Нормално ли е

Да копнееж за някой от 14 г

да, нормално е, защото ако това е сродната ти душа, е разбираемо.
Тя не се среща лесно, а някои даже и веднуж не са я срещали през живота си. Ако си я срещнал/а - радвай се, че просто си я видял...

да копнееш само, можеш цял живот

аз копнея само от 6...



I'm The Left Eye
You're The Right
Will It Not Be Madness To Fight ?

We Come One

По простата причина че ти е дал доста или само един миг който го няма никъде другаде(даже и в книгите) м да Определено е така аз имам спомен отпреди 7години и още я обичам макар да толко далеч

там където глупоста е образец,разумът е безумие...

Просто си по- чувствителен??? Май не може да си мъж??? Както и да е . За сега съм стигнала до 3г... но вече се окопитвам, защото срещнах друг... мисля че просто трябва да се влюбиш отново... ама то не става по поръчка.Даже е много трудно, защото аз поне бях обсебена от моята любов- даже не можех да се храня. Изобщо ставах с мисълта за него, през деня плачех за него и вечер си лягах с мисълта за него. През останалото време ходех на гледачки с надеждата да ми обещаят пак да се върне, пишех му по интернет стихове и му задръствах пощата, после започнах да му пиша без да го натоварвам- пишех без да му пращам.Чудя се как съм работила като работата ми е толкова отговорна- ама никакъв спомен нямам- всичко е било машинално. Мъчех съзнанието си , тялото си, душата си.Същевременно осъзнавах ясно как потъвам, а по принцип не съм човек, който се плаши от трудности. Бях се предала, защото знаех, че тук нещата не зависят от мен.Ама не е така- винаги нещата си зависят от нас и ако ние не се изправим сами след огромната мъка- никой няма да ни пожали. Не можех да си позволя и да умра, защото нямаше кой да ми гледа децата.Ама никаква алтернатива нямах да не понасям тази гадост, в която се беше превърнал животът ми. Тогава излезе една книга на Паулу Коелю- "Вероника решава да умре"- после прочетох и другите му книги- прочетох ги два- три пъти.Погледнах се в огледалото, откъдето ме гледаше едно измъчено създание с огромни тъмни сенки- седнах на леглото, забих юмруци в него и извиках- така повече няма да живея, не и така-помогни ми господи- или ме прибери или ми помогни, но така не съм съгласна!Започнах да мисля за себе си- това никога не го бях правила; намерих си хобита, записах следдипломна квалификация, започнах да ходя на фитнес, на астрология. Правех всичко, което ми харесваше. Ходех на ски, заминавах внезапно за Сандански, където плувах в прекрасните басеини. Много обичам да пътувам. Е празно ми беше, ама някак се търпеше.Започнах да се обличам. Купувах си по- хубави дрехи. Започнах да се интересувам от мода, козметика. Разбрах че тази връзка ми беше дадена- за да се променя. Аз обаче се опитах да заменя един мъж с друг и да продължа да тъпча на едно място- щях да повторя живота си досега отново с друг мъж. Явно съдбата е искала друго. Този мъж- ми е бил пратен не случайно. Когато се разделихме извървях един много дълъг път... към себе си. Преди бях в услуга на съпруга си, на семейството, на капризите на всички и никога нямах време за себе си. Всички ме използуваха: времето ми, енергията ми, парите ми... просто ме изсмукваха и въобще не съм знаела коя съм. Намерих себе си. Огледах се в огледалото. Видях, че тялото ми - въпреки годините35- не отстъпва на 20годишните. А аз се обличах нехайно, бях безотговорна към себе си. Видях, че не съм и грозна- ама под тия вежди и тая безформена коса как да изглеждам.Започнах да се обличам.На мястото на невзрачното вечно обременено създание се появи една елегантна жена, която държи на себе си. Едва тогава, когато започнах да уважавам себе си и когато вече изобщо не се надявах и не очаквах... се влюбих отново.
Още обичам онзи мъж, но Сега на моменти нещата започват да избледняват, защото се покриват от нови емоции. Понякога ми е много мъчно и много ми липсва....Един човек , с който съм била само шест месеца. Чувствах го като мой мъж... за мен той беше цялата вселена. Питала съм се шест месеца щастие на колко страдание се равняват. Явно е повече от шест пъти...Не зная дали ще се срещнем отново... дали тогава още ще боли...

Все едно си прочетох собствената история. Наистина целта на тази любов е била, да трансформираш себе си в по-издигнато и силно същество, повдигнато от мощната сила на любовта. Аз също бях 7 месеца с една жена, която без да подозира ме обсеби в продължение на 4 години. По едно време си помислих, че вече съм прекрачил нормалното, и става дума за болна натрапчивост и мании и какво ли не. На ден , даже всеки час си говорех наум с нея ... без да се виждаме 4 г (с леки прекъсвания де).Откакто научих , че ще се задомява нещата поулегнаха, вече съзнавам , че това е нормално и затова и неизбежно. Още я обичам, но не така саморазрушително. Благодаря на съдбата че имаше този случай. както каза и ти , целта е била, да изтискаш най-доброто от себе си. Да осъзнаеш още повече всичко. това е вид гориво.
Живях като в мечтите си, като рицар, старомодно, но някак със сладкото усещане за безкрайна сила и достойн ство в себе си.
А за използването в работа, от "приятелите", от жена ми - тия неща ми се случват всекки ден... важното е да не си дребнав и глупав.
Не се ядосвай, а се радвай , че ти имаш вече големия опит. Любовта показва кое е правилното, и кое не е, а не хората с техните страхливи предразсъдъци.

знам ли дали е нормално или пък лудите сме много, но и аз си копнея така, вече не помня от колко време, а и нямам надежда, че ще ми мине...

А как бихте се чувствали, ако връзкта ви беше не няколко месеца, 10 или 20 години, какво бихте направили тогава, защото има много хора в това положение ? Страшно е, само това мога да кажа; не знам какво значи утре

Охх и аз си мислех, че ще се размина с 5 години. .. и че не съм в ред.. Но сега се замислям, че наистина може и да е нормално, ако наистина човекът е бил твой "soulmate". хм..

Има и друг вариант. Примерно имаш връзка с някой, да речем 7 месеца и ти прави невероятно впечатление, като никой друг под слънцето. После се разделяте поради еди какви си причини и работата остава "недовършена".

След това по-чувствителните хора остават да си мислят за този уникален човек, да го идеализират, да заменят истинския му образ с фантазии и техни си лични копнежи. Създаваш един нов човек, който не е задължително да се препокрива с действителността. Това нормално ли е? И така може да продължаваме............. до гроба.

Ужас..

мисля че е прекрасно такова чувство, независимо че е уморително и болезнено, ако имаш възможност да се доближиш до този човек и изживееш бляновете си може да се окаже че той просто е замествал необходимостта ти от съществуването натакава личност и то по съвсем случайни причини. Ще ти помогне смелостта да провериш дали това наистина си струва, каквото и да решиш да направиш, го направи със самочувствие.