Orbelus supreme

ORBELUS SUPREME

УВОД: Залягаме в засада кат’ на Инчу-Чуна сина му при акция и ... дебнем. Няма начин да не мине покрай нас. И тогава ... . Въпросът е кога точно ще стане и, в крайна сметка, се свежда до това дали ще реализираме хамсийка–отшелник или ще прахосаме мунициите по порядъчно обгрижен шопар на достолепна възраст. Човешките възможности за маневриране във времето и пространството са ограничени, та и това калкулираме в сметката. Пък и, то, лежиш, лежиш, пък вземеш, че заспиш, а връзката сън-спомени всеки я знае.
“Зацикли” това ми ти време, ей! Край няма! То не са снегове, не са “Палашици” и прочие зверове! “Като заваля ..., та ...” – това да Ви звучи познато? Ако е така, вероятно сте присъствали на този урок и сте внимавали в достатъчна степен. Неделята отмина, само дето след нея още сума време Слънцето продължава да наднича срамежливо зад облаците кат на талибан жена му. Едно антициклонче сварва да се промуши през февруари, ама и то не е много стока – минус 20 градуса Целзий съвсем не са първото, което ще пожелаеш, като тръгнеш да шеташ за удоволствие.
Ама, тепърва ще е то, като сме хванали да си правим свирки от “клона”, който ни е даден на заем. Янките, както навсякъде, общо взето, са най-усърдни с триона – и тук гледат да свирят “първа цигулка”, нищо че, ако се понапрегне мъничко човек, вероятно, доста би се затруднил да не открие някаква разлика между струнни и духови инструменти. Дори да говорим за “първата дупка”, ролята й далеч не е безусловно свързана единствено с обирането на каймака, даже напротив ... . А, иначе, пред закона всички сме равни. И всеки от тези всички е повече от на ясно, че някои са малко по- . А от по-то най- са ..., познайте! Суверенитетът за тях се изчерпва с техния собствен, а това протоколи от Киото и н’ам къде си не стават и за “задни цели”, щото идват доста груби за изнежените височайши меки части. “Най-добре се смее този, който се смее последен”. Доколкото знам, в либретото не е отредено тази партия да се изпълнява от претендиращото да е “най-разумното същество на планетата”. Към този момент аз лично не бих се наел да поддържам основателността на претенцията без огромни резерви, за Вас – не знам.
На дисплея мига удивителна в червено - споменът от миналата година, когато се хакнахме баш в сърцето на циклона, още мъждука и, по нововремски пример, отстояваме принципни позиции, че лани сме изкусали полагащата ни се порция овесена каша и сега заслужаваме нещо по-благо.
Близо два месеца всяка вечер тръпна в очакване Иво Андреев да се заклати кат’ папагал пред синоптичната карта. Не мога да си кривя душата - хвърлям по око и на каките по Нова. По-лесно ми е, някак, от тях поднасяната информация да возприимам - на първо четене поне, освен очи, улавят вяра. По някое време по всички сайтове и програми заприиждат едни слънца и температури, едни, приблизително, тотални липси на ветрове. И каза се: да бъде!
ИЗЛОЖЕНИЕ: Под въздействието на натъпкани с дивашки ентусиазъм дрешки и хиперкалорични енергоносители раницата добива приятно закръглени форми. Теглото й гони това на средностатистическо торбе цимент, но, преливайки в очакване като забравено върху порядъчно активиран топлоизточник прясно мляко, душата компенсира. Предстои участие в ежегодните зимни “игри на добра воля”.
Постановката е на сцена десетина години, но тоз път започва с немислимо закъснение – едва със зората, към шест и половина, “атомобилът” приклеква под тежестта на товарите, като хунза по Каракорумски урви, и запърпорва към старта, което ще рече нейде край гребена на вълната или най-актуалния ски-курорт на Балканите.
Докато пътуваме ми се струва, че добирането до разклона за “Демяница”, при т. нар. х-л “Бистрица”, ни коства безобразно много време. Тъкмо слизаме от колата и до нас кове мрачен “Голф”. Пилотът ни пита ще ходим ли нагоре по реката и след утвърдителния ни отговор се запътва към хотела, за да усмири “куч’тата“, изречено на уникалния диалект, достояние единствено на банскалии и то, предполагам, не на всички. Дешифрирането на туземното наречие отнема, хич да не е, десетина минути.
