ако разрешите...

здравейте...дълго се чудих в кой клуб да се запиша..но ето че видях вашият прекрасен клуб и реших ...той е за мен:)предварително ви благодаря за гостоприемството:)публикувам нещо на Маркес което ме впечатли много,а предполагам и доста от вас..но е хубаво да си го припомним пак...прощалното писмо.....иначе ви желая да сте все усмихнати и да се обичате:)

Ако Бог забравеше за момент, че съм една парцалена кукла и ми подареше късче живот, може би нямаше да казвам всичко, което мисля, но със сигурност щях да мисля всичко това, което казвам тук.

Бих придавал стойност на нещата не спрямо това колко струват, а спрямо това, което означават.

Щях да спя малко, да мечтая повече, защото за всяка минута, когато затваряме очите си, губим 60 секунди светлина. Бих продължил, когато другите спираха, бих се събуждал, когато другите спяха. Бих слушал, когато другите говореха и колко бих се наслаждавал на един хубав шоколадов сладолед!

Ако Бог ми подареше късче живот, бих се обличал просто, бих лежал по очи пред слънцето, оставайки непокрито не само тялото си, но и душата си.

Боже, ако можех, бих изписал омразата си върху леда и бих чакал да изгрее слънцето. Бих изрисувал върху звездите с вдъхновението на Ван Гог едно стихотворение на Бенедит, а песен на Шерат би била серенадата, която бих подарил на Луната. Бих поливал със сълзите си розите, за да почувствам болката от прегръдката им...

Боже, ако имах едно късче живот... Нямаше да оставя да премине дори един ден, без да кажа на хората, че обичам, че ги обичам. Бих накарал всеки мъж и жена да повярват, че са мои любими и бих живял влюбен в любовта.

На хората бих посочвал колко грешки правят, като мислят, че спират да се влюбват, когато остареят, без да разбират, че остаряват, когато спират да се влюбват! На малкото дете бих дал крила, но бих го оставил само да се научи да лети. На възрастните бих показал, че смъртта не настъпва в резултат на преклонната възраст, а в резултат на забравата. Научих толкова неща от вас, хората... Научих, че всички искат да живеят на върха на планината, без да знаят,че истинското щастие се намира в начина, по който изкачваш стръмния склон. Научих, че когато новороденото за първи път стисне в малката си длан пръстта на баща си, го пленява завинаги.

Научих, че човек бива оправдан за това да гледа другия отвисоко само, когато трябва да му помогне да стане.

Винаги трябва да казваш това, което чувстваш и винаги да правиш това, което мислиш. Ако знаех, че днес би бил последният път, когато щях да те гледам как спиш, бих те прегърнал и бих се помолил на Господ да мога да стана пазител на душата ти. Ако знаех, че това ще бъде последният път, когато те гледам как излизаш от вратата, бих те прегърнал и бих ти подарил целувка. Ако знаех, че това е последният път, когато ще чуя гласа ти, бих записвал всяка твоя дума, за да мога да ги слушам отново и отново. Ако знаех, че тези са последните моменти, когато те виждам, щях да ти казвам “обичам те” и нямаше глупаво да мисля, че ти вече го знаеш.

Винаги има едно утре и животът ни дава и други удобни възможности, за да направим нещата така, както трябва, но в случай, че направя грешка и ни остава само днес, бих искал да ти кажа колко те обичам и че никога няма да те забравя.

Утре-то не е гарантирано за никого – нито млад, нито стар. Днес може да е последният път, когато виждаш хората, които обичаш. Затова не чакай повече, направи го днес, защото ако утре-то никога не дойде, със сигурност ще се разкайваш за деня, когато не намери време за една усмивка, една прегръдка, и беше много зает, за да направиш действителност последното им желание. Дръж тези, които обичаш, близо до себе си, кажи им шепнешком колко много имаш нужда от тях, обичай ги и се отнасяй с тях добре, намери време да им кажеш “извинявай”, “прости ми”, “моля те”, “благодаря” и всички думи, изразяващи любов, които знаеш.

