РОДОПИ /пътепис/
4 отговора
720 прегледа
РОДОПИ /пътепис/
Родопите открадват сърцето ти не изведнъж, не насила, а ей така, полека
Ива ПЕТРОНИ
Мъглата се е утаила между склоновете и е разделила света на две. Някъде там, скрита под облаците, е долната земята. Тази, от която пристигнахме вчера. Градът, шосетата, будките за вестници, несвършената работа. В сумрака, над тънката, призрачна граница, е другата земя. Горната. Тази, която се разбужда. Бавно, меко, полека. По родопски. Иззад прозореца склоновете чезнат в дрезгавина, а младата гора зъзне в очакване на пролетното слънце. Сребърната мрежа на росата е заметнала долината. Скоро, съвсем скоро виденията ще изчезнат. Новият ден ще прехвърли отсрещните върхове и ще скрие утринната магия в сенките. Дотогава аз ще отида да си доспя. Защото тази история трябва да започне нормално, а и без това е още много рано.
В Орехово пристигаме късно вечерта. Къщата на Любо е единствената, която свети в мрака. Там ни чакат останалите. За разлика от обичайното този път сме в разширен състав - седем души, които в уютната кухня ми се виждат почти тълпа. Маршрутът е Орехово - хижа „Персенк“ - Чудните мостове - хижа „Кабата“ и обратно при Любо. Показват ми пътя по картата, но умът ми е в катмите, които стопанката обещава да направи за закуска.
На дневна светлина селото изглежда като напръскано по склоновете. Надвесени над стръмното една връз друга, къщите пълзят на катове към високото. Лъскавите черни покриви са покрити от цъфнали сливи. Водата от селската чешма все още има вкус на сняг, комините зиморничаво пушат, но няма как да сбъркаш, че пролетта е дошла. Мирише на разкопана земя, на стоплена от слънцето детелина и дим от тлеещи огнища. Селото отдавна е будно. Няколко баби в черно и стадо шарени кози ни изпращат със зле прикрито любопитство. Светският живот явно напоследък е позамрял.
Пътят към хижа „Персенк“ е подгизнал и хлъзгав. Някъде горе преспите се топят. Има два варианта - много да се вардиш къде стъпваш или направо да нагазиш в калта. Резултатът е един и същ. Скоро се махаме от пътя и тръгваме през гората. То пак е кално, но вече ни е все тая.
Родопите меко се нагъват около нас и ни заграждат. Без агресията на Рила, без суровата гордост на Пирин, без претенции, някак леко, небрежно. Сигурно затова родопските песни са такива - шарени, без да бързат, неизбежни. Пролетта е сменила унилото кафяво със седефенобяло, нежно зелено и проблясващо жълто. Животът нетърпеливо се разгръща след зимното вцепенение. Нашият път се вие покрай къщи единаци с пропаднали покриви, каменни чешми, покрити в мъх, и срутени огради, обрасли в къпини. Имам чувството, че сме първите и последните, които минават оттук. Някъде звънят чанове.
В замяна на пустия път на хижа „Персенк“ има човешко присъствие и още как. Пълно е с работници, които ремонтират бунгалата за началото на сезона. Докато ни налива чай, хижарят слуша обедния бюлетин на радиото. Нас ни интересува частта с времето, но точно тогава връзката се губи. Ще разчитаме на прогнозите на Любо за стабилно време.
Почти до хижата започва римският път. Големи, излъскани от времето плочи покриват пътеката, широка колкото да се разминат два кервана. Това място помни много и отдавна. Помни марша на легионите, подвикванията на търговците и тихите стъпки на разбойниците, дебнещи из сенките. През дните на слава това е бил Пътят. Този, който води през планината. Боговете ревниво чакали даровете в началото и в края му. Сега има само спомени и сенки. И все пак плочите са стабилни. Може би още чакат керваните. Отнякъде се чува кукувица. Проверявам дали имам пари в джоба си. Знаеш ли?
Родопите открадват сърцето ти не изведнъж, не насила, ей така, полека. Звуците бавно се сгъстяват, а уханията на гората замайват като октомврийска бира. Вървим в една и съща планина, а преминаваме през всички сезони. В усоите се е запазил синкав сняг, напечената скала мирише на лято, сухата трева есенно жълтее, а наоколо звъни нахалната младост на пролетните води. Всичко би могло да е в пълен баланс, ако двама от групата не се оплакват от неудобни обувки. Човешкият фактор винаги се подценява.
Понякога в гората се образува пролука, през която се вижда долната земя. Толкова далеч, все едно е от различен разказ. Един приятел казва, че в планината човек губи себе си и после отново се намира. Вероятно е прав. Като отсъстваш известно време от себе си и от обичайния живот, после отново ти изглеждат интересни. Иначе защо изобщо се връщаме в ниското?
Преваляме най-високата точка от маршрута и започваме да слизаме. Около час ни дели от Чудните мостове. Нищо не може да те подготви за суровия контраст на арките, за вековния студ, който лъха от недрата на планината, и за шепненето на водата, която търпеливо търси пътя си през годините. Чудните мостове трябва да се видят, а не да се разказват. Тук преданията за дракони, нощни духове и странни създания, изпълзели от дълбините, си идват на местата. Светлината на следобедното слънце още ги държи настрана, но по-добре е човек да си има уважението. Звуците глухо кънтят под сводовете, а после потъват незнайно къде. Гората, скалите и водата се допълват в мистична, стабилна хармония, която даже учениците от Смолян и групата германски туристи не успяват да развалят.
Поради бунт на борда тук групата се разделя. Част от хората решават да се върнат в Орехово с кола заради умора или тесни обувки. Другите тръгваме към хижа „Кабата“, но след като дисциплината вече веднъж е се е разпаднала, вместо да стигнем до нея, подсичаме през пущинака. За протокола трябва да кажа, че бях против идеята да напускаме пътеката - мама ми е казала само по маркировката - но така или иначе пак не успяваме да се загубим.
Първо се появяват пасищата, после овощните градини, а скоро подредените дворове на хората от Орехово се нанизват от двете страни на пътя. Може би черковната камбана би за вечерня, а може би ми се причу. Зад ридовете залезът меко гасне. Любо ни чака в затоплената кухня и ако имаме късмет, от закуска ще са останали катми. Време е да намерим отново себе си.
Понякога сънувам горната земя. Където змейовете са намерили убежище. Големият се е изтегнал лениво върху перваза на чудните каменни мостове, жена му свива гнездо, а малкото се опитва да полети. Очите им са зелени, а люспите им светят като злато. Целият останал свят е покрит с утринна мъгла.
Ива ПЕТРОНИ
Мъглата се е утаила между склоновете и е разделила света на две. Някъде там, скрита под облаците, е долната земята. Тази, от която пристигнахме вчера. Градът, шосетата, будките за вестници, несвършената работа. В сумрака, над тънката, призрачна граница, е другата земя. Горната. Тази, която се разбужда. Бавно, меко, полека. По родопски. Иззад прозореца склоновете чезнат в дрезгавина, а младата гора зъзне в очакване на пролетното слънце. Сребърната мрежа на росата е заметнала долината. Скоро, съвсем скоро виденията ще изчезнат. Новият ден ще прехвърли отсрещните върхове и ще скрие утринната магия в сенките. Дотогава аз ще отида да си доспя. Защото тази история трябва да започне нормално, а и без това е още много рано.
В Орехово пристигаме късно вечерта. Къщата на Любо е единствената, която свети в мрака. Там ни чакат останалите. За разлика от обичайното този път сме в разширен състав - седем души, които в уютната кухня ми се виждат почти тълпа. Маршрутът е Орехово - хижа „Персенк“ - Чудните мостове - хижа „Кабата“ и обратно при Любо. Показват ми пътя по картата, но умът ми е в катмите, които стопанката обещава да направи за закуска.
На дневна светлина селото изглежда като напръскано по склоновете. Надвесени над стръмното една връз друга, къщите пълзят на катове към високото. Лъскавите черни покриви са покрити от цъфнали сливи. Водата от селската чешма все още има вкус на сняг, комините зиморничаво пушат, но няма как да сбъркаш, че пролетта е дошла. Мирише на разкопана земя, на стоплена от слънцето детелина и дим от тлеещи огнища. Селото отдавна е будно. Няколко баби в черно и стадо шарени кози ни изпращат със зле прикрито любопитство. Светският живот явно напоследък е позамрял.
Пътят към хижа „Персенк“ е подгизнал и хлъзгав. Някъде горе преспите се топят. Има два варианта - много да се вардиш къде стъпваш или направо да нагазиш в калта. Резултатът е един и същ. Скоро се махаме от пътя и тръгваме през гората. То пак е кално, но вече ни е все тая.
Родопите меко се нагъват около нас и ни заграждат. Без агресията на Рила, без суровата гордост на Пирин, без претенции, някак леко, небрежно. Сигурно затова родопските песни са такива - шарени, без да бързат, неизбежни. Пролетта е сменила унилото кафяво със седефенобяло, нежно зелено и проблясващо жълто. Животът нетърпеливо се разгръща след зимното вцепенение. Нашият път се вие покрай къщи единаци с пропаднали покриви, каменни чешми, покрити в мъх, и срутени огради, обрасли в къпини. Имам чувството, че сме първите и последните, които минават оттук. Някъде звънят чанове.
В замяна на пустия път на хижа „Персенк“ има човешко присъствие и още как. Пълно е с работници, които ремонтират бунгалата за началото на сезона. Докато ни налива чай, хижарят слуша обедния бюлетин на радиото. Нас ни интересува частта с времето, но точно тогава връзката се губи. Ще разчитаме на прогнозите на Любо за стабилно време.
Почти до хижата започва римският път. Големи, излъскани от времето плочи покриват пътеката, широка колкото да се разминат два кервана. Това място помни много и отдавна. Помни марша на легионите, подвикванията на търговците и тихите стъпки на разбойниците, дебнещи из сенките. През дните на слава това е бил Пътят. Този, който води през планината. Боговете ревниво чакали даровете в началото и в края му. Сега има само спомени и сенки. И все пак плочите са стабилни. Може би още чакат керваните. Отнякъде се чува кукувица. Проверявам дали имам пари в джоба си. Знаеш ли?
Родопите открадват сърцето ти не изведнъж, не насила, ей така, полека. Звуците бавно се сгъстяват, а уханията на гората замайват като октомврийска бира. Вървим в една и съща планина, а преминаваме през всички сезони. В усоите се е запазил синкав сняг, напечената скала мирише на лято, сухата трева есенно жълтее, а наоколо звъни нахалната младост на пролетните води. Всичко би могло да е в пълен баланс, ако двама от групата не се оплакват от неудобни обувки. Човешкият фактор винаги се подценява.
Понякога в гората се образува пролука, през която се вижда долната земя. Толкова далеч, все едно е от различен разказ. Един приятел казва, че в планината човек губи себе си и после отново се намира. Вероятно е прав. Като отсъстваш известно време от себе си и от обичайния живот, после отново ти изглеждат интересни. Иначе защо изобщо се връщаме в ниското?
Преваляме най-високата точка от маршрута и започваме да слизаме. Около час ни дели от Чудните мостове. Нищо не може да те подготви за суровия контраст на арките, за вековния студ, който лъха от недрата на планината, и за шепненето на водата, която търпеливо търси пътя си през годините. Чудните мостове трябва да се видят, а не да се разказват. Тук преданията за дракони, нощни духове и странни създания, изпълзели от дълбините, си идват на местата. Светлината на следобедното слънце още ги държи настрана, но по-добре е човек да си има уважението. Звуците глухо кънтят под сводовете, а после потъват незнайно къде. Гората, скалите и водата се допълват в мистична, стабилна хармония, която даже учениците от Смолян и групата германски туристи не успяват да развалят.
Поради бунт на борда тук групата се разделя. Част от хората решават да се върнат в Орехово с кола заради умора или тесни обувки. Другите тръгваме към хижа „Кабата“, но след като дисциплината вече веднъж е се е разпаднала, вместо да стигнем до нея, подсичаме през пущинака. За протокола трябва да кажа, че бях против идеята да напускаме пътеката - мама ми е казала само по маркировката - но така или иначе пак не успяваме да се загубим.
Първо се появяват пасищата, после овощните градини, а скоро подредените дворове на хората от Орехово се нанизват от двете страни на пътя. Може би черковната камбана би за вечерня, а може би ми се причу. Зад ридовете залезът меко гасне. Любо ни чака в затоплената кухня и ако имаме късмет, от закуска ще са останали катми. Време е да намерим отново себе си.
Понякога сънувам горната земя. Където змейовете са намерили убежище. Големият се е изтегнал лениво върху перваза на чудните каменни мостове, жена му свива гнездо, а малкото се опитва да полети. Очите им са зелени, а люспите им светят като злато. Целият останал свят е покрит с утринна мъгла.