Корекцията в плановете, наложила се предишната вечер, изключва варианта да се изгърбим в желание да стигнем до Тевното преди да се стъмни /както се оказва впоследствие за добро/. Пантим двамина по долината. Чудно - реката свободна от снежна прегръдка. Време – бутиково: хладничко, с плахи опити за валеж и още по-плахи на слънцето да огрее. На десетина места пресичаме конуси на лавини – здрав сняг изсипа в началото на своя си месец на дядо Марто адашката-набор. Покривката е към метър и половина. Следите по пътя /от пешаци, скиори и снегоходци/ сочат посока надолу. Примирам от кеф, че сами ще нощуваме – освен контакт с ПЛАНИНАТА, търся, за малко, прекъсване на този с хората /или поне огромната част/. Правим по кадър на едва прозиращия “обгазен” Газей и снежните балвани край реката. Наближавайки хижата, до ушите ни стигат удари на чук връз желязо. Ядец! Генерират се в разположената под тази на “богоугодното” заведение генераторна сграда. Изчакваме ударите за малко да спрат и извикваме, за да срещнем след миг в лицето “духа от машинното”. Пред очите ни се материализира, облечен в грейка, силует, награбил чук и шило. Върху запасаното в долнището яке са прокарани презрамките на първото, а на главата са акостирали шапка и лента за уши връз нея. Одежди и собственик са обилно гарнирани с масло. Машинно. Изтормозвам бедните си очи, докат позная, че надписът на презрамките е “Диел”. Това ще да е Юсуф-хижарят. Заел се да освобождава генератора от ледена прегръдка /затуй ток няма/, както научаваме от него самия. Пита дали ще останем да пренощуваме. Потвърждаваме, на което отвръща, че идва веднага. Отправяме се към столовата. Докато се натуткаме, човекът пали печката и зачезва, а ние, преоблечени вече, скъсяваме дистанцията с нея на максимално търпимата минимална величина. Явява се домакинът, вече с нов имидж – “хигиенична чистота” /що за простотии раждат главите на рекламните специалисти, Боже! Дето е речено: “слушам и не вярвам на очите си”/. Както предполагам, това е той – Юсуф. Предлага ни чай, след което завързваме разговор. Лочим от чашите, а той от миниатюрно шишле, което я побира 50 г, я – не. Съдържанието /само да не останете с грешно впечатление, че то се предислоцира еднократно за цялата вечер – същността на табиета е в психическото му действие/ на последното едва ли представлява някому тайна. Научаваме, че е от “най-голямото село в окръга – Брезница”, а също и, че “може и да е второ, но не вярвам”. Работил известно време по строежите, но закъсал с бъбреците нещо и станал пастир в планината, след което се преквалифицирал в хижар, какъвто в Рила и Пирин трудно се среща. Още преди да споменем за намеренията си да лягаме, човекът запалва печката в отредената ни каюта, въпреки възраженията от наша страна, че и сами ще се справим - Любчо, завеждащ в групата този отдел, има в това направление бележити прояви при произволни условия /вероятно и друг път съм отбелязвал, че до момента единствено теракот не съм го виждал да запали, но не бих заложил и петак, че не е способен да го стори. Съветвам и Вас да не залагате срещу него/.
Оттегляме се в покоите. Спи ни се и на двамата. Печката изоставяме на произвола на съдбата, в следствие на което по някое време усещам, буквално до болка познатото, действие на работещи бургии, преимуществено в областта на тазобедрените стави /рядко носим чували и този път не сме в изключение/. След неколкочасова центрофуга в леглото, къде шест се излюпваме и заспускваме по посока на столовата. В сумрака ни срещат “Добро утро!” и пращящи в печката дърва. Делваме шоколад и половинка водица. “Благодарим и със здраве!” и – по пъртината. Напоследък Великият дух демонстрира трайно благоразположение към синоптици, шамани и прочие времеви гадатели. Достиганият от тях процент познаваемост гравитира край ненормално високи стойности, които този ден бележат пореден възход. Утро - идилия. Небето - ясно, към Мозговишка склоновете - злато. Ветрец освежава сънени клони и хора. Движим се в сянка – първо по