Селски истории

За тези, които не знаят: преместих се да живея в едно средногорско село. Чудя се защо съм се колебала толкова години, а не съм го направила по-рано. Въздухът е с мирис на билки, гъби или окосено сено. По поляните пасят коне, магарета, крави и др., кои вързани, кои пуснати свободно. Нищо общо с градската среда.
Една сутрин тъкмо се показвам сънена на стълбището пред вратата на къщата и какво да видя: по улицата минава кон с ездач! За пръв път виждам такова нещо на село, обикновено конете са впрегнати в каруци или пасящи по поляните. Не можах да се сдържа и възкликнах: “Ихааа!” След като видях, че ездачът намали хода на кобилата, добавих по-културно: “Добро утро!” Кобилата беше тъмно кестенява, почти черна, с малко увиснал корем, а ездачът беше около 50-годишен. Нямаше седло, нито самар, просто беше седнал върху голия гръб на кобилата и държеше въженце в ръка като юзда. Пред коня тичаше куче, някакъв далечен родственик на немска овчарка. Човекът поспря и каза нещо, но от лудия лай на кучетата ми не можах да чуя нищо. Слязох няколко стъпала надолу и чух че пита каква порода е бялото кученце. Отговорих, че няма порода и съм го намерила. Човекът подкара отново кобилата. Мислех да добавя, че го подарявам (на моменти ме дразни като започне да ака по целия двор), но като го погледнах отново с други очи, видях че жалкият мъник, който бях приютила, е заприличал на малко хъски, така че се отказах.
Близо до моята къща пасат 2 кобили (алеста и сива) с малките си кончета. Едното малко е на около месец, а другото е поне на 3-4 месеца. И двете са алести, мъжки. Едната кобила е вързана, а другата повечето време все се отвързва и тичат напред назад с кончето между къщите. Един ден чувам тревожно цвилене и се зачудих какво става. Погледнах и какво да видя: двете малки кончета тичат покрай дерето, а майката на малкото (нали е вързана) умира от притеснение, че не може да го види къде е. То й се обажда, но докато не се наиграе с другото конче не отива при нея. Накрая в кариер се изстрелва обратно. Големи сладури са малките! Гледах как по-големичкото се изправя с предните си крака върху гърба на едно магаре, вързано да пасе.
Едни съседи пък имат едно старо магаре - Горан. Гърбът му е деформиран от двете страни, а вратът му виси на една страна, като гърбиците на камилите. Сутрин го пускат да ходи да пасе на поляната до нас. Той си знае пътя и сам си отива. Вечер също сам се прибира по някое време. Е, случва се да се заплесне понякога - тогава някой от стопаните му идва да му напомни, че е време за прибиране. Той е единственото магаре, което никога не съм видяла да водят вързано.
Точно до моята къща пък живее най-псуваното магаре. Казва се Генчо. Той е по-млад от Горан. Човекът, който го гледа, много често вика по него и се чудя как успява да събере в едно изречение толкова псувни.
Видях и един нестандартен начин за прибиране на коне от паша. Пристига стопанинът на поляната с една бяла лада. Слиза от колата и подканва кобилата и жребчето й да се прибират. Те тръгват към къщи, а той – след тях с колата. Като се спрат, натиска клаксона и те отново тръгват, и така до вкъщи.
Един ден разхождам отново кучетата си по ливадите около селото и чувам наблизо звънчето на моят любим черен жребец. Милият ми кротушко, така и не разбрах как се казва. Той пасе винаги заедно с едно муле и понеже кучето ми е много диво, все не мога да го нагаля на спокойствие, защото мулето започва да напада кучето и се налага да изчезваме. И така, чух аз звънчето и по навик се запътих натам, просто ей така да погледам отдалеч коня. Какво да видя: сив жребец на мястото на черния! Изтръпнах – веднага разбрах, че стопанинът му го е продал. Закъснях! Конят беше толкова хубав, че дори не допусках мисълта, че може да се продава. Дори не можах да попитам стопанина му за колко го е взел и дали случайно не го продава. Новият жребец изглеждаше също красив, с дълга грива като на андалуските коне, но АЗ СИ ИСКАХ ДРУГИЯ, хубавия кротък черен жребец (това сигурно звучи като “ИСКАМ НА МАРУСЯЯЯ!”). Точно на следващия ден някакъв човек ме спря в магазина и ме попита дали се сещам откъде го познавам. Погледнах го – познат ми е, но откъде, иди разбери! Казах му, че ми е познат, но не се сещам точно откъде. Той ми каза, че е собственикът на черния жребец, дето съм го харесвала (новините бързо се разнасят в това село!). Вчера го бил продал за 1200 лв. на някакви от Пазарджик. Конят имал кръв от дунавски, но по принцип бил мешавица. (Да, ама аз си го харесвах!) Иначе човекът почти за нищо не го използвал, мулето му вършело по-голямата част от работата. Просто конете са му хоби: купува ги, гледа ги и после като му омръзнат, си ги сменя. Не знам как изобщо може да му омръзне такъв кон, само той си знае. Новият бил кръстоска дунавски с рисак, също бил кротък, синът му вече се бил качвал на него. Ще ида да го видя тия дни, но все още не съм прежалила другия. Опитвам се да се успокоя с мисълта, че така или иначе нямаше да мога да го купя на тази цена, но… Поръчах на човека да ми търси хубаво конче за около 100-150 лв. и той спомена, че в съседното село имало едно от добра кобила. Разказа ми, че вече не яздел, защото преди време имал някакъв черен жребец, който се изправил на задните си крака и той, преди да успее да се хване за гривата, паднал на гърба си. Счупил си 2 прешлена на гръбнака. Яздел без седло, по-удобно му било, на седлото му било по-трудно да се задържи на коня, защото убивало. Напълно го разбирам за това. Чух и за едно момиченце от селото, което яздело техния скопец без седло. Изобщо май в селото има не само коне, но и седла, за разлика от предишното село, в което живеех.
Покрай конете се запознах с доста хора - където видя кобила с конче все питам дали се продава. Така един от собствениците на коне ми помогна да си хвана рояк пчели.

