Ами ако...?

Искам да ви задам един малко неприятен въпрос. Знам, че всички тук се борим и никой няма да се откаже лесно, но в състояние ли сте да приемете мисълта, че може и да не успеете? Аз се опитвам да мисля и за това - без да се депресирам, а напротив, за да имам някаква готовност, за да не се окажа на ръба на пропастта, ако все пак не се получи... Как е при вас?

Aз преди време бях пуснала такава тема-незнам,мислила съм си,ако не стане-тогава какво???Мъжа ми никога не би се съгласил на осиновяване-казва"за какво ми е да отглеждам чуждо дете,което е изоставено от собствената си майка"и донякъде е прав.Аз досега съм забременявала няколко пъти,ама каква полза-неуспешни бременности,сега пък не мога да забременея-побърквам се вече,полудявам.Та на въпроса ти-не искам да се примиря с мисълта,че никога няма да имам дете,не искам и не мога да си го помисля даже,незнам какво да правя,то и инвитро да опитам,каква е гаранцията ,че ще се задържи,почти никаква.

Тук само ще ви кажа следното: "Човек е толкова голям, колкото са големи мечтите му"

Приемам я, да.

Аз може би не зададох много точно въпроса де. Ясно, че едно момиче на 25 г., което не забременява по неясни причини, няма да разсъждава по този въпрос. Дори не бива да го мисли. Само че аз съм на 36. Пробвах ин витро без успех, ще пробвам и пак, ако трябва, и пак. Но има и нещо като биологичен часовник. Просто за жени като мен времето минава много бързо... Но докато има надежда, отчаянието е забранено

В нашето семейство споменаваме все по-охотно думата "осиновяване". И двамата сме добре образовани, имаме много лЮбов в сърцата си, която искаме да споделим с едно дете. И двамата сме зрели и искаме да бъдем родители, независимо дали на дете от нашата плът или не.

Какво значение има, това дете е твое!
Какво от това, че не си го родила ти!
Много си права Мари.
Ти го го обичаш, отглеждаш го - какво повече...

Аз съм на същото мнение. Аз съм осиновена и трябва да ви кажа, че ако сега ме попитат кои родители бих избрала 100 пъти казвам мойте си. А мойте родители са тези които са ме отгледали, а не биологичните. Даже и неизпитвам необходимост да разбера кои са истинските хора . Казвам хора защото те не са ми родители. Като знам през какво е преминала майка ми за мен, просто не знам да ли мога да живея без нея и бих направила всичко по силите си за нея и го правя.

Успех!!!

аз съм на 24, правиме опити от 4 години, но едва от септември вече се занимаваме сериозно и ходя при доц.маркова.не мога да приема факта, че няма да имам мое дете!а и тя ми даде надежда, така, че изобщо не мислим за осиновяване.не забравяйте гена, мили момичета!имам комшии с осиновено дете.едва на 6тата година започнаха да се появяват генетичните отклонения.може да става въпрос за осиновяване ако познаваш родителите.тук искам да се извиня на осиновеното момиче по-горе.разбира се има много изключения, но предимно циганки си оставят децата, поне тук е така.кръстниците на нашите кръстници чакаха 3 години за бебе, а накрая им дадоха да избират между десетина циганчета!

Както казах в горния си постинг, на 24 години това изобщо не трябва да го мислиш, така че реакцията ти е съвсем нормална:-)

А иначе - не мисля, че точно това е основният проблем при осиновяването. В известен смисъл то е дори по-отговорно, отколкото да родиш собствено дете, и затова човек трябва да пристъпи към осиновяване само ако се чувства сигурен, че е узрял за това. А иначе за съжаление и родното дете може да има здравословни проблеми. Значи въпросът опира до това, дали си готов да осиновиш дете и да го приемеш за 100% твое.

Аз лично още не съм мислила сериозно за осиновяване, но ако до 1-2 години не забременея, и това ще дойде. Дано имам силата да взема такова решение.

Моето мнение е , че това не става от днес за утре. Човек трябва да е узрял достатъчно за тази стъпка. Трябва да минат няколко години задавайки си въпроса дали го иска или не. И най-накрая когато реши че е готов ,да си каже, че дори и свой да има не може да направи разлика.
А и не на последно място е и мнението на половинката. Всичко това важи и за него.

Успех!!!

И аз да се включа. Знаете ли, че повечето осиновени деца са копия на осиновителите си. Какво значение има дали е с твоите очи или с твоята коса.Нали ти го възпитаваш и моделираш по свой образ и подобие. Искам да си имам свое малко ангелче и ще съм щастлива ако го чакам 9 месеца, но ако не ми е писано да родя и имам пълната подкрепа на мъжа ми ще осиновим детенце. Засега той иска детето да прилича на нас. А после като се успокоим и двамата може нашето съкровище да се сдобие с братче и сестриче. А и представяте ли си: чакал си години и изведнъж за 2-3 месеца То се появява в живота ти и ти ставаш най-щастливия човек на света ( какво като ДНК-то е различно). Вярвайте и не се предавайте! И не се крийте в ъгъла всеки ден, за да си поплачете. Аз вярвам, че всички един ден ще станем майки и ще се справяме чудесно.

Много ми хареса твоето мнение Галушка, така е ако решите да си осиновите дете не е важно какво е ДНК-то важное как ти го приемаш и човека до теб.
Ние сега тепърва ще правим инвитро, но въпреки това от близо година си говорим за евентуално осиновяване за сега сме в процес на осмисляне на тази идея - много е важно да можеш да отчетеш плюсовете и минусите в една такава ситуация, да се абстрахираш от много неща, да приемеш, че в малкия град хората са еснафи и след време могат да изпишат какво ли не за твоята история и разни такива неща.... това последното може и да ви е прозвучало малко глупаво, но повярвайте хората в малките градове са жадни за дребни клюки, които са способни да объркат живота ти ужасно.
Но стига толкова размишления на тази тема. Аз съм сигурна, че ние няма да остане без цветенце в нашия живот не зависимо какво ще бъде ДНК-то.
Успех!

Скъпа Бистра, зная какво е отношението в малкия град.Но нека и това не те п притеснява.Имаш достатъчно неща за които да мислиш. В края на краищата важно е вашето щастие, а не тъпото мнение на съседи и роднини. А и малоумното изражение като ви срещат ще е за кратко, после всичко по старому. Нали знаеш: Всяко чудо за три дена. Спокоен ден ти желая!

Аз непрекъснато се опитвам да си втълпя, че в крайна сметка след като в България има 200 000 семейства без деца, че е напълно реалистично именно ние да сме едно от тези семейства. И се опитвам да приема това като нещо нормално. Звучи отвратително, но е така.