пътя в гората, после по зимната. Навсякъде фирн. Към Тияците преминаваме на десния бряг на реката и, движени от творчески порив и “нетраещи, мъжки, юнашки сърца”, се насочваме леко нагоре, в резултат на което се забиваме на безобразно стръмен леден участък. Както очаквам, свличам се 10-15 метра /то ми е вече навик/, този път без жертви от страна на анатомията ми. Свръзката, както обикновено, се пуска по ръба на фантазията. Последната и този път не му изневерява – много са гъсти. Излазяме зад завоя на слънце и пред очите се ширват Валявишки циркус и, най-вече маршрутът - ръбът на едноименния чукар. Последният не изглежда много притеснително, но те и жените не изглеждат така. Не се сещаме за основателни причини да не си починем – неизвестни в уравнението вече няма /за ръба предварително нямахме много ясна представа/, времето - супер, за два часа ще изприпкаме до заслона /часовете са двойно/. Вода, енергани. Уж за малко, подмишваме пантите и отново в посока Дженгала. Ми, то, на паветата жълти по-трудно се ходи. Втръбяваме ските на раниците, свиваме вдясно и захапваме формиращите основата на реброто тераси. Не е нужно да споменавам, че тез дни зор видя апаратът. Наклонът започва да се увеличава, затова пък ръбът се стеснява. Старият се “окоти”. Аверът е “въздържал се” – читавите му “цвички” позволяват поддържането на такава позиция. Снегът вече поддава. Под краката ни клекът също предава. Склонът отляво, снежен изцяло, с височината все повече респектира. Този отдясно, грубо, си е отвесен. “Солим“ ръба. Не носим “канап”, а може би трябва. В нестабилното търся опора – ту сняг се свлича по някоя плоча, ту хлътвам до пояс в клека. Към края на реброто почивките за водопой, и не само, осезаемо зачестяват. Вкарвам и пикела в употреба. Три-четири местенца настойчиво питат “защо”. За връщане късно. Като примат се набирам по клони - изравям ги предварително от снега – по-ефикасен начин за напредване на акъла не ми иде. Нямаше да сгрешим, ако бяхме на този пасаж по-ранко. Поглеждам под мен към другаря – всичко е точно. Перспектива - ръбът към върха рязко променя посоката вляво и наклонът значително намалява. Естествено, няма как да видя на кво блъска склона оттатък. Безпокои ме липсата на възможности за солидна осигуровка. Посвещавам се изцяло на последните деликатни пет метра, делящи ме от очевидно по-обширна заравнена площадка, оградена от каменни блокове, дето нашият и съседният ръб /този над Превалските езера/ се сливат, за да продължат в едно “по-легално” нагоре. Най-сетне! Хвърлям товара на снега и поглед към връхната точка. Добре! Не изглежда проблемно. Тутакси започвам, обаче, да зъзна – вятърът почивка не знае. Долнището, вледенено от коленете надолу, е фанатично привързано към свръхмодернистични решения и категорично не желае да се отрече от тях. Вълнените ми ръкавици са мокри, потен съм целия, гладен и жаден. Незабавно противодействам. И Любчо излазва. Вода, шоколади. Правим опити да се свържем по телефона с близките “в базата”. Успяваме с два SMS-a. След двайсетина минути се понасяме към струпаните на върха каменни пирамиди. Погледа ми притегля Мозговишка порта – зер, из главата ми има блуждаещи въжделения. Най-сетне под нас се отваря и Белемето. Върхове, снегове и небе! И заслона! Красиво! Кой може точно да каже какво ПЛАНИНАТА ни дава? Чувствам метаморфозата на умората – на нектар се обръща хининът.
“Андреналиносан” се колебая /по ръба си шприцнахме доза прилична /, струва ли си да упорстваме за пълно реализиране на “пъклените” ми планове. Може би, утрото ще покаже. Снимки, много снимки. Към Момин двор по ръба. Преди седлото свърваме към заслона. Не личи наблизо да има човеци. Любчо дърпа - докато стигна, към небето дим се заизвива, а другарят се упражнява с лопата край прозореца на домакинската ниша. Захвърлям дисагите на снега пред вратата и влизам. Първо - дърва, колкото искаш. На печката – тенджера, чайници – екстра. Чистичко, спретнато. Заформяме леговище за авера върху две маси край печката. На мен, като по-стар, се полага леглото под стълбата. Хапване. Рязане на дърва няколко часа /оставени са бичкия, трионче, две брадви/ - да има за цялото време и след нас да останат. Дебнем залеза с надежда да се получи, но сме принудени да адресираме мераците си към утрото.
