Уф,

защо го махна? Ако ти си го махнала, разбира се.
Беше много истинско. Бих искала да го прочета отново.

Истината е в науката! Не се оставяйте фактите да ви заблудят!

Извинете, явно са ме хванали Карастанчовите:
Ето:

Малко

Разделя ни дървен портал. С плъзгащи се врати. Дъбов. Аз съм в зелената стая, а той в бялата. Имаме също млечнорозова, и мръсно бяла. Четири стаи, коридор под формата на буквата „г”. Стаята с розовите стени е за сън. Срещу леглото има картина. Пейзаж.
Къща и неестествено високи дървета. Масло. Всичко е дъб, а и орех. И един стар стенен часовник. Разбира се, немски. Времето не е такова. То е французин. Сутрин пие капучино с канела, наобед вино, мерло, в хубава чаша с дълго столче, вечер в чинията има грах. Зелено малко топче. С две полукълба, които скърцат между зъбите. Ако не го убода с вилицата, грахчето ще порасне. Ще се превърне в планета. Зелената планета. А ние, двамата с него, като богове от двете й страни. Или като бог и дявол. Понякога богът съм аз, а понякога той. А понякога и двамата сме дяволи. Не се чуваме. Някой ни е прекършил крилата. Дяволите са ангели, претърпели катастрофа. Някъде в пространството.
Той чете. Когато аз пиша този ред, той обръща страницата. От 25-та и хоп, на 26-та. Знам какво пише в неговата книга. Те са двама братя. Единият умира. Нелеп инцидент. Парче от стъкло спуква артерията му. Никой не успява да го спаси. И разбира се, това е любимото дете. Отива си големият, обичаният брат. Остава малкият. Изпитва срам. И вина. Десет страници за двама братя. Едва педя редове за нас…
Графики. Много и различни. Ловни сцени, портрети, съблечени жени. Само контурът им. Нищо ярко, нищо директно. Като нас. Разминаваме се, понякога се заобикаляме. Това е малка, миниатюрна утопия за двама. Вън от тези стаи тя не съществува. Границите й са тесни. Кутия за бижута. Сребро, бяло злато, жълто злато, паричка. Стара банкнота. И лампа с черен абажур. Като нимба. Взимам абажура и го ползвам като шапка.
Аз съм канонизирана, му казвам. Той се смее. Та, кой светец има черен ореол, ме пита. Аз, нали не обичаме клишетата. Той оставя книгата, разтваря ръце, иска да ме прегърне. Мирише на цигари. Брадата му боцка. Пита ме дали го обичам, макар и да знае отговора. Вчера му казах отново. Колкото повече… И толкова, колкото.
После се унасям. Спи ми се. Банята е зелена. Босите ми пети и топлата вода. На тъмно. Иначе не се харесвам. Кой ли се харесва гол? Има ли такива… Голите тела са беззащитни, олисяло теме, петна и пори, непокорни косъмчета, смешни чупки, белези. Водата ме опиянява. Мога да съм мехурче. Пук-пук. Слънчево зайче. Кожата ми настръхва, изпръхва. Някой ден, някога в бъдещето, когато вече я нямам, ще си я спомням с умиление. Понякога е забавно да си точно човек. Косата ми е мокра и полепнала по шията.
Той чете бавно. Когато влизам отново в стаята, сваля очилата. Усмихва ми се. Прилича на момче. И нито една бръчка не може да скрие, да притъпи игривия поглед.
Знаеш ли, казва. Не знам, отвръщам. Аз знам какво е злото, продължава… Така ли? Стъпвам, а паркетът под нозете ми стене. Стар. Толкова стар паркет, който все още ни търпи. Злото е липса на съпричастност… Гласът му е глух. Някак примирен. Злото е отъствие на милост, му казвам. Звуча неестествено. Натруфено. Остаряла китайска роза, потънала в прах и жадна. Има ли злото тяло, го питам… Ако търсиш физически измерения, ще ги намериш.
Стаята ни се върти. Заедно със земята. Заедно с грахчето в чинията, заедно с чашите, всичките ни сервизи, всичките ни цветя, толкова тъмнозелени и толкова живи…
Преместих онова цвете, падаха му листата. Сложих го на тъмно, казвам. Тъкмо щях да те подсетя, отвръща…
На тъмно. В тъмното, където водата остро гали кожата ми, спуска се като пясък по бедрата, коленете, и се къдри, къдри, къдри ласкаво покрай петите. Едното ми рамо е в лунички. А другото е бяло. Дясното рамо обича слънцето, а лявото – нощта. Ако скрия дясното, луничките ще изчезнат… Както листата на онова цвете. Зеленото край нас избуява, а ние остаряваме.
Привечер светлината е напориста. Влетява през прозорците като за пиршество. Разполата се във всички ъгли и се заиграва с паяжините. Размества щрихите в картините. Голата жена помръдва с крак. Ловецът се прицелва в сърната. Сякаш всеки момент ще стреля. Денят озверява, превръща се в хищник. Защото си отива. Алчен е. Искам да го зарадвам. Нищо не може да е толкова тъжно на тръгване.
В ръката ми стъклено проблясва бутилка. Звънят двете ледени кубчета. Искаш ли уиски, го питам. Искам само да помириша, отвръща… Вдигам крака на стола отсреща и тихо отпивам. Пари, толкова пари. И реже. Студено и жарко, и лед, и огън. Очите ми ще светнат. Ей, сега. Две малки пламъчета.
Ако се залюлея ще приличам на платно. Светлината ме обгръща, а вятърът ме побутва по реката. По течението, надолу по прозрачното, над шарените камъчета – кръгли, червени, жълти… А когато изсъхнат сиви. Камъните имат душа, знаеш ли, му казвам. Имат, нали вече си ми казвала… Нали не си забравил, опитвам се да се смея.
Моят кораб, с бялото платно ще мине през водовъртежи, а и бури, през кал, вирове и извивки и ще се впусне в морето. Прибоят е най-силен именно по устията… Онези места, където реките изчезват. Вълните могат да те преобърнат, но малките рибки закаляват. Устояват. Както и най-младите дръвчета. Морето свисти, освирепява. Най-малките, най-малките, най-малките именно те оцеляват тук. Смалявам се…
Ръката му, с косми, петна, къси пръсти и белег на палеца, обръща страницата. Няма двама братя. Вече са мъж и жена. Говорят за дете, но не се осмеляват. Така пише… Наистина. В неговата книга. „Дом на края на света”. Никак не се шегувам. А зная, че така звучи…
Тя е по-възрастна. А той – по-млад. Катерят се на покрива, събличат се, не правят любов. Просто се прегръщат. Сенките ги скриват.
А после, после си говорят за храна. Пиле с 12 подправки. Патица по пекински. Ориз със зеленчуци.
И тук, о скъпи, тук е прекрасно, в този ресторант, а не бяхме го забелязали. Сервитьорът е галантен. Тя се заглежда. Тайничко. Това е закачка. Намигване. Той вади лулата, после тютюна. И после е същото… Така е винаги. В 300 от дългата 365 дни година. Или поне в 260 дни от нея. А нощите сънуват. Картината от стената на розовата стая избледнява, поглъща ги… Никъде, на друго място, не е толкова зелено… Колкото повече… И толкова, колкото.

