изповед

В началото бях плаха, теглеше ме любопитството, надничах с учудване в написаното, но всъщност бягах. Бягах от болката, а тук приятелството ми се струваше толкова непринудено и достъпно. Бях плаха, но постепенно се втвърдявах, като черупката на яйце, което още не е снесено - моя собствен проект. Опитвах се и сигурно бях такава, каквато искам да съм, представях се за силна. Рояха се впечатления, радваха ме изящната словесност, пишех понякога стихове, животът ми течеше в тясно русло, докато тук всичко, най-вече съзнанието ми се разливаше в широка напоителна река. Следваха хубави мигове на споделена с някого радост, че го има това чудо - духовната близост. Но си оставах в черупката - само онзи проект, бях скрита, невидима, недосегаема. Един ден пропукването започна, многото насъбрано напрежение от неумереното ми барабанене по черупчицата отвътре (да стана все пак, да реализирам този "проект") предизвика Любопитството на света. Подозирам, че ми помогнаха да се открия, но и аз го желаех. В началото бе добре, светлинката изглежда беше стопляща. После се случи малко като в приказката за грозното пате….. Това стана когато още не знаех нищо за реалния свят. Заякнах, опитът учи, особено лошия. И ето сега се чувствам съвсем свободна и знам, че имам силата да се оправям сама, знам че нищо и никъде не ме задържа, даже се научих да прехвърчам между клоните. Усещам че мога доста повече, но единственото, което правя е да подхвърчам насам натам, опитвайки се да отлетя от гнездото. Аха да го направя, но окончателността ме плаши. И безкрайното превъртане на едни и същи ситуации вече толкова ме умори. А лошото, истински лошото е, че вече прекарах една зима тук. Може би сънувам местата, където другите са отлетели. Но ми е безкрайно уморено и ми остава само това – да стана виртуална във виртуалността.

Една малка, поздравление за това, че откриваш така душата си. Много проникновено.
Струвам ми се, че разбирам в общи линии за какво говориш, макар някои неща да не са ми напълно ясни. Разбирам те за плахостта, за възхищението, което другите предизвикват по някаква причина у теб, за нуждата от повече самоувереност и сила, която да ти помогне "да летиш" напред и нагоре. Разбирам те, защото това което си написала описва и моите чувства и състояния. Хубаво е да имаш около себе си модел за подражание, някой от който да се учиш как да бъдеш силна и оправна. Аз имам модел за подражание - родителите ми, помагат ми да се справям.
не оставяй затворена в черупката си - моля те! Общувай не във виртуалността на клубове, чатове и айсикю, а в реалния живот, бъди усмихната, открита, добронамерена, въпреки настроенията на хората. Има една много хубава книга за общуването - "Езикът на тялото, скритият смисъл на думите" от Алън Пийз и Алън Гарнър, струва 7 лв. ако можеш отдели ги и си я купи. Преди това, разбира се, я разгърни да видиш за какво става дума.
Както казва Лидия Симеонова имате поне 1 качество, с което превъзхождате другите, както и обратното, така че няма нужда да се чувствате по-долу от тях. трудно е, но вярвам, че ти можеш да се разгърнеш духовно, интелектуално, комуникативно и да си в хармония със себе си.
Бъди щастлива!!!

"Хора на доброто не умирайте.
първите си пориви не спирайте!"

тази книга съм я чела и е наистина полезна и любопитна и също я препоръчвам; много добри съвети, но трудно изпълними, за които е нужна повече воля, но ако се придържахме към тях светът щеше да е различен и то в положителния смисъл;

Като съдя по себе си, наистина ми е трудно да прилагам съветите, които са описани там. Но както казваш ти, с повече воля, с повече желание да водиш интересни разговори с хората, които са ти много и или малко познати - трябва да се упражняваш, докато се ушлайфаш и станеш търсен събеседник както Самърсет Моъм е бил, примерно. Но ми е много кофти, когато видя някой познат по улицата и разговорът протича винаги по един и същи банален начин: Как си? Какво правиш? Накъде отиваш? да, и аз така, айде чао. Блах. Трябва да размърдам сивото си вещество и сигурно ще се получи след някой друг разговор. Общуването е всичко.
Хубаво е, че в книгата има разиграни примерни диалози и това добре ориентира четящия как да общува.
Една малка, хората са със сродни проблеми. Хората, на които се възхищаваме са имали подобните на нас проблеми. Никой не се е родил научен. Всичко изисква усилие, а на високомерните, цинични типове, които мислят, че са върхът на сладоледа, не им обръщай внимание. Истинските значимите хора, никога не са високомерни и цинични, те имат особено конструктивно обаяние, не може да се сбърка. Следвай собствената си вътрешна природа и се радвай на живота.

evidence

"Хора на доброто не умирайте.
първите си пориви не спирайте!"