Аконкагуа
35 отговора
2921 прегледа
Re: Аконкагуа
С малко закъснение опит за пътепис. По-скоро нещо като дневник, защото съм гледал в тефтерчето за дните и часовете.
Ще наблегна на планината и ще претупам останалото.
10 февруари.
В 7:55 отлитаме от София за Амстердам, оттам – Сао Пауло и Буенос Айрес. Няма време и възможност за разглеждане на междинните спирки. Общо 18 часа във въздуха – достатъчно да му писне на човек независимо от удобствата. В 0:30 аржентинско време сме в Буенос Айрес. Оказва се, че багажът не е пристигнал с нас. Вземаме такси до града – хостел “Aventura In”, където стигаме в 2:30. Часовата разлика е 5 часа, след много дългия ден съм като пребит.
11 февруари.
Запитване до аерогарата – багажа ни все още го няма. Доста сериозно – ако не дойде или закъснее много, може да ни провали изкачването. Естествено, цялата екипировка за планината е там, нямам и свестни дрехи за града. Навън е лято, 25 градуса и пухенката с която тръгнах от България, не е най-подходящото облекло. Ще трябва да се пазаруват аварийно някакви дрехи.
За компенсация се мотаем из града. Има какво да се види и в центъра, и в парка край Рио де ла Плата. Особено в парка, но би било добре да нямаше толкова комари.
12 февруари.
Багажът още го няма и на практика вече закъсняваме спрямо плановете. Продължаваме да се мотаем из града. Вечерта ходихме на кръчма, която ни препоръчаха от хостела (“Siga la Vaca” до старите докове). Не беше зле, а виното им определено е страхотно. Прибираме се късно вечерта през пешеходната част на центъра. Преживяването си струва – много хора, улични музиканти, животът е в разгара си.
13 февруари.
Багажът най-после дойде! Минал през Париж за по-пряко… Явно все пак продължаваме. Ще се пътува на другия ден, а този отново е за разходка из града.
14 февруари.
Отиваме с такси до Тигре, и оттам за един час с катамаран по едноименния канал. Реката е част от делтата на Парана. Красиво е, макар и не особено диво. Близо е до големия град и брегът почти изцяло е застроен с вили, пристанчета и други подобни.
След обяд – последна обиколка из Буенос Айрес. Намирам компютърен клуб да сваля и запиша на CD изсниманото до момента. След това нарамваме багажа и с помощта на метрото се добираме до автогарата. Гигантско нещо, все пак обслужва 17-милионен град. В 20:15 отпътуваме за Мендоса.
15 февруари.
Пътуването е около 14 часа. Автобусът е много луксозен. Спира за пръв път чак сутринта на границата на провинция Мендоса. Пътят минава под арка с надпис “Добре дошли в Мендоса, страната на слънцето и на хубавото вино”. Много точно казано. Малко по-късно отпред започват да се виждат Андите. Някой от върховете са бели, за един от тях решихме, че е Аконкагуа. Пристигаме в 10:25 и се настаняваме в хостел “Savigliano”.
Предстоят ни две много важни неща – изваждане на разрешителните за върха и купуване на храна. За първото отиваме в парк Генерал Сан Мартин, където е управлението. Разрешителното се получава лично след попълване на разни документи и плащане по 200 $ на калпак. За храна отидохме в местния Wal-Mart и напазарувахме всичко. Нямаше само газови бутилки и се наложи да се търсят другаде.
Вечерта – на местна кръчма близо до хостела. На разбиращата само испански сервитьорка някакси с ръце и думи поръчахме пържола от лама и червено вино (ламя с червено вино, както се изразиха някои).
16 февруари.
В 10:15 хващаме автобус за Пенитентес. Половин час по-късно навлизаме в планината. Почти пустинно, само няколко вида растения, край пътя растат кактуси. Няма никакви дървета с изключение на тези, които човекът е посадил. Но все пак е много красиво и не прилича на нищо, което съм виждал по-рано. А мащабите са впечатляващи. Пътят свързва Мендоса със Сантяго, от другата страна на реката се вижда изоставена отдавна железопътна линия. В 14:30 стигаме в Пенитентес на 2650 м.
