детското мозъче

Здравейте:-)
Добре е, че го има този клуб. По-различен, често по-добър, по-"земен"...

Чета си аз тук понякога, позаяждам се друг път, както и да е.
Но, четейки напоследък, в мен се засилва желанието да пусна една такава темичка, почерпена от личните ми болежки, разбира се.
Става въпрос за децата, когато семейството в което са създадени е в криза, или спира да функционира (абе за раздели и разводи говоря). За тяхното малко мозъче, за това има ли аджеба някой право да бърка там, в това мозъче, щото така му е угодно, щото така му изнася? За собственическото чувство върху децата и т.нар. "битка" за децата - за децата ли е тази битка въобще? За това кой към кого има задължение предимно - децата към нас, или ние към тях? И в този смисъл, ние ли трябва да се нагодим към техните нужди, или можем да си ги манипулираме както щем и да се разпореждаме с живота и бъдещето им, както ни изнася, така че да стане "на нашата"? Имаме ли право да ги караме да живеят по начин, който не желаят, защото на нас така ни е по-добре?

Зная, че не е честно. Зная, че еднозначни отговори няма. Зная, че има много и различни гледни точки и често всеки е прав от своя си ъгъл.

За протокола - аз лично мисля, че по-скоро ние сме длъжни на децата си. И опита да ги префасонираме, или да им натрапим живот или хора, които те не щат, не е много реден.

Напълно осъзнавам, че съм краен понякога и че темата май е прекалено емоционално повлияна.

Твърде много семейства не се разделят именно поради скрупулите, които си описал.
Отделен е въпросът, но той винаги е само конкретен и за конкретна двойка възрастни, как го правят - каква е външната атмосфера за детето.
Също отделен е принципът: личното развитие егоизъм ли е, или не. И дали егоизмът е нещо лошо или нещо хубаво и полезно.

Но това е офтопик, темата ти е насочена към счупената вече кола (пътища - много). По нея мога да спекулирам само като наблюдател, не и като участник. Личното ми мнение е, че има драма: манипулирането се прави в тяхно име, за тяхно добро; не знам родител, който да не мисли така. Може би по тази причина се налага да има трети, независими лица (съд, социални организации, НПО, фондации и пр.) - и ако родителят е разумен, би трябвало да ползва техните услуги и да ги възприема именно като услуги.

...това е само едната страна на монетата. Колко възрастни хора гният и лежат по старчески домове, като в същото време техните деца си живеят без никакви скруполи?

Забележи - споменавам за две страни на МОНЕТА, нещо което служи за размена единица. За съжаление се среща много често и в най-святите взаимоотношения. Гадно е....!

МАНИ ГИ ТОВА ДЪРТОТО! НЕ ВЗЕМЕ ДА МИ ПРЕХВЪРЛИ АПАРТАМЕНТА, ЧЕ ДА СИ СМЕНЯ КОЛАТА...! НЕ СЕ ВИЖДА, ЧЕ ВЕЧЕ Е ГУШНАЛ КИТКАТА..., СЯКАШ С ОРЛИТЕ ЩЕ ЖИВЕЕ....!

Това са думи, които съм чувал. А в същото време това "дъртото" едвам смогва с едната пенсия и гледа всеки месец да дава по 5 лв за някоя дреболийка, докато "младото" се чуди дали да отиде на ски или на тенис.

Има и обратни примери - почивка на Хавайте, а детето няма какво да яде по независещи от него причини...


Живота е една идиотщина и никой не може да каже кой къде точно греши. Живеем, пък накрая, като заумираме и всичко премине пред очите ни като на филм ще разберем дали сме бъркали, дали има душа да плащаме или спокойно и доволно ще затвориме очи. Всички плащаме в тези няколко мига, а до тогава грешиме вкупом.

Питаше за децата... Никой никому не е длъжен. Длъжна е съвестта на човека,... ако я има...

Скапана клавиатура - гълта букви.
Ха!!! Ама тя и пише ...!!!

