трогна ме...

тук мислех да споделям по нещо от идеята на поетичния ...няма да го определям точно, би трябвало да не се затваря в рамки, си мисля

първо си мислех , всеки ден да поствам по нещо, но вероятно ще го правя, когато има хъс, каня всеки с идея да се мушне...

Да си вземем сбогом с онази любов,
без която никак не можем.
Не е лесно, не е лесно,
у дома да се връщаш,
да се връщаш бездомен.

И все по далече, и все по назад,
стъпки остават, остават зад мене.
И от просяк по-беден, и от граф по-богат
аз вървя и раздавам надежда.

И събирам, раздавам, дори не броя
своите срещи в града милионен.
Аз вървя, за да търся в теб любовта,
любовта без която не можем...


танцувай по ръба на острието

Щом сме с песни
"Онази нощ
Когато бях далеч
Ти ме викаше, нали
Но твоят глас
Не стигаше до мен
Заглушен от чужди лъжи

Сълзите ти
Да видя не можах
Ослепен
От блясък фалшив
Изгубен бях
По вятъра вървях
И не знаех
Че мен чакаш ти

И от болка пиян
Те проклех за това
Че отново съм сам
И боли любовта

Боли
И ръцете си мразя аз
Защото друга прегръщах с тях
И до кръв
Прехапвам устни пак за това
Че не целуват отново теб

Жива рана
За мене вече си ти
Жива рана
Във мене боли"

Всеки носи някакво име, но малцина стават имена...

Аз намерих звездичка сребриста,
видях неспокойно как свети.
Може би си я измислих
и подхврлих я към небето.
Тази моя звезда е различна.
И мрачна, и неудържима.
Имах нужда да я обичам
и я кръстих с вълшебно име.
Тя излъчва сияние нежно
като дъх на вечерен вятър.
Щом съм с нея ми е безбрежно.
И винаги ми е лято.........
Аз намерих звездичка сребриста
на звездите сред безброя.
Сега уча се да не искам
да е само моя.......

Дори когато се разлива лятото
във своите отблясъци зелени............
Нагарча в сладостта си красотата
и отминава си..............
несподелена..

Искам с някого да повъвим-
ей така - до края на земята,
после под дъжда да помълчим
и да чуем заедно тревата.

Да позъзнем тихо във нощта,
само с поглед да се наговорим,
да си поделим една мечта,
да се стоплим на искрица огън.

Да преспим в незнайната гора,
да ни светят две звезди отгоре,
и да се събудим сутринта
по-добри от всички други хора.

И да си поговорим пак на Ти,
пак да тръгнем към безкрая,
искам с някого да повървим
и да се обичаме до края...

танцувай по ръба на острието

КОГАТО СИ НА ДЪНОТО
Когато си на дъното на пъкъла
Когато си най тъжен и злочест
От парещите въглени на мъката
Си направи сам стълба и излез
Светът когато мръкне пред очите ти
И притъмнява в тези две очи
Сам слънце си създай и от лъчите
Създай си стълба и по нея се качи
Когато от безпътица премазан си
И си зазидан в четири стени
От всички свои пътища премазани
Нов път си направи и сам тръгни
Трънлив и зъл е на живота ребуса
На кръст разпъва нашите души
Загубил всичко, не загубвай себе си
Единствено така ще го решиш

танцувай по ръба на острието

МРАЧНА ИЗПОВЕД

След мен отдавна тъмна сянка броди.
Не ми оставя нито миг покой.
И чак когато слънцето заходи,
избавям се аз от кошмара свой.

Безплътен призрак в мен се е заселил.
Той в мислите ми ден и нощ кръжи
и странно откъде се е преселил,
та на сърцето ми така тежи.

Не зная луд ли съм, или пък полудявам,
но че дъха му втрисащ чувствам аз,
със страх стаен, смирено си признавам,
обзет от ужас в тоз злокобен час.

Махни се, призрако! Оставяй ме на мира!
Аз искам да съм със свободен дух!
Мощта ти призрачна не ще ме спира!
Ще те направя аз на прах и пух!


Нищо по-умно не можах да измисля...

Доброта

Понякога съм толкова добра,
че цялата настръхвам и боли ме
и вените ми сплетени в гора,
ми търсят ново благородно име.

Понякога съм светла като мед.
Тогава свтли устни ме обичат.
Понякога съм златен слънчоглед,
красив като главата на момиче.

Понякога съм бяла и добра.
Кака рядко ми се случва да съм бяла!
Тогава искам сън да подаря
на всекиго. И свойта обич цяла

да чупя на парченца от стъкла,
да пръсна и добри ръце да сгрея.
И дала сок на нечие стебло
да пазя свойта тайна, че живея!