Очакват ни от фирма Lanko, която ще пренесе част от багажа с мулета до Базовия лагер. Претегляне на торбите. Две от тях се оказват повече от 30 кг, което е максималното допустимо тегло за мулетата. Вадим малко багаж от тях и го разхвърляме по раниците. Закарват ни до входа на парка. Пътьом спираме за малко – за първи път цялата южна стена на Аконкагуа се вижда. Кефим се и снимаме. На входа на парка (2850 м) ни проверяват разрешителните и ни връчват номерирани лични торби за боклука. В 16:30 слагаме раниците. Потегляме!
Плановете са да не си даваме много зор нагоре, за да се аклиматизираме. Целта за деня е лагер Confluencia (3300 m). Преминаваме покрай езерото Horcones и малко по-късно вече сме над Мусала. Пресича се Rio Horcones по мост и от дясната страна на реката постепенно се изкачваме до лагера, където сме в 19:00. Confluencia е мястото, където се разделят пътеките за Plaza de Mulas (нашият път) и Plaza Francia (за изкачване на Южната стена). Доста палатки и хора. Настаняваме се да спим.
17 февруари.
В 8:45 тръгваме нагоре и вървим, без да бързаме, до 13:00 часа. Стигаме до място, означено на картата като Playa Ancha (около 3700 м), където ще спим. Възможно е изкачване до Базовия лагер за един ден, но се решава, че е по-добре да не бързаме. Гледките по маршрута са зашеметяващи. Долината на места е широка над километър, с напълно плоско дъно, по което криволичи Rio Horcones. Почти няма растителност, с изключение на няколко вида изключително бодливи храстчета. Околните върхове стърчат към километър над нас, т.е. са над 4000 м. Отвсякъде се спускат гигантски сипеи. Цветът на скалите се мени от чисто бял през жълто, червено и кафяво до черно, като често в скалите само на един връх има всички оттенъци. Май само синият цвят не присъствува, но небето го добавя към пейзажа. Не може да се опише, трябва да се види. Самата река е червено-кафява от размитата почва. Доста е голяма и в общия случай не става за прескачане, особено по-късно през деня. Наклонът е малък, качването на практика не се усеща. Сухо и прашно, разминаваме се с кервани от мулета и слизащи отгоре хора.
18 февруари.
Тръгваме в 8:35. След час минаваме край Refugio Ibanez – равно място, удобно за лагер. Оттук нататък става по-стръмно – тръгваме по страничния склон и набираме височина към Базовия лагер. Към 11:30 минаваме край разрушена от лавина станция на военните. Вече сме над 4000 м.
Кратка почивка и последен напън до Базовия лагер. Стръмно, височината вече се усеща. Мулетата са разорали пътеката с копита и се върви малко гадно – мърда под краката. Настигат ни няколко кервана и ни карат да се спасяваме встрани от пътеката от прахуляка и опасността от стъпкване. След малко се вижда ледникът, а в 13:00 стигаме до Plaza de Mulas (4350 м). Регистрираме се при рейнджърите на входа на лагера и си избираме място за палатките. Дотук добре. Засега не ме боли глава, но при прекалено резки и бързи движения трябва да спирам да подишам.
Опъваме палатките и внасяме багажа. Следобед се разходих до долния край на ледника Horcones Superior да го разгледам и поснимам. Много ефектно. Долната му част е от няколкометрови ледени образувания (наричат ги Penitentes). Ледникът влачи камънаци надолу, някои от тях са останали на върха на ледените кулички като каменни гъби. Марин през това време се разтъпкал нагоре по началото на пътеката към Nido de Condores.
Разузнаване на обстановката, приготвяне на манджа и спане. През нощта малко ме боли глава – височината си казва думата.
19 февруари.
Ден за почивка. Разходихме се до хотел “Plaza de Mulas” – 4370 м. Твърди се, че е най-високия хотел в света, но май не е баш така. Иначе би могло да се нарече хотел. Има ток, баня, ресторант, Интернет и даже две телефонни кабини. Стените са покрити от флагчета и лепенки на хората, минали оттук, на практика почти няма открито място. Има и следи от Българско присъствие от този сезон. Разгледахме и потеглихме обратно, пътьом край ледник Horcones да го огледаме. Над билото се появи за известно време нещо много особено и красиво, каквото не бях виждал до момента. Приличаше на дъга, но явно не беше, понеже на дъгата не и е там мястото спрямо слънцето. Предполагам, че е пречупване на отразената от ледниците светлина от ледени кристалчета във въздуха. Документирахме го с всички налични фотографски средства.
Приключихме деня с няколкочасов белот. Оказа се добър начин за уплътняване на времето и го правихме почти всяка вечер по-късно.
