Все на север
2 отговора
137 прегледа
Все на север
Просто една приказка...
Все на Север
Някъде, много далече, отвъд дълбокото море, там, където не се чува шумът на вълните и мидите са непознати, където времето е друго и ветровете играят на криеница в листата на дърветата, живее една вълшебница. Мнозина биха казали че прилича на горска фея, но тя винаги е знаела че мястото и е край морето, при чайките, които никога не беше чувала.
Вълшебницата живееше сама и дори тя не знаеше защо. Но можеше да разговаря с ветровете в листата и да прегръща слънчевите лъчи. На лицето й винаги се четяха безкрайна радост и тъга. Но тя си беше такава- тъжна и прекрасна, като самия свят. Нощем, когато лунните лъчи не достигаха до корените на дърветата, където се намираше нейното убежище, тя мислеше за Морето, за белите камъчета, за всички приказки, свързани с него. А приказки имаше много- но всички далечни и непознати за нея. Тя знаеше само една- тази за Малката русалка и винаги плачеше щом чуеше някой забързан вятър, устремен към вълните, да я разказва.
Много й се искаше да види Морето и слънцето над него. Защото, както нашепваше Вятъра, слънцето при морето е различно. То е и топлещо, и печално, а вълните жадуваха за лъчите му. Дори дълбоко под водата имаше същества, които живееха само от бледата му светлина. Косите й бяха точно като пясъка- меки, топли и криещи магии.
За пореден път Вятърът прошумоля в клоните над главата й. Тя надигна взор и дълго остана заслушана в шепота сред лъчите. "И тя се превърна в Морска пяна, и никой повече не я видя...". Тъжна приказка, макар че отдавна се беше превърнала в нещо повече. Пред погледа й изведнъж се появиха дъждовни облаци, хлад премина по земята, дрехите й. Въздухът се изпълни със солен и влажен мирис на Море. Всъщност все още бе слънчева сутрин, пълна със светлина и роса, но Вятърът, който идваше откъм морските дълбини носеше пръски солена вода.
- Почакай- тихичко му викна тя.
За миг вятърът смени посоката си и започна да пълзи из зелената трева, едва докосвайки връхчетата й.
- Заведи ме при морето. Моля те... - гласът и беше толкова тих, че Вятъра едва чу думите. Нищо не отговори и продължи да си играе с тревата.
- Заведи ме при морето... Само веднъж, само да го видя.
Тя потрепера.
- Морето е много различно от дърветата тук. Там нищо не е същото.
- Но аз искам да го видя- гласът и премина в шепот, шепота в леко отваряне на устните. Само Вятърът я чуваше.- Ще ме заведеш ли при него?
- Но как ще се върнеш после? Аз съм последния Вятър, който се връща оттам. Няма да има други, докато светът не се промени и Морето не изчезне. Още ли искаш да те отведа до него?
Тя остана неподвижна, златните й кои се раздвижиха. Утрото напредваше.
- Да, искам. Отведи ме при него, макар и никога да не се върна тук.
И Тя се остави на Вятъра да я понесе във въздушните си прегръдки. Пътуваха дълго, ден и нощ. На третия изгрев минаха над една планина- склоновете и бяха покрити с мрачни гори и крехките лъчи не проникваха между тях. Тогава тя разпусна косите си. Един косъм се понесе надолу, за да има светлина дори там, където никога не е имало. И тя осъзна... че това е първата и последната светлина, която достига до кореите на величествените гори, преди светът да се промени и морето да пресъхне. Всичко минаваше тъй бързо покрай очите й, че едва успяваше да го зърне. Пейзажите се меняха бързо, ставаше все по-студено.
Прекалено много мисли я спохождаха през това време. Тя мислеше за света, който познаваше. Тя беше безкрайно малка в малкия си свят. Колко ли беше голямо Морето, не знаеше. Щешели да се нуждае от златните й коси, от добротата в очите й, от шепота на гласа й, както се нуждаеха трептящите листа напролет. Вятърът се носеше бързо през пустите земи. Тревите бяха изчезнали, а на хоризонта се появи бледа синя линия.
-Благодаря ти- успя да изрече тя накрая.