танцувай по ръба на острието

Там някъде в облаци, в луди лози,
от мигли запазили дъх на сълзи,
от морския дом на соления рак,
от някакъв стар, омагьосан син бряг

внезапно се ражда и тръгва към мен
(когато не е нито нощ, нито ден)
не плах, сивоок, бледосинкав и тих,
а жив, поразяващ, неистов мой стих.

Аз падам във двете му властни ръце
и моето момичешко пъстро сърце
вибрира в мен като щастлива пчела,
Не чакам познатото тръпно "Ела"!

Аз тръгвам след него и знам, че е мой,
на моите мисли блестящият рой
то грабва. Къде съм? Сънувам ли? Аз
попадам във някакъв бронзов Бургас.

Слънце с магия на златен фонтан
изригва от мекия свод разлюлян.
А някаква матова странна зора
ме прави щастлива и нежно добра.

Дълбоко във хиляди живи води,
в делфини, в звезди, невидени преди,
в събуждане кратко на морския фар
откривам учудена някакъв чар.

Защото до мене, разгърден и бос,
реален и жив като ден и въпрос,
е моят стих - трескав и толкова млад,
единствен обичан, единствен мой брат.

Аз следвам на времето светлия ход
и искам, как искам след можа живот
пак някой да трепне, внезапно спасен,
открил в моя стих своя пристан зелен

Незная какво искам, но знам как да го постигна.

Ей, Гардфилд, това не те ли кара да мечтаеш:

Тоя влак за Бургас е тъй бавен.
Аз сънувам дъждовния плаж.
Там е моя живот-моя странен
и единствен словесен пейзаж.
Там съм целият аз-там забравям,
че съм кратък и лош-че съм аз.
Глас на гларус и аз осезавам
тоя целия свят....Там в Бургас,
аз умирам от нежност и ярост
(А се мислех за подвиг роден).
Глас на гларус, о, писък на гларус-
възмутителен спомен за мен....

О-ох, какво да кажа, пак се размечтах. Мяу-у, мър-р-р-р

Незная какво искам, но знам как да го постигна.

еее, ама тъкмо тази сутрин си мислех, че тази тема май само мен ме вълнува и с идеята да спра да я натрзпрвам си мислех да постна за послено, за да не я качвам вече, пък то какво...супер ме изненадахте и звздосвалеца и котката и мим...

затова почти любимото ми:

АКО

Ако можеш да видиш граденото цял живот срито
и без дума да кажеш, да почнеш отново градеж,
или в миг да изгубиш богатството, в игра придобито,
и бедата със смях да презреш;
ако бъдеш любовник, но без да си хлътнал нещастно,
ако можеш, когато си силен, да бъдеш и мил,
и когато те мразят-без капка омраза честта си
да си все пак достойно спасил;

ако можеш да чуеш ти своите думи, нелепо
променени в устата на този и онзи кретен,
и да слушаш безбройни лъжи, ала в никаква степен
да не бъдеш с лъжа опетнен;
ако можеш да бъдеш почтен и когато си властен,
а когато без власт си-да бъдеш все тъй ненадвит,
ако обичаш ти всички приятели свои по братски,
без да имаш сред тях фаворит;

ако ти съзерцаваш, изследваш и знаеш не малко,
без да станеш след време рушител и дребен злобар;
ако бъдеш мечтател, но без да превърнеш най-жалко
ти мечтите си в свой господар;
ако знаеш да бъдеш ти строг, аланикога гневен,
ако можеш да бъдеш в боъ храбър, но не дилетант,
ако можеш да бъдеш разумен и чист по душевност,
ала не моралист и педант;

ако ти си дочакал триумфа, след много провали,
и дочуваш все още на своята смелост гласа,
ако ти си могъл да запазиш главата си цяла
/а пък тези край тебе не са/-
о, тогава царе, богове и Съдба ще те следват,
ще обърнат покорно към тебе лице изведнъж,
но ще бъде най-хубава именно тази победа:
че си станал ти, сине мой, мъж.


а твоето е на Петя , нали (Дубарова), поне така ми звучи, в нейн стил...

танцувай по ръба на острието

Не , скъпа, на Христо Фотев е...Тази тема изглежда допада на много хора, затова ще си я обновяваме...
А сега ще напиша нещо, което е близко до мен....
Ако някой някога ме е обичал
заради гъстите коси
с цвят на оса слънчасала
и с мирис на сърнешка пот
от щуро тичане-
обичал е сънно
сянката на вятъра......

Ако някой понякога
поне веднъж
ме е обичал
зарди тъгата-
кукувича, необясним,
необоснователна-
обичал е мен,
истински ме е обичал....
Блага Димитрова

ами аз питах за стихчето на котката

ама мерси за инфото все пак, мило е

танцувай по ръба на острието

Тя котката нали все се стяга да ходи да "лови риба" в Бургас, затова и го написах...

Bravo na vsi4ki vas za tezi stihove!