Mitakuye oyas'in (всички са мои роднини)!

След няколко дни отидох да видя новия жребец. За да не се оплета в понятия, които така и не запомних, ще кажа, че цветът му е бял. Главата му е хубава и нежна, с дълга грива. Най-много ми прилича на арабските коне и по вид и по ръст, като изключим, че има косми над бабките. Огледах го хубаво и накрая му намерих няколко недостатъка. Задницата му изглежда някак ъгловата, а не заоблена като на арабските коне, гърбът му не е много хлътнал, но ако се гледа отзад изглежда така, защото задницата му стърчи нагоре. Освен това предното му ляво копито е малко по-издължено напред от другото и си правя извода, че сигурно е имал някаква травма на крака или е бил връзван за този крак, докато пасе.. Както и да е. Иначе животинчето е кротичко като предишния жребец, но както вече казах НЕ МОЖЕ ДА СЕ СРАВНЯВА С НЕГО. Когато посегнах за пръв път да го погаля по главата, миличкият, започна да мига бързо-бързо, сякаш очаква да го ударя. Успокоих го и го нагалих. Най-много ми харесва в него главата, особено начина, по който си държи ушите, завити навътре като арабските коне.
Случи се така, че скоро отново срещнах стопанинът му. Беше го впрегнал в каруцата и аз както винаги се заплеснах по коня, а човека не видях. Заприказвахме се и той ми каза, че конят се казва Зико и е на 7 години. Предишния бил на 4 години и се казвал Вихър. Питах го колко е дал за този, а той пренебрежително каза че направил замяна и този кон нищо не струвал. Скоро щял да се отърве и от него така, както вчера бил продал и мулето. Предложих му тогава да го купя аз и питах колко ще иска, но той все увърташе и така и не ми каза. Имаше няколко кибика, които започнаха да се бъзикат да го смени с моето куче и добавка няколко патици. По едно време човекът ми каза: “Ти кога си айляк да те водя да видиш онези кончета в Красново?”. Отговорих му, че съм в отпуска и сега е най-подходящото време за такива разходки. Тогава той ми предложи да мине след малко да ме вземе с каруцата – щели да ходят до Красново с негов приятел. Едва дочаках да дойде и се метнах в каруцата в очакване на много интересни неща. Неговият приятел вървеше пред нас със своята каруца, запрегнал кобила и малко конче до нея. Нашият жребецът изцвили като видя кобилата и нямаше нужда повече да го подканят да върви. Дори по едно време се юрна на бърз тръс по едно нанагорнище само и само да не изпусне кобилата, заради което човекът му се скара. Минахме по селския път между нивите, а не по асфалта, за да са по-спокойни конете и да не се оглеждаме непрекъснато за автомобили. Много беше красиво! Поляни от едната страна на пътя, от другата – засята ръж, а малко по-далече се вижда дъбовата гора. Като се разговорихме за коне се оказа, че човекът познавал Сунай и онзи другия човек от Съединение с тежковозите. Давал преди време 4000 евро за жребеца му, но онзи не щял да продава. За конете на Сунай каза, че не ги харесвал. Преди време той също гледал арденски тежковози, но ги продал. Разказа ми как по комунистическо време идвали чужденци и той ги карал на коне към хижата и по други маршрути. “Голяма пара падаше!” Но после хижата запустяла и работата пропаднала. Освен това някои от чужденците съвсем не можели да яздят, макар че той бил взел специални седла с висок преден лък, за да се държат (предполагам нещо като уестърн седлата). Въпреки че били на голяма група, конете се плашели, ако нещо шумне в гората и сигурно това е било достатъчно някой по-неопитен да се изтърси от седлото.
