Горски феи
4 отговора
547 прегледа
Горски феи
Горски феи
(приказка с елементи на реалност)
Имало едно време в едно царство-господарство една гора.
Гората, всъщност - горичката, била доста малка, но от всичките й страни напирала заразата Цивилизация и по тази причина в периферията й дърветата започнали да оредяват, косовете и синигерите отишли по-навътре, а лишеите съвсем се затрили.
През деня там било тихо и спокойно, ако не се броят поединично преминаващите през нея животинки и техните малки, но след залез слънце гората се изпълвала с някакъв живот. Появявали се Феите.
Някои от тях постоянно ругаели и се движели по-тежко, тромаво, като постоянно си гледали в краката, за да не се спънат, а друхи - пръхкали с крилца и със своите светли одежди се забелязвали отдалеч. Общото за всички тях било това, че се страхували от светлината и стояли далеч от хорските очи през деня, защото ги било страх, че хората са зли и могат да им причинят нещо лошо. Феите си мислели,че хората убиват всичко, което не разбират и по тази причина през деня се превръщали в камъни, в непроницаеми за чуждите мисли и желания предмети. Тъй като били много на брой, някои от феите се познавали помежду си, а други не. Понеже не можели да говорят (всъщност можели, но само през деня - когато били сами, но тогава поради липса на събеседници - мълчали), феите се опознавали с погледи. Можели да се виждат в тъмното, защото от всяка една фея струяла съвсем незабележима магическа светлина, по която феите предполагали, че това срещу тях е друга фея / досещате се, че в гората освен феи, имало и други същества - но не за тях е приказката/.
Образите на Другите преминавали пред очите им като безкрайна върволица от мечти, а когато някоя фея припознаела своята мечта в нечий Образ, тръгвала след него. Понякога вървейки към своята цел, те се спъвали в някой започващ да гние и да се разлага латексов Гном на недоверието, но това не намаляло устрема им към мечтата.
За можещия да го види, това отстрани изглеждало едновременно интересно, но и странно - феите бродели неуморно из гората в преследване на мечтите си, но колкото по-близко се приближели те до мечтите си, толкова по-надалеч се отдалечавали самите Образи.
Защо правели това ли ?
Все пак, понякога се случвало някоя фея да успее да застигне друга, но в този момент сиянието и на двете изчезвало. В абсолютен мрак те се опитвали да се погледат една друга, но това не било възможно. Тогава, подобно на слепци, феите започвали да използват останалите си сетива, за да се опознаят. В кратки мигове на удоволствие от това, че срещат себеподобно същество, заедно с което те могат да направят много Добрини (нали това им е работата - но не можели да я вършат поединично), феите се опознавали отблизо, дори за кратък миг телата им се сливали, но когато това се случвало, сиянието от всяка една от тях се възвръщало.
Тогава феите обичайно разбирали, че са се объркали и че това, с което са се опознали току-що, всъщност е Гном на похотта, който нарочно се е преструвал на фея, за да може да откраде част от магическата й сила.
Огорчени от измамата, феите унивали и обидено си тръгвали от гората, останали с усещането, че са направили нещо само отчасти добро, и направеното никога не им стигало. Всяка една фея отивала в своето си храстче или тревичка извън гората и през деня се превръщала в камъче. Безчувствено, спотаило дъха си, гледащо с полузатворени очи страшните Хора, и само си мислело "Дано не разберат, че съм фея, и да ме счупят".
През деня всяка една фея се питала "Защо съм фея ? Защо съм създанена така, че постоянно да искам да правя добрини, а това става толкова трудно? Как ми се иска да срещна онази фея, истинската, с която заедно ще можем да изпълним света с добри чудеса".
И макар и огорчено, всяко камъче вечер отново се превръщало във феята, която неуморно Търсела - по пътечките, в гората. Търсейки другите, те забравяли, че не са намерили себе си.
Гората остарявала, феите - също, но Гномовете на недоверието - не.
Така и не намерих продължението на тази приказка, но как мислите - щастливи ли са били феите ?
Да виждаш е едно, да разбираш е друго.
(приказка с елементи на реалност)
Имало едно време в едно царство-господарство една гора.