Пристъпи несигурно по пясъка. Опита се да обгърне целия пейзаж с поглед, но това беше невъзможно. Свечеряваше се. Тя дълго ходи по брега на Северното Море, защото до тук я отведе вятъра. Водата беше ледена и в същото време мека и нежна. Босите й крака изстинаха бързо, косата й блестеше в здрача. Отначло със слаб, после с все по-дълбок глас вълните и разказваха приказка след приказка. Морската пяна оставаше все така кристално чиста и бяла, въпреки че на небето изгряха звезди, тя никога не ги беше виждала.
Седна на студения пясък и зарови босите си крака в хиляди малки песъчинки. Най-сетне си беше у дома, тук, където всичко свършва. На края на света, край бурното Северно море. През съзнанието и преминаха много светли спомени за слънчеви лъчи в трепкащите листа под небето. Тук небето беше друго и винаги духаше вятър. Тя протегна ръка нагоре, към най-ярката звезда и я докосна със студената си ръка. В нея нямаше тъга, нито болка. У дома... Морето не беше тихо като магията в косите й, мидите и белите камъчета не бяха топли като очите й, но тя ги обикна. Всъщност Северното море с нищо не напомняше за спокойното й лице, нито пък за мекия й глас. Тя не беше част от него, не му принадлежеше. То само й даваше подслон от бурята на всичко зад гърба й- пролетната трева, дъжда, гръмотевиците в нощта, затишите в хладната сутрин, в която слънцето стопляше всичко.
Все на Север, все на Север. Където вятърът не стихва; където лъчите не топлят, но е светло; все на Север... при Морето, за което няма сезони, защото то винаги е такова- тъжно, студено, безкрайно. Там е нейният заслон. Не, тя не е морскята пяна, не можеш да я чуеш. Не е и пясъка, в който пристъпват краката, без да смеят да докоснат ледената солена вода. Не е нито едно от тези неща. Тя е светлината по сутрешните вълни, по кристалната морска пяна. Тя е сянката на белите камъчета. Тя е слънцето, което не топли, но огрява всичко с меката си и чиста светлина. И никога не натъжава тези, които стъпват по огрените камъни. А в косите й струи магия. Така ще бъде докато Морето не изчезне и Светът не се промени, докато слънцето спре да пръска светлината й.
Все на Север...
...пиши нещо де, пиши пиши пиши пиши!
Все на Север
Някъде, много далече, отвъд дълбокото море, там, където не се чува шумът на вълните и мидите са непознати, където времето е друго и ветровете играят на криеница в листата на дърветата, живее една вълшебница. Мнозина биха казали че прилича на горска фея, но тя винаги е знаела че мястото и е край морето, при чайките, които никога не беше чувала.
Вълшебницата живееше сама и дори тя не знаеше защо. Но можеше да разговаря с ветровете в листата и да прегръща слънчевите лъчи. На лицето й винаги се четяха безкрайна радост и тъга. Но тя си беше такава- тъжна и прекрасна, като самия свят. Нощем, когато лунните лъчи не достигаха до корените на дърветата, където се намираше нейното убежище, тя мислеше за Морето, за белите камъчета, за всички приказки, свързани с него. А приказки имаше много- но всички далечни и непознати за нея. Тя знаеше само една- тази за Малката русалка и винаги плачеше щом чуеше някой забързан вятър, устремен към вълните, да я разказва.
Много й се искаше да види Морето и слънцето над него. Защото, както нашепваше Вятъра, слънцето при морето е различно. То е и топлещо, и печално, а вълните жадуваха за лъчите му. Дори дълбоко под водата имаше същества, които живееха само от бледата му светлина. Косите й бяха точно като пясъка- меки, топли и криещи магии.
За пореден път Вятърът прошумоля в клоните над главата й. Тя надигна взор и дълго остана заслушана в шепота сред лъчите. "И тя се превърна в Морска пяна, и никой повече не я видя...". Тъжна приказка, макар че отдавна се беше превърнала в нещо повече. Пред погледа й изведнъж се появиха дъждовни облаци, хлад премина по земята, дрехите й. Въздухът се изпълни със солен и влажен мирис на Море. Всъщност все още бе слънчева сутрин, пълна със светлина и роса, но Вятърът, който идваше откъм морските дълбини носеше пръски солена вода.
- Почакай- тихичко му викна тя.
За миг вятърът смени посоката си и започна да пълзи из зелената трева, едва докосвайки връхчетата й.