Никой няма да се сети за скритите ти мисли. Поискай от Господ силата и мъдростта, за да ги изразиш. Покажи на приятелите си какво

"...и ще изпиша омразата си върху леда и ще изчакам слънцето да изгрее...":)

Да, това писмо е великолепно!!!....Води до дълбоки размисли.
Обаче доста отдавна се върти из клубовете, така, че бъди подготвен и за ситуацията никой да не се включи тук и да пише......
Достатъчно е, обаче поне да го прочетат повече хора!

Трябвя да се живее!

Ami kakwo move powe4e da se dobawi. Wsi4ko e kazano mnogo tio4no.

Samo edin wapros kam teb - ot lubow kam istinata. Siguren li si 4e towa e ot Markes?

somewhere on the border between these constellations

и кво?
бе вие не четете ли?
не мога да повярвам, че човек, който чете автора в оригинал ще поства едно и също нещо по 500 пъти из клубовете. не мога да разбера тази мания да се повтаря едно и също нещо от маркес или който и да е било друг автор. ако не можете да измислите нещо сами, поне сменяйте пасажа. прочетете някой роман на маркес ор съмтинг. аман от това прощално писмо .

Красиво и истинско... Защо ли трябва да знаем, че нещо е за последно, та да го оценим?

:)публикувах въпросното писмо тук ,не за да покажа ,че и аз чета ,а още по малко за да го видите за пръв път...въртяно е и ще продължава да се върти из клубовете....просто наистина ми харесва ,а и смятам че всеки път когато го прочете човек се замисля...за всичко..поне за секунда,но нима това не е достатъчно:)?иначе тепърва се надявам да намеря приятели тук:)и ще има за какво да си говорим-сигурен съм:)

"...и ще изпиша омразата си върху леда и ще изчакам слънцето да изгрее...":)

ами сигурен съм..в това че писмото е на Маркес:)...но ето нещо за да те убеди и теб..това е увода преди писмото:)

Габриел Гарсия Маркес се е оттеглил от публичния живот по здравословни причини - рак на лимфните възли. Състоянието му се влошава с всеки изминал ден. Прощалното писмо, което следва, бе изпратено от писателя на неговите приятели.
иначе ..истината,само истината и нищо освен истината:)

"...и ще изпиша омразата си върху леда и ще изчакам слънцето да изгрее...":)

това е встъпителния ми акт за членството ми в този клуб-сигурен съм че твърде много сте виждала това писмо:)и какво от това?:)нима Ви заболя да го четете отново?с риск да Ви обидя искам да Ви кажа ,че не всичко в този живот е оригинално и авторско..ако можех да напиша нещо такова бих бил щастлив,но просто го чета и все пак ми харесва...или ако перифразирам-нищо в този живот не е истински наше освен самите ние ,но и нашата личност е взаимствана от други:)смятах да публикувам нещо от Карлин,но след Вашия коментар ще се въздържа и ще си го оставя за собствена консумация:)надявам се не съм бил груб"ат ани уей" и искренно се надявам ,че сте някъде там и се усмихвате в момента:)
п.п.-100 години самота са ми много;)

"...и ще изпиша омразата си върху леда и ще изчакам слънцето да изгрее...":)

искренно благодаря за радушното приемане:)в този свят на злоба и ненавист(която за жалост имам нещастието да познавам отблизо...професия ми е)всеки акт на доброта и ...абе изобщо всичко хубаво ме радва безкрайно и ми дава много...Благодаря!!!!и понеже виждам че сте ценителка бих искал да споделя още един пасаж от любима за мен книжка който казва много...почти всичко:)