Преди време човекът гледал и хафлингер, дори ми показа 2 свободно пасящи кончета на 1 година от неговия хафлингер и обикновени майки. Повече ми хареса един сив жребец на пулове на 2 години също с кръв от тежковоз, но с примес на рисак и още нещо. Беше красиво конче, задницата му беше вдлъбната по средата като на тежковозите. По мои наблюдения по селата масово се кръстосват коне с разни тежковози. Може би затова краката над бабките на повечето коне, които видях, имат дълги косми. След това видяхме и кончето, което човекът имаше в предвид за мен, но се оказа, че вече е продадено. Беше светлокестеняво. Питахме за още едно друго, черно, на 2 месеца, но се оказа, че и то е продадено. За това конче ми казаха, че като се родило, стопанинът му искал да го убива, защото не било планирано и за да не се отплесва кобилата с него. Това няма да го коментирам. Накрая на майтап ми предложиха да ми продадат едно младо магаре за 150 лв. Учудих се, че искат толкова малко (обикновено магаретата са по-скъпи от обикновените коне по селата), а те ми казаха че било много инат - “не се води, не се кара”. Конярят от моето село ме похвали пред другите, че се уча да кося и аз гордо показах мазолите си на ръката. Като искам кон, трябва да му осигуря и храна, та затова си купих коса и сега трупам опит и сено за зимата.
Обясних на човека, че на мен не ми трябва товарен кон, а кон за езда. Той ми каза, че е най-добре да си взема малко конче и да си го науча, още повече щом не мога да яздя все още. Затова и не бил за мен Вихър (черният жребец) – много се юрвал като види кобила и доста бой бил ял заради това. За Зико ми каза, че бил научен да пие вода само от кофа и затова не щял да пие от реката. На връщане обаче, като спряхме каруцата в реката, конят се наведе и пи. “Ще се научи, къде ще иде!” – отбеляза човекът. Питах го за затоплената вода зимата и той ми каза, че при него няма такова нещо: може да има сняг до кръста, налива им вода от чешмата и ако искат да пият. Според него с топлата вода се изнежвали. “Може и така да е” – мислех си аз, докато гледах свободно пасящите стада крави и коне около язовира. Там са целогодишно и някои дори карат само на трева, поради недобросъвестни стопани. На връщане от Красново с нас пътуваха дъщерята на човека и внучката му – 2-годишно русо хлапе. През целия път малката седеше у дядо си, държеше поводите и викаше “Айде, айде!”. Посля я видях как прегръща главата на коня, която беше голяма почти колкото нея самата. Кончето стоеше напълно спокойно. Явно любовта към конете се предава по наследство. Не само дядо й, но и баща й се занимава с коне, доколкото разбрах. Жалко, че в моя род няма коняри. Само за прадядо ми съм чувала, че имал някакъв черен жребец.
Запознах се и с една баба от селото, която се оказа, че на времето участвала в конни състезания (надбягвания). Била от Съединение и там имали голямо стадо коне в ДЗС-то (държавно земеделско стопанство). Имали си треньор, който ги учел. Разказа ми как на манифестациите на 9-ти септември и 1-ви май минавали с конете и само тяхната група не махали с ръце към трибуните, за да не се плашат конете. Били облечени с бели бричове и оранжеви блузки. Тя беше привърженичка на ездата със седло.