20 февруари.
Ден за първо аклиматизационно изкачване. В 8:00 тръгваме нагоре със съвсем малко багаж. Не се даваме много зор и почиваме често. Минава се покрай характерни 3 скали (El Semaforo), после вляво от лагер Canada (5050 м) и се излиза на участък с по-малък наклон на 5200 м (Cambio de Pendiente или лагер Alaska). Тук взе да ми става малко нанагорно и вървя с усилие. В 12:30 стигаме до лагер Nido de Condores (5400 м). Качили сме се за 4 часа и половина. Не е зле – по книгите го дават 6 часа. Стоим горе около час и тръгваме обратно. Слизането е по-лесно, в по-голямата част се слиза право надолу встрани от пътеката по сипеи. Става бързо, но се вдига много прах и дрехите и раниците се набиват с него. Спуснахме се за час и нещо.
До вечерта се разходих до хотела и се обадих до България. Записах и едно CD със снимки. Тази услуга в Базовия лагер ми струваше 15 $, но на такова място – толкова.
21 февруари.
Ден за почивка. Мотаене, подготовка на багажа за другия ден. Двукратно ходене до хотела – веднъж на бутилка вино в ресторанта, и вечерта да заредя батерии и да пусна mail до България. Достъп на външни хора до електрическите контакти дават само от 20 до 22 часа, та се поразходих по тъмно.
22 февруари.
Второ аклиматизационно изкачване. Качихме се до Nido de Condores (Лагер 1) горе-долу за същото време както предния път. Този път носим багаж за Лагер 1 и сме тежки. Спах лошо през нощта и вероятно затова се скапах много. Горе опънахме и овързахме яко палатката (в случай че излезе вятър). Останаха 2-3 часа до мръкване за разходка наоколо. Районът на лагера е широко, практически равно и много открито място. Виждат се идеално околните долини и върхове. На север има сравнително висок масив, който чак след като слязохме, разбрах, че е Mercedario (6770 м) – четвърти по височина връх на Андите, на няколко десетки километра от нас.
Няма прясна вода и се топи лед на примуса. Първо преспиване над 5000 м, придружено с лек главобол. Преспиване е пресилено да се каже, защото палатката беше малка за толкова хора и по-скоро едвам изтърпях до сутринта.
23 февруари.
Изчакахме да напече слънцето и потеглихме към лагер Берлин с полупразни раници. Качихме се за около час и половина (също не е зле като време). Височината е 5930 м, до върха има още 1000. Бия си досегашния височинен рекорд с 300 метра (Елбрус). Доста съм изморен. Стоим малко повече от час и потегляме надолу. Спираме за малко на Лагер 1 и продължаваме към Базовия лагер. Палатката и багажът в нея остават да чакат деня на изкачването.
24 февруари.
Ден за почивка. Славян ни прослуша дробовете, измери ни кръвното налягане и каза, че ставаме за употреба. Ходене до хотела, приготвяне на багажа за щурма. Досега времето беше хубаво, но по обяд се скапа и заваля сняг. Захванахме поредната порция белот и се чудим дали ще спре. Слава Богу, след като наваля само няколко сантиметра, се отказа. Вечерта се видя и чисто небе – май ще се оправи.
25 февруари.
Тръгваме нагоре. Първоначалните планове бяха преспиване на Nido de Condores, след това на лагер Берлин и щурмуване на върха. Но прогнозата за планирания за върха ден не беше много добра и решихме да се качим направо до лагер 2 (Берлин). До Nido de Condores се качихме за около 5 часа. Там почивахме около час и половина, след което по един, по двама запъплихме нагоре. След още час и 50 минути съм на лагер Берлин. Гласяхме се за един от заслоните (най-горния). Там имаше хора, но с малко разместване и преговори се намери място и за нас. Доста съм уморен, а за другия ден предстоят 1000 м качване.
Приготвяме се за утре, топим сняг за чай и вода. От върха слизат двама американци. Качили са се за 9 часа. Газили са малко (от снеговалежа предния ден), но не било много зле. Утре нас ни чака същото. Май няма нужда от пикел и котки.
Първо преспиване на почти 6000 м.
26 февруари.
Ден за върха. Ставаме рано. Термометърът на входа на заслона показва –16 градуса. Тръгваме нагоре в 7:20. В 10:20 сме на разрушения заслон Independencia (6370 м),където почиваме около половин час. Вървя трудно, спирам да почивам през няколко десетки крачки. Трудно си съгласувам темпото с останалите – скоростта на крачката и почивките.
