потъване

От три дни вали.

Седя в центъра на стаята, до дървената маса и потъвам бавно. Влагата пълзи по стените като сива зараза, която обхваща все повече и повече от тухлената плът и бялата кожа върху нея. В средата на втория ден водата достигна до глезените ми и ампутира стъпалата, сега съм прикован на този стол и чакам.

Плъховете са се изпокрили по незнайни кухини и дупки под покрива. Един обаче закъсня да потърси сигурно убежище, явно годините му са в повече. Докато водата го обграждаше, той тичаше ту на една, ту на друга страна, накрая започна да търчи в кръг, по спирала, която се стесняваше все повече и повече, докато накрая само въртеше глава ужасено. Вдигнах го на масата, а той впи зъби в ръката ми.

Водата довлича разни неща – парчета керемиди, камъни, клони, две удавени кокошки, отрязана конска глава. Плъхът съзерцава лакомо кокошките и се опитва да хипнотизира студените им тела. От време на време се стряска от дишането ми и ме гледа подозрително с малките си очички. На четвъртия ден конската глава най-сетне се обади:

- Хей...
- Какво? – попитах.
- Ми нищо – отвърна главата и се объна на другата страна, за да ми покаже гниещата си усмивка. Зъбите й са кафяви, очите са хлътнали някъде навътре в орбитите, а може и съвсем да ги няма, не виждам от тук. Помълчахме известно време. Най-накрая не издържах мълчанието и попитах:
- Каква порода си? – плъхът се стресна и ме погледа учудено – не питам теб.
- Арабски жребец. За разплод. Най-високо качество. А ти?
- Аз съм счетоводител – обявих.

На петия ден водата е до коленете ми. Не спира да вали. Плъхът се самоуби в отчаян опит да доплува до кокошките, чиято сладка миризма на разложено, го побъркваше. Преди да скочи от масата ме погледна за последно и за пръв път сякаш различих някакво признание в погледа му, нещо повече от животински страх и лакомия. Но не съм сигурен. Единствената ми компания сега е конската глава.
- Искаш ли да ти направя свирка? – по едно време се обади главата.
- Каква свирка? – сепнах се.
- Такава. – усмивката беше цинична, а тъмните орбити се взираха любопитно в мен. Вече съм сигурен, че вътре няма очи, само мракът на кухия череп, чието меко съдържание отдавна е изчезнало с течението – скоро водата ще стигне до кръста ти и тогава вече ще е късно....

Замислих се по въпроса.

Шестият ден валя особено силно. Потънал съм до гърдите, ръцете съм ги сложил на масата, за да не ги отреже водата. Масата и столът се движат из стаята, стените също са загубили някогашното си непоклатимо спокойствие и трептят при напъните на стихията. Главата се приближи до мен, за да си говорим.
- Страх ли те е – пита.
- Не знам – отговарям. – за пръв път потъвам толкова. Преди е ставало само до колената и веднъж до кръста, но после ми присадиха нови части.
- Мен ме е страх – лъжовно признава главата и се облизва лукаво – ще ми разкажеш ли приказка? Аз съм малкото ти момиченце, разкажи ми приказка...
- Ти си шибана, отрязана, конска глава – ядосвам се и изревавам в полуразложената мутра пред мен.

Ден. Валя. Всичко потъна, остана само главата ми. До мен плува конската и се опитва да ми шепне в ухото:
- Ето това вече е краят, нали разбираш?
- Не ми пука.
- Никога няма да те оправят след това потъване. – главата злорадства.
- Така е. И съм доволен. Уморих се да потъвам и изплувам. После да подменям липсващите части. Отново и отново. Писна ми. Затова поръчах този дъжд да е по-дълъг.
- Заради теб ще пострадат и други наоколо...
- Никой не се обади, за да го отмени. И те го искат, само че още не знаят. Затова и този път ще натопят само краката и ще се довлачат стреснати до брега. Не още, рано им е. Но и те го искат.

Всичко потъна. Водата отнесе стаята, заедно с главата. Най-сетне съм свободен.

написал си го