Колко боли

Боли страшно много след надеждата, че може би този месец няма да ни дойде. И накрая със страх в сърцето виждаме поредния тест с една чертичка. Боже, до кога с този ад? Колко е трудно да чакаш, да се надяваш, а то да не става.............и колко боли.

Ами вече не правя тестове.
Ама пак боли, но вече като че ли по малко...
Тъжна и примирена.
Дали не се предадох вече?

Да, за съжалание и аз доживях да разбера за тази болка! Все виждам двете черти във въображението си, но на яве...

Момичета, не се предавайте!
Понякога двете чертички идваг когато спреш да ги чакаш и решиш за малко да си починеш./поне при мен беше така/
След лошото винаги идва и хубавото!

Да кажа и аз колко много ме боли всеки път когато ми дойде!!!
Даже всеки следващ път по-силно ме боли!!!
И аз се питам кой е последния кръг на Ада през който трябва да мина!!!
Лали мила не си се предала, може би с времето болката се притъпява ... не знам и аз, но в никой случай не искам да повярвам, че си се предала!

И аз съм на същата вълна - днес пореден отрицателен тест, въпреки, че се бях зарекла да не правя повече тестове! Вчера много плаках, но не помага. Не знам дали някога ще видя положителен тест. Май-страшното е, когато мои познати ми кажат: Абе, ти знаеш ли, че еди коя си е бременна? Направо ми иде да умра, защото аз отново не съм. Всички около мен бременни - женени от 1-2 месеца или пък забременели без да искат! Не нзам, явно още не съм готова за това! Наистина е много тежко - поредните празници, които съм чакала с нетърпение - дали пък няма да има голяма новина, която да съобщя на всички, но пак нищо.

здравейте и от мен , и при мен е така, аз не си правя тестове, но след един спонтанен аборт преди 9 месеца- нищо. Около мен всички са бременни или с деца и точно това е ужасното. Повечето не са ги искали .....
Мисля че наистина не трябва да се втеляваме,аз забременях точно когато бях намерила някакво равновесие и се чувствах щастлива. Но уви... радоста ми беше кратка. Сега дори не споделям с никой за това какво чувствам освен със съпруга ми, приятелките ми някяк си се отдалечиха от мен, коя с дете коя бременна....
това също много ми липсва...

Ужасно много боли.

Аз уж се правя на силна... или поне така се опитвам да изглеждам в собствените си очи... Уж приемам идването на М... не се разплаквам, убеждавам сама себе си че това не е края... а може да е началото на следващия 9 месечен период...
Но... всичкото това "стискане на зъби"... в един момент избива.
Психически рухвам...Удрям го на рев, вече по време на следващото ову, когато би трябвало да съм в еуфория.
Може би и от хормоните да е това... знам ли и аз вече.
Изпадам в поредното отчаяние...и в такива моменти всичко ми се струва НЕВЪЗМОЖНО. Не виждам за какво точно да се "хвана"...всичко изглежда като мираж.... аха да го хванеш... и пак се изплъзва между пръстите ти.

И омагьосания кръг се затваря.
И е много трудно да се излезе от него.
Опитвам се да намеря зрънце сили от най-закътаните кътчета на душата си, да се изправя и да продължа напред.

Желая на всички много, много поводи за усмивки!!!

Вижте колко хубаво го е казал поета:


Към себе си

Когато си на дъното на пъкъла,
когато си най-тъжен, най-злочест,
от парещите въглени на мъката
си направи сам стълба и излез.



Когато от безпътица премазан си
и си зазидан в четири стени,
от всички свои пътища прерязани
нов път си направи и пак тръгни.

Светът когато мръкне пред очите ти
и притъмнява в тези две очи
сам слънце си създай и от лъчите му
с последния до него се качи.

Трънлив и сляп е на живота ребусът,
на кръст разпъва нашите души.
Загубил всичко, не загубвай себе си -
единствено така ще го решиш!


Д.Дамянов

Браво Роми,
страшно смислено стохотворение!!!!
Страхотно е, мойте поздравления!

Аз да ви кажа, вече дори и не чакам, нито се и надявам. Вече се предадох. Така поне като не се надявам и си се настройвам, че ще ми дойде, се самозаблуждавам, че ще ме боли по-малко. Така като сама забивам нож в сърцето си, се подготвям за болката предварително, за да не съм после разочарована от напразни надежди. Съвсем се предадох, може би не съм права да се отчайвам, но нямам сили. Иска ми се да се събудя от този кощмар, така ми се иска.