Малко след заслона излизаме на билото – в далечината се вижда началото на улея Canaleta. Пътеката е почти хоризонтална, но се върви бавно. По-голямата част от времето вървим заедно с двама чилийци, също тръгнали към върха. Към 13:00 часа сме в подножието на Canaleta (около 6600 м). Почиваме и хапваме шоколад. Оставяме раниците под надвесена над пътеката скала и продължаваме без багаж нагоре. Върви се трудно, голяма част от пътя е по сипей, който мърда под краката. Като капак избирам не най-подходящия път, явно оттам са слизали от върха, а не са се качвали. Става, но с буксуване. Има малко сняг върху камъните, не е успял да се стопи.
Постепенно набираме височина. Времето е хубаво – явно върхът ще ни пусне догоре. Показва се Южният връх, а малко по късно се вижда металния кръст на Аконкагуа на десетина метра над нас. Малко след 16:00 в интервал от няколко минути изпълзяваме горе. Най-после! Около 8:45 време от лагер Берлин – не е върхът на сладоледа, но в рамките на приличното.
Времето е почти идеално. Абсолютно тихо, не много студено. Има отделни облаци, но е почти ясно. Жалко, че не се вижда Тихия Океан – по принцип ставало, но при напълно ясно време. Но е достатъчно добре. Очевидно е, че сме на най високото – всичко наоколо е много под нас, с изключение на Южния връх, който е почти на нашето ниво.
Стоим около 40 минути горе. Въпреки умората имам сили да се зарадвам, че съм тук. Оглеждане във всички посоки, прегръдки, снимки със знамето – както си му е реда. Има метална кутия с книга – записваме си имената. След което тръгваме надолу.
Надолу е по-леко, особено след като минахме Canaleta, където трябва да се внимава повече. Без особени проблеми слязохме до лагер Берлин. Като спирахме да почиваме надолу, бях готов да задремя 10 секунди след сядането, явно от умора. На заслона топим вода за чай и се просваме да почиваме.
27 февруари.
Слизаме до Nido de Condores, прибираме палатката и багажа и продължаваме към базовия лагер. Към 13:00 сме долу. Вече може да се каже, че всичко е наред – качили сме се и сме слезли. Изгълтвам огромно количество вода и разни разтворими напитки, и ми се иска още. И другите май са в същото състояние.
Купуваме си по кутийка бира, която бързо изчезва. Следва посещение на една от палатките-ресторант в Базовия лагер – “ламя с червено вино”. Заслужили сме си го!
Приготвяне на багажа за надолу, предаване на торбите с боклуците. Прощална вечер в палатката на Lanko. И последен сън на тази височина.
28 февруари.
Слизаме към Puente del Inka. Двама човека (аз и Славян) тръгваме по-рано, в 7:40. Е, надолу определено е по-лесно! Имаме достатъчно време и спираме да оглеждаме и за снимки, още повече че не си пестим силите както при изкачването. За 7 часа и половина стигаме до входа на парка. Обаждаме се на рейнджърите и продължаваме към Puente del Inka. Още час и нещо и сме на шосето. Настига на колата на Lanko и ни взема надолу. Спираме за малко да огледаме моста на Инките, след което ни стоварват в Пенитентес. Времето до автобуса уплътняваме в ресторанта.
Ще наблегна на планината и ще претупам останалото.
10 февруари.
В 7:55 отлитаме от София за Амстердам, оттам – Сао Пауло и Буенос Айрес. Няма време и възможност за разглеждане на междинните спирки. Общо 18 часа във въздуха – достатъчно да му писне на човек независимо от удобствата. В 0:30 аржентинско време сме в Буенос Айрес. Оказва се, че багажът не е пристигнал с нас. Вземаме такси до града – хостел “Aventura In”, където стигаме в 2:30. Часовата разлика е 5 часа, след много дългия ден съм като пребит.
11 февруари.
Запитване до аерогарата – багажа ни все още го няма. Доста сериозно – ако не дойде или закъснее много, може да ни провали изкачването. Естествено, цялата екипировка за планината е там, нямам и свестни дрехи за града. Навън е лято, 25 градуса и пухенката с която тръгнах от България, не е най-подходящото облекло. Ще трябва да се пазаруват аварийно някакви дрехи.
