Поздрав, момичета!

Намерих един стар тефтер - започнала съм го преди около три години! Явно съм била на романтична вълна, защото съм го изписала със стихотворения и мисли, които са ми направили особено впечатление! Вероятно няма да ви е кой знае колко интересно, но сигурно ще се намери някой, който има нужда от храна за душата, така че именно него (тях - ако е повече от един) поздравявам с мое любимо стихотворение, което близка приятелка ми подари за един от скоро отминалите ми рожденни дни

Силните

Силните плачат сами.
Не ръкомахат. Не викат.
В гръб не забиват ками.
И не се кланят на никого.
Те овладяват света,
без да си губят душата.
Ала вървят и вървят
само напред и нататък!
Въпреки вечния страх.
Въпреки всяка измама
Никой не може без тях
Рамо за силните няма.
Те знаят как да простят,
как на доброто да служат.
Те не поглеждат назад
и не говорят ненужно
Те са внезапни искри
от небето дарени.
Тяхната воля твори
нови, незнайни Вселени.
Въпреки цялата мъст
и доживотната завист -
още влекат своя кръст
и до безкрай се раздават.
Мъката не ги ломи.
Прави ги по-всемогъщи.
Силните плачат сами.
Но времената обръщат!

(името на автора не зная, знам само, че е жена)

... И все пак - като човек, който много обича поезията, който често се заглежда в стихове и търси някакви отговори в тях, ви казвам ... Не се доверявайте толкова много на поетичните изблици на различни натури - това е едно невероятно изкуство, което изразява по красив начин дори най-ужасните човешки нагласи ... не го правете свой начин на живот, 'щото последиците от това ще са си за вас ...

много е хубаво ....

много е хубаво стихчето и много истина има в него.Много истина има и в обобщението ти за поезията.

престрашавам се да препиша нещо, което доста ме впечатли преди години...с ръка на сърцето казвам, че нищо не разбирам от поезия, никога не съм писала стихове, и с моя реализъм и прагматизъм едва ли някога и ще пропиша, та не ме бийте много
не знам от кого е...

Мислех си
Че бавно се превръщаме в различни същества
Заради болката която причиняваме
На себе си
На другите
Заради малкото останали илюзии
И заради малкото останала невинност
Бавно се превръщаме в сенки на онова, което сме били
С времето
Събитията
Тишината
Самотата
Нощите, будни, в тъмното
Съвестта
И Болкатата
Заради себе си
Заради себе си ни боли
Заради шибания ни егоизъм, който едва едва прикриваме зад думите
И рядко зад действията

И се нараняваме
Малки, дребни, едва доловини рани
Една
Върху друга
Зарастващи
И после пак
И пак
И пак
Променяйки се
Когато не станем различни
Сенки
На това
Което сме били

Когато се обърнете
Какво виждате
Копнежа

Снощи пак сънувах
Нарязаните си ръце
И бившето си гадже
В ръцете на бившето му гадже
И се събудих от ревността си
От болката
От това че не съм
АЗ
Единствената

Какво е за вас щастието
Не ми отговаряйте
Не ме интересува
Не искам да го чувам
Не искам
Не
Искам

Искам те, до болка те искам, мамка ти...

обещавам че повече няма да правя литературни вечери

... съм си патила, за т'ва предупреждавам! То не беше Шекспир, то не беше Дамян Дамянов, не беше Недялко Йорданов, че рев покрай Александър Геров, че романтизъм покрай Дебелянов, че какво ли не ... Това си е тренинг за душата, ама все пак ... Да си знаем, че се живее на земята и колкото и действията ни да са подвластни на душевността, все пак да не си създаваме излишни тревоги ... Живее се на земята!

... трябва да го прочета още три пъти, че да му схвана емоцията Иначе ми звучи интересно ...