Който е бил на Тевното през зимата по пълнолуние при тихо време, знае. Който не е, му го желая! Неземен покой! Безкрайни красота и хармония! Усещане субективно - чувствам се в точното време на точното място.
Всяко нещо се заплаща. Ако нямаш късмета да си се случил с достатъчно здрав разум, разбира се, се лишаваш от значително повече, сравнено с необходимия минимум. Скротяваме се за сън. От време на време някой от двама ни се надига да захрани топлинния източник. При поредното от моя страна чувствам как усещам познати негативи. Изгорял съм – ясно. По-лоши са сърбежът и паренето в очите. Кой да слуша, като му приказват /през деня на няколко пъти съм подканен да направя нещо превантивно по въпроса/? И като текнаха едни сълзи - за неволята и простотията, за младостта и, може би, за още нещо /така и така съм заплакал/! Добре, че всичко свършва добре – за няколко часа болката отшумява /междувременно вкарвам един аулин, без да съм сигурен за какво точно служи/. Отнасям се към безкрая.
Екипажът е на крак към 6. Първият пролетен ден се задава с неприлично красив изгрев и е посрещнат с настроение с подобни характеристики. Сновейки насам-натам с апарати, вдъхновени, “творим” в трескав унес.
Извисяването на Слънцето ме кротва вътре и свеждам деня до лежане. От време на време обсъждаме варианти за утре, когато, ако добрите прогнози се сбъднат, възнамеряваме да изръшкаме Типиците, пък додето стигнем. В случай, че нещата поемат към “трети квадрант”, то Мозговица вече ни е позната. Преди да се стъмни стягаме, като цяло, багажа. И този път само разхождам газта. Оказва се, както винаги, че с храната можем да изкараме поне двойно повече време /при мен, когато съм ГОРЕ, консумацията доста се свива, от което следва, че, най-малкото, от икономическа гледна точка е по-оправдано да прекарвам на ВИСОКО повечко време. Трябва да питам у дома какво мислят по въпроса/. Част от излишното окачваме в плик на стената. Любчо навива часовника си за 4 и се изпружваме.
Непонятно как, по някое време и двамата се оказваме будни. Според другаря е точно за ставане и го правим. Първо – какво става на сцената. На запад шестваща оскъдно наметната, луната, в целия си блясък, съблазнява. Ясно е и, за зимна, простете – вече пролетна нощ, с видимост чудесна /важно е, защото не разполагаме с надеждни източници за осветление/, но вятърът не се шегува. Тръгваме, пък ... . Палим десетина, предварително пръснате из заслона, свещи и се почва – оправяне на бърлоги, шоколад, вода, кофражиране, ските - на раниците, котките - на краката. Любчо ме черпи две двойни /ръкавици/. Излизаме. Лошо! Ужасно студено! От север силното веене скача към неистови пориви. Сецнатият ни от студа и вятъра ентусиазъм мигом зачезва /моят със сигурност/. През прясноохладения ми мозък се зареждат в безкрайна редица едни и същи въпроси: “къде” и “защо”. Но, и тоз път сърцето взима на разума преднина. Подхващаме зимната с максимално възможната скорост. Валявишки чукар ни прави някакъв завет, но то е за малко – докато се усетим, вече сме на седлото между него и висналата над портата чучка. Заслужава си гърча. Невероятна графика твори Луната – гонещи абсолютното черно, тънещи в мрак долини и гори с уникални надстройки от върхове и била, чиито стени във всевъзможни посоки, в многозначимо мълчание блестят или в сянка тъмнеят. Далеч в ниското - друг свят - светлините на Банско. От идилията ме изтръгва поредния порив – без малко да ме събори. Поемам по билото, стараейки се да ползвам за завет всяка възможност. Хвърлям жален поглед към стаилото се на циркусното дъно тъмно петно на заслона – мястото е страхотно, печката – също! За момент ми се приисква да се върнем, но ми минава. “Рубиконът” е първата крачка надолу. “Налага се” да използваме шанса – условията са почти идеални. С утрото се надявам и вятърът да утихне. Грабваме