нека да си помечтаем.......

Боли, и още как! Боли, когато всяка свободна минута, когато остана сама, все това мисля - как времето си минава в надяване... Боли всеки ден, когато срещна приятели, познати, роднини или съседи, които - нарочно или без да искат, ми посипват сол в раната с въпроси от сорта "Какво, вече бебе няма ли да има?", "Вие още ли се пазите?" или "Докога ще си живуркате, после и да искате, може да не стане" и т.н... Боли, когато всеки месец се надявам цикълът ти да секне за едно деветмесечие, а в крайна сметка той се окаже по-редовен от всякога... Боли, когато виждам мои приятели да бутат колички и да се смеят весело, да планират рождени дни на бебешоците или да се двоумят какъв подарък да им вземат за Нова година... Боли, когато свекърва ми или зълва ми злъчно подхвърлят някоя фраза така, че да ми влезе още по-навътре /извинете за израза/ и т.н. Боли, момичета, но като виждам колко сме много, донякъде се успокоявам и то не защото искам да сме толкова много, а защото виждам, че има и други, които да споделят тая съдба, защото, повярвайте ми, когато мои приятели /вече с деца/ ме игнорират /мен и мъжа ми/ от приятелския си кръг, разбирате ли, че се чувствам се като прокажена! Тук поне мога да си излея душата, да срещна разбиране... Пожелавам всяка от нас да види желаните 2 чертички в най-скоро време!

Странно! Напоследък твърде много съвпадения станаха!
Момичета, ами че ние като близнаци станахме! Всички чувстваме и мислим по един и същи начин, по едно и също време!
От дълго време не бях се чувствала по този начин! За седем години преминах през различни фази и вече се бях научила да не ме боли всеки месец! Просто не мислех за това не защото се бях предала, а умишлено. Този месец обаче пак усетих този удар с парен чук, когато видиш истината в тоалетната. Причината? Ами около 20-тия ден се появи съвсем леко зацапване /говорело за имплантация/ и почти веднага след това тъпа болка в кръста. Все признаци за бременност! Е да, ама не! За пръв път от години може би ми идеше да ревна! Така ме стегна гърлото, че спрях да дишам, но....поех дълбоко въздух и .... биричка и край с депресията! Болката момичета си я предизвикваме ние! Не се предавайте! Впускайте се в такива моменти в нещо друго, което ви заема съзнанието и не ви позволява да мислите за болката.... а после тя вече си е отишла.
Пинки, тези "приятели" не са никакви приятели всъщност! Не съжалявай за тях! И ние имаме такива "приятели" - щрауси, които не искат да знаят за проблемите ни, тъй като си имат достатъчно свои. Имаме и такива, които: 1.Не ни притесняват с въпроси и 2.Когато все пак ние отворим дума за проблема ни казват "Молим се за вас може би толкова силно, колкото и вие!"

Напълно си права, Мими, май май приятелите, които намираме тук, са повече приятели от тези, за които споменах. Въпреки всичко обаче се чувствам ужасно тъпо, защото в неловкото положение съм аз, т.е., ние. Вярваш ли ми, че когато си отида при родителите ми /те живеят на село/, не си показвам носа навън, все в къщи си стоя, защото не искам да ме виждат хората. Звучи ужасно, нали? Знам, че е така, опитвам се да го преодолея, но излизайки, виждам съчувствието в очите на едни и иронията в очите на други. Гадно е, може би това най-много ми тежи!

Момичета, не трябва да се предаваме в ниакъв случай. Винаги има изход от трудни моменти, я една биричка, я една майна или пък нещо друго. Аз ще ви кажа как почти си решихме проблема. След почти 10 годишно чакане, молитви, интервенции, пиене на какво ли не, решихме че трябва да си осиновим дете. Сега сме на полонината на процедурата. Това обаче не означава че не продължавам тайно да се надявам и разочаровам когато видя че пак ми идва М., но поне вече не боли толкова. За себе си реших, че както казват хората, не е толкова важно да родиш едно дете, а да го отгледаш и направиш човек с главно Ч. Искам да ви кажа, че аз вече почти съм се успокоила и примирила че няма да имам свое биологично дете, но въпреки всичко, АЗ ЩЕ ИМАМ ДЕТЕ. И то ще бъде мое. Моето слънце, за което мечтая отдавна. Пожелавам ви успех на ВСИЧКИ с двете чертички!