За компенсация се мотаем из града. Има какво да се види и в центъра, и в парка край Рио де ла Плата. Особено в парка, но би било добре да нямаше толкова комари.
12 февруари.
Багажът още го няма и на практика вече закъсняваме спрямо плановете. Продължаваме да се мотаем из града. Вечерта ходихме на кръчма, която ни препоръчаха от хостела (“Siga la Vaca” до старите докове). Не беше зле, а виното им определено е страхотно. Прибираме се късно вечерта през пешеходната част на центъра. Преживяването си струва – много хора, улични музиканти, животът е в разгара си.
13 февруари.
Багажът най-после дойде! Минал през Париж за по-пряко… Явно все пак продължаваме. Ще се пътува на другия ден, а този отново е за разходка из града.
14 февруари.
Отиваме с такси до Тигре, и оттам за един час с катамаран по едноименния канал. Реката е част от делтата на Парана. Красиво е, макар и не особено диво. Близо е до големия град и брегът почти изцяло е застроен с вили, пристанчета и други подобни.
След обяд – последна обиколка из Буенос Айрес. Намирам компютърен клуб да сваля и запиша на CD изсниманото до момента. След това нарамваме багажа и с помощта на метрото се добираме до автогарата. Гигантско нещо, все пак обслужва 17-милионен град. В 20:15 отпътуваме за Мендоса.
15 февруари.
Пътуването е около 14 часа. Автобусът е много луксозен. Спира за пръв път чак сутринта на границата на провинция Мендоса. Пътят минава под арка с надпис “Добре дошли в Мендоса, страната на слънцето и на хубавото вино”. Много точно казано. Малко по-късно отпред започват да се виждат Андите. Някой от върховете са бели, за един от тях решихме, че е Аконкагуа. Пристигаме в 10:25 и се настаняваме в хостел “Savigliano”.
Предстоят ни две много важни неща – изваждане на разрешителните за върха и купуване на храна. За първото отиваме в парк Генерал Сан Мартин, където е управлението. Разрешителното се получава лично след попълване на разни документи и плащане по 200 $ на калпак. За храна отидохме в местния Wal-Mart и напазарувахме всичко. Нямаше само газови бутилки и се наложи да се търсят другаде.
Вечерта – на местна кръчма близо до хостела. На разбиращата само испански сервитьорка някакси с ръце и думи поръчахме пържола от лама и червено вино (ламя с червено вино, както се изразиха някои).
16 февруари.
В 10:15 хващаме автобус за Пенитентес. Половин час по-късно навлизаме в планината. Почти пустинно, само няколко вида растения, край пътя растат кактуси. Няма никакви дървета с изключение на тези, които човекът е посадил. Но все пак е много красиво и не прилича на нищо, което съм виждал по-рано. А мащабите са впечатляващи. Пътят свързва Мендоса със Сантяго, от другата страна на реката се вижда изоставена отдавна железопътна линия. В 14:30 стигаме в Пенитентес на 2650 м.
Очакват ни от фирма Lanko, която ще пренесе част от багажа с мулета до Базовия лагер. Претегляне на торбите. Две от тях се оказват повече от 30 кг, което е максималното допустимо тегло за мулетата. Вадим малко багаж от тях и го разхвърляме по раниците. Закарват ни до входа на парка. Пътьом спираме за малко – за първи път цялата южна стена на Аконкагуа се вижда. Кефим се и снимаме. На входа на парка (2850 м) ни проверяват разрешителните и ни връчват номерирани лични торби за боклука. В 16:30 слагаме раниците. Потегляме!
Плановете са да не си даваме много зор нагоре, за да се аклиматизираме. Целта за деня е лагер Confluencia (3300 m). Преминаваме покрай езерото Horcones и малко по-късно вече сме над Мусала. Пресича се Rio Horcones по мост и от дясната страна на реката постепенно се изкачваме до лагера, където сме в 19:00. Confluencia е мястото, където се разделят пътеките за Plaza de Mulas (нашият път) и Plaza Francia (за изкачване на Южната стена). Доста палатки и хора. Настаняваме се да спим.
17 февруари.
