Любими моменти

Почти съм сигурна, че е имало такава тема, но никак не ми се рови из архива точно сега.
А и не вярвам да имате нещо против да споделим отнови любимите си моменти? Нали?

(Малко copy&paste от друго място)
Всеки си има едно малко късче от любимите книги, което му е най-скъпо. Е, понякога са малко повече...

***


Едно от първите неща, което ме впечатли силно навремето, при първия прочит в "Дъга", беше писмото на Гандалф до Фродо.



СКОКЛИВОТО ПОНИ, БРЕЕ. Ден средногодишен. Година на Графството 1418.

Скъпи Фродо,

Лоши вести ме споходиха тук. Трябва да замина незабавно. Постарай се да напуснеш Торбодън колкото може по-скоро и наи-късно до края на юли да бъдеш извън Графството. Ще се върна при първата възможност; ако открия, че си заминал, ще те последвам. Ако минеш през Брее, остави ми тук бележка. Можеш да се довериш на съдържателя (Мажирепей). Възможно е по пътя да срещнеш един мой приятел - човек, мършав, тъмнокос, висок, някои го наричат Бързоход. Той знае как стоят нещата и ще ти помогне. Насочи се към Ломидол. Надявам се там отново да се срещнем. Ако не дойда, Елронд ще ти даде съвет.

Твой забързан
ГАНДАЛФ

П.С. В НИКАКЪВ СЛУЧАЙ не го използвай отново! Не пътувай нощем!

П.П.С. Провери дали е истинският Бързоход. По пътищата скитат разни тъмни личности. Истинското му име е Арагорн.

Не всякое злато сияе,
не всеки скиталец е враг,
здрав старец не вехне. до края,
не жари слана корен як.
Ще лумне пак пламък изгаснал,
над сянката - лъч засиял,
строшеният меч ще зарасне,
сваленият пак ще е крал.

П.П.П.С. Надявам се Мажирепей да изпрати бързо писмото. Достоен мъж, но паметта му е като килер - каквото потърсиш, все е затрупано. Ако забрави, ще го опека на шиш.

Сбогом?


А най-любимото откъсче - са тези думи на Пипин:

"Имах чувството, че зад тях се крие огромен кладенец, изпълнен с паметта на безбройни векове и дълги, бавни, улегнали размисли; но по повърхността им искреше настоящето - както слънчеви отблясъци потрепват по най-високите листа на огромно дърво или по вълничките на бездънно езеро. Не знам, но го усещах като нещо, израснало от земята ... задрямало, може да се каже, или просто събрано между крайчеца на корените и връхчетата на листата, между земните дълбини и небето, и то изведнъж се бе събудило и ме оглеждаше със същото бавно внимание, с което безброй години е обсъждало вътрешните си дела."

Определено имам любим момент :

Напред, напред! Летете към Гондор!
Изведнъж кралят подвикна на Снежногрив и конят се хвърли напред. Зад него се люшна по вятъра Флага с бял кон на зелено поле, ала той го изпревари. Отзад тътнеха с копита конниците от свитата, но той си оставаше начело. Еомер препускаше и лудия бяг развяваше бялата опашка на шлема му, челната колона на първия еоред ревеше като пенлив прибой, ала никой не можеше да догони Теоден. Сякаш го бе обзело безумие или бойната ярост на прадедите вливаше нов огън в жилите му и той се носеше със Снежногрив като древен бог, както Ороме Велики, летял в младините на света към битката на Валарите. Платненото покривало се смъкна от златния му щит - и гледай ти! - щитът засия като слънце и тревата лумна в зелени пламъци под белите нозе на жребеца. Утро идеше, утро и морски вятър, мракът отстъпи, пълчищата на Мордор запищяха и ужас ги обзе, те бягаха и умираха, а гневни копита тъпчеха по тях. И тогава над цялата роханска армия избухна песен. Те пееха и косяха врага, опиянени от боя, и прекрасната, страховита песен летеше все напред към Града.

Ех, рисунките от Дъга бяха уникални. Още си ги рагглеждам с кеф от Ендорион.
Любима част от Толкин... ще помисля още малко, но много обичам момента в който Теоден надъхва рохиримите преди битката за Минас Тирит.