Момичета, наистина много боли, но не трябва да живеем само с болката и да оставяме тя да надделява.Това са едни от най-прекрасните ни години от живота на които трябва да се радваме и наслаждаваме, а не да живеем само с мисълта за несполучливите опити. Рано или късно, по един или друг начин ние ще имаме деца и когато се обърнем назад и направим равносметка от тези години те сигурно ще бъдат като едно петно, защото нищо хубаво и значимо няма да си спомняме. Трябва да се наслаждаваме на това което ни предлага живота и да се възползваме от другите възможности, които в друг момент от живота ни биха ни удовлетворили, а сега незабелязваме прекалено вглабени в проблемите около забременяването. Често на моменти и моят оптимизъм бързо се изпарява и не вярвам че някога ще се случи щастието да видя двете чертички, но тези моменти бързо минават. А за хората около мен не ми пука какво си мислят, нито се дразня ако ме попитат, пък и не се притеснявам да им кажа.
Като си помисля, че имам приятелки които още не са намерили спътник в живота си, а на някои това много им тежи и в същото време си мислят ча няма да го намерят, че времето си минава. Ние поне имаме нашите мъже до себе си, с които да споделяме всичко и които ни подкрепят.

И аз да се включа в темата. Знам, че тук някои от вас опитват зе бебе от много години, аз от 2 години. Аз се държа и съм голям оптимист. чакам 1во инвитро през Маи. Смятаме да пробваме няколко пъти инвитро колкото и да ни струва. Аз съм оптимист и се надявам да стане. При мен е мъжки фактор, така че нямаме друг шанс. Не се отчаиваите! Това е наи-важното. Виж, ако и 5 инвитра са неуспешни доста ще страдам, но за сега не се отчаивам. Важното е да сме позитивно настроени. Може да си споделяме нали за това сме тук, но и да се подкрепяме и да даваме надежда една на друга когато сме отчаяни. ще видите колкото и да е трудно ще успеем. Бъдете оптимисти. Колкото и крага на Ада да трябва да минем ще успеем. Около мен за "късмет" от 2 месеца 5те ми приятелки са бременни, някои с 1во, други с 2ро и то не само това ами ако 1вото дете им е момиче, за 2ро чакат момче(така им е казал доктора) и обратно ако 1вото им е мъжко сега чакат момиче.......... ех и аз си мисля някои хора късмета ги гони а на мен съвсем малко късмет ми трябва. Пожелавам късмет на всички! Имаме нужда:-)

Мацки!
Я се стегнете! Всеки човек си има добри и лоши моменти в живота. Идеално щастие няма при никого. Човешката природа така е устроена, че потъжи, потъжи човек, поплаче, поплаче, пък пак дойде ред да се усмихне! Моята дупка беше преди месец. Сега съм кукуряк! При всички е така, всички рано или късно ще са усмихнати и ще имат други грижи!
Много е важно да спрем да мислим за забременяване. Аз отдавна съм спряла ову тестовете, никакви тестове за бременност! Тук качествените са доста парички, аз може да си откарам и 10 години на тестове да живея, като си сметнах сумата-ама че инвестиция в психотравмата ми! И към фолиевата посягам много рядко, самият навик да приемам фолиева ме натовавра допълнително. За сметка на това пия комбинирани витамини всеки ден, те имат и фолиева, и така ми е по-леко-пия ги за общо здраве, не за забременяване. Спрях да планирам до еди кой си празник да съм бременна, еди кой си сезон да раждам. Спрях да меря температура. Сега се мъча да спра задължителния елемент в секса-на път съм да го постигна. Не искам детето ни да е за4енато по предписание в определена поза, ден...Искам да е заченато с лЮбов. Смятам да си намеря работа, за да съм допълнително заангажирана с нещо разли4но. Направих си план за 2-3 неща, които искам да направя в близката година, така ще имам срок за нещо друго, а не за бебе. Освен това, напоследък все си мисля, че нещата в живота не стават случайно. Бог, съдба, път-кой както иска да го нарича. Та, аз неслучайно не забременявам-има някаква причина: урок ли имам да уча от живота, задето съм такава нетърпелива, незряла ли съм, егоистично ли подхождам към едно забременяване, за себе си ли искам бебе, за утеха, за награда, за какво, или искам да дам живот на някого? Има причина и сега се опитвам да я разгадая, а не да забременея на всяка цена.