- Заведи ме при морето. Моля те... - гласът и беше толкова тих, че Вятъра едва чу думите. Нищо не отговори и продължи да си играе с тревата.
- Заведи ме при морето... Само веднъж, само да го видя.
Тя потрепера.
- Морето е много различно от дърветата тук. Там нищо не е същото.
- Но аз искам да го видя- гласът и премина в шепот, шепота в леко отваряне на устните. Само Вятърът я чуваше.- Ще ме заведеш ли при него?
- Но как ще се върнеш после? Аз съм последния Вятър, който се връща оттам. Няма да има други, докато светът не се промени и Морето не изчезне. Още ли искаш да те отведа до него?
Тя остана неподвижна, златните й кои се раздвижиха. Утрото напредваше.
- Да, искам. Отведи ме при него, макар и никога да не се върна тук.
И Тя се остави на Вятъра да я понесе във въздушните си прегръдки. Пътуваха дълго, ден и нощ. На третия изгрев минаха над една планина- склоновете и бяха покрити с мрачни гори и крехките лъчи не проникваха между тях. Тогава тя разпусна косите си. Един косъм се понесе надолу, за да има светлина дори там, където никога не е имало. И тя осъзна... че това е първата и последната светлина, която достига до кореите на величествените гори, преди светът да се промени и морето да пресъхне. Всичко минаваше тъй бързо покрай очите й, че едва успяваше да го зърне. Пейзажите се меняха бързо, ставаше все по-студено.
Прекалено много мисли я спохождаха през това време. Тя мислеше за света, който познаваше. Тя беше безкрайно малка в малкия си свят. Колко ли беше голямо Морето, не знаеше. Щешели да се нуждае от златните й коси, от добротата в очите й, от шепота на гласа й, както се нуждаеха трептящите листа напролет. Вятърът се носеше бързо през пустите земи. Тревите бяха изчезнали, а на хоризонта се появи бледа синя линия.
-Благодаря ти- успя да изрече тя накрая.
Пристъпи несигурно по пясъка. Опита се да обгърне целия пейзаж с поглед, но това беше невъзможно. Свечеряваше се. Тя дълго ходи по брега на Северното Море, защото до тук я отведе вятъра. Водата беше ледена и в същото време мека и нежна. Босите й крака изстинаха бързо, косата й блестеше в здрача. Отначло със слаб, после с все по-дълбок глас вълните и разказваха приказка след приказка. Морската пяна оставаше все така кристално чиста и бяла, въпреки че на небето изгряха звезди, тя никога не ги беше виждала.
Седна на студения пясък и зарови босите си крака в хиляди малки песъчинки. Най-сетне си беше у дома, тук, където всичко свършва. На края на света, край бурното Северно море. През съзнанието и преминаха много светли спомени за слънчеви лъчи в трепкащите листа под небето. Тук небето беше друго и винаги духаше вятър. Тя протегна ръка нагоре, към най-ярката звезда и я докосна със студената си ръка. В нея нямаше тъга, нито болка. У дома... Морето не беше тихо като магията в косите й, мидите и белите камъчета не бяха топли като очите й, но тя ги обикна. Всъщност Северното море с нищо не напомняше за спокойното й лице, нито пък за мекия й глас. Тя не беше част от него, не му принадлежеше. То само й даваше подслон от бурята на всичко зад гърба й- пролетната трева, дъжда, гръмотевиците в нощта, затишите в хладната сутрин, в която слънцето стопляше всичко.
Все на Север, все на Север. Където вятърът не стихва; където лъчите не топлят, но е светло; все на Север... при Морето, за което няма сезони, защото то винаги е такова- тъжно, студено, безкрайно. Там е нейният заслон. Не, тя не е морскята пяна, не можеш да я чуеш. Не е и пясъка, в който пристъпват краката, без да смеят да докоснат ледената солена вода. Не е нито едно от тези неща. Тя е светлината по сутрешните вълни, по кристалната морска пяна. Тя е сянката на белите камъчета. Тя е слънцето, което не топли, но огрява всичко с меката си и чиста светлина. И никога не натъжава тези, които стъпват по огрените камъни. А в косите й струи магия. Така ще бъде докато Морето не изчезне и Светът не се промени, докато слънцето спре да пръска светлината й.
Все на Север...
...пиши нещо де, пиши пиши пиши пиши!
Хубава е.. а продължение?