Уговорка първа - само теоретизирам от моята камбанария. Опит нямам личен /синът ми и баща му не се познават/, но имам наблюдения безброй и освен това съм била в ролята на седемгодишното дете, когато в ония мноого далечни времена /когато повечето от вас не са били родени още/ моите родители се разведоха.
Та мисля аз, че ако бях в някаква подобна ситуация, първото нещо, което щях да направя е да не реагирам никак, ако в семейството цари привидна поносимост и прилични отношения. Или иначе казано, бих се отказала от всякаква мисъл за лично щастие и личен живот в името на детето. При положение, че то не подозира за търканията между родителите си, то няма критерий за несполучливостта на техния брак. Разбира се, ако нещата ескалират в тотална непоносимост и тя стане очевидна, единствената възможност е да се разведат. И то в името на детето - да може то да живее в що-годе нормална обстановка и да не е принудено да оцелява психически /а понякога и физически/ във вихъра на ежедневните разправии.
В момента наблюдавам едно много близко семейство, в което детето не разбира защо баща му ги е напуснал и защо вече не се обичат с майка му. То никога не е било свидетел на никакви техни недоразумения, дори в момента по най-идиотския /за мене/ начин се опитват да скрият факта на развода си от него. Това дете безкрайно страда, за него е като гръм от ясно небе, то е раздвоено между двамата, опитва се несъзнателно да се хареса и на единия, и на другия в страха си да не би да го изостави и майка му, а пък баща му да му се разсърди за нещо. Живее в непрекъснат ужас - това е резултатът, съвършено трагичен, да му бъде спестена истината за нещата. Не зная докъде ще я докарат. Та мисълта ми е, че на една определена възраст децата започват да разбират, че двама възрастни не могат да живеят заедно и са напълно в състояние да приемат по-безболезнено този факт, при положение, че никой от родителите не ги манипулира и не издевателства върху тях с въпроса - "ти при кого искаш да останеш." Това е непосилно за детето - поставя го в положението да избира между двамата си най-скъпи хора и риска да обиди единия, предпочитайки другия. Неслучайно родителите са отговорни за малолетните и непълнолетните си деца - при кого ще остане е тяхно решение, което се съобщава и обяснява, според мен, това невероятно щади детската психика - едно е да бъдеш натоварен с непосилна за възрастта си отговорност, друго е да бъдеш изпълнител като отговорността пада на тези, които са взели решението да се разделят. Родителите са длъжни да осигурят нормално съществуване на децата си с всичко, което произтича от това. Изборът може да се предостави на детето само ако по някаква причина то има подчертана привързаност и предпочитания към единия, но това обикновено се знае и при решението си родителите трябва да го имат предвид.
По отношение съвместния живот с детето - ами за мен е повече от ясно, че този, при когото остане детето е длъжен да съобразява съществуването си с този факт. Аз мисля, че родителят е длъжен на детето си, създавайки го поема и отговорността да се грижи за него по най-добрия начин. Това не е удобно винаги що се отнася до личния му живот, но е императивно и във всички случаи да ощетява себе си, а не детето. Приказки от типа на "детето е щастливо, ако майка му/баща му са щастливи" /разбирайте в друга връзка/ ми се струват по-скоро пълна демагогия. Убедена съм, че такава зависимост няма. Естествено, същото е, ако му натякваме, че се жертваме за него, стоейки сами. Мисля, че ако ние не приемаме изначално, че интересите на децата стоят пред нашите и тръгнем в едната, или другата посока - все едно няма да се получи. Родителството е всеотдайност, която не е по поръчка...

Който не разбира мълчанието ви, няма да разбере и думите ви.

Според мен истината е някъде по средата. Ние сме длъжни на децета си, но сме длъжни и на родителите си.
Това че не жертваш живота си на 100%, и все пак принуждаваш детето да свикне на товя ритъм и да живее според твоите цености и правила, не те прави лош родител, а точно обратното. Все пак това дете идва в твоя живот, а не се появяваш от нищото ти в неговия. Предполага се, че ти вече си се установил, изградил си си живот, правила, имаш амбиции и определен стил на живот. Детето променя нещата, но не чак толкова (говоря на ниво ценностна система, стил на живот, въобще по-духовно). Ако ти си си бил егоист, детето няма да те направи по-отговорен и по-малко егоист. Така, че детето е длъжно на родителя - да се научи да живее в неговия свят. Товане винаги е лошо, а дори е полезно. От дсруга страна, никой не е бил насилен да става родител. Така че родителите определено са длъжни на децата си! И то много.
Аз лично смятам, че основна цел на всеки родител е да възпита самоуверени, отговорни и отцеляващи индивиди. И за това е необходимо да се положат усилия и много жертви.

А по отношение на въпроса за бърникането в детското мозъче! ІАз мисля, че никой независимо дали е дете иле не, заслужава да получава каквото иска, стига да знае какво иска, и то да не е в негова вреда. А борбата за децата, безогледното налагане на своята личност и желание, без да се съобразяваш с детето си е честа проба ЕГОИЗЪМ и простотия!

