за семейството е вярно). Чувстваш, че никой не се интересува от теб, че си безразличен на всички. А най-лошото от всичко е, че хората, които някога си смятал за свои приятели са ти забили нож в гърба. А раната от ножа е толкова дълбока, че не престава да кърви дни, дори и седмици наред. А когато спре-започва болката. Болката от това, че си сам. Че си предаден от най-близките си хора. Че няма с кого да седнеш и да поговориш. Че няма на чие рамо да се облегнеш и да излееш цялата си мъка. Мъката от самотата и от омразата към теб. Даже е по-добре да си мъртъв от колкото сам! Когато наближава смъртта поне знаеш, че ще умреш, и че ще стане изведнъж. Смъртта не те мъчи чак толкова много. А пък самотата те разяжда-малко по малко. В един момент живота ти губи своя смисъл и ти се ще от все сърце да се хвърлиш някъде и повече да не се събудиш-да умреш. Дали смъртта обаче ще заличи празнината в сърцето и раната от ножа? Аз не мисля така. А и да ги заличава ако всеки един самотник реши да умре какво ще стане с този свят? Какво ще стане с мечтите и надеждите? Какво ще стане с хората? Не, по-добре е да живеем. Да живеем и да се опитаме да надвием самотата. Макар и трудно няма нищо невъзможно. Смъртта ще настъпи за всички(с малки изключения)рано или късно. И ще успеем да се оттървем от самотата и от болката.
Ако има същество, което да е обънало внимание на глупостите ми поздравявам го с песента на Guns 'N' Roses-Don't cry(tonight)

Физическата самота и начинът, по който я възприемаме е нещо крайно субективно. Защото както има общителни хора, целящи да са постоянно обкръжени от себеподобни, така има и много единаци, за които да си сам емного по-приятно. Не се чувстваш притиснат, а свободен.
Психическата самота е нещо подобно, но тук има нещо, на което не си обърнала внимание (говоря за мислите ти, а не за текста на темата ти) - винаги имаш себе си. Не трябва да си шизофреник, за да можеш сам да си правиш компания. Не е психично отклонение да създадеш свой свят в съзнанието си (адски е трудно това, между другото) и да отиваш в него, когато този не ти харесва.
А според мен абсолютна самота (било то физическа или психическа) не може да се постигне никога. Не може да си самотен в този пренаселн свят. Не може да си самотен, когато има достатъчно хора, които да ти правят компания, така, както искаш. Действията на един не са показателни за всички. Не си сама - огледай се и ще видиш.

Не бъди самотна!!!!Имаш прекрасно семейство(и майка,която не може да се сърди повече от 5 мин)...братя и сестри,и баща....и семейни приятели (Привчо и ЛОрда)Тва е някакво моментно сдухване...споко ще се оправиш след 5 мин!

Bloo rulzz

Радвам си че си й развил своята теория. Дано й свърши работа... Аз при първа възможност ще гледам да я приложа....

End of hope...
End of love...
End of time...
The rest is silence...

А аз, като един типичен дебил - единак, вук, ил' както-искате-си-го-наречете, предпочитам да съм сам. Или с малко приятели - 1-2ма. Не знам, не обичам до там шумните компании, нито шумните места, динамиката и напрегнатоста на летния ден, която можеш да я намериш дори и в някое кафе край плажа... Цялата тая живналост.. сякаш не е за мен. Самотата не ме плаши, нито физическата, нито психическата. Може би най-вече заради това, че я изпитвам, постоянно. Страшен е момента, в който осъзнаваш, че реално погледнато на много, много малко хора, от тези които преди това си очаквал, реално им пука за теб. Опре ли до нещо по-сериозно, хората бягат. Истинските приятели никога няма да ти обърнат гръб. И както виждаш, вече имаше хора, които ти отговарят тук. Тъгата ти явно не е до там несподелена... Малко или много се познаваш с тях и споделяте взаимно уважение.
Меланхолия рулз.

На дали 5минути ще заличат чувство изпитвано от 5 години

Благодаря, но аз цял живот съм самотна и сега осъзнах, че нито един...нито един единствен истински приятел не съм имала А пък семейството...ако имах такова може би нямаше да съм толкова самотна

Защо не вярваш? Аз съм много дезинформирана в моента, защото малко се натрясках, но това е друг въпрос