Старите къщи

Старите къщи- те са толкова тъжни, спрели край времето. Понякога е трудно да ги видиш, въпреки че са навсякъде. Вгледай се, вгледай се и ги виж. Стените им са тухлени, мръсни и толкова стари. Покривите им са схлупени, готови да се срутят. Сякаш те целите сегиз-тогиз ще се превърнат в купчина камъни. Но чудно- все си остават такива-някак красиви и тъжни по свой си начин. А дворовете им... в тях няма боклуци, както си мислят някои. Дворовете им са малки, пълни с дървета. Виж старите къщи през пролетта, виж белоцветните им дървета, виж клоните които се протягат над стрехите и промушват вейки през орутените тухли, виж люляците, цъфнали пред малките врати. Старите къщи- те са толкова забравени. Когато настъпи пролет, те разбират че Времето минава без да ги промени. Тъжни са керемидите им, тъжни са зелените листа на люляците около тях. Защото старите къщи са спомени; защото старите къщи са отминали мигове. Но те не са пусти, в тях живеят хора. Дори понякога можеш да ги видиш. Това не са бедни хора без дом- домът им са подобните на руини постройки под белоцветните вишни (ще ме извините за наглото плагиатство от Д.Дебелянов). Тези хора се грижат за къщите, за да не се срутят съвсем. Когато видиш старите къщи си помисляш че стените им са закрепени на магия. Почти е така. Закрепени са на спомени. Толкова отдавна е било, но все пак се е случило някога- стените са били светли, покривите на местата си (защото има такива, на които стрехите стигат земята). И тогава люляците пак са цъфтялис нежните си цветове. Ако сега видиш тези люляци и полусъборените къщи ще си кажеш, че те все още се намират в онова отминало време... и винаги ще си останат там. Те не могат да бъдат част от глупавото забързано време, за тях всичко се случва тъй бавно.

Старите къщи.. са навсякъде. Те трябва да бъдат видяни. Днес ми се искаше да ги снимам, но не можех да го направя от мястото си в рейса. За това ви разказах за тях. Старите къщи са толкова стари и така ничии. И хората, които живеят в тях, го разбират, искат да върнат времето много пролети назад, когато всичко било различно и пътеките в дворовете не били обрасли с трева. Това си мислеше и момичето, застанало зад оградата на една къща. Тя бе загледана в улицата, но погледът и беше пуст. Детството и бе минало тук. Това бяха толкова малко за света години, но и така го бяха променили.

Старите къщи, те са там, край времето и не се променят. Можеш да зърнеш дори и калдаръмчетата им, и рамките на прозорците, които отдавна не съществуват.. Виж ги, преди белоцветните дървета и люляците да прецъфтят.

...пиши нещо де, пиши пиши пиши пиши!

А ние даже си имаме една такава стара къща. Кирпичена, с цигли на покрива.Много пъти са правени планове какда се стегне, да се дооправи, даже новата порта и дограма седят някъде там в стаите. Но въпреки това е много хубава , особено когато се разлисти асмата на двора и така до късна есен.Лятото е прохладна и е голям кеф да се завреш при прашните чували със старите играчки...

Живи и здрави!

Ео, трябва да те водя в Панчарево!
Миналата седмица бях на гости на една приятелка там и се разходихме по улиците. Има толкова много изоставени къщи, които чакат да ги открие някой .