Ох Вени...аз че не ги виждам, ами чак си ги и въобразявам....и все се мисля за бременна ама НЕ... ей предния месец съвсем си бях внушила че съм....
Аз като ми дойде рева от мъка, че ми е дошло, а докато не ми е дошло пък рева от ужас, че може да не ми дойде а да загубя бебето ...
ама ти поне знаеш....ревен да забременеем, да не изгубимбебето, ка ще родим, подле що кохнало, що паднало....що учителката му се скарала...и все БОЛИ....като се замисля, тая болка с чертичките е май най-безболезнената от всичките.... ядосаш се на себе си, отидеш и изпиеш една бира с приятели малко да ти се омота главата....за малко, ама все файда.... а после ...каква бира...като почнеш да ходиш недоспала... почваш да се ядосваш на това врескало ....леле, ако знаеш колко си обичам синовете и колко пъти съм си мислила да ги скрия само за 5 минути в някой шкаф

мъжа ми преди 1 ден (бях в Ову) така ме умърмори, че аз накрая му отказах каквото и да било.... малкия колкото и да го махахме от нашето легло, все се сабуждаше и идваше там....та какви 2 чертички бе! ТО без таковане бебе не става
и накрая аз си го относех остествено....
мале, големи глупости написах.... ама след 10 дена пак ще рева, че ми дойде отново

Хей, Мари...
Много се радвам че така оптимистично звучиш
Направо нямаш нищо общо с онази Мари от преди 1 месец.

Наистина, в живота имаме много падания и после ставания.... така е и сега.
Измортелното е, че падаме на всеки 28-30 дни... и много често силите съвсем ни напускат и не можем да се изправим. Още едните рани не са заздравяли... и хайде пак наново...
И аз съм така- на приливи и отливи... Сега съм 1 стъпало след "черната дупка".

Хубаво е че сама си спряла да си поставяш някакви срокове. Защото точно поставянето на срокове, това че трябва до еди кога си ... нещо да се е случило...действа най-силно на психиката, когато всъщност не се случи така както искаме. Хубаво е че си си поставила нови цели, нови неща които трябва да направиш, които ще ти дадат нови емоции.

Целия ти постинг - все едно аз съм го писала.
И аз си мисля често, че няма случайни неща. И много пъти съм се чудила, кой точно е урока който трябва да науча. И понеже по природа съм нетърпелива, припряна и обичам нещата да стават бързо, да стават така както аз искам да стане - може би това е урока на съдбата - да ме научи на търпение.... че някои работи стават бавно... че за някои неща, въпреки волята и желанието ми се случват (не се случват). Затова преди време си сложих зад ника и това "вече търпелива". Мислех че тоя урок съм го научила.... ама или не съм... или има още други неща да науча, за които все още не си давам сметка....

Знаеш ли... оня ден така ми беше вкиснало и причерняло... и реших да се разровя по разни сайтове...да намеря нещо за разтуха и развлечение.
И попаднах на това стихотворение, дето по-горе съм го написала. Дойде ми направо като балсам за душата. Все едно отваряш някоя книга на произволна страница ...и изведнъж прочиташ нещо.. което дава отговор на въпроси с които си се блъскал денем и нощем.
И разбрах.
Не трябва да търся отговора - навън, защото той е навътре - някъде в мен самата.
За това няма универсални рецепти.
А, колко съм я търсила и питала за тая рецепта, ако знаеш....
За това е много трудно да си кажем една на друга какво да направим за да спрем да мислим.

Мари, в моментите в които съм най-гневна на несправедливостите които се случват, си преповтарям долната мисъл.
"И най-големия мъдрец не вижда всички тънки нижки на Съдбата"

Поздрави и целувки от мен.
На всички момичета пожелавам скоро да се отърсят от мрачните мисли... и една голяма УСМИВКА да измести всичко лошо.