В 8:45 тръгваме нагоре и вървим, без да бързаме, до 13:00 часа. Стигаме до място, означено на картата като Playa Ancha (около 3700 м), където ще спим. Възможно е изкачване до Базовия лагер за един ден, но се решава, че е по-добре да не бързаме. Гледките по маршрута са зашеметяващи. Долината на места е широка над километър, с напълно плоско дъно, по което криволичи Rio Horcones. Почти няма растителност, с изключение на няколко вида изключително бодливи храстчета. Околните върхове стърчат към километър над нас, т.е. са над 4000 м. Отвсякъде се спускат гигантски сипеи. Цветът на скалите се мени от чисто бял през жълто, червено и кафяво до черно, като често в скалите само на един връх има всички оттенъци. Май само синият цвят не присъствува, но небето го добавя към пейзажа. Не може да се опише, трябва да се види. Самата река е червено-кафява от размитата почва. Доста е голяма и в общия случай не става за прескачане, особено по-късно през деня. Наклонът е малък, качването на практика не се усеща. Сухо и прашно, разминаваме се с кервани от мулета и слизащи отгоре хора.
18 февруари.
Тръгваме в 8:35. След час минаваме край Refugio Ibanez – равно място, удобно за лагер. Оттук нататък става по-стръмно – тръгваме по страничния склон и набираме височина към Базовия лагер. Към 11:30 минаваме край разрушена от лавина станция на военните. Вече сме над 4000 м.
Кратка почивка и последен напън до Базовия лагер. Стръмно, височината вече се усеща. Мулетата са разорали пътеката с копита и се върви малко гадно – мърда под краката. Настигат ни няколко кервана и ни карат да се спасяваме встрани от пътеката от прахуляка и опасността от стъпкване. След малко се вижда ледникът, а в 13:00 стигаме до Plaza de Mulas (4350 м). Регистрираме се при рейнджърите на входа на лагера и си избираме място за палатките. Дотук добре. Засега не ме боли глава, но при прекалено резки и бързи движения трябва да спирам да подишам.
Опъваме палатките и внасяме багажа. Следобед се разходих до долния край на ледника Horcones Superior да го разгледам и поснимам. Много ефектно. Долната му част е от няколкометрови ледени образувания (наричат ги Penitentes). Ледникът влачи камънаци надолу, някои от тях са останали на върха на ледените кулички като каменни гъби. Марин през това време се разтъпкал нагоре по началото на пътеката към Nido de Condores.
Разузнаване на обстановката, приготвяне на манджа и спане. През нощта малко ме боли глава – височината си казва думата.
19 февруари.
Ден за почивка. Разходихме се до хотел “Plaza de Mulas” – 4370 м. Твърди се, че е най-високия хотел в света, но май не е баш така. Иначе би могло да се нарече хотел. Има ток, баня, ресторант, Интернет и даже две телефонни кабини. Стените са покрити от флагчета и лепенки на хората, минали оттук, на практика почти няма открито място. Има и следи от Българско присъствие от този сезон. Разгледахме и потеглихме обратно, пътьом край ледник Horcones да го огледаме. Над билото се появи за известно време нещо много особено и красиво, каквото не бях виждал до момента. Приличаше на дъга, но явно не беше, понеже на дъгата не и е там мястото спрямо слънцето. Предполагам, че е пречупване на отразената от ледниците светлина от ледени кристалчета във въздуха. Документирахме го с всички налични фотографски средства.
Приключихме деня с няколкочасов белот. Оказа се добър начин за уплътняване на времето и го правихме почти всяка вечер по-късно.
20 февруари.
Ден за първо аклиматизационно изкачване. В 8:00 тръгваме нагоре със съвсем малко багаж. Не се даваме много зор и почиваме често. Минава се покрай характерни 3 скали (El Semaforo), после вляво от лагер Canada (5050 м) и се излиза на участък с по-малък наклон на 5200 м (Cambio de Pendiente или лагер Alaska). Тук взе да ми става малко нанагорно и вървя с усилие. В 12:30 стигаме до лагер Nido de Condores (5400 м). Качили сме се за 4 часа и половина. Не е зле – по книгите го дават 6 часа. Стоим горе около час и тръгваме обратно. Слизането е по-лесно, в по-голямата част се слиза право надолу встрани от пътеката по сипеи. Става бързо, но се вдига много прах и дрехите и раниците се набиват с него. Спуснахме се за час и нещо.
До вечерта се разходих до хотела и се обадих до България. Записах и едно CD със снимки. Тази услуга в Базовия лагер ми струваше 15 $, но на такова място – толкова.
21 февруари.
Ден за почивка. Мотаене, подготовка на багажа за другия ден. Двукратно ходене до хотела – веднъж на бутилка вино в ресторанта, и вечерта да заредя батерии и да пусна mail до България. Достъп на външни хора до електрическите контакти дават само от 20 до 22 часа, та се поразходих по тъмно.