Пред глупци и пред невежи - нито смях и ни сълзи,
бисерът на твойта мисъл нека нищо не грози,
скъп на думите и често - със мълчание богат:
през мечтите влез, но тихо ключовете запази!

Зависи какво четеш...

ами и аз така викам,да живем безметежно ама не става, увиЕ има някои хора за които тревогата се изразява в малко зрелища да им се даде,ракийка и салатка и наистина когато им се достави може да си карат до старини.Всеки ден ги срещам и им завиждам.

Хайде и аз след вас(да не видя нещо хубаво),но до сега не съм се появявала насам и едната темичка особено ми допадна,та реших да се включа.



Не мой.

автор: osi4kata

Ще ми липсваш.
Как ще те забравя?
Ще болят самотните ми дни.
Ще пропуша ,
ще се изоставя ,
във душата ми ще завали.
Ще започна да старея.
Не със дни, със часове.
Трудно ще те преживея.
Щастието ще се спре
точно тук. Ще оглушея,
ще изгубя сетива.
Леден вятърът ще вее
(колко топъл е сега!).
Ще осъмвам недоспала,
ще замръквам без звезди...
И ще виждам в огледалото
остарелите си дни...
Ще ми липсваш,
но (надявам се)
в следващия си живот
няма да сме
се забравили,
имаме си собствен код,
малка тайнствена парола,
имплантирана с любов.
Ще се срещнем ли отново?
И ще бъдеш ли готов
да ме задържиш тогава
или, както и сега,
тъжно ще се разминаваме
с други хора под ръка?
Ще се срещнем ли навреме
в следващия си живот?
Или Дяволът ще вземе
нашия магичен код
и ехидно ще се киска,
щом ни срещне из града -
мълчаливи и потиснати
с чужди хора под ръка...
Ще ми липсваш... Много,
много...
И се моля от сега
в следващия си живот
да мога
все до тебе да вървя...

Не се страхувай от съвършенството - никога няма да го достигнеш

Високо застани,
над завист и обида,
над дребните сплетни,
високо да те видя.

Над всичко днес бъди,
ти,обич синеока.
Звездите са звезди
защото са високо
Евтим Евтимов

това е един от най-великите поети на България за мен:
" и късам себе си / и сам отричам / аз песните ,които вчера пях./Дори еднакво всички да обичам,/избранниците търся между тях."

невероятен стихИскам да живеяяяяяяяя.............сега-аааааа.Кой го е писал,много се доближава до стила на Дамян Дамянов

Ами намерих го в "Хулите" ,автор е osi4kata - там има доста ценни неща и тъй като и аз залитам по Дамян Дамянов(а то наистина много се доближава до неговия стил),веднага си го "краднах"

Не се страхувай от съвършенството - никога няма да го достигнеш

дай ми сайта на Хулите ако обичаш.Изненадана съм от стила на стихчето ,трудно мога да кажа когато го четеш какво те обзема,но е много яко:))

Благодаря ти, че ме мразиш искрено,
Че хвърляш всички спомени зад борда.
Омразата създава независимост,
А Любовта заробва.
Сега от мен внезапно се отказваш.
От мойте думи, жестове и книги..
Но вдигнеш ли към мен очите мразещи
Аз чувам звън на паднали вериги.
Сега живея леко и естествено
Встрани от твоите прищевки странни.
И пак отляво е сърцето ми поместено.
Лекувам рани.
Раздялата сравнявам със възкръсване,
Със музика от Моцарт,
Със безкрая…
Ако не беше твоето отсъствие
Щях да повярвам, че съм в Рая.

Я ЯК, изстребитель. Мотор мой звенит. Небо моя обитель..

поет:

Харесвам те когато мълчиш и си като отсъстваща
и ме слушаш дълго и гласът ми не те докосва.
Изглеждаш все едно очите ти са излетели
И че целувка е затворила устата ти…

За да са изпълнени с душата ми всички неща
изплувай от тях, напълни ги с душата ми.
Мечтана пеперудо, бъди като душата ми,
Бъди като меланхолична дума.