пикелите и продължаваме. Скалите на места са голи. Държим по-полегатия южен склон и се взираме в мрака. Търсим небезизвестната верига. Ето къде е. Докопвам я и се спускам към потъващото в тъмнина неизвестно. По трасето надолу сняг почти липсва. Наклонът нараства. Достигам масивна скала, за която е закрепен парапета. Отгоре се разнася трясък от освободил се от хватка балван. Прилепвам към стената. Хубаво е, че тук се движим на по-голяма дистанция. Характеристиките на звука не оставят у мен и капка съмнение, че, във всички случаи, главата ми няма шанс да спечели от среща с подобна маса. Разминават се, слава Богу! Любчо пита дали съм добре. Всичко е точно. Моля го да изчака на място, за да приключа с пасажа. Довличам се до портата и извиквам нагоре. Тук нагнетеният вятър бръсне ужасно. Предпочитам да движа. По-бързо. Докато чакам, оглеждам пътя нагоре /вариантът с подсичане към Винарската не ме кефи в момента, а справката с личния опит сочи абсолютната основателност на израза “по-полеко, та далеко”/. Любчо едва е пристигнал и тръгвам. Ръбът в началото не е много ясен. Затова пък сняг има, че и хартисва. Попадам на верига. Не знам за съществуването тук на такава, но идва навреме. На места е под половин метър здраво сбит сняг. Откопавам я в началото, додето мога, след това се отказвам. Точно тук котка на свръзката декларира /отново нововремски похвати/, че тормозът й стига. Неколкократните опити отново да бъде впрегната в работа не бележат успех /не е автомат, а мястото е безкрайно неподходящо за подобно упражнение/. Притеснен съм - не оставяме почти никакви следи върху покривката, но другарят продължава уверено да цепи след мен “на куц”, т.е. един “окотен” крак. До връхната точка ръбът е снежен изцяло – нереално семпло и много красиво. Допада ми - напомня от Далечния Изток творение, в което две щрихи/думи казват всичко. Склоновете, чието сечение експлоатирам, гъделичкат разположените, предполагам, над бъбреците ми жлези. Музика е звукът от захапващия сняг метал. Горе сме. Почивка. Вече светлее. Графиката безвъзвратно си заминава. Вятърът, като че ли, е заслабнал. Питам за час. Отговор – 6. Че ние за норматив го “изяждаме” – лятно време за час разстоянието трудно ще се покрие. Уведомен съм дискретно, че, вместо в 5, сме тръгнали в 4 и четвърт. Не нося часовник, а аверът го забелязал едва при “монтажа” на котките и решил да ме “жали”. По отношение на звъненето в 4 /за когато, уж, бе навит часовника/ и дума не мога да кажа. Пускаме се в диагонал към Винарската. Може би тук не държим най-добрата линия за придвижване. Достигаме портата без проблеми. Денят се очертава чудесен, та пропускаме тази височина /резервните варианти към долините/. Излизаме от сянката на Валявишки чукар /дали съм защитен с очила и крем?/. На места по билото нагоре можем да избираме по що да ходим – сняг ил земна твърд. Бегли човешки следи се преплитат с кози такива и на други животни. Към Голямата страна зърваме една от рогатите твари. Гледката на Газей с Полежаните, бастионите на Валявишки циркус и надничащите зад тях и встрани /Кралев двор, Каменица, Яловарника, Зъбът и Куклите/ радва окото, но акцентът е преди ден изкачения ръб. Напред панорамата е малко по-плоска и постна – светилото вече е твърде високо. Небето е цялото синьо. Люби въобще не е минавал по маршрута. По Типиците моят актив не е зимен. Радвам се, но в очакване стомахът се свива. На що ли блъскат в момента Василашки чукар и между Типиците “Малкото конче”? Идеята е, по възможност, да стигнем Тодорка и от там, по пистите, Банско или “Демяница” през Василака. Наближаваме “конната база”. “Мустангът” няма вид на много изнервен. Спътникът ми, стар гаучо, ще обяздва без нагайка и шпори /пикел и котки/. Не одобрявам на глас, но думата нямам - всеки избира. Минаваме, за мен, неочаквано бързо и лесно. В далечината, по билото преди Възела, зърваме 5-6 кози, чието внимание и за миг не можем да приковем – явно, не сме достатъчно атрактивни /подозирайки какви аромати разнасяме, страхувам се, че хора биха избегнали нази по същия начин/. По желание на другаря, преди да изчезнат, успявам да снимам на 3 от тях “задните номера” /апаратът е с малки възможности за оптично увеличение/.