Гората, всъщност - горичката, била доста малка, но от всичките й страни напирала заразата Цивилизация и по тази причина в периферията й дърветата започнали да оредяват, косовете и синигерите отишли по-навътре, а лишеите съвсем се затрили.
През деня там било тихо и спокойно, ако не се броят поединично преминаващите през нея животинки и техните малки, но след залез слънце гората се изпълвала с някакъв живот. Появявали се Феите.
Някои от тях постоянно ругаели и се движели по-тежко, тромаво, като постоянно си гледали в краката, за да не се спънат, а друхи - пръхкали с крилца и със своите светли одежди се забелязвали отдалеч. Общото за всички тях било това, че се страхували от светлината и стояли далеч от хорските очи през деня, защото ги било страх, че хората са зли и могат да им причинят нещо лошо. Феите си мислели,че хората убиват всичко, което не разбират и по тази причина през деня се превръщали в камъни, в непроницаеми за чуждите мисли и желания предмети. Тъй като били много на брой, някои от феите се познавали помежду си, а други не. Понеже не можели да говорят (всъщност можели, но само през деня - когато били сами, но тогава поради липса на събеседници - мълчали), феите се опознавали с погледи. Можели да се виждат в тъмното, защото от всяка една фея струяла съвсем незабележима магическа светлина, по която феите предполагали, че това срещу тях е друга фея / досещате се, че в гората освен феи, имало и други същества - но не за тях е приказката/.
Образите на Другите преминавали пред очите им като безкрайна върволица от мечти, а когато някоя фея припознаела своята мечта в нечий Образ, тръгвала след него. Понякога вървейки към своята цел, те се спъвали в някой започващ да гние и да се разлага латексов Гном на недоверието, но това не намаляло устрема им към мечтата.
За можещия да го види, това отстрани изглеждало едновременно интересно, но и странно - феите бродели неуморно из гората в преследване на мечтите си, но колкото по-близко се приближели те до мечтите си, толкова по-надалеч се отдалечавали самите Образи.
Защо правели това ли ?
Все пак, понякога се случвало някоя фея да успее да застигне друга, но в този момент сиянието и на двете изчезвало. В абсолютен мрак те се опитвали да се погледат една друга, но това не било възможно. Тогава, подобно на слепци, феите започвали да използват останалите си сетива, за да се опознаят. В кратки мигове на удоволствие от това, че срещат себеподобно същество, заедно с което те могат да направят много Добрини (нали това им е работата - но не можели да я вършат поединично), феите се опознавали отблизо, дори за кратък миг телата им се сливали, но когато това се случвало, сиянието от всяка една от тях се възвръщало.
Тогава феите обичайно разбирали, че са се объркали и че това, с което са се опознали току-що, всъщност е Гном на похотта, който нарочно се е преструвал на фея, за да може да откраде част от магическата й сила.
Огорчени от измамата, феите унивали и обидено си тръгвали от гората, останали с усещането, че са направили нещо само отчасти добро, и направеното никога не им стигало. Всяка една фея отивала в своето си храстче или тревичка извън гората и през деня се превръщала в камъче. Безчувствено, спотаило дъха си, гледащо с полузатворени очи страшните Хора, и само си мислело "Дано не разберат, че съм фея, и да ме счупят".
През деня всяка една фея се питала "Защо съм фея ? Защо съм създанена така, че постоянно да искам да правя добрини, а това става толкова трудно? Как ми се иска да срещна онази фея, истинската, с която заедно ще можем да изпълним света с добри чудеса".
И макар и огорчено, всяко камъче вечер отново се превръщало във феята, която неуморно Търсела - по пътечките, в гората. Търсейки другите, те забравяли, че не са намерили себе си.
Гората остарявала, феите - също, но Гномовете на недоверието - не.
Така и не намерих продължението на тази приказка, но как мислите - щастливи ли са били феите ?
Да виждаш е едно, да разбираш е друго.
Редактирано от peter25 на
Ce't la vie, mon ami, Fе'e
За щастие или за нещастие на останалите, феите съществували, защото са част от живота на всички и това да си фея си имало както добрите, така и лошите страни.