Цвета на житото


МАЛКИЯТ ПРИНЦ
Антоан дьо Сент Егзюпери



…Но се случи така, че след като дълго бе вървял сред пясъци, скали и снегове, Малкият принц намери най-сетне един път. А пътищата винаги водят при хората.
- Добър ден – каза той.
Беше стигнал до градина с цъфнали рози.
- Добър ден – казаха розите.
Малкият принц ги погледна. Всички приличаха на неговото цвете.
- Кои сте вие? – попита ги той смаян.
- Ние сме рози – казаха розите.
- А! – рече Малкият принц.
И се почувства много нещастен. Неговата роза му казваше, че тя е единствена по рода си в цялата вселена. А ето че тук, само в една градина, имаше пет хиляди такива, всичките като нея!
“Ако види това – каза си той , - тя ще бъде много обидена…”
А след малко си каза: “Аз се смятах богат, защото имам едно-единствено цвете, а съм притежавал една обикновена роза…” И легнал на тревата, той заплака.
Тъкмо тогава се появи лисичето.
- Добър ден – каза лисичето.
- Добър ден – отговори учтиво Малкият принц и се обърна, но не вида нищо.
- Аз съм тук, под ябълковото дърво…
- Какво си ти? – каза Малкият принц. – Много си хубаво…
- Аз съм лисиче. - рече лисичето.
- Ела да играеш с мене – предложи Малкият принц. – Толкова ми е тъжно…
- Не мога да играя с тебе – каза лисичето. – Аз не съм опитомено.
- Ах, извинявай – рече Малкият принц.
Но след като помисли, добави:
- Какво значи “да опитомяваш”?
- Това е нещо отдавна забравено. То значи “да се свържеш с другите”.
- Да се свържеш с другите ли?
- Разбира се – каза лисичето. – За мен сега ти си само едно момченце, което прилича досущ на сто хиляди други момченца. И не си ми потребен. А и аз също тъй не съм ти потребно. За теб аз съм една лисица, която прилича досущ на сто хиляди други лисици. Но ако ти ме опитомиш, ние ще сме си потребни един на друг. За мене ти ще бъдеш единствен в света…Ще разпознавам шум от стъпки, който ще бъде съвсем различен от всички други. Другите шумове ме карат да се крия под земята, шумът от твоите стъпки ще ме вика като музика да изляза от дупката. И освен това погледни! Виждаш ли нататък житните нивя. Аз не ям хляб. За мене житото е безполезно. Житните нивя не ми припомнят нищо. А това е тъжно! Но ти имаш коса с цвят на злато. И когато ме опитомиш, ще бъде чудесно! Житото, което е златисто, ще ми напомня за теб. И шумоленето на вятъра в житата ще ми бъде приятно…
Лисичето млъкна и дълго гледа Малкия принц.
- Моля ти се…опитоми ме – каза то.
- Какво трябва да направя? – каза Малкият принц.
- Трябва да бъдеш много търпелив – отговори лисичето. – Отначало ще седнеш малко по далечко от мене, ей така, в тревата. Аз ще те гледам с крайчеца на окото си и ти няма да казваш нищо. Езикът е извор на недоразумения. Но всеки път ти ще можеш да сядаш малко по-близо…
Така Малкият принц опитоми лисичето. И когато наближи часът на заминаването, лисичето каза:
- Ах!….Аз ще плача.
- Ти си виновно – каза Малкият принц, - не ти желаех никакво зло, но ти поиска да те опитомя…
- Разбира се – каза лисичето.
- Но ще плачеш! – каза Малкия принц.
- Разбира се – каза лисичето.
- Но тогава ти не печелиш нищо!
- Печеля – каза лисичето – заради цвета на житото.
И добави:
- Иди да видиш отново розите. Ти ще разбереш, че твоята е единствена в света. Сетна ще се върнеш да си вземеш сбогом и аз ще ти подаря една тайна.
Малкият принц отиде да види розите.
- Вие никак не приличате на моята роза, вие не сте още нищо – каза им той. – Никой не ви е опитомил и вие не сте опитомили никого. Вие сте сега такива, каквото бе моето лисиче. То беше лисиче, подобно на сто хиляди други лисичета. Но аз го направих мой приятел и сега то е единствено в света.
-И розите се почувстваха много смутени.
- Вие сте хубави, но празни – каза им Малкият принц. – За вас не може да се умре. Разбира се, някой обикновен минувач ще помисли, че моята роза прилича на вас. Но тя сама има много по-голямо значение, отколкото вие всички., защото тъкмо нея съм поливал аз…Защото тъкмо нея слушах да се оплаква, да се хвали или дори понякога да мълчи. Защото тя е моята роза.
И се върна пак при лисицата:
- Сбогом …-каза той.
- Сбогом – каза лисичето. – Ето моята тайна. Тя е много проста: най-хубавото се вижда само със сърцето. Най-същественото е невидимо за очите.

Да, аз например го чета за пръв път

Чак до дълбоки размисли не ме докара, но се радвам че има такива хора