22 февруари.
Второ аклиматизационно изкачване. Качихме се до Nido de Condores (Лагер 1) горе-долу за същото време както предния път. Този път носим багаж за Лагер 1 и сме тежки. Спах лошо през нощта и вероятно затова се скапах много. Горе опънахме и овързахме яко палатката (в случай че излезе вятър). Останаха 2-3 часа до мръкване за разходка наоколо. Районът на лагера е широко, практически равно и много открито място. Виждат се идеално околните долини и върхове. На север има сравнително висок масив, който чак след като слязохме, разбрах, че е Mercedario (6770 м) – четвърти по височина връх на Андите, на няколко десетки километра от нас.
Няма прясна вода и се топи лед на примуса. Първо преспиване над 5000 м, придружено с лек главобол. Преспиване е пресилено да се каже, защото палатката беше малка за толкова хора и по-скоро едвам изтърпях до сутринта.
23 февруари.
Изчакахме да напече слънцето и потеглихме към лагер Берлин с полупразни раници. Качихме се за около час и половина (също не е зле като време). Височината е 5930 м, до върха има още 1000. Бия си досегашния височинен рекорд с 300 метра (Елбрус). Доста съм изморен. Стоим малко повече от час и потегляме надолу. Спираме за малко на Лагер 1 и продължаваме към Базовия лагер. Палатката и багажът в нея остават да чакат деня на изкачването.
24 февруари.
Ден за почивка. Славян ни прослуша дробовете, измери ни кръвното налягане и каза, че ставаме за употреба. Ходене до хотела, приготвяне на багажа за щурма. Досега времето беше хубаво, но по обяд се скапа и заваля сняг. Захванахме поредната порция белот и се чудим дали ще спре. Слава Богу, след като наваля само няколко сантиметра, се отказа. Вечерта се видя и чисто небе – май ще се оправи.
25 февруари.
Тръгваме нагоре. Първоначалните планове бяха преспиване на Nido de Condores, след това на лагер Берлин и щурмуване на върха. Но прогнозата за планирания за върха ден не беше много добра и решихме да се качим направо до лагер 2 (Берлин). До Nido de Condores се качихме за около 5 часа. Там почивахме около час и половина, след което по един, по двама запъплихме нагоре. След още час и 50 минути съм на лагер Берлин. Гласяхме се за един от заслоните (най-горния). Там имаше хора, но с малко разместване и преговори се намери място и за нас. Доста съм уморен, а за другия ден предстоят 1000 м качване.
Приготвяме се за утре, топим сняг за чай и вода. От върха слизат двама американци. Качили са се за 9 часа. Газили са малко (от снеговалежа предния ден), но не било много зле. Утре нас ни чака същото. Май няма нужда от пикел и котки.
Първо преспиване на почти 6000 м.
26 февруари.
Ден за върха. Ставаме рано. Термометърът на входа на заслона показва –16 градуса. Тръгваме нагоре в 7:20. В 10:20 сме на разрушения заслон Independencia (6370 м),където почиваме около половин час. Вървя трудно, спирам да почивам през няколко десетки крачки. Трудно си съгласувам темпото с останалите – скоростта на крачката и почивките.
Малко след заслона излизаме на билото – в далечината се вижда началото на улея Canaleta. Пътеката е почти хоризонтална, но се върви бавно. По-голямата част от времето вървим заедно с двама чилийци, също тръгнали към върха. Към 13:00 часа сме в подножието на Canaleta (около 6600 м). Почиваме и хапваме шоколад. Оставяме раниците под надвесена над пътеката скала и продължаваме без багаж нагоре. Върви се трудно, голяма част от пътя е по сипей, който мърда под краката. Като капак избирам не най-подходящия път, явно оттам са слизали от върха, а не са се качвали. Става, но с буксуване. Има малко сняг върху камъните, не е успял да се стопи.
Постепенно набираме височина. Времето е хубаво – явно върхът ще ни пусне догоре. Показва се Южният връх, а малко по късно се вижда металния кръст на Аконкагуа на десетина метра над нас. Малко след 16:00 в интервал от няколко минути изпълзяваме горе. Най-после! Около 8:45 време от лагер Берлин – не е върхът на сладоледа, но в рамките на приличното.