For I am the Bringer of War
I am The Bearer Of The Black Sword

на мене пък най-любимия ми момент беше когато Фродо и другите хобити лъснаха по голи задници пред Том Бомбадил

На мен този откъс винаги ми е бил фаворит:

Дъждът не трая дълго. Небето горе бавно се проясни, после облаците изведнъж се разкъсаха и провлачените им ресни се помъкнаха нагоре по Реката на север. Мъглите и изпаренията изчезнаха. Пред пътниците се разкри широко дефиле с огромни скални стени, по които редки криви дървета се вкопчваха в издатини и пукнатини. Каналът се стесни и Реката стана по-бърза. Сега се носеха напред почти без надежда да спрат или да завият назад, каквото и да се изпречи насреща. Над тях имаше коридор от бледосиньо небе, наоколо - мрачната, засенчена Река, а отпред - черните, закриващи слънцето хълмове Емин Муил, в които не се виждаше никакъв отвор.
Вперил поглед напред, Фродо съзря как от далечината се приблжават две огромни скали - те приличаха на грамадни кули или каменни колони. Възправяха се високи, отвесни и злокобни от двете страни на течението. Помежду им се появи тясна пролука и Реката връхлиташе с лодките към нея.
- Вижте Аргонат, Колоните на Кралете! - извика Арагорн. - Скоро ще минем през тях. Дръжте лодките колкото се може по-далеч една от друга! Не се отделяйте от средата на течението!
Докато Фродо се носеше към тях, огромните колкони израснаха като кули насреща му. Стори ми се, че това са гиганти, безмълвни, но заплашителни титанични сиви силуети. После видя, че те наистина са изваяни и оформени от човешка ръка - древно изкуство и могъщество бе работило по скалите и през слънцето и дъждовете на безброй забравени години те бяха запазили величествените образи, изсечени в тях. На грамадни пиедестали, чиито основи тънеха дълбоките води, стояха двама велики каменни крале - макар и с напукани чела и изтрити от времето очи, те все още гледаха навъсено на север. Левите им ръце бяха издигнати с длани напред в предупреждаващ жест; в десниците си стискаха секири; на главите им имаше полуразрушени шлемове и корони. Те и до днес излъчваха огромна сила и величие - безмълвни пазители на отдавна изчезнало кралство. Благоговение и страх обзеха Фродо, той се захлупи по лице, затвори очи и не посмя да погледне нагоре, докато ладията наближаваше колконите. Дори Боромир приведе глава, когато лодките се стрелнаха, крехки и мимолетни, през вечната сянка на стражите на Нуменор. Тъй навлязоха в мрачната бездна на Портата...

Или за по-накратко: Книга Втора, Глава 9: Великата река - описанието на Аргонат.

А за любима глава от книгата: Домовете на изцелението

S:This exile will never be crowned King!
G:Than we can crown him as a Queen!

Много, много любим момент ми е кукуригането на петела при обсадата на Гондор. Когато навремето за пръв път стигнах до тази част, не исках да продължа нататък защото се страхувах да не се развали магията. Мдамм.

Гандалф не помръдна. И точно в този миг далече назад, някъде из дворовете на Града, пропя петел. Той кукуригаше пронизително и ясно, без да го е грижа за вълшебства и войни - просто приветстваше утрото, идващо със зората в небето високо над сенките на смъртта.
И сякаш в отговор, от далечните простори долетя друга песен. Рогове, рогове, рогове. Зовът им глухо отекваше из стръмнините на мрачния Миндолуин. Мощните рогове на Севера свиреха бясно. Най - сетне Рохан пристигаше.

Не знам... не мога да определя ей-така...

Все едно да си харесам едно цвете, не мога да кажа коя част от цветето най-много ми харесва. То просто цялото ме е пленило. Така е и с Властелина и не само, така е с всички книги на Толкин. А понякога е според настроението... има моменти, когато наистина имам нужда да прочета някоя част от книгата, отварям я и чета - за да се разтоваря или за да задържа усмиФката на лицето си;-). Но не мога да намеря нещо, което наистина да си е моето Нещо, просто защото цялата книга си е моето Нещо...
е, можех и по-заплетено да го обясня

А онова, което е в мечтите и мислите ни, се изживява като истинско.

края(може да е пълен член, но кой знае?) на Билбо, определено.
(за неспомнящи си:
Да! - повтори Гандалф. - И защо да не се окажат верни? Ти може би не
вярваш в предсказанията, защото сам си вземал участие в осъществяването им? Нима си мислиш, че си се измъкнал благополучно от всичките си приключения само благодарение на чисто щастие и единствено заради твоята собствена изгода? Прекрасно същество си ти, Билбо Бегинс, и аз много те обичам, но си
все пак само едно малко човече в един огромен свят.
- И слава богу! - рече Билбо, като се засмя и подаде на вълшебника
торбичката си с тютюн.)
Първият ми досег с Толкин. Просто нереално
Обожавам я таз книжка

Пишлеме найн контра

само леко отклонение:
* друг вариант на сигнатурата ти е чавета нанайси феродо *


Сетих се за още един любим момент - писах за него в другата тема, но да го спомена и тук: когато пропява петелът в Минас Тирит - срещата на Гандалф с назгула.