Acropolis adieu

направи:) ...
Усещането ми е за нещо, което не е можело да остане ненаписано.
Отделните детайли, точно като в картина, която трябва да гледаш бавно и внимателно, все едно си на гости и обхождаш стая с поглед ... скача от стената, към махалото, след това към масата ... двама души, тя влиза и излиза, при нея всичко тече, вдига, слага, премества, тя е движение ... той стои на едно място, книга, очила, само протегнати ръце, той е ориентир... тя го усеща, заобикаля, разминава се ...
скоро не бях чела нещо, което да ме кара така ясно да си представям нещата, до петънцата и белега на палеца:))

Истината е в науката! Не се оставяйте фактите да ви заблудят!

Аз пък никога не съм се борила с мен си, за да се показвам...
Случки, благодаря)
Как ме преборихте обаче... ))

Acropolis adieu

Обичам да те чета.

Косата ми дзилена, очите ми редки

Кожата ми розова)

Acropolis adieu

умът като сводеста кула:)) ...
Това е един стих на Кристин Димитрова, ако го намеря ще го постна тук, защото по същия начин ме накара да го "видя"

Истината е в науката! Не се оставяйте фактите да ви заблудят!

Кликах, кликах, пък се отказах:) Сега опитвам пак... Най-много да получа бан или да излезе няколко пъти

Избледняло розово?:)

Такава, каквато:)

Само пиши...

Косата ми дзилена, очите ми редки

че умееш да пишеш ама ти не ми вярваш. Те, вторачих се в постинга (разказа) и не заспах!
Цунки за лека нощ!

Въпросът е не да бягаш бързо а да избягаш по-рано!

Харесва ми много стилът. Звучи като поезия в проза.

Ако имаш самолет, не го карай като тротинетка! (лична мисъл!)

Знаех си, че ако хипотенуза пусне тема, то ще е за нещо, което си заслужава много.
Е, поне за мен е така.

аз обичам твоите неща:)

Да-а
Много женствено. Харесва ми. Всеки би открил по нещо лично и така го съпреживява.
Умница си

това го беше изтрила?
Не те е срам.

Това, което прочетох ми беше красиво-странно.Не бях чела неща, написанив подобен стил.Неща, написани просто и съдържателно, някак си влизащи в съзнанието и поглъщани веднага.И аз пиша разни неща, но никога не съм успявала изцяло да обрисувам с букви усещанията си.Страхотно беше.

много е хубаво, уфи, красиво е

благодаря и на хипотенузката, щото може би нямаше да го прочета иначе :)

Или нещо такова, харесвам Кристин Димитрова, страхотни стихове има.
Много се радвам на всички и мерси, хипотенуза, за терористичния акт снощи, който днес ми оправи чоглавото настроение.

Acropolis adieu

Тогава не можах да се сетя, къде точно го бях чела, но ей сега изведнъж си спомних и го намерих /даже си спомних и самия ден:)

ТРЕЗОРЪТ НА ГОДИНИТЕ

Ръцете й отмаляват -
изпуска, лицето й
отмалява - не плаче,
краката й отмаляват -
не ходи надалече - очите
й отмаляват - чете
все по-кратки, по-
уводни статии за живота,
за онова, което едва
го има, едва чете.
Умът й, сводеста кула с избити тавани,
липсващи камъни от градежа,
висящи камбани без език,
е запазил височината си.
Става само
все по-прозрачен. Първо изчезнаха
обстоятелствените пояснения.
Улицата е... ей там...
между...
Реката, избила в основите, бучи
все по оглушително.

Кристин Димитрова

Истината е в науката! Не се оставяйте фактите да ви заблудят!