Старите къщи. Ами, стари са. Старите снимки, старите къщи, старите хора, старите улици, старите списания, старите вестници....
Стари. Мда, може би в името на изказа трябва да престана да повтарям тази дума, но искам тя да направи впечатление. Да се забоде някъде. Защото има само едно- две съчетания, в които е хубава черта. Стари приятели примерно. Или стари рани. Щото по-добре стари, отколкото нови, нали. Защото когато са стари, болят по-малко.
Да, и са по-малко вкусни, когато е храна, и са по-малко ярки, когато е снимка, също и по-малко достоверни, а когато е улица е по-трудно проходима, поне с кола. Стари. Старо. Етикетче.... можеше да звучи много по-негативно. Можеше да е твърдо, да е остро. Неблагозвучно. Струпване на съгласни някъде вътре в думата или на края, или ер малък или нещо такова. Но не. "Стар" си е една приятна дума. Топла някак. Късичка. Удобна. Да, трябва да е удобна, защото има твърде много стари неща....
Стар е удобна дума и това не е недостатъчно, за да я харесват толкова романтиците. Удобна не само защото на долния ред можеш да напишеш "се бори със вечния звяр!", ако по-горе ти е хрумнало "Кестен съсухрен и стар". Удобна е предимно защото романтиците обичат да си представят старостта. Тяхната. Или хайде, "обичат" не е правилната дума. "Мразят" също върши работа. Те и любовта и омразата са притегателни сили, а романтиците са силно привлечени от такива...
Да, мразят да мислят за старостта и за това го правят. Защото очакват живота да изтече покрай очите им. Очите, защото за романтиците те са инструмента, чрез който боравят със света. Не ръцете като при селяните, не логиката и дедукцията, като при прагматиците. Очите. С тях те си създават светове, базирани на този, в който живеят. На добрия лош стар свят...
(Не, еовинче, не те вписвам в категорията на романтиците.)
А романтиците не само мислят за старостта. Те направо се влюбват в нея. Често с омраза. Животът е толкова къс, старостта е толкова тежка...
... къде останаха къщите?
Ето там, соча с палец. О, миличките къщи, така удряни и мачкани от годините. Но още държащи се. Къщите, преживяли това, което светът е хвърлил по тях. Къщите, готови да преживеят още - на инат и магия. И спомени, да. СТАРИ спомени.
Старите къщи.... персонифицирани. Там, сред дърветата, които почти ги скриват... плачещи тихо с мазилка и киприч.
Това което ще кажа е гаднярско, очевидно и прозаично. Е и?
Старите къщи са - преди всичко и най-вече - къщи. Къ-щи. Те са инструмент. Те са издигнати от хората посредством дълги усилия, досадна работа, лошо време и вечен инат, без който вида щеше да е изчезнал. Старите къщи се разпадат... о, да. Ама не знаеш какво е отвътре. Леглото ми беше срещу пукнатина в стената, през която тогава можех да пъхна длан ебаси! (ако се бях постарал мааалко да я разширя, но нямаше да е трудно, щото къщата беше по-ронлива и от гадно сирене.) Седях си аз и се чудех кога всичко ще падне върху мен. От време на време на сутринта намирах парченца мазилка по завивките си. Плъховете търчаха по тавана, паяците под него, а межди двата вида дървоядите некрофили копаеха упорито дупки в гредите. Стаите бяха тъмни, прашни, отдавна бойно поле и награда в сражения, за които хората не получаваха покана. Старите къщи са като старите хора - избухливи, недоволни, обрасли с тумори. Сухи, освен там, където гният. Неудобни. Миришат по специфичен за всяка начин, рядко приятен.
Старите къщи не са били правени да са стари. Те са били правени да са нови къщи, в които да ти е кеф да живееш - промерно защото си успял да не похарчиш всички заделени за строежа пари, да кажем посредством малки икономии от важни материали. Старите къщи си отмъщават, че сме им позволили да остареят. Че още когато сме ги строили, те са били обречени на старост и разпадане. Съчувствие към тях? Съвсем не. Съчувствие към хортата, които живеят в тези затвори.

Горният постинг любезно е спонсориран от:
АЕЦ Чернобил.

dobre de-ikew, mi togava..haide poqsni mi ti na kakvo upqvash se naslajdish v tozi jivot..
razkaji edin edinstven tvoi hubav spomen.. /ako imash takiva izobshto/
...i az shte ti napisha otgoovor kato tvoq che i po-dulug... /ima-nqma za 5 min../

eowin , stahotno kazano.
bilo e v mene. no ne sym na miral dumite da go rakaja po tozi dobyr nachin.
ne spirai!

Старата къща



...и Човека и



I'm A Bitch When I See Red