Днес не ми е много силен ден, така че постинга стана доста объркан, но..го оставям

Де да знаех верния отговор!
Но си мисля следното:
1/ Манипулираме децата си - определено, кой напълно съзнателно и егоистично, кой на подсъзнателно ниво - това, че си мислим, че винаги знаем кое е най-добре и се опитваме да им го натрапим за собствено спокойствие също е манипулация.
Аз например се улавям, че канализирам ценностната система на детето си, спрямо моята собствена, мислейки си, че тя е най-добрата.
Обаче дали ще ми благодари един ден за това или ще ми каже, че връстниците му са по-арогантни, по-пробивни и по-справящи се в живота?


2/ Дали децата и техните желания трябва да са с предимство пред нашите - определено мисля , че да , НО...!
В желанието си да компенсираме липсата на другия родител и водени понякога от вина за решението ни, детето да расте с един родител, дали не прекаляваме с това неговите желания винаги да са на първо място?

Мисля , че важно е да се намери баланс.
Да, дължим им - време, обич, но не е лошо да им напомняме, че ние също имаме желания, понякога различни от техните.
Иначе рискуваме да отгледаме егоисти.

И най-важното - можем да си казваме какво ние искаме, но най-добрата услуга е да ги накараме да си вярват и да могат сами да решават - било с кого от родителите да бъдат, дали изобщо искат да се видят с другия родител, какво да облекат, с кого да излизат...
Е, рисково е, но така се учат и да носят последиците от това сами да взимат решения.
Това поне се опитвам понякога, нищо че ние сме още малки и за сега е
по-лесно.

прав си! темата е сложна и когато става дума за деца (и то собствените) е силно емоционално заредена.
предполагам говориш за момента, в който всеки от бившите вече съпрузи заживее с друг човек или най-малкото се вижда с друг човек и това не е скрито от детския поглед. този момент рано или късно идва - нява начин, освен ако не решиш да се замонашиш или да станеш отшелник. сигурно си прав, че нямаме право да им причиняваме това, но тогава как да постъпим ние разведените с деца??? риторичен въпрос ... и все пак аз съм на 30 и не мисля, че трябва да спра да живея. д-р Спок беше казал: "не забравяйте, че и родителите са хора"

не знам защо обвързваш тази тема непременно с раздялата на родителите. Бъркането в детския мозък и манипулациите, както ти ги наричаш, са елемент от превръщането на бебето в човек... това, че хората се сещат за това едва при развод/раздяла си е техен проблем.

Дай да започнем от начало, а?

1. Всеки човек си има ценностна система, принципи, изповядва дадена философия и/или религия, които счита за правилни и които определят начина му на живот.

2. Всеки родител иска най-доброто възпитание (обучение) за децата си - това, което съответства на неговата точка 1.

Като се замислиш, бъркането в мозъчето започва още от раждането - едни деца ги кръщават, други ги обрязват, едни ги кърмят дълго, други ги привикват на изкуствена храна още от раждането, едни ги захранват с месо още от бебета, други ги възпитават като вегетарианци... никой не пита децата какво мислят по въпроса (и щеше да е абсурдно някой да го прави).
Ти не би се замислил над въпроса трябва ли да пратиш детето си в първи клас (за теб със сигурност правилният отговор е: ДА, трябва, това е за доброто на детето), но ако трябва да бъдем честни, има доста народи, за които това не е подразбиращия се верен отговор.

Съпрузи, чиято точка 1 се различава коренно, трудно могат да възпитат дете без битки за него. Единият ще трябва да отстъпи или да се редуват да правят компромиси... което си е битка с победител и победен, при това без родителите да са се развели, в едно уж здраво семейство.

Как според теб би се чувствало едно дете в такова семейство?
Чия страна ще вземе, при положение, че обича и двамата си родители?


Ти имаш ли?

Здравей, Hell!

Много прави и здрави разсъждения, признавам.
Не обвързвам тази тема непременно с раздялата на родителите, никак даже. Но, от една страна - такъв е клуба, нормално е да ни вълнуват неща, който или произтичат от това, или ги виждаме по-ярко заради това.

Бъркането наистина започва от раждането. И няма как иначе едно човече да стане "вписуемо" в обществото на родителите си.

Както вече си признах, провокиран съм да пусна темата от собствени преживявания. И не съм искал да звучи назидателно, по-скоро събирам мисли, съзнавайки, че истината не е само и винаги моята истина.