Времето е почти идеално. Абсолютно тихо, не много студено. Има отделни облаци, но е почти ясно. Жалко, че не се вижда Тихия Океан – по принцип ставало, но при напълно ясно време. Но е достатъчно добре. Очевидно е, че сме на най високото – всичко наоколо е много под нас, с изключение на Южния връх, който е почти на нашето ниво.
Стоим около 40 минути горе. Въпреки умората имам сили да се зарадвам, че съм тук. Оглеждане във всички посоки, прегръдки, снимки със знамето – както си му е реда. Има метална кутия с книга – записваме си имената. След което тръгваме надолу.
Надолу е по-леко, особено след като минахме Canaleta, където трябва да се внимава повече. Без особени проблеми слязохме до лагер Берлин. Като спирахме да почиваме надолу, бях готов да задремя 10 секунди след сядането, явно от умора. На заслона топим вода за чай и се просваме да почиваме.
27 февруари.
Слизаме до Nido de Condores, прибираме палатката и багажа и продължаваме към базовия лагер. Към 13:00 сме долу. Вече може да се каже, че всичко е наред – качили сме се и сме слезли. Изгълтвам огромно количество вода и разни разтворими напитки, и ми се иска още. И другите май са в същото състояние.
Купуваме си по кутийка бира, която бързо изчезва. Следва посещение на една от палатките-ресторант в Базовия лагер – “ламя с червено вино”. Заслужили сме си го!
Приготвяне на багажа за надолу, предаване на торбите с боклуците. Прощална вечер в палатката на Lanko. И последен сън на тази височина.
28 февруари.
Слизаме към Puente del Inka. Двама човека (аз и Славян) тръгваме по-рано, в 7:40. Е, надолу определено е по-лесно! Имаме достатъчно време и спираме да оглеждаме и за снимки, още повече че не си пестим силите както при изкачването. За 7 часа и половина стигаме до входа на парка. Обаждаме се на рейнджърите и продължаваме към Puente del Inka. Още час и нещо и сме на шосето. Настига на колата на Lanko и ни взема надолу. Спираме за малко да огледаме моста на Инките, след което ни стоварват в Пенитентес. Времето до автобуса уплътняваме в ресторанта.
Re: Аконкагуа
Който тръгва да изкачва връх на почти 7000 метра, трябва да знае накъде е тръгнал. Не знам дали подценяването е в следствие от преувеличените реклами на "Мондо" (целящи попълване на групата на всяка цена) или от надценяване на собствените възможности на човека, но аз не бих тръгнал натам, ако знам че не съм подготвен. Ако имах финансовата възможност бих пробвал първо с Монблан, след това Елбрус и още един два от неговия ранг и чак тогава бих тръгнал на такава голяма височина.
Доколкото разбирам си бил там и вместо да се радваш, че си имал възможността да качиш най-високия връх на втория (или третия) по височина континент, ти мрънкаш срещу водача. А целта му сигурно е била просто да можете да се върнете на време в лагер "Берлин".
Благородно завиждам на тези, които са били там и много се радвам че могат да си го позволят. Надявам се един ден и аз да имам възможност да пообиколя чужди и високи планини и обещавам после да не се оплаквам.
Поздрави от Славчо
Доколкото разбирам си бил там и вместо да се радваш, че си имал възможността да качиш най-високия връх на втория (или третия) по височина континент, ти мрънкаш срещу водача. А целта му сигурно е била просто да можете да се върнете на време в лагер "Берлин".
Благородно завиждам на тези, които са били там и много се радвам че могат да си го позволят. Надявам се един ден и аз да имам възможност да пообиколя чужди и високи планини и обещавам после да не се оплаквам.
Поздрави от Славчо
Re: Аконкагуа
О, ний с водача сме приятели от 20 години, както се казва "Двадесет години по-късно", а на Монблан и Елбрус вече сме били.Хумор требва, "повече Празничност требва другари!",както казваше един любимец от Правец.Но требва и истината.Тогава ако Ви е любопитно по-късно ще дискутираме въпроса с торбичките за изпражнения в Националния Парк Аконкагуа и непоправимия български опит при разрешаването на този болезнен анален въпрос.
в отговор на Duldija chovek ot USA
#20
Re: Аконкагуа
Привет Дългий човече!Темата за моя приятел (смея да твърдя) е изключително обширна и облите му камъни са най-малкия епизод от този романтичен филм.Радвам се че си жив!Искаш ли да разкажа за торбичките и други и многолистниците?