Още малко:
Сприятелих се със Зико. Няколко дни го виждам вързан за каруцата пред къщата на стопанина му. Оплетох му гривата на мрежичка – изтърпя ме, макар че се мотках с часове. Дори се качих за малко на гърба му така, както си беше вързан. Стоя много спокоен. Добре че нямаше кобили наблизо. Напръсках го с една пудра против бълхи и кърлежи (“Тапилан”), защото много го хапят мухите и има кървави петна по красивата бяла шия. Мисля, че имаше ефект. Не съм предполагала, че бял кон може да лъщи, както черния. Като го изтърках с една четка (в интерес на истината той си беше абсолютно чист) кожата и гривата му съвсем заблестя на слънцето като сребро. Изобщо конете, които досега съм виждала в селото, всички до един са чисти, не са като онези във Войводиново или циганските коне в Пловдив. Сигурно е така, защото по цял ден (някои и нощ) са по поляните и не са принудени да лежат в мръсни боксове и обори. Сигурно затова и миризмата им е по-различна – напомни ми за конете, които видях в Испания. Повечето коне там бяха на пасищно отглеждане.
Преди време мярнах в селото една кобила с много странен цвят – между светло бежаво и оранжево. Имаше малко конче, но така и не намерих стопанина да питам дали продава кончето. Вчера видах почти същата кобила, но много светло бежава, с черна грива и черни крака от коленете и лактите надолу. Оцветяване тип порода Морган, само че бежава. Тя също имаше конче на месец и половина, мъжко. Кончето беше много хубаво. Високо, стройно като малките на спортните коне. Краката му не бяха космати над бабките, като повечето други в селото. Цветът му беше алест, но краката му изглежда започваха да изсветляват по краищата. Докато го зяпах се появи един човек – оказа се стопанинът, местен циганин. Уговорихме се с него, ако не намеря женско конче да ми продаде това август месец като навърши 3 месеца. Не исках мъжко, но това мъниче ми харесва най-много от всички, видяни досега. Иначе майка му има груба глава, обаче цветът й е уникален. Бащата бил алест и по-висок от майката.
Няколко дни нямах време за Зико и едва днес отидох да му разплета гривата. Бяха си го оставили така с “мрежичката”, вързан за каруцата пред къщата. От няколко дни все там го заварвам. Не ходи на поляната, защото последния път го намерили много лошо увързан със синджира около двата предни крака, малко му оставало да падне на земята. Оттогава има прежулване на единия крак, а другия ми изглежда леко отекъл над копитото. Започнах да му махам ластиците един по един (някои вече се бяха разкапали от слънцето) и по едно време се показа стопанинът му и ми донесе да му вържа 2 сини панделки и 2 сини мъниста, за гривата и за опашката. Разресох го доколкото можах с една пластмасова четка и тъкмо се чудех как да ги вържа, за да не паднат, дойде жената на стопанина и ми обясни как става. Докато връзвах панделките мина един “надут пуяк” от селото и отбеляза: “Ти май си влюбена в тоя кон…”. Отговорих му, че и в предишния кон бях влюбена. Щеше ми се да добавя, че това няма значение, защото рано или късно и този ще го продадат, но си премълчах. Лоша работа - наистина взех да се привързвам към това животно и ще ми е мъчно, когато го продадат. Като се замисля бих предпочела да взема Зико вместо някое малко конче, така и така вече го познавам, но кой знае колко ще струва…
Това е от мен. Извинявайте за прекалено дългия разказ, но от 2 седмици нямам достъп до интернет (почти съм подивяла) и доста неща имах да кажа.

Mitakuye oyas'in (всички са мои роднини)!

Много хубаво звучи. Щом можеш да съчетаеш живота на село с работата. Като се замисли човек - какво толкова му трябва, за да е щастлив. Много хора не оценяват това, което имат.