Повечето феи се научили да наблюдават и да търсят в другите свой събрат, а дори и когато били разочаровани от гномите, те не ги мразели, защото вярвали, че всъщност гномите са някогашни фей, които твърде дълго са се крили или твърде надменно са вярвали в своето превъзходство над останалите живи същества и затова са загубили вътрешната си красота, чистия мек блясък и имат нужда от непокварени феи, за да възстановяват част от него в себе си.
А, всъщност, единственото, което било нужно на гномите за да се превърната отново във феи било да обикнат - дори и за малко...
Защото, любовта наистина им давала крила и ако две феи се обичали не заради кратките мигове в нощта, а заради това което виждали една в друга, те преставали да се крият и почвали да ходях без маска и без страх, дори и през деня, дори и пред хората. Така, в своя път през хората, те не търсели човека, защото знаели, че всеки е човек, някъде вътре. И защото, всъщност разбирали, че макар и феи, те са и човеци и че могат да живеят по човешки с човеците, и пак да останат верни на себе си. Е, случвало се понякога да бъдат сочени с пръст и заклеймявани като ДРУГИ, но всъщност това не ставало когато имат насреща си човек, а маса от хора. Но те не се препъвали от масата, преглъщали обидата и продължавали, заедно с човеците, които познавали и обичали.
И много пъти, тези феи, които излизали от гората като човеци, се връщали и търсели другите феи за да им разкажат, но рядко успявали.
Защото за горските феи те били чужди - открити пред света, непонятни и, в очите им, не били нищо по-различно от гномите.
Но само ако знаели бедните феи, че да си човек не е толкова лошо и да се откриеш пред света с целия си блясък ти дава свободата да знаеш, че ти можеш и да разбираш, че животът като камаче в гората е бил скучен и тъжен. И прекалено самотен за да си заслужава да жертваш за него другия свой възможен живот.
Така живеели феите, така живея и днес. Малцина са тези, които дръзват да излязат от гората, а наградата за тях е достатъчна за да заплъти както мъките в гората, така и неразбирането, което понякога срещат в хората извън нея.
Защото такъв е живота...
Повечето феи се научили да наблюдават и да търсят в другите свой събрат, а дори и когато били разочаровани от гномите, те не ги мразели, защото вярвали, че всъщност гномите са някогашни фей, които твърде дълго са се крили или твърде надменно са вярвали в своето превъзходство над останалите живи същества и затова са загубили вътрешната си красота, чистия мек блясък и имат нужда от непокварени феи, за да възстановяват част от него в себе си.
А, всъщност, единственото, което било нужно на гномите за да се превърната отново във феи било да обикнат - дори и за малко...
Защото, любовта наистина им давала крила и ако две феи се обичали не заради кратките мигове в нощта, а заради това което виждали една в друга, те преставали да се крият и почвали да ходях без маска и без страх, дори и през деня, дори и пред хората. Така, в своя път през хората, те не търсели човека, защото знаели, че всеки е човек, някъде вътре. И защото, всъщност разбирали, че макар и феи, те са и човеци и че могат да живеят по човешки с човеците, и пак да останат верни на себе си. Е, случвало се понякога да бъдат сочени с пръст и заклеймявани като ДРУГИ, но всъщност това не ставало когато имат насреща си човек, а маса от хора. Но те не се препъвали от масата, преглъщали обидата и продължавали, заедно с човеците, които познавали и обичали.
И много пъти, тези феи, които излизали от гората като човеци, се връщали и търсели другите феи за да им разкажат, но рядко успявали.
Защото за горските феи те били чужди - открити пред света, непонятни и, в очите им, не били нищо по-различно от гномите.
Но само ако знаели бедните феи, че да си човек не е толкова лошо и да се откриеш пред света с целия си блясък ти дава свободата да знаеш, че ти можеш и да разбираш, че животът като камаче в гората е бил скучен и тъжен. И прекалено самотен за да си заслужава да жертваш за него другия свой възможен живот.
Така живеели феите, така живея и днес. Малцина са тези, които дръзват да излязат от гората, а наградата за тях е достатъчна за да заплъти както мъките в гората, така и неразбирането, което понякога срещат в хората извън нея.
Защото такъв е живота...
Редактирано от linjack на
Много истини казани по красив начин...