Снегът взе да омеква. Колената ми - също. Поведението на краката ми подозрително започва да наподобява пипала на сръбнал октопод. Нещата отиват към движение на автопилот, а “охолната“ среда все още не предполага преминаване към такова. Василашки чукар ще е друг път – умората и липсата на “канап” натежават /ако я нямаше първата, сигурно бихме се пуснали/. Трудно се взема такова решение след толкова дълго очакване, но ... . Поглеждаме, аз с мъка, Тодорка и хващаме от Възела вляво да търсим удобно за спускане в циркуса място. Опипвам с очи Бъндеришкото било. Ужасно далече, в ниското, личат под снега равнини на замръзнали бисери. Прехвърлям останали в главата ми файлове за този участък. Помня добре, че няма конкретно препоръчително място. Залагам на едни, едва подаващи се от снега, скали и започвам да слизам край тях. Любчо решава, че мястото заслужава да вкара и пикела в употреба. Добираме се до обширна тераса. Пробвам вариант за продължение, но го отказвам като твърде рисков, предвид че другарят “на бос крак” си шляпка /без котки/. Търся по-приемлив маршрут. Под терасата заобикалям скална стеничка. С лице към склона и от нея прикрит се насочвам право надолу, за свръзката правейки възможно по-дълбоки стъпки. Наклонът не заслужава пренебрежение. Моля да бъда изчакан. След този пасаж екшънът свършва. Снегът вече лепи. Котките преминават “в запаса”. Не искаме и да мислим, че можем да се спуснем със ските - нямаме сили. Изпълнението би могло без резерви да се номинира за “най-дългото носене на ски през Пирин”, но кво от туй? Чувстваме се прекрасно. Включваме се, търсещи хижата, в оставени от ски и снегоходки дири. Върховете отново ми се виждат огромни – разминаваме се с тях с тъжна скорост: те – нагоре, ние - не. След Юсуф, хижарят на “Вихрен” е първият срещнат човек. Вкарваме по два чая на припек и продължаваме по утъпкано от машина трасе, пресичащо 4-5 огромни лавини от по няколко стотици, може би хиляди, кубически метра сняг, пуснали се по Вихрен. Гмурваме се в гората. Правим опит, след “Бъндерица”, за продължение по пътеката, но бързо ни минава и отново подхващаме пътя.
Край - наближаваме пистите. До сега не сме ги виждали. Лоша работа – дума да няма! Ще берат “ягоди” банскалии и не само те, ама, де, да видим! Щото едно е цял живот ПЛАНИНАТА да те храни /физически и духовно/ и да остане и за тези след теб, па било то менюто да е, образно, само хляб и сирене /физически; за духовното съм неспособен да формулирам/, съвсем друго еднаж-дваж да задълбаеш лъжица в хайвера и след това “цял живот – смърт”. И най-лошото не е, че късогледите, по-точно, може би, слепите, банскалии и техните “благодетели”, т. нар. инвеститори /за мен клиенти на г-жа Карла дел Понте/ ще цицат от тази гърда, най-вероятно, само няколко зими, след което благината ще секне. Първо – проблемът е техен и второ /много по-важно/ - те го родиха. Страшно е, че ПИРИН вече не е и никога няма да бъде същия! За жалост, за коригиране на човешките желания, които в огромната си част представляват чиста проба лакомия, няма измислени средства. Пък и колко ли биха потребили такива? То е като да си направиш сепуко, щото човек, май, не е нищо повече от недоволство, искане, недоволство прим и т.н. до безкрай. До края.
Може смъртта да е част от живота, но тя, сама, за продължаването му не е достатъчна.
В резултат на 4-дневната ни афера братя Мангасарян се сдобиват с нови братя. След слизане с кабинката и лудо препускане през града, към 15 и 25 сме на автобусната гара. Преобличаме се и зачакваме превоза в 16 и 20. Умишлено пропускаме този в 15 и 30 – твърде много предвижда законът за престъпления против мира и човечеството - нямам против да разгледам Хага, но, предпочитам, не в раирана премяна.
ЗАКЛЮЧЕНИЕ: Ако дума е в състояние да предаде туй ГОРЕ /ски-зоната тук не я включвам/, тя е ВЪРХОВНО!!!!!
Дори да е само буквално. А то, определено, ама никак, не е!!!!!