А конкретната ситуация за темата се изразява от една страна в разлика в точка 1 (тъпото е, че тези разлика я нямаше - много як отбор бяхме) ...
А другата страна, е май всъщност исках да ви попитам всички дали според вас имаме право да натрапваме на детето някого, да изискваме да харесва и приема човек, към когото то храни явни отрицателни чувства.... и пак казвам, само събирам мнения и не се мисля за Г-н Прав

Без съмнение разсъжденията ти са кристални. Но това е следствие от живота ни в едно някакво общество, което общо взето изповядва определени ценности, спрямо които /пак общо взето/ всеки един от нас е възпитан. С това бих искала да кажа, че шансът да създам семейство с австралийски абориген, например, е минимален и е естествено да се очаква семейството да се състои от що-годе близки по своите виждания и в своето възпитание членове. Иначе и животът не би ги събрал под един покрив, мисля си...
Що се отнася до възпитанието и обучението на едно дете, то по принцип е вид насилие над неговата природа и чиста проба принуда, и това е известно. Дотолкова доколкото това би имало общо с темата, аз лично изповядвам непоклатимата си убеденост, че за свое удобство родителят не би трябвало да пречупва характера на детето си, а да му даде възможност да се развие с минимална коригираща /за неговото оцеляване и безопасност/ намеса, както и да му предостави възможността да прави грешки...

Който не разбира мълчанието ви, няма да разбере и думите ви.

Много ми хареса, както си го написала!

просто се опитах да започна от начало, защото при малкото бебе факторите са далеч по-малко: майка, баща, братя и сестри... най-близките членове на семейството. Обществото на този етап влияе индиректно, да не кажа почти никак.

Ако трябва да включим в уравнението и влиянието учителите, съучениците и приятелите, на телевизията и изобщо медиите, на книгите... почти винаги се получава човек, който има малко общо с първоначалните идеи на родителите.

Шансът да създадеш семейство с австралийски абориген е минимален, но не и изключен напълно. Междурасови и междуетнически кръстоски не са нещо необичайно за тази планета... всъщност факта, че са толкова често явление говори според мен за това, че много хора не изповядват ценностите на обществото, в което се налага да живеят.

За пречупването на характера... доколкото наистина има нещо общо с темата - не знам характера изгражда ли се или човек се ражда с него?
Ако е вярно твърдението, че човек се ражда с някакъв изграден характер (теорията за зодиите) - тогава съм съгласна с теб, че характера не бива да се пречупва. Ако приемем тезата, че човек се ражда като бял лист, на който после ще се пише - тогава "погрешно" изградения характер на детето си е по вина на родителя, т.е. пак би трябвало да съм съгласна с теб.
И понеже не знам коя теория е вярна, стъпвам на пръсти :))


Ти имаш ли?

Несериозна добавка:

аз ги деля на характер и възпитание. Според мен са различни, и двете имат място и заедно оформят начина на поведение. Първото НЕ се пипа (то си е вродено), за второто сме здраво отговорни.

Пък вярно ли е?....

Пак съвети от Hell.

Кога ще се спасим от досадни съвети. Писна ми просто.

Hell, щом изпитваш нужда да съветваш, иди съветвай програмистите в клуба им, а.

Конкретен отговор на конкретния ти въпрос:
"А другата страна, е май всъщност исках да ви попитам всички дали според вас имаме право да натрапваме на детето някого, да изискваме да харесва и приема човек, към когото то храни явни отрицателни чувства.... "

Това зависи единствено от твоята точка 1 (което ще означава, че колкото хора, толкова различни мнения и нюанси).

Моето лично мнение е, че човек трябва да се научи да мели брашно с най-различни индивиди: и такива, които харесва, и такива, които откровено не понася. Ние сме вече 6,5 милиарда върху една относително малка планета... ако не се научим да се търпим, ще се избием.
Въпросът е каква е подходящата възраст за едно такова обучение и с каква интензивност ще се провежда (т.е. едно е да възпитаваме детето в търпимост към неприятната леля, която вижда веднъж седмично, друго е да поканим лелята да живее в къщи, та да е дразнителя непрекъснат).

