Философски въпрос

Като човек, който се бори като луд, прави тестове, стимулации и ин витро през няколко месеца (очевидно неуспешни), твърде често изпадам в депресии, отчаяние...Понякога мразя ужасно собственото си тяло, защото го виня, че по неизвестни за мен причини като трансферираме хубави, чудесно развиващи се ембриони, то явно ги отхвърля вместо да им помогне...Понякога буквално имам чувството, че намразвам мъжа си (при нас е тежки мъжки стерилитет), защото заради него трябва да преминавам през всичко това...После пак изпитвам чувство на вина, защото й това надали обяснява всичко.
Постоянно се питам и много бих оценила, ако някой може да ми каже какво всъщност предопределя крайният успех, от какво зависи дали ще имаш деца?
При каква комбинация от фактори става успешно ин-витро?
Добре, първата фаза е да произведеш фоликули, да се оплодят и да се развиват 3-4 дни до 5-6 или дори над 12-клетъчни ембриони. Ако си успяла то този етап, какво нататък се превръща в най-важният фактор? Химията и лекарствата? Доколкото виждам, почти всички схеми на поддръжка и в България, и навън са сходни, просто имената им са различни...
Годините? А защо всеки ден чета глупости как енската холивудска звезда родила на 43-46 години? Или как румънска баба се възпроизвела на 60?
Нима няма отговор и логично обяснение? Всичко е божа работа и трябва да се примириш с това?

Някакси отказвам да приема варианта "Божа работа". Не, че имам отговор на въпросите...

ако имаше то4но обяснение, успеваемостта щеше да е 100%

Така е. При отлични условия за имплантация дали ще се развие бременност много зависи от качеството на ембриона - а това зависи до известна степен и от качеството на гаметите. Но дори и при добър на вид сперматозоид не е ясно дали ДНК му цяло. А мейотичното делене при яйцеклетката става след проникването на сперматозоида в нея - така че не се знае дали качествена яйцеклетка би довела до витален ембрион.
Освен това и при идеална лигавица и нива на прогестерона молекулните и субмолекулните процеси при имплантацията още не са добре изучени. Има и още хиляди условности ... При идеални условия и в природата вероятността да се забременее в един цикъл е 25%.
Така, че до много голяма степен е Божа работа! Късмет!


[линк]

Здравей, може би отговорът ми няма да ти хареса, но аз винаги съм вярвала, че децата се раждат когато им дойде времето и ако решат да се родят, нищо и никой не може да им попречи. Това ние го наричаме чудо обикновено. Обратното на това е, че ако няма душичка, която да е готова да се роди, каквито и идеални условия да създадем, те няма да помогнат. Аз все си помтарям, когато ходя по лекари и процедури, че ние сме длъжни да положим всички усилия и вярвам, че тази малка душичка ще види калко много я желаем и ще реши да се роди. Пожелавам късмет на теб и на всички останали момичета.

Хайде да разсъждаваме философски над твоя философски въпрос!
Светът е много шарен. Има нежелана бременност, има и много желана,която не идва обаче. Има жени които след дълъг стерилитет забременяват като по чудо ,има и такива ,които и след лечение никога не забременяват.
Защо и как се случва при едни,а при други не, надали има отговор или поне аз не съм стигнала до него все още.
Всяка от нас е минала през депресиите,отчаянието,търсенето на вина и виновен.
Чест ти прави ,че така открито споделяш изживяванията си,това е първата стъпка към "оздравяването"
От една страна е обществото,нашите близки,които ни карат/ или ние така си мислим/ да се чувстваме виновни,засрамени,че ни липсва потомство. От друга страна е незадоволеният майчински инстинкт,който е много силен/природата не е за подценяване/ Пътят ни със сигурност не е лек.
Какво ни остава тогава.Трябва да оцелеем психически,защото иначе рискуваме да превърнем живота си в един вечен кошмар.
Натрупването на отрицателни мисли и емоции влошава деиствието на хипофизата,която е в мозъка и носи голяма част от "чудото",а ние с нищо не и помагаме.
От тук нататък поне знаем кой е основният ни враг-лошите мисли!
С тях поне можем да се борим.Заедно с куража и силата на всички момичета от този клуб се диша по-леко. Или както е казал някой по-умен от мен,като не можем да променим обстоятелствата спрямо нас,да променим себе си спрямо тях!

УСПЕХ ТИ ЖЕЛАЯ !!1

Според мен до голяма степен е божа работа!
Разбира се не само, ако ти не си помогнеш то и господ едва ли би могъл!
Мисля си дали мен лично господ не ме наказва, защото преди около 8 години махнах бебето в 3 месец и половина
Тогава забременях от един единствен контакт, а ето че сега целенасочено и умишлено опитвам от вече 2 години и половина и не става и не става!
Както и да е исках да Ви кажа, че аз лично не мисля да се отказвам, че ще се боря докато мога и имам сили за това, пък ако не стане, значи просто не е трябвало да имам деца!!!
Успех на всички ви мили момичета!!! Нека бъдем силни и гледаме смело напред!!!

Не че и аз като теб не се хващам непрестанно да мисля: "защо пак не се получи?!" и "докога ще продължава всичко това?!" , не че след ежемесечното разочарование не ми идва да ревна на глас ( и доста често го правя), но принципно смятам че е един вид изпитание за нас, които го изживяваме и че когато най-после чудото се случи и нас, ние ще сме много по- израстнали в духовен план, и много по- добре ще можем да оценим щастието, за което малко или много СЪЗНАТЕЛНО сме допринесли. И ще бъдем доста по-мъдри...
Което няма как да не се отрази положително и на бъдещото ни потомство, нали ? Е на философски въпрос- философски отговор

не сме полудели до тогава. Тоя вариант ме плаши доста. За съжаление в последно време черногледството ме е пипнало яко и дори чудната спермограма не ме ободри за повече от 1 час.