Благодаря ти!

Браво! За пореден път осъзнавам, че ни липсват по- силни думи от "браво". Просто невероятно!!!

Кога ще видим снимки?
Кога точно правихте прехода?

такива. Не стига че отишли там ами и хубаво го написали.

... авторът днес е рожденник и приема поздравления!

Благодаря за добрите думи!
Свръзката има ангажимент за снимките, но не знам кога ще смогне. Аз не съм в състояние да се справя с тази задача.
Описаното се осъществи в периода 20-23 март 2005г.
Със здраве!!!!!

Е, щом е тъй, да е жив и здрав!

Да продължава с пълна пара да броди, а после да описва преживяното така, както той си умее, щото да четем повече вълнуващи пътеписи.

Поздрав!
Стефан

ЧРД! Да си жив и здрав!
Да пишеш всеки път, че е рядко добър стила ти.

Да те питам сега- би ли описал екипировката и на двама ви. Най- вече ме интересуват обувките, ските, котките- марката, вида, съвместимостта им едно с друго. С обувките за пантите колко време може да се ходи без да се уморят краката в сравнение с нормални зимни обувки- т.е. ако си без ски, би ли предпочел други обувки- пластмасови, но не за панти- за ходене?

Някой по-горе бе писал, че "браво" не стига. Прав е!
Както казваш думите не могат да предадат всичко, но си се справил доста добре. Все пак мисля, че вече знам в коя планина ще съм около 24 май

Ето ги и снимките
[линк]
[линк]

[линк]
[линк]

Благодаря момчета,
Иска ми се да съм била там и тогава,
съпреживявам през вашите очи
На рожденика - ето това се казва да си подариш преодоляно предизвикателство! Дай боже на всеки планинар!

Разкошни снимки. И количество, и качество- в достатъчно количество.

Супер!

тц... при мен на операта не работи коректно сайта.

Екипировката и на двама ни е сравнително сходна(повечето неща сме си ги купували заедно),не особено модерна и качествена ,но върши работа:
раници Алп"-мойта 60 литра,а на Смилен малко по-голяма.Имаме ги повече от 10 години и ни вършат перфектна работа-вече се поокъсаха и плачат за смяна,но аз лично мойта докато не я разпарцальосам напълно нама да я оставя(прекалено много сме преживели заедно а и ми е много удобна)
котките са ни стаи български,с върви.По добре са от нищо,но отнема много време да ги сложиш;връзките често се разхлабват и могат да ти изиграят лоша шега в неподходящ момент ,а като замръзнат си е цяло приключение да ги свалиш или сложиш отново.На този преход за сетен път се убедих,че трябва да си купим автоматични(все го отлагаме поради причини известни на всички...)-има сравнително евтини(70-80лева) и прилични в противопожарния магазин срещу София-ленд.
По отношени е на обувките мога да кажа че никога не сме ходили с маркови зимни обувки предназначени само за ходене(така че някой друг ще трябва да сподели мнение и опит).Преди да си купим пантите ходехме с обувки от "помощите"-много здрави,тежки,сравнително евтини и вършеха работа.За комбинираните ски обувки мога да кажа че много зависи какви ще използваш.До педи две години и двамата ходехме със Сан Марко(много стар модел-не знам точно колко...) и най - въжделената ни мечта беше да стигнем по-бързо целта си за да ги свалим.Убиват,когато си без ски и котки не държат добре на сняг и на оголени участъци,по-продължително ходене с тях(особено без ски) си избива на мазохизъм.Лошото тук е че ако си решил да ходиш с панти и искаш всичко да ти е перфектно по мои сметки трябва да инвестираш около хиляда лева,а това не е по силите на всеки(на моите със сигурност).От пазара пред стадион Юнак може да си купиш всичко за сравнително прилична сума(300-400лв.)и с прилично качество втора ръка.Като начало това и препоръчвам,но обърни най -голямо внимание на обувките-това е разковничето.Пантите и ските не са толкова важни-аз перкам вече 10 години с една Тиролия втора ръка и съм много доволен от нея;при Смилен положението е същото ,но той е със Силврета300.Та да се върна на обувките,че нещо се отплеснах-преди две години най- после съумях да си купя нови комбинирани обувки и направо се родих.Взех си НордикаТR10 от магазина до Кошарите за 300лева,това беше най-приличното като модел и цена което можах да намеря(за Динафит ми искаха между 400 и 600 лева и то за сравнително стари модели).Сега направо съм си като в РОЛС-РОЙС с тях-миналата зима когато ходихме на Тевното съм припкал с тях от х.Каменица до София(до Попина лъка със ските а от там до Лиляново пеша по асвалта)и се чувствах комфортно.Тази година както си разбрал от пътеписа повечето време ходих с тях и без котки и се държаха чудесно.Така че мойто мнение е че с подходящи такива цървулки няма да имаш ядове както със ски така и без тях.