Харесвам те когато мълчиш и си като далечна.
Изглеждаш все едно се оплакваш, пеперудо смутена.
И ме слушаш дълго и дъхът ми не те достига.
Остави ме да мълча с твоето мълчание

Остави ме да говоря с твоето мълчание
Ярко като лампа, обикновено като пръстен
Като нощта си, мълчалива и звездна
Мълчанието ти е звездно, така далечно и обикновено.

Харесвам те когато мълчиш и си като отсъстваща.
Далечна и болезнена, все едно си мъртва.
Така че, една дума и една усмивка стигат.
И съм щастлив, щастлив че не си.

Пабло Неруда

Пътека


Тъжен залез кърви над гората

като прясна отворена рана.

С тъжен ромон звъни на житата

светозарната сребърна пяна.



Уморения ден догорява,

плаче вятърът - сбогом навеки!

Свечерява сега, свечерява

над смълчаните бели пътеки.



Всеки своя пътека си има,

всяка бърза и търси човека...

И аз имах пътека любима,

и аз някога имах пътека!



Още крачка - и ето го края! -

Извървяна е тя, извървяна...

Какво с мене ще стане, не зная,

но едва ли пак пътник ще стана!



Много мили неща аз разлюбих,

дори погледа кротък на мама.

Имах всичко... и всичко загубих -

няма щастие, щастие няма!



Сам да бъдеш - така по-добре е,

нищо в нашите дни не е вечно!

И най-милото ще отмилее,

и най-близкото става далечно.



Всяка клетва е само измама,

всяка нежност крий удари груби. -

Нека никога нищичко няма,

за да няма какво да се губи!



Всеки огън гори - догорява,

никой извор во век не извира.

Туй, което цъфти - прецъфтява,

туй, което се ражда - умира.



Всеки друм става тесен за двама,

всяка радост е бременна с мъка.

Нека никога срещи да няма,

за да няма след тях и разлъка!



... Догорелия ден над гората

нека само кърви като рана...

Нека тъжно звъни на житата

светозарната сребърна пяна...


...много любимо , надявам се да ви хареса!

Не се страхувай от съвършенството - никога няма да го достигнеш

В студените нощи, когато пиян
сънят се търкаля на моя таван,
когато луната тъмнее от грях,
когато увисва над мен моя страх,
обесен на острия ръб на нощта,
подавам ти своята бледа ръка -
на теб - непознатия - смугло красив,
потаен и питомен, жаден и див,
едва деветнайсет години живял,
а всичко опитал и всичко видял,
подвластен на никого, ничий, сам свой,
но тръгнал към мене и истински мой
и падал по пътя си, плакал, грешил,
но нежност момчешка за мен съхранил.
Ръката ми - властната - жадно поел,
единствено с мен ще си толкова смел!
Ела! Ще измием луната от грях!
Ще хвърлим трупа на умрелия страх,
ще пеем с тътнежния корабен глас
на морската нощ във добрия Бургас.
А после, когато тя тръгне назад
и слънцето бликне над нас благодат,
мечтата надрастнал, усмихнат, смутен,
ще тръгнеш реален до мен в моя ден!

Carpe diem

от него, което си нося в тефтера:

А ако аз умра, след мене ти живей
със същата безумна, чиста сила.
От юг към юг да бъде твоят поглед устремен,
от лъч към лъч гласът ти да звъни като китара.

Не искам да пресъхва твоя смях.
бъди усмивка - тя е моето наследство.
И не ме викай. Аз не съществувам.
Живей в отсъствието ми като във дом.

Огромен дом е то - отсъствието мое,
ти можеш през стените му да влизаш,
във въздуха картини да окачваш.

Прозрачен дом е то - отсъствието мое,
и аз ще виждам как живееш в него.
Нещастна ли си - ще умра отново...