Холивудските звезди над 43 и румънската баба са до една с чужди яйцектелтки.

През тези мрачни години какви ли не мисли не ми минага през главата...
И аз съм размишлявала дали не съм си объркала съдбата и сега кармата да ми връща, защото преди доста години на 22 г. и аз правих аборт. Сравнително често си мисля дали Господ не ме наказва и не си плащам за всички глупости и цялото време, загубено преди...
Също така често си мисля дали наистина в цялата работа няма някакъв дългосрочен сценарий - в същият този смисъл, че вероятно страданието, дългото очакване, борби и пр. би трябвало да ме направят напълно сигурна, че искам това дете, че съм готова за него и всички промени и жертви, които идват с това, че в резултат на собствените си мъки просто ще стана по-мъдър и чувствителен човек...
Най-тъжното е, че случващото се наистина промени материята на целият ми живот, както и на връзката ми със съпруга ми.
Мисля, че и аз, и той станахме твърде тъжни, нервни, безнадеждни хора, които не изпитват същата страст, нежност и любов един към друг и не очакват следващият ден, идващият уйкенд, лятната почивка и пр. с каквото й да е щастливо чувство...Така че ако има поука в контекста на човешкото ни подобрение, в нашият случай надали става така.
Не зная има ли Господ, висша сила или някаква абсолютна справедливост. Ако има, може би наистина си плащам за по-ранните гяволии в живота, макар че понякога си мисля, че толкова много тъга, страдание и отчаяние са твърде тежък товар за което й да е човешко същество.

Zdravei,
Как пък сега го измисли този философски въпрос. Сега знаеш ли, колко популярна ще стане темата. Ами мила, това е като все едно да питаш, какъв е смисъла на живота- защо се раждаме, защо се бъхтаме, стремим се, борим се, остаряваме и после - какво става? Колкото момичета ти отговорят, толкова варианти на отговори ще има. Според мен всичко на този свят си има цел, причина, път. Просто при нас нещата стават с малко повечко зор и напрежение. Ние трябва да си ги извоюваме, да се борим и да ги оценяваме. Освен това, в моята филпсофия, както ти казах всичко си има път. Дори местата , които посещаваме и хората, с които се пресича живота ни не са самоволни. И сегашният живот е само една стъпка от нашето развитие, от нашия път. Примерно родителите ни, близките ни, съпрузите и приятелите и те не са случайни. Те също са част от единството , което сме ние и са част от нашия път. А нашите дечица и те ще дойдат, просто има още време, докато достигант сегашното ниво, или може би пък ние трябва още да се усъвършенстваме. Лекарствата помагат, но те не са всичко, има сили, които не могат да бъдат контролирани със стимулиращи хапове. Започни да вярваш в положителния изход от ситуацията. Защото без вяра няма голяма вероятност да стане. Мен примерно посещение в черква много ме успокоява. И след това ела пак да си философстваме...

Животът е борба!

И аз все това си мисля...явно греховете ми са много, за да ме наказва така Бог.Колко пъти съм се вричала в него за дреболии и понякога съм нарушавала обещанията си, които съм давала сама на себе си и пред Него.После си казвам, че това е изпитание за мен и че трябва да бъда силна, защото хубавите неща в живота ми са се случвали винаги много бавно и с много усилия и нищо не съм получавала така даром...винаги и за всичко съм се борила.
Но сега е различно, защото това чакане убива част от мен, променя ме, прави ме замислена и сериозна, а аз искам да съм весела и жизнерадостна, за да може моето бебче да види каква усмихната мама ще има и да дойде по-бързо при мен.Сега е различно, защото не зная още колко ще чакам и се боря за най-съкровената част от личността си...ДА БЪДА МАЙКА.
Лутам се между депресиите и сълзите и кратките периоди на жизнерадост породена от някое друго весело събитие край мен.Но като цяло всяка мисъл и всеки стремеж е свързана с едно...МОЕТО БЕБЕ.
Все си казвам, че то ще види колоко много го желая и колко много ще го обичам и ще избере момента, в който да дойде при мен като най-хубавото и голямо ЧУДО в живота ми.

Хей хей момичета недейте така!
Никакви депресии и никакви сълзи и отчаяние!
Трябва да сме силни и да вярваме, че ще станем МАЙКИ много скоро, всъщност НАЙ-ДОБРИТЕ МАЙКИ!!!!
Знам , че на думи всичко звучи много лесно и просто, а в живота е доста по-сложно, лично съм изпитала това, но лошите мисли и настроения няма да ни помогнат, само ще ни навредят!!
А Господ не знам дали има!
Ако има такъв то той скоро ще ни зарадва със сбъдване на най-съкровените ни мечти, защото Господ е добър! (ако го има)

Колко добре те разбирам, сестро! Мислех си, че само при мен е толкова тежко в семейните отношения?! Нищо не е както преди. Така искам да върна времето назад, да си върна предишния щастлив живот. Преди винаги бях усмихната, а сега винаги ми е тъжно и очаквам постоянно да ми се случи нещо лошо. За бебе.....толкова далечно и невъзможно ми изглежда. Никога в живота си не съм правила аборт, никога не съм забременявала. Толкова искам да изпитам това чувство, макар и за кратко, че бих дала и здравето си за това. Даже не оценявам човека до себе си, заради болната си амбиция. Но това е по-силно от мен и не мога да се преборя с природата си. Искам да съм майка!!!