Много поздрави на всички и много красиви и вълнуващи преживявания по планините!!!
П.С.:Надявам се да се видим пак на някоя сбирка на клуба !

Движили сте се предимно по ръбовете- лавинобезопасно, но интересно. Интересува ме дали по този маршрут може да се мине лятото, или наличието на сняг способства това? Доста по- различен е варианта на Аспарух Марковски в неговия Планински зимен пътеводител.
От Възела през Главншка надолу ли минахте, или през Бъндеришки чукар, или как?

Не съм се качвал по северния ръб на Валявишки чукар и затова съм сложил като основен вариант познатите ми зимни пътища - новата колова маркировка през Винарската порта, Мозговишки чукар, Мозговишка порта и оттам на Валявишки чукар, или от южната му страна.
Но и този вариант направо по ръба на Валявишки чукар е включен като още по-лавинобезопасен (благодарение на тхе десигнера).
Само че, това преходче от Валявишки чукар до Момин двор си е просто за spass и с нищо не е по-безопасно, отколкото направо от Валявишки чукар към Тевното езеро. Ами, допълнителна здравословна следобедна разходка
А за Възела - аз както четох, не са минали през него, нито през Бъндеришки чукар, а са слезли по традиционния път в Бъндеришкия циркус.

Планински зимен пътеводител

Благодаря на всички за добрите думи и пожелания!

За Аспарух:
Не мисля, че съм написал да сме ходили "от Валявишки чукар до Момин двор". Може и да не е предадено добре, но съм имал предвид посока, а не точка.
Според мен минахме през Възела или поне през това, което аз знам като Възела - мястото, където от Главното било се отделя Тодориното.

А, сега, Отче, да дойдем на въпроса:
През лятото не би трябвало да има проблеми с минаването, като допускам, че на някои места е възможно да се заформи известна борба с клека, ако се следва стриктно описания маршрут.
Не ми е много ясно какво точно имаш предвид, но не мисля, че вариантът на Аспарух е доста по-различен - изкачването ни бе по посочения от него като резервен такъв.
От Възела продължихме съвсем малко по билото и се спуснахме в циркуса преди да стигнем до портата.
Ако желаеш, разгледай четвъртата отзад напред снимка /първата с човешка фигура на нея/! Дългото езеро /не се вижда/ се пада под десния долен ъгъл на снимката. Възелът /според мен/ се вижда най-горе на билото в крайно ляво. Портата, през която минава лятната пътека, е вдясно по билото, но на снимката не е хваната. Под чучката, която се вижда в десния край на билото, ясно личи терасата, за която съм писал. На самия ръб на терасата, в най- левия й край, има едно по-голямо скално петно /стеничката/. Ние се спуснахме по "вертикала" от билото до нея, а след това, като я заобиколихме отдясно, се хванахме горе-долу по сянката, която се вижда под стената.

Бъдете здрави и приятно посрещане на празниците!

"Към Момин двор по ръба. Преди седлото свърваме към заслона."

Така е, прав си, не съм чел внимателно. Бях забравил второто изречение.
За Възела - вярно, оттам сте минали.
Весели празници и от мен!

Планински зимен пътеводител