И пак отговорът на въпроса ти е в точка 1

Пример:
Моята точка 1 е доста особена... не бих се осмелила да я натрапвам на никой, дори и на собственото си дете. Не знам дали изобщо има някакъв смисъл да подемам разговор на тази тема, просто се сетих нещо одеве... синът ми вчера ми се похвали, че е започнал да чете Кастанеда... и в продължение на 2 часа много разпалено ми обясняваше собственото си тълкуване на философията на дон Хуан :)
Аз никога не бих му натрапвала книги, които смятам за задължителни да прочете... баща му също не би го направил толкова грубо. Те просто стоят в библиотеката, купувани са ту от баща му, ту от майка му (имаме лошият навик да си ги надписваме персонално)... за да прояви сам интерес да ги прочете, значи нашите поразминати точки 1 с баща му не са му попречили да формира своята собствена, доста близка до нашата.

От тук нататък, ако на мен ми се случи да изпадна в ситуация като твоята, не бих се притеснявала за това имам ли право да натрапвам някого на човек, който е запознат с теорията за "малкия тиранин" :))) Със сигурност ще ме разбере правилно или поне ще разбере мотивите ми и ще приеме с огромно неудоволствие, че би могъл да извлече и полза от ситуацията, при това огромна.

Но на малко дете (освен ако от бебе не е възпитавано така), както и на човек, който изповядва друга философия за живота всичкото това не можеш да го обясниш.
То просто ще приеме, че си го предал и дълги години занапред (ако не и цял живот) ще преобръща живота си всеки път, когато се спъне в гредата, която си заложил.


Ти имаш ли?

Не се чувствам засегнат. И се радвам, че получих ммного и различни мнения върху които да помисля

За притесненията, относно ситуацията....притеснен съм. Човека ме притеснява...

И аз не знам съвсем точно, но подозирам, че някои черти се унаследяват и после няма начин да не се задълбочат от възпитанието на първоносителя им... А това е този, който е най-близо до детето. Странното е, че има един период на размиване и след това отново изплуват някак несъзнателно ли, как ли, не мога да кажа. И това се получава когато намалява влиянието на околната среда по желание на самото, вече пораснало, дете, тоест когато се осъзнава като индивид, а не като част от стадото. А и какво значи погрешен характер? Такъв какъвто не ни допада на нас, или как? Ами кои сме ние, че да го преценяваме? Родители - да, но не е ли целта да подготвим детето да се откъсне от нас и да поеме само? Можем ли да предвидим ситуациите, в които "лошият" му характер ще му попречи, вместо да му помогне? Всеки може, уви, да съди само по себе си. Много е ограничен моделът и при това нашият живот /с грешките и успехите / в никакъв случай не може да бъде считан за матрица, от която ще се отлее неговият. Така че, възпитанието е процес двустранен, в който двете страни са отделни пълноценни и равноправни личности. Родителството не е процес на затвърждаване на притежанието, а на откъсване... По възможност успешно...

Който не разбира мълчанието ви, няма да разбере и думите ви.

"погрешния" де...

И това се получава когато намалява влиянието на околната среда по желание на самото, вече пораснало, дете, тоест когато се осъзнава като индивид, а не като част от стадото.

Точно това наблюдавам от 2-3 години и ми е безкрайно интересно (естествено и много притеснено, но явно съмненията са част от човешкия живот, няма как да ги избегнем)

Родителството не е процес на затвърждаване на притежанието, а на откъсване... По възможност успешно...

Не мога да се сетя за по-точна и кратка дефиниция

Който не разбира мълчанието ви, няма да разбере и думите ви.
Сигнатура, която винаги адски много съм харесвала, но все е нямало подходящ случай да оффф-топикна :) Поздравления!


Ти имаш ли?

Ей сега вече се възгордях!!!
Ти няма ли някой път да отидеш на съботна сбирка, че да се наканя и аз ? Разбира се, че ще ми е приятно да се запозная и с другите клубари, но заради теб специално бих се помръднала - много съм тежка на ходене...

Който не разбира мълчанието ви, няма да разбере и думите ви.

Направи това, което считаш за правилно. После си плати цената.

Нещо от сорта на... "взимам решение >> поемам отговорност >> плащам за последиците"

Някакви последици винаги има - или за теб, или за околните в кюпа, или за глобалното затопляне и измирането на китовете в океана... физичните закони важат с пълна сила в нашата част от Вселената.

За да получи някой, трябва да се вземе от друг (закона за запазване на енергията).
Плащаш винаги във валутата, която ти е дефицитна (свободно време, нерви, здраве, пари, обществено положение, съвест...).

Липсата на реакция също е своего рода действие. Не правиш нищо (т.е. чакаш проблема да се реши от самосебе си или друг да поеме отговорност) - отново плащаш за последствията.


Ти имаш ли?