Разказите са невероятни !!! Явно доре си прекарваш !!!
Зико явно е голям сладур ... жалко наистина ако и него го продадът скоро

Еееее,как ще се извиняваш за дългия разказ!?Толкова е хубав и интересен.До тук чак ми замирише на билки и поляни!
А какво става с козичката?


dove portano i passi che facciamo

Ихаааааааа, много як разказ.Направо много ми хареса.Да ти призная дори ми напомня за Чирпан.Тук при нас също по принцип конете се пускат свободно.

Благодаря за хубавите разкази-беше ми много интересно!


Only God will judge me

Хе - хе , страхотно звучи ! Това " искам да се возя на Маруся ! " ми навя много мили спомени ...
И аз исках един бял кон преди Мери , но му искаха доста повече от 1200 ...
Абе аз като видя нещо сиво ...
За ездата бед седло има нещо вярно - аз бях така с понито - него пък можех само без седло да го яздя !

Goodbye My Love,Goodbye

Наистина звучи страхотно ...
Хм , колко ли пари може да му иска на тоя кон ? Хрумна ми една безумна идея ...Не знам доколко е изпълнима само ...Дали не можем да го купим ? Кой колкото може , аз си признавам , че в момента никак нямам , ама ако е за идеята ...После можем да се оправяме ...

Goodbye My Love,Goodbye

Вчера срещнах човека: май си беше пийнал и каза че бил оставил Зико на някакъв човек от селото. Още не го бил продал, но натам вървяла работата. Искал му 850 лв... Може би ме бъзикаше, че го е продал, но дори и сега да не го е продал, рано или късно ще го продаде. У него коне не се задържат дълго. Ще опитам да намеря пари на заем, но незнам дали ще намеря. Пък и как ще ги връщам после... Тя мойта работа като оная приказка: "На гол тумбак - чифте пищови!"

Mitakuye oyas'in (всички са мои роднини)!

Съчетавам ги, но по-голямата част от заплатата ми отива за пътни. Сега още успявам да свързвам двата края, но зимата - незнам... Не съжалявам обаче - толкова е хубаво тук!

Mitakuye oyas'in (всички са мои роднини)!

Радвам се, че ви е било интересно. В последно време не ми остава време да чета в клуба, но поне нещо да напиша

Mitakuye oyas'in (всички са мои роднини)!

Благодаря! Ти поне си наблизо - можеш да дойдеш да го видиш някой ден, докато не са го продали.

Mitakuye oyas'in (всички са мои роднини)!

Какво да ти кажа - аз козата още не съм платила, добре че сестра ми обеща да ми даде пари на заем за нея...

Mitakuye oyas'in (всички са мои роднини)!

Много ми се иска да можех да ги снимам и да ви пратя снимки да видите, но нямам фотоапарат в момента. Обеща ли са ми един на заем, но незнам кога ще го получа.

Mitakuye oyas'in (всички са мои роднини)!

Под "купим" имаш предвид вие двете , или и други ?
Веднага бих си предложил услугите , но имам уплах от последния ми опит като ги предлагах хе хе хе хе

Eехххххххх!Поляни, коне, разходки....Направо се размечтах докато четях!Завиждам ти, направо!Страхотен разказ.Стискам ти всички възможни палци да успееш със Зико или с някое добро конче....човек като търси намира!
Понякога си мечтая точно така да живея на село и да мога да си взема животни и конче, с което да нямам грижи, кой го язди и дали му сменят постела и хилядите други простотии на базата!Даже ако имам такава възможност не знам дали бих го яздила, предполагам, че прсосто ще му се любувам как си живее живота дакато аз бачкам.

Благодаря за невероятните "селски истории". И да не се извиняваш! Жалко наистина, че нямаш апарат, но така си го разказала, че си го представям чудсесно!

Live your dreams, don't dream your life!

Е това е проблема. Пак опират нещата до парите , без ич не става. Важното е да знаеш какво искаш, леко няма никъде.
Преди време четох едно изказване:
Щастието е като костюм шит по мярка. Чуждият костюм никога няма да ти пасне идеално - трябва да си направиш собствен.

Много е кофти така , ако знаеш как те разбирам ...Минала съм по същия път просто ...Затова ми се искаше да мога да помогна ...

Goodbye My Love,Goodbye