For I am the Bringer of War
I am The Bearer Of The Black Sword

Абсурд е да кажа любим момент! Сега, незнайно защо, се сетих за един, който винаги ме разсмива:

...те обиколиха дупката и изхвърлиха трима млади хобити (двама Многознаевци и един Болгер), които прочукваха стените на едно от мазетата в търсене на скривалища. Освен това Фродо се сборичка с младия Санчо Гордокрак (внук на стария Одо Гордокрак), който бе започнал подкоп в големия килер, където му се сторило, че кънти на кухо. Легендата за златото на Билбо възбуждаше както любопитството, така и надеждата, защото е всеизвестно, че легендарното злато (придобито по загадъчен, да не кажем престъпен начин) принадлежи на онзи, който го намери... стига да не му попречат в издирването.
След като надви Санчо и го изрита навън, Фродо се тръсна на един, стол в хола.
- Време е да спуснем кепенците, Мери - обяви той. - Заключи вратата и днес не отваряй никому повече, та ако ще с таран да дойдат. И отиде да се подкрепи с чаша изстинал чай. Тъкмо бе седнал, откъм вратата долетя кротко почукване. "Най-вероятно пак е Лобелия - помисли той. - Сигурно е измислила подходяща гадост и се връща да я каже. Нека чака."
Продължи да си пие чая. Чукането се повтори по-силно, но той не му обърна внимание. Внезапно на прозореца изникна главата на вълшебника.
- Ако не ме пуснеш да вляза, Фродо, ще помета с вратата цялата ти дупка и ще я изкарам оттатък хълма - закани се той.
- Скъпи ми Гандалф! Половин минутка само! - викна Фродо, търчейки към вратата. - Заповядай! Заповядай! Мислех, че е Лобелия.
- Прощавам ти, щом е тъй. Впрочем преди малко я видях да се отдалечава с бричката си към Крайречкино. Добре, че наоколо нямаше мляко - щеше да се вкисне от физиономията й.




Imagine...!

Eй, Гани.. как ме подсети за Дъга.

Любимо парче от нея: Фродо и компания са в Скокливото Пони, Фродо си слага пръстена и изчезва, нарисуван е само контура му и вътре е написано "пльок"..

Как да не ти се стопли душата. И Арагорн прилича на себе си в съседната картинка, а не е онова жалко мякащо подобие от филма.

...if men are to be ruled, then the enemy is reason.

Естествено, имам десетки любими моменти, обаче като че ли към този питая най-специални чувства:):

Арагорн коленичи край Фарамир и положи ръка на челото му. Околните усетиха, че е започнала тежка борба. Лицето на Арагорн посивя от умора, от време на време той зовеше Фарамир по име, ала го изричаше все по-тихо, сякаш сам се отдалечаваше от тях и крачеше из някаква незнайна мрачна долина, дирейки изгубен другар.
Най-сетне Бергил дотича с шест листа, завити в парцалче.
- Кралски лист, сър - каза той, - но се боя, че не е пресен. Трябва да е откъснат поне преди две седмици. Ще свърши работа, нали, сър?
И като погледна Фарамир, момчето избухна в ридания. Но Арагорн се усмихна.
- Ще свърши работа. Най-лошото отмина. Сядай и се успокой! Като взе два листа, той дъхна върху тях, смачка ги и тутакси стаята се изпълни с жива свежест, сякаш самият въздух се пробуждаше и тръпнеше, искреше от радост. Сетне хвърли листата в донесените паници с вряла вода и в сърцата на околните мигом се възцари покой. За всеки от тях долетелият аромат бе сякаш спомен за росни утрини и чисти слънчеви лъчи сред някаква приказна страна, за която само мимолетно ни напомня прекрасният пролетен свят. Арагорн се изправи освежен и с усмивка в очите поднесе паницата пред лицето на спящия Фарамир.
- Ха сега де! Кой би повярвал? - подхвърли Йорет на жената до себе си. - Билката е по-добра, отколкото мислех. Напомня ми за розите на Имлот Мелуи от моето детство, а пък по-хубави нямаше и в кралския двор.
Внезапно Фарамир се размърда, отвори очи и погледна склонения над него Арагорн, позна го, обич просветна в очите му и той тихо изрече:
- Господарю, ти ме повика. Идвам. Какво повелява кралят?
- Престани да бродиш из сенките, събуди се! - каза Арагорн. - Уморен си. Почивай сега, храни се и бъди готов за новата ни среща.
- Ще я чакам, господарю - отвърна Фарамир. - Че кой би лежал, когато кралят се е завърнал?
- Щом е тъй, сбогом засега! - каза Арагорн. - Трябва да вървя, и други се нуждаят от мен.

Dream until your dreams come true

На мен ми харесва приложнието за Арагорн и лейди Арвен.

"Рогове,рогове,рогове.Големите рогове на Севера свиреха бясно.Рохан най-сетне пристигаше".

...и рече Бог "Само "